Р Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 20.07.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание на двадесет
и пети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Росен
Димитров
при
секретаря Вяра Баева като разгледа докладваното от съдия Димитров гр.д. № 5979 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе пред вид:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, предявен от „Б. ДСК“
ЕАД против Р.Г.А., ЕГН ********** за признаване за установено съществуването на
вземане в полза на кредитора „Б. ДСК“ ЕАД против длъжника Р.Г.А. по силата на
Договор за кредит от 02.11.2007 г., Допълнително споразумение от 20.12.2011 г.
и Допълнително споразумение от 22.11.2013 г., за което е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 47090/2018 г. по
описа на СРС, І ГО, 66 с-в за следните суми: 99 858,31 евро - главница, ведно
със законна лихва от 17.07.2018 г. до окончателното й изплащане; договорна
лихва в размер на 6789,65 евро за периода от 09.10.2017 г. до 17.07.2018 г.;
санкционираща лихва в размер на 190,91 евро за периода от 06.11.2017 г. до
17.07.2018 г.; заемни такси в размер на 635,06 евро, от които: 144 евро – такса
за управление, 60 евро – такса за изискуемост и 431,06 евро – застраховки на
обезпечението, както и разноски в размер на 4204,01 лв. – държавна такса и 50
лв. за юрисконултско възнаграждение и направените разноски по делото.
В исковата молба се излага, че по
силата на сключен Договор за кредит от 02.11.2007г., „Б. ДСК“ ЕАД е
предоставила на кредитополучателите Р.Г.А. и М.Д.А.кредит в размер на сумата от
125 500 евро. Твърди се, че на 20.12.2011г. е било сключено и Допълнително
споразумение между страните, с което по отношение на остатъка от дълга е
договорена замяна на първоначално даденото обезпечение с ново.
На 22.11.2013 г. е сключено и
Допълнително споразумение между страните и по отношение на остатъка от дълга е
бил договорен 3 месечен гратисeн
период с вноска по лихвата 100 % като непогасената част от начислената редовна
лихва се капитализира към остатъка от главницата. Уговорено е било, че към
датата на сключване на споразумението лихвата е в размер на 8,29 %.
Твърди се, че Б. „ДСК” ЕАД е изпълнила
задълженията си като е предоставила уговорения кредит, който е усвоен изцяло от
кредитополучателя.
Излага се, че поради
непогасяване в срок на месечните погасителни вноски е допусната забава в
плащанията над 90 дни, с оглед на което и на основание т. 20.2 от Общите
условия към Договора за кредит, във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ, за Б.та е възникнало
правото да обяви кредита в предсрочно изискуемо.
Поддържа се, че Б.та е
упражнила надлежно правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем като е
изпратила до кредитополучателя Р.Г.А. Покана - Уведомление за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем с изх. № 01-20-03443/30.05.2018г. чрез ЧСИ Р.М.,
peг. № 790, което е е било връчено на М.А.със
задължение да го предаде на адресата. Сочи се, че до кредитополучателя М.Д.А.също
е била изпратена Покана-Уведомление за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем с изх. № 01-20-03444/30.05.2018г. чрез ЧСИ Р.М., peг.
№ 790, което е било връчено лично на същата на 28.06.2018г.
В тази връзка се излага, че към
датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 12.07.2018 г. не са били
погасени общо 9 броя погасителни вноски за периода от 05.11.2017 г. до
05.07.2018 г.
На 18.07.2018 г. „Б. ДСК“ ЕАД е
подала до СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист, по повод на което е било образувано ч.гр.д. № 47090/2018 г.
по описа на СРС, 66 с-в, по което искането било уважено изцяло и с Разпореждане
на СРС е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист
за посочените по-горе суми.
Сочи се, че на 05.04.2019 г. в
„Б. ДСК“ ЕАД е получено Определение 14.03.2019 от СРС, с което на заявителя е
указано, че следва да предяви установителен иск по чл. 415 ГПК, във вр. чл. 422 ГПК по отношение единствено на длъжника Р.Г.А., тъй като поканата за доброволно
изпълненение е връчена на същия при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
В тази връзка ищецът предявява настоящия иск
за признаване за установено, че длъжникът дължи на „Б. ДСК“ ЕАД посочените
по-горе суми, за които е издадена заповедта
за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 47090/2018 г. по описа на СРС,
66 с-в.
Ответникът Р.Г.А., чрез
пълномощника адв. И.С. е депозирал писмен отговор на исковата молба, в който
оспорва претенцията, в частта за заплащане на главница и договорна лихва в
посочения в исковата молба размер като частично неоснователна поради
неправомерното завишаване на лихвения процент и надвземане на суми по кредита.
В тази връзка сочи, че независимо от това, че от 2013 – та година до настоящия
момент 6 – месечният EURIBOR се е променил драстично в посока неговото
намаляване, ищецът не е съобразил това и не е коригирал месечната лихва, а е
останала неизменно в размер на 8,29 %, без да е отчетено намаляването на
индекса.
Излага, че по този начин от
направените вноски по кредита е удържана значително по-висока сума от дължимата
лихва, вместо същата да бъде отнесена към главницата по кредита и по този начин
да бъде намалено задължението му към ищеца. Счита, че поради неспазването на
задължението за задължителна промяна два пъти годишно на лихвения процент
съгласно предвиденото в т. 9.2.2. от ОУ, Б.та незаконосъобразно е надвзела от
него значителна сума, която неправомерно е начислена към дължимите от него
лихви, вместо към главницата. Във връзка с изложеното сочи, че е изплатил на
ищеца сумата от 10 850 евро към главницата, а искът, в частта за заплащане на
6789,65 евро - договорна лихва за периода 09.10.2017г. до 17.07.2018 г. е
изцяло неоснователен.
В тази връзка моли съда да
остави без уважение предявения иск, в частта за главницата над сумата от 89
008,31 евро до пълния предявен размер като неоснователен, а в частта за сумата
от 6789,65 евро, представляваща договорна лихва за периода от 09.10.2017 г. до
17.07.2018 г. като изцяло неоснователен.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото приема за
установено от фактическа страна следното:
По делото е представен Договор за
ипотечен кредит от 02.11.2007 г., от който се установява, че „Б. ДСК“ ЕАД е
предоставила на Р.Г.А. и М.Д.А.– като Кредитополучатели кредит в размер на 125
500 евро със срок на издължаване 360 месеца. В чл. 4 е предвидено, че кредитът
ще се усвоява чрез разплащателна сметка на продавача „А. - ИН“ ЕООД в размер на
27 511,29 евро и разплащателна сметка на кредитополучателя Р.Г.А. в размер
на 97 988,71 евро.
Съгласно чл. 7, за
предоставения кредит Кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от
три години, считано от датата на усвояване на кредита, формирана от БЛП и
стандартна надбавка в размер на 1,4 процентни пункта. За останалия срок на
кредита, Кредитополучателят заплаща лихва формирана от БЛП и стандартна
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по пограма „ДСК УЮТ“. Към датата на сключване
на договора, БЛП е 4,19 %, а стандартната надбавка е 4,1 %. Съгласно чл. 8 кредитът ще се обезпечава с ипотека върху недвижим
имот – Апартамент № 31, находящ се в гр. София, ул. „*******“ *
Съгласно чл. 11 неразделна част
от договора са ОУ за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, които
Кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора.
Представени са и Общите условия
за предоставяне на ипотечни кредити на физически лице /версия септември
2007г./, Погасителен план, Такси по жилищни и ипотечни кредити, както и Условия
за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК УЮТ“. В т. 20.2.
от ОУ е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или на
лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие.
По делото е представено Допълнително
споразумение № 1 от 20.12.2011 г. към Договор за кредит 17/14847467 от 02.11.2007
г., сключено между „Б. ДСК“ ЕАД и Р.Г.А. и М.Д.А., от което се установява, че в
чл. 2.1. е уговорено, че се намалява размерът на кредита на 112 067 евро и
се заменя предоставеното обезпечение по т. 8 от Договора и се приема ново
обезпечение, а именно – Апартамент № 85, находящ се в гр. София, ул. „д-р ********
Представено е Допълнително споразумение
от 22.11.2013 г. към договор за ипотечен кредит № 17/14847467 от 02.11.2007 г.,
сключено между „Б. ДСК“ ЕАД и Р.Г.А. и М.Д.А., видно от което страните са взели
предвид, че остатъкът от сключения между тях договор за кредит е 110 619
евро, кредитополучателят внася сумата от 370,01 евро, отказва се наказателна
лихва в размер на 1.42 евро и начислената такава за периода от 08.11.2013 г. до
датата на споразумението, отказва се такса за управление от 96 евро и остава
дължима за бъдещ период застраховка - 450.73 евро.
Съгласно предвиденото в
споразумението непогасената част от начислените лихви към датата на подписване
на споразумението се капитализира към остатъка на главницата по кредита и по
отношение на остатъка от дълга в размер на 109 700 евро се сключва
споразумение, съгласно чл. 2 и чл. 2.1. от което е договорен 3- месечен
гратисен период за издължаване на главницата по кредита с вноска по лихвата 100
% считано от първата падежна дата след подписване на споразумението, съгласно
погасителен план. В чл. 2.2. е предвидено, че непогасената част от начислената
лихва се капитализира към остатъка от главницата по кредита на първия работен
ден, следващ последната падежна дата от гратисния период по т. 2 от допълнителното
споразумение. Предвидено е, че кредитът се анюитира и се издължава за останалия
срок с равни месечни вноски, включващи лихва и главница, съгласно споменатия
погасителен план. В чл. 2.3. е предвидено, че при настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита по време на гратисния период, капитализация на лихвата
не се извършва. Съгласно чл. 4 към датата на сключване на споразумението, лихвата
по кредита е в размер на 8,29 %, като съгласно чл. 6 на Кредитополучателя се
предоставя погасителен план за дължимите вноски.
В чл. 15 е предвидено, че
неразделна част от него ОУ за предоставяне на ипотечни кредити на физически
лица, които Кредитополучателите са получили и приемат с подписването на
споразумението, като съгласно чл. 16 кредиторът има право да извършва изменения
или допълнения на ОУ, които стават задължителни за длъжниците като за всяка
промяна Кредиторът ги уведомява чрез съобщения, поставени на видно място в
салоните на Б.та.
Приложени са Общите условия
/актуални към месец юни 2013 г./, които съдържат подписи в графите за
Кредитополучател и Кредитор, както и Погасителен план за остатъка от дълга по
кредита към датата на споразумението в размер на 109 700 евро и дата на
първо погасяване – 05.12.2013 г.
По делото е представена Покана
– Уведомление изх. № 01-20-03444 от 30.05.2018 г., изпратена от „Б. ДСК“ ЕАД,
чрез ЧСИ Р.М., peг. № 790 до Р.Г.А., видно от която Б.та
уведомява, че поради забава в погасяване на задълженията по сключения Договор
за кредит от 02.11.2007 г. в размер на 125 500 евро и на основание
предвидените в него условия, Б.та обявява кредита за предсрочно изискуем. В
поканата е посочено, че от датата на получаването й цялата непогасена главница
става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен
процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава и Б.та ще
пристъпи към събиране на вземането си по съдебен ред.
Видно от приложената разписка
към Поканата на 07.06.2018 г. призовкар към ЧСИ Р. М. е посетил адреса, но
никой не е отворил на вратата на ап. № 85, поради което е оставено съобщение на
входната врата на ап. 85 и е пуснато съобщение в пощенска кутия 85. На
28.06.2018 г. призовкар е удостоверил връчването на съпроводително писмо с
приложено уведомление от „Б. ДСК“ ЕАД до Р.Г.А., като е отбелязъл,
че същото е получено от М.А.– бивша съпруга.
Приложена е и Покана –
Уведомление изх. № 01-20-03444 от 30.05.2018 г. изпратена от „Б. ДСК“ ЕАД, чрез
ЧСИ Р.М., peг. № 790 до М.Д.А., с която Б.та я е
уведомила, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Видно от приложената
Разписка на 28.06.2018 г. призовкар към ЧСИ Р. М. е удостоверил връчването на
уведомлението на М.Д.А.– лично.
На 18.07.2018 г. кредиторът „Б.
ДСК“ ЕАД е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
и изпълнителен лист въз основа на извлечение от счетоводните книги на Б.та,
/приложено на л. 11 в заповедното производство/, от което се установява, че
кредитът е отнесен като предсрочно изискуем на 12.07.2018 г. поради забава в
плащането на месечните вноски от 254 дни. Към датата на предсрочната
изискуемост не са били платени 9 броя погасителни вноски за периода от
05.11.2017 г. до 05.07.2018 г.
С Разпореждане от 10.09.2018 г.
по ч.гр.д. № 47090/2018 г., съдът е уважил подаденото заявление и е издал
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в
полза на кредитора „Б. ДСК“ ЕАД против длъжниците Р.Г.А.
и М.Д.А., с която ги е осъдил солидарно да заплатят на кредитора сумите от 99
858,31 евро – главница по Договор за кредит от 02.11.2007 г. и Допълнителни
споразумение към него от 20.12.2011 г. и 22.11.2013 г., ведно със законна
лихва, считано от 17.07.2018 г. до окончателното погасяване на вземането;
договорна лихва в размер на 6789,65 евро за периода от 09.10.2017 г. до
17.07.2018 г.; наказателна лихва в размер на 190,91 евро за периода от
06.11.2017 г. до 17.07.2018 г.; заемни такси в размер на 635,06 евро, както и
разноски по делото: 4204,01 лева – държавна такса и 50 лв. - юрисконултско
възнаграждение.
С Определение от 14.03.2019 г.
по гр.д. № 47090/2018 г. на СРС, 66 с-в, съдът е указал на заявителя „Б. ДСК“
ЕАД, че може да предяви установителен иск по чл. 415 ГПК, във вр. чл. 422 ГПК за
установяване на вземанията си срещу длъжника Р.Г.А., тъй като от писма на ЧСИ
Стоян Якимов и приложените към тях покана за доброволно изпълненение се
установява, че заповедта за изпълнение е връчена на същия при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК и е спряно изпълнението по изп.д. № 20188440402638 на ЧСИ Стоян
Якимов.
Препис от посоченото
определение е изпратен на заявителя „Б. ДСК“ ЕАД, като съобщението за това е
получено от него на 05.04.2019 г.
На 03.05.2019 г. „Б. ДСК“ ЕАД е депозирала искова молба, по
повод на която е образувано настоящото гр.д. № 5979/2019 г. на СГС, І ГО, 13 с-в.
По делото е приета
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като обективно
и компетентно дадено и неоспорено от страните по делото. От заключението се
установява, че сумата по договора в размер на 125 500 евро е усвоена от
кредитополучателя Р.Г.А. на 23.11.2007 г. Съгласно условията по т. 4 на
Договора за кредит от 02.11.2007 г. сума в размер на 97 988,71 евро е постъпила
по разплащателна сметка на кредитополучателя Р.Г.А. на 23.11.2007 г., а
остатъкът в размер на 27 511,29 евро е усвоен от „А.-И.” ООД.
Съгласно експертизата за
периода от 23.11.2007 г. до 25.07.2017 г. по сметката са постъпили общо 172
288,41 евро, в това число усвоена сума от кредита в размер на 97 988,71 евро и
сума за погасяване на кредита за периода от 04.12.2007 г. до 25.07.2017 г. - общо
74 288,79 евро.
От експертизата се установява,
че със сума в размер на 2000 евро, която е постъпила на 05.12.2017 г. е била
погасена просрочена лихва към 04.11.2017 г. в размер на 1479,62 евро /съответно
остатъкът от дължима сума към 05.09.2017 г. е бил в размер на 623,71 евро;
737,86 евро – вноска за лихва с падеж 05.10.2017 г. и 118,05 евро – частично
дължима лихва към 05.11.2017 г./, просрочената главница към 04.11.2017 г. е
била в размер на 517,09 евро /от които 257,99 евро с падеж на 05.09.2017 г. и
259,11 евро с падежна дата 05.10.2017 г. и наказателна лихва в размер на 3,29
евро/.
Съгласно посоченото в
експертизата след 05.03.2014 г. е преустановено редовното погасяване на
кредита, а последната сума за погасяване на кредита в размер на 2000 евро е
постъпила на 05.12.2017 г. и след тази дата погасяването на кредита е
преустановено. С Инспекторско нареждане № 970881 от 12.07.2018 г. е наредено да
бъде променен статутът на кредита по сключения Договор за кредит от 02.11.2007
г., което е прието и изпълнено на 12.07.2018 г.
Видно от заключението
непогасената главница към 05.12.2017г. (датата на последно направената вноска)
е в размер на 99 858,31 евро, представляваща разлика между усвоената главница в
размер на 125 500 евро плюс капитализирана на 22.11.2013 г. сума за лихва
в размер на 2134,02 евро минус общо погасената главница в размер на 27 775,71
евро.
Съгласно експертизата общо
начислената санкционираща лихва е в размер на 105,31 евро, общо платената
санкционираща лихва е в размер на 80,84 евро.
Начислената и дължима лихва за
забава над 90 дни - наказателна лихва е 166,44 евро, а общо дължимата
санкционираща лихва е в размер на 190,91 евро, представляваща сума от дължимата
наказателна лихва в размер на 166,44 евро плюс начислената санкционираща лихва
за забава на месечни вноски в размер на 105.31 евро, минус платената
санкционираща лихва в размер на 80,84 евро.
Видно от заключението, към
18.07.2018 г. дължимата такса за управление е в размер на 144,00 евро,
представляваща разлика от общо начислената такса управление в размер на 480
евро и общо платената такава – 336 евро.
Дължимата сума за застраховка
на обезпечение е в размер на 431,06 евро, представляваща разлика между общо
начислената застраховка в размер на 1765,47 евро и общо платената - 1 334,41 евро.
Дължимата сума за такса при
обявяване на кредита в изискуем е в размер на 60 евро, а общо дължимите такси и
застрахователни премии са 635,06 евро.
Съгласно заключението от
счетоводната експертиза, падежиралите и непогасени вноски през периода от 05.11.2017
г. до 18.07.2018 г. – датата на подаване на заявление за издаване на Заповед за
изпълнение са общо 9 броя.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Производството по делото е
образувано по иск с правно основание чл. 422, във вр. чл. 415 ГПК, предявен от
кредитора в заповедното производство за установяване съществуване на вземанията
му срещу длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изъплнителен лист.
Искът
е предявен в изискуемия по закон едномесечен срок на 03.05.2019г., считано от 05.04.2019
г. - датата на връчване на опредлението на съда, с което на заявителят е съобщена
възможността да предяви иск за установяване на вземанията си по издадената
заповед за изпълнение срещу длъжника Р.Г.А. и има за предмет същото вземане, за
което е издадена заповедта по чл. 417 ГПК, поради което съдът намира, че
предявеният иск е процесуално допустим и следва да се разгледа по същество.
По основателността на иска:
По делото се установи, че е
налице валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по сключен
Договор за ипотечен кредит от 02.11.2007 г., по силата на който „Б. ДСК“ ЕАД е
предоставила на кредитополучателите Р.Г.А. – ответник по делото и М.Д.А.кредит
в размер на 125 500 лева със срок на издължаване 360 месеца от датата на
усвояването му.
От доказателствата по делото е
видно, че „Б. ДСК“ ЕАД е изпълнила задължението си по договора за кредит от
02.11.2007 г. като е предоставила уговорената сума от 125 500 лева, която е
била усвоена от кредитополучателя Р.А. на 23.11.2007 г., поради което ищецът се
явява изправна страна по договора. От заключението на експертизата се установи,
че съгласно уговореното в чл. 4 от Договора по разплащателна сметка на
кредитополучателя Р.А. е постъпила сумата от 97 988,71 евро на 23.11.2007 г., а
остатъкът от 27 511,29 евро е бил усвоен от продавача „А.-ИН” ООД.
Установи се също така, че
впоследствие между страните са били сключени и две допълнителни споразумения
към договора за кредит. С Допълнително споразумение № 1 от 20.12.2011 г. към
договора за кредит е бил намален размерът на кредита на 112 067 евро и е
било заменено предоставеното обезпечение с ново. С Допълнително споразумение от
22.11.2013 г. страните са уточнили остатъчния размер на дълга, уговорили са гратисни
периоди за издължаване на главницата без да се променя крайният срок на
договора, променили са някои параметри на договора и е била предвидена възможност
непогасената част от начислените лихви към датата на споразумението да се
капитализира към остатъка от главницата по кредита.
На следващо място, съдът
намира, че от доказателствата по делото се установи, че ответникът е неизправна
страна по договора, тъй като не е изпълнил задължението си за връщане на
кредита по уговорения начин и срокове съгласно погасителния план, като същият е
преустановил редовното му погасяване на 05.03.2014 г. и след тази дата
постъпилите суми са отнасяни за погасяване на просрочени задължения за главница
и лихва.
От заключението на счетоводната
експертиза се установи, че последната сума за погасяване на кредита в размер на
2000 евро е постъпила на 05.12.2017г., а след тази дата погасяването на кредита
е преустановено и следователно от този момент, ответникът е изпаднала в забава
по отношение на падежиралите месечни анюитетни вноски.
Съгласно заключението, към
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.07.2018
г. падежиралите и непогасени вноски за периода от 05.11.2017 г. до 18.07.2018
г. са били 9 на брой.
Следователно, съдът намира за
установено по делото, че към датата на подаване на заявлението са били налице
условията на т. 20.2 от Общите условия към договора за кредит за обявяване на кредита
в изцяло предсрочно изискуем, а именно допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни.
Няма спор също така, че на основание т. 20.2
от ОУ към Договора за кредит от 02.11.2007 г. и Допълнителни споразумения към
него от 20.12.2011 г. и 22.11.2013 г., във вр. с чл. 60, ал. 2 ЗКИ Б.та е трансформирала
кредита в изцяло предсрочно изискуем.
По делото се установи, че „Б.
ДСК“ ЕАД е изпратила до кредитополучателите Р.Г.А. и М.Д.А.два броя Покана –
Уведомление изх. № 01-20-03444 от 30.05.2018 г., чрез ЧСИ Р.М., peг. № 790. От приложените разписки към същите се установи,
че на 28.06.2018 г. призовкар е удостоверил връчването на съпроводителното
писмо с приложеното уведомление от „Б. ДСК“
ЕАД до Р.Г.А., което е било връчено на М.А.- бивша съпруга.
По
изискуемостта на вземането:
По въпроса за настъпване на
предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит е налице
задължителна съдебна практика т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК. Съгласно
даденото разрешение в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, вземането става
изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като Б.та е
упражнила правото да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване
от длъжника на изявлението на Б.та, че прави кредита предсрочно изискуем, ако
към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит
предпоставки, обуславящи настъпването й като това обстоятелство следва да бъде
установено с документ по чл. 418 ГПК.
Постигнатата в договора
предварителна договорка при какви условия договорът за кредит става предсрочно
изискуем, не поражда действие, ако Б.та изрично не е заявила, че упражнява
правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това заявление да е
достигнало до длъжника. Прави се извод,
че предпоставките за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако
получаване на волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение.
В конкретния случай безспорно
се установи, че Б.та - заявител е избрала да връчи поканата-уведомление за
предсрочна изискуемост на кредита чрез ЧСИ, за което са били изпратени две
покани – уведомления до длъжниците Р.Г.А. и М.Д.А..
От представените Покани – уведомление
за обявяване на кредита за предсрочно изискузм с изх. № 01-20-03443/30.05.2018
г., изпратени чрез ЧСИ Р.М., peг. № 790 се установи,
че същите са били адресирани до длъжниците Р.Г.А. и М.Д.А.на
постоянния адрес на същите, който е установен при направена справка за
предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.2009 г., а именно – гр.
София, ул. „********вх. ********ап. 85.
Служителят на ЧСИ е посетил посочения
адрес на 07.06.2018 г., при което посещение никой не е отворил вратата на ап.
85, при което същият е удостоверил, че е оставил съобщение на входната врата на
ап. 85 и е пуснал едно съобщение и в пощенската кутия № 85.
От приложената радписка се
установи, че при второто посещение на същия адрес на 28.06.2018 г., служителят
е връчил поканата - уведомление лично на длъжника М.А., а от приложената разписка
от 28.06.2018 г. към покана – уведомление до длъжника Р.А. се установи, че същата
е била връчена на М.А., с отбелязване, че е бивша съпруга.
При тези данни, съдът намира за
доказано по делото, че волеизявлението на Б.та-кредитор за предсрочната
изискуемост на кредита е достигнало до адресата-длъжник в заповедното
производство Р.Г.А..
При липса на уговорка в
договора относно връчването на кореспонденция,
редовно връчен от външна страна и съответно достигнал до длъжника е
документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или
по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). В случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост чрез възлагане на ЧСИ по реда на чл. 18,
ал. 5 от ЗЧСИ, какъвто е настоящият случай се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени.
Правилото, разписано в чл. 45 ГПК, изисква съобщението да се връчи лично на
адресата, а чл. 46, ал. 1 ГПК визира изключение от правилото – когато
съобщението не може да се връчи лично на адресата, то може да се връчи на друго
лице, което е съгласно да го приеме. По смисъла на чл. 46, ал. 2 ГПК друго лице
може да бъде всеки пълнолетен от домашните или който живее на адреса, като то
се подписва в разписката със задължение да предаде съобщението на адресата, а
чл. 44, ал.1 ГПК вменява задължение на връчителя да отбележи и качеството на
лицето, на което е връчено съобщението.
В конкретния случай, от
представеното по делото уведомление за обявяване на кредита за предсрочно
изискузм с изх. № 01-20-03443 от 30.05.2018г., изпратено чрез ЧСИ Р.М., peг. № 790 до длъжника Р.Г.А., както и разписка за връчването
му се установи, че същото е връчено на ответника чрез М.А.на 28.06.2018 г. /
т.е. чрез пълнолетно лице от домашните със задължение да предаде, съгл. чл. 46,
ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК/, т.е. връчването предхожда по време подаването на
заявлението.
В този смисъл, съдът намира, че
документът е бил доставен на адреса и връчен на лице, което е от домашните и
живее на адреса и се е съгласило да го приеме и предаде. Наред с това, посоченото
лице собственоръчно се е подписало, че го получава вместо адресата като са
посочени и неговите имена и е отразена и датата на получаването – 28.06.2018 г.
Следва да се посочи също така, че връчителят е изпълнил и изискването на чл.
44, ал. 1 ГПК да отбележи качеството на лицето, на което е връчено съобщението,
а именно, че лицето М.А.е бивша съпруга.
Поради изложеното, предвид
обстоятелството, че са спазени изискванията относно оформянето на разписката,
съдът намира, че е налице редовно връчване на уведомлението на Б.та-кредитор за
обявяването на предсрочната изискуемост на кредита, което е достигнало до
адресата-длъжник в заповедното производство Р.Г.А. преди датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
За пълнота следва да се посочи
също така, че ако в този документ са отразени неверни обстоятелства, то длъжникът
Р.А. е имал на разположение достатъчно правни способи и механизми да обори
редовността на връчването, респективно настъпването на предсрочната изискуемост
в момента, от който той бъде надлежно уведомен за издадените срещу него заповед
за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Съгласно съдебната практика /напр.
решение № 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., I т.о. на ВКС/ е прието,
че в производството по установителен иск по чл. 422 ГПК, при оспорване на
удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването
се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при
тълкуване на договорните клаузи.
Следва да се посочи, че в
настоящото производство по предявения установителен иск от страна на ответника
не се релевирани никакви възражения и оспорвания на уведомлението за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем с изх. № 01-20-03443/30.05.2018 г., изпратено
чрез ЧСИ Р.М., peг. № 790, както и относно удостоверените
обстоятелства в разписката за неговото връчване. Нещо повече, от ответника не
са наведени никакви доводи в насока, че същият не е бил уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост на вземането, а както вече бе изложено от съда
посочената фикция е оборима и може да бъде предмет на оспорване от длъжника –
ответник по делото.
Поради изложеното и на това
основание следва да се приеме, че уведомлението е било редовно връчено на
ответника на 28.06.2018 г. - преди подаване на заявлението, поради което съдът
намира, че Б.та е упражнила валидно правото си да трансформира кредита в
предсрочно изискуем.
Следователно, настоящият състав
приема, че е настъпила предсрочната изискуемост на процесния договор за
ипотечен кредит от 02.11.2007 г., считано от 12.07.2018 г., за което длъжникът
е бил редовно уведомен на 28.06.2018 г., поради което предявените искове са
доказани по основание.
По отношение на техния размер:
На първо място, съдът следва да
разгледа направените възражения от ответната страна, че лихвата, която е
начислявана от Б.та е била неизменно в размер на 8,29 %, без да е отчетено
намаляването на индекса EURIBOR,
а съгласно т. 9.2.2. от ОУ, лихвеният процент е следвало да се променя два пъти
в годината като твърденията са, че по този начин е удържана значително
по-висока от дължимата лихва сума, вместо същата да бъде отнесена към
главницата по кредита и по този начин да бъде намалено задължението му.
Във връзка с направените
възражения от ответника, съдът намира, че същият имплицитно е релевирал
възражения за нищожност на клаузите от ОУ, даващи възможност на Б.та да променя
едностранно /да повишава/ дължимия годишен лихвен процент при определени
условия. Този извод, съдът прави въз основа на направеното искане за определяне
на дължимата по договора лихва при съобразяване на размерите на БЛП за
процесния период – при отчитане на намаляването и увеличаването на същия
индекс.
Съдът счита, че така
релевираното възражение е неоснователно по следните съображения:
В настоящия случай е налице
договор за банков кредит на физическо лице, който не е предназначен за
търговска и професионална дейност, поради което кредитополучателят има
качеството на потребител по см. на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и като такъв се ползва
от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите
на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори.
Съгласно чл. 143 ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в тази правна норма. В чл.
146, ал. 1 ЗЗП е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално, а съгласно ал. 2 на този текст не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
От страна на Б.та не са
наведени твърдения, че посочените клаузи са индивидуално уговорени. Това
обстоятелство не се и установява по делото. Съгласно чл. 146, ал. 4 ЗЗП, в
тежест на доставчика или търговеца е да докаже, че дадена клауза е индивидуално
уговорена, но такова доказване не е проведено.
Предвид изложеното и доколкото
съдът намире, че клаузите, в които е предвидена възможност за едностранна
промяна на лихвата не са индивидуално уговорени, то следва да се извърши
преценка дали същите са неравноправни по см. на чл. 143 от ЗЗП, респ. нищожни
на основание ч. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Договорът за банков кредит е
финансова услуга по смисъла на чл. 144 ЗЗП вр. с § 13, т. 12 , буква „б” от ДР
на ЗЗП /ред. бр. 64/2007/, съгласно който „финансова услуга“ е всяка услуга,
свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни компании и
инвестиционни фирми, като отпускане на
кредити - потребителски кредит или кредит, обезпечен с ипотека.
Съществен елемент от договора
за кредит е размерът на лихвата по кредита, която представлява цената на
услугата, предоставена от Б.та. Това задължение на кредитополучателя да заплаща
лихва по сключен договор за банков кредит е посочено като един от съществените
елементи на този вид търговска сделка и в закона – чл. 430, ал. 2 ТЗ.
В настоящия случай, в клаузата
на чл. 7 от процесния договор за кредит, страните са постигнали съгласие, че
Кредитополучателят ще заплаща първоначална лихва за период от три години,
считано от датата на усвояване на кредита, формирана от БЛП и стандартна
надбавка в размер на 1,4 процентни пункта. За останалия срок на кредита,
Кредитополучателят заплаща лихва формирана от БЛП и стандартна надбавка, която
може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по пограма „ДСК УЮТ“. Към датата на сключване на
договора БЛП е 4,19 %, а стандартната надбавка е в размер на 4,1 процентни
пункта.
Следователно с клаузата на чл.
7 от договора за кредит е уговорен конкретният лихвен процент, т.е. цената,
която кредитополучателят следва да заплаща на Б.та като възнаграждение за
предоставената му услуга, а именно същият се е съгласил, че за първите три
години ще заплаща фиксирана лихва от 5.59 %, а за останалия период на договора
ще заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит и стандартна надбавка,
които към датата на сключването му са БЛП – 4,19 % и стандартна надбавка – 4,1
% или общо 8,29 %.
От изложеното следва, че към
момента на сключване на договора, с оглед предоставения на ответника
погасителен план за него е било ясно какъв е лихвеният процент, който следва да
заплаща и съответно размерът на конкретните дължими вноски, поради което в този
см. посочената клауза не би могла да се разглежда като неравноправна по см. на
чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Проверяваната клауза има за
предмет размерът на възнаградителната лихва по договора. Възнаградителната
лихва представлява „цената“ на договора за кредит, заплащана срещу престацията
на Б.та да предостави за ползване кредитни суми за определен период от време. В
този смисъл, тази клауза има отношение към съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна по см. на чл. 145, ал. 2 ЗЗП и не може да бъде
извършвана преценка за нейната неравноправност, в случай, че тя е ясна и
разбираема. Това изискване включва яснота и разбираемост на клаузите не само от
граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на
съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици /в този см. Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т.д. №
535/2016 г., I
т.о. на ВКС, т. 45 от Решение на СЕС по дело С-186/. В договора не става ясно
при какви условия подлежи на промяна БЛП на Б.та, като компонент на приложимия
по договора лихвен процент. Липсва и яснота относно методиката и математическия
способ за формиране на едностранно променената лихва. С оглед на това не може
да се приеме, че клаузата на чл. 7 от договора е уговорена по ясен и разбираем
начин, поради което подлежи на преценка досежно неравноправност.
По отношение на клаузата на чл.
7 от договора за периодично определяне на БЛП, съдът намира, че същата следва
да се тълкува във връзка с т. 9.1 от Общите условия към договора за кредит, в
която е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана или плаваща лихва,
състояща се от БЛП и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право
да променя БЛП, за което уведомява Кредитополучателите по подходящ начин.
Видно от приложените ОУ към
датата на сключване на договора /л. 16 – версия септември 2007 г./ по отношение
на процесния ипотечен кредит възможността за промяна на БЛП е предвидена в
клаузите на т. 9.1., т. 9.4. и т. 25.3. от ОУ, в която изрично са изброени
конкретните условия, при които може да бъде извършвана промяна на БЛП от
кредитора.
По делото се установи също
така, че в последствие между страните е било
подписано и Допълнително споразумение от 22.11.2013 г. към договора, в
което е била предвидена лихва по кредита в размер на 8,29 %, а също така са
били приети и нови и ОУ, валидни към датата на споразумението, в които в т.
9.1. е било предвидено, че кредитът се олихвява с фиксиран или променлив лихвен
процент, зависещ от стойността на лихвените индекси 6-месечен SOFIBOR, за
кредити в лева или 6-месечен EURIBOR,
за кредити в евро. В т. 9.2.2. от ОУ е било предвидено също така, че
променливият лихвен процент се променя от кредитора два пъти в годината, на 15
януари и на 15 юли като промяната се извършва съгласно котировката на 6-месечен
EURIBOR.
Съдът намира, че доколкото в
посочените клаузи, в които е предвидено право на Б.та едностранно да променя
размера на БЛП и съответно на лихвата по кредита са част от Общите условия,
приложими към процесния договор за кредит се налага извод, че същите не са уговорени
индивидуално между страните по см. на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което биха
могли да са нищожни, ако са налице предпоставките по чл. 143 от ЗЗП.
В тази връзка преценката на
спорните клаузи следва да се разгледа в контекста на т. чл. 143, т. 10 и т. 12
от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП е предвидено, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на
търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание.
При прилагане на разпоредбата
на чл. 143, т. 10 ЗЗП се налага извод, че за да се приеме, че клаузите на т.
9.1., т. 9.4. и т. 25.3. от ОУ, които позволяват на Б.та едностранно да променя
размерът на БЛП не накърняват защитими интереси на кредитополучателя, следва да
бъде установено, че условията, при които ще става това са изрично и
изчерпателно посочени в тях на разбираем език. Следва също така и основанията,
при които се предвижда такова право за Б.та да бъдат такива, че настъпването им
да е извън нейния контрол, т.е. да са обективни основание /арг. от чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП/. Следователно, за да се прецени дали конкретните клаузи по
договора или ОУ към него отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, а също така и да е дадена възможност
на потребителя предварително да получи достатъчно конкретна информация относно
това как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената на
услугата.
В тази връзка следва метода на
изчисляване на лихвата да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
методика, в която да са посочени вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от компонентите – пазарни индекси и/или индикатори.
В процесния случай промяната на
лихвения процент поради промяна на БЛП, предвидена в т. 9.1. от ОУ, вр. чл. 25.3
от ОУ към договора сочи изрично условията, при които кредиторът може да изменя
лихвения процент – при изменение от поне 1 % за месец на стойностите LEONIA, EURIBOR, LIBOR и
др.. С приемането на Общите условия към подписаното допълнително споразумение
от 22.11.2013 г. в т. 9.1. е уредена възможността за промяна на годишния лихвен
процент при увеличение именно на БЛП, което пък е обвързано от стойността на
лихвените индекси 6-месечен EURIBOR. Следователно е предвидено основанието, при
което Б.та може едностранно да променя лихвата по договора и то не зависи от
волята на търговеца. Индексът EURIBOR отразява средното равнище на лихвените
проценти, при които представителна група от над 50 банки в Еврозоната си
предоставят срочни депозити в евро, поради което и се налага извода, че БЛП,
който се формира въз основа на неговите стойности, е този компонент при
определяне на размера на възнаградителната лихва по договора за банков кредит,
който страните са се съгласили, че ще отчита промените в пазарните условия по
време на действието му. Неговото увеличаване с повече от един пункт е
обстоятелство, което е известно и може лесно да бъде проверено и от потребителя
– фиксира се в 11,00 ч. централноевропейско време и се публикува на страница „EURIBOR=“
на REUTERS.
Съдът намира, че в процесния
случай, обаче липсва яснота относно методиката за формиране на лихвата. В тази
връзка нито в договора, нито в ОУ са посочени показателите, които могат да
доведат до промени в пазарните условия. В разглежданите клаузи не се съдържа
достатъчно информация за методика за промяна на лихвения процент при изменение
на някой от референтните индекси, в същото време от съдържанието ѝ не стават ясни икономическите последици за потребителя от
така предвидения механизъм за промяна на лихвата. Следователно, при учредяване
на облигационната връзка потребителят е лишен от възможността да направи
преценка въз основа на предварително зададени критерии /макар и променящи се
при обективни пазарни фактори/ на последиците от сключване на договора. Съобразно
изложеното, следва да се приеме, че клаузите от ОУ към процесния договор за
кредит, които позволяват на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание отговарят на условието по
чл. 143, т. 10 ЗЗП, поради което в тази част клаузите се явяват неравноправни,
съответно нищожни по см. на чл. 146 ЗЗП.
В процесният случай, обаче следва
да се има предвид, че въпреки наличието на предвидена подобна възможност в ОУ
за едностранна промяна на лихвения процент по договора посредством увеличение
на БЛП, Б.та не се е възползвала от тази възможност.
От представените доказателства
по делото се установи, че през целия период на действие на договора, от ищеца „Б.
ДСК“ ЕАД не е бил изменян уговорения между страните лихвен процент по договора.
За първите три години от действието на договора е прилаган договорения лихвен
процент, формиран от БЛП в размер на 4,19 % и стандартна надбавка – 1,4 % или
съответно лихвата, която Б.та е начислявала през този период е била 5,59 %. За
останалия период е прилаган лихвен процент, формиран от БЛП в размер на на 4,19
% и стандартна надбавка – 4,1 % и следователно е прилагана лихва от 8,29 %.
Посоченият факт не се оспорва и
от ответника, който в отговора на исковата молба е заявил, че лихвата, която е
била начислявана по процесния договор за кредит е била неизменно в размер на
8,29 %.
Този лихвен процент е бил
договорен от страните и изрично посочен не само в процесния договор за кредит,
но и в Допълнителното споразумение от 22.11.2013 г. към него. Изложеното дава
основание на съда да направи извод, че в случая е налице ясно изразено съгласие
/воля/ на кредитора и кредитополучателя досежно размера на лихвата по кредита.
Безспорно съдът намира, че
клаузите от ОУ, които съдържат уговорки за възможно едностранно изменение на
годишния лихвения процент от страна на Б.та се неравноправни, но при липсата на
данни по делото за предприети действия в тази насока през исковия период, съдът
не намира за нужно да се задълбочава по този въпрос.
По отношение на останалите
възражения на ответника, съдът намира, че при тълкуване на посочените клаузи от
ОУ към договора за кредит следва да се посочи на първо място, че никъде в тях
не е предвидено, че изменението на годишния лихвен процент ще настъпи не при
всяка промяна на БЛП с повече от един пункт, а само при неговото увеличаване с
посочената стъпка.
Няма спор също така, че ако
изменението на годишния лихвен процент настъпва не при всяка промяна на
базисния лихвен процент, а само при неговото увеличаване ще е налице
неравноправно положение на кредитополучателя спрямо кредитора - Б.та. В случая,
обаче както вече бе изложено от съда никъде в посочените клаузи от Общите
условия не е предвидено, че за Б.та се предоставя право да променя лихвата по
кредита само в посока увеличаване на размера при увеличаване на БЛП и в същото
време да е предвидена невъзможност за промяна на лихвата в посока намаление.
Наред с това следва да се
посочи, че дори и да се приеме, че в случая от страна на Б.та не е било
изпълнено задължението да намали лихвата по кредита, въпреки обстоятелството,
че индексът EURIBOR
се е променил драстично в посока надолу, както и че е налице неравноправна, а
оттам и нищожна клауза, която го допуска, то нищожността на такава клауза не би
могло да обоснове извод за нищожност на целия договор. Това е така, тъй като
съгласие по цената на договора, като съществен негов реквизит е постигнато в
текста на самия договор – чл. 7, като уговорената клауза е ясна и уговореният с
нея лихвен процент не е променян през времето на действие на договора.
Следователно, дори и да се приеме, че посочените клаузи от Общите условия към
договора за кредит се неравноправни по отношение на евентуално предвидена в тях
възможност за Б.та само за увеличаване на лихвата, това не се отразява на
волята на страните да предвидят конкретна лихва, като цена на услугата, която
следва да бъде заплащане от кредитополучателя. Именно договорената лихва между
страните е тази, която Б.та е прилагала през целия период.
Във връзка с изложените правни
изводи, съдът намира направените от ответника възражения в тази насока за
неоснователни.
Следва да се посочи, че
съгласно приетото в практиката на ВКС, /напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по
т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО/, съдът следи и служебно за наличието на фактически
или правни обстоятелства, които обуславят неравноправност на клауза в
потребителски договор.
В тази връзка, настоящият
състав намира, че клаузата на чл. 2.2. от Допълнителното споразумение от
22.11.2013 г. към договора за кредит, в която се предвижда, че непогасената
част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита
на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период по
т. 2 от споразумението е нищожна клауза, тъй като същата представлява анатоцизъм
по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД (в т. см. Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. №
1504/2018 г. на ВКС, ТК, II т. o.).
Олихвяването на изтекли лихви
/анатоцизъм/ е подчинено на специален правен режим, като съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на БНБ, т.е. е допустимо само доколкото законът
изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в областта
на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице забрана за
анатоцизъм.
За разлика от търговското право
и нормата на чл. 294, aл. 2 от ТЗ, предвиждаща, че между търговци лихва върху
лихва се дължи, ако е уговорена, то в правоотношението, възникнало по повод
сключен договор за кредит, по който кредитополучател е физическо лице, сочената
норма не може да бъде приложена. Въпреки че, банковата сделка, каквато е тази
по договор за банков кредит е търговска по см. на чл. 286, ал. 2 ТЗ, правилото
на чл. 294, ал. 2 ТЗ е неприложимо, доколкото се явява специална разпоредба,
касаеща отношения между търговци. В хипотезата на страна по сделката -
физическо лице е приложима общата гражданско правна норма на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД.
Дори да се приеме, че е налице
колизия между двете разпоредби, то съгласно § 1 от ДР на ЗЗП при противоречие
на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен
на защита на потребителите. Кредитополучателят безспорно има качеството
потребител по см. на § 13, т. 1 от ЗЗП, поради което спорното правоотношение
следва да се регулира от по-благоприятната гражданско правна норма на чл. 10,
ал. 3 ЗЗД.
Поради изложените правни
изводи, съдът намира, че посочената клауза като нищожна не следва да бъде
прилагана в процесния договор между страните, поради което при определяне
размера на дължимата главница по процесния договор за кредит не следва да бъде
взето предвид и съответно да се отчита
извършеното капитализиране на просрочени лихви и прибавянето им към редовната
главница по кредита. От заключението на експертизата се установи, че
капитализираната лихва към редовната главница, извършено на 22.11.2013 г. е в
размер на 2134,02 евро, поради което съдът намира, че в тази част, претенцията
за главница, формирана чрез натрупване на капитализирани лихви в размер на
2134,02 евро е неоснователна и следва да се отхвърли.
Във връзка с изложените от съда
правни изводи, че по делото се установи, че поради допусната забава от ответника
за заплащане на месечните погасителни вноски по делото, Б.та е упражнила валидно
правото си на основание т. 20.2 от ОУ да обяви кредита за изцяло предсрочно
изискуем на 12.07.2018 г., за което е уведомила редовно длъжника, посредством
изпращане на уведомление, получено на 28.06.2018 г. преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът намира, че предявеният
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК се явява основателен и като
такъв следва да се уважи.
По неговия размер:
От заключението на приетата по
делото съдебно – счетоводна експертиза се установи, че общо дължимата главница
по кредита е в размер на 99 858,31 евро и представлява разлика между
усвоената главница в размер на 125 500 евро плюс капитализираната на
22.11.2013 г. сума за лихва в размер на 2134,02 евро минус общо погасената
главница в размер на 27 775,71 евро.
Поради изложените от съда
изводи за недължимост на капитализираната на 22.11.2013 г. сума за лихва в
размер на 2134,02 евро към редовната главница, а оттам и за неснователност на
претенцията за дължима главница, в тази част, съдът намире, че предявеният иск
за дължима главница по процесния договор за кредит е основателен за сумата от 97 724,29
евро /общо усвоената главница по кредита в размер на 125 500 евро – общо
погасената главница в размер на 27 775,71 евро/ и за тази сума следва да
се уважи, ведно със законна лиха върху тази сума, считано от 17.07.2018 г. до
окончателно погасяване на задължението.
За разликата над уважената част,
а именно за сумата от 2134,02 евро /представляваща капитализирана лихва към
главницата/ до претендирания размер от 99 858,31 евро, претенцията следва
да се отхвърли като неоснователна.
На осн. чл. 430, ал. 2 от ТЗ
кредитополучателят дължи и договорна лихва за ползване на паричния ресурс за
срока на действие на договора, така както е договорена между страните, която е
дължима до датата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
В процесния казус, релевирания
от ищеца период на договорната лихва е от 09.10.2017 г. до 17.07.2018 г., за
който дължимата договорна лихва следва да бъде определена според последния
действащ погасителен план между страните /приложен на л. 38 от заповедното
производство/.
В тази връзка следва да се
посочи, че съдът констатира, че по делото липсва конкретно поставен въпрос на счетоводната
експертиза относно това какъв е размерът на дължимата възнаградителна лихва за
падежиралите месечни вноски към датата на обявяване на предсрочната изискуемост
на кредита, поради което, съдът следва да определи същата по реда на чл. 172 ГПК.
От заключението на експертизата
се установи, а посоченото е видно и в Таблица 8 на стр. 23 от експертизата, че
падежиралите и непогасени погасителни вноски през периода от 05.11.2017 г. до
18.07.2018 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед за
изпълнение/ са общо 9 броя.
Наред с това от Таблица 8 се
установи, че дължимата вноска за лихва за периода 05.11.2017 г. до 18.07.2018
г. е в размер на 6472,67 евро и съдът намира, че за този размер претенцията за
установяване дължимостта на договорната лихва се явява основателна и доказана и
следва да се уважи и да се отхвърли за разликата до пълния претендиран размер
от 6789,65 евро.
Съдът намира, че по делото не
се установи, че са налице задължения за договорни лихви за периода преди падежа
на месечната вноска на 05.11.2017 г., а именно така, както са претендирани от
ищеца за периода преди това, считано от 09.10.2017 г. Това е така, тъй като от
заключението на експертизата и по-конкретно от таблица 4 на стр. 9 се установи,
че с последно постъпилата сума за погасяване на задълженията по договора в
размер на 2000 евро на 05.12.2017 г. е било погасена просрочена лихва към
04.11.2017 г. в размер на 1479,62 евро, с която са били погасени: 623,71 евро –
остатък от дължима сума към 05.09.2017г., сума в размер на 737,86 евро – вноска
за лихва с падеж 05.10.2017 г., както и частично дължима лихва към 05.11.2017
г.
Видно от приложения погасителен
план на стр. 38 от заповедното производство, към 05.10.2017 г. дължимата
договорна лихва е била в размер на 687.41 евро, поради което, съдът намира, че
предвид експертното заключение, че с постъпилата на 05.12.2017 г. последна сума
от 2000 евро е била погасена лихва в размер на 737,86 евро, представляваща
вноска за лихва с падеж 05.10.2017 г., следва извод за недължимост на други
суми за договорни лихви за този период.
От експертизата се установи, че
към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, дължимата
санкционираща лихва е в размер на 190,91 евро за периода от 09.10.2017 г. до 17.07.2018
г., поради което, искът за установяване дължимост на вземането за санкционираща
лиха се явява основателен и доказан за размерът, за който е предявен.
От експертизата се установи, че
общо дължимите такси и застрахователни премии са в размер на 635,06 евро, от
които: 144 евро е дължимата такса за управление на кредита към 18.07.2018 г.,
дължимата сума за застраховка на обезпечението е в размер на 431,06 евро и
дължимата сума за такса при обявяване на кредита за предсрочно изискуем е в
размер на 60 евро.
В тази връзка, съдът намира, че
искът за установяване дължимост на вземането за заемни такси в размер на сумата
от 635,06 евро се явява основателен и доказан за размерът, за който е предявен.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът в исковото
производство по чл. 422 ГПК следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските в заповедното производство.
В заповедното производство са
били направени разноски в общ размер на 4254,01 лева, от които ответникът
следва да заплати сумата в размер на 4157 лв.
В исковото производство,
ответникът следва да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по
делото в размер на 4889,90 лв.
Предвид изхода на спора на адв.
И.С. по принцип се следват разноски за защита по чл. 38 от ЗА ,но доколкото не е
посочено конкретно основание за безплатната помощ съдът не присъжда такава.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „Б. ДСК“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ********по предявения иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, че Р.Г.А., ЕГН **********, с адрес
за съобщения и призоваване: гр. София, пл. „********, чрез адв.
И. Сотянов дължи на „Б. ДСК“ ЕАД, ЕИК ******** следните суми, по силата на
сключен Договор за кредит от 02.11.2007 г., Допълнително споразумение от
20.12.2011 г. и Допълнително споразумение от 22.11.2013 г.: сумата от 97 724,29 евро –
главница по договора за кредит, ведно със законна лихва, считано от 17.07.2018
г. до окончателното погасяване на задължението; договорна лихва в размер на 6472,67 евро за периода от
05.11.2017 г. до 17.07.2018 г.; санкционираща лихва в размер на 190,91 евро за периода от 06.11.2017
г. до 17.07.2018 г.; заемни такси в размер на 635,06 евро, от които: 144 евро – такса за управление, 60 евро –
такса за изискуемост и 431,06 евро – извършени застраховки на обезпечението, за
които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 10.09.2018 г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 47090/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 66 с-в,
като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск, в часта за установяване дължимост на вземането за главница за
разликата над уважения размер, а именно за сумата от 2134,02 евро до пълния претендиран размер от
99 858,31 евро, както и за установяване дължимост на вземането за
договорна лихва за разликата над уважения размер, а именно за сумата от 316,98 евро до пълния претендиран
размер от 6789,65 евро като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Р.Г.А.,
ЕГН ********** да заплати на „Б. ДСК“ ЕАД, ЕИК ******** на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 4157
лева - разноски в заповедното производство, както и сумата от 4889,90
лева - разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните
в двуседмичен срок от съобщението за изготвянето му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: