Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я:
СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 2333 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20199305 от 15.09.2020 г., постановено по гр. д. № 18040/2019 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 90 с-в е ОСЪДЕНА С.О.с код по БУЛСТАТ № *******, представлявана
от кмета Й.Ф.да заплати на ищцата Й.Е.Г. с EFH ********** сумата от 1862,01
лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея имуществени вреди за
разходи направени във връзка с операция, рехабилитация и лечение и сумата от 7
000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания от „Фрактура коли хирургици, хумери синистра. Аутоостеопластикар
РСОМ кум плаце“, които вреди са настъпили след падане напред на 23.10.2018г. в
гр.София, пред жилищна сграда на ул. *********, причинено от стъпване върху не
добре поставена и фиксирана и повдигаща се тротоарна плоча върху тротоар и са в
пряка причинно- следствена връзка с бездействието на служителите на Общината
или на други лица, на които е възложила изпълнението, натоварени със задължението
да поддържат тротоарите в града, с което да обезпечават безопасното придвижване
на гражданите, ведно със законната лихва върху сбора от главниците, считано от
23.10.2018г. до окончателното изплащане на задълженията, като са ОТХВЪРЛЕНИ предявените
обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45,
ал. 1 във вр. с чл. 52 ЗЗД, в ЧАСТТА относно осъждането на ответника да заплати
на ищцата обезщетение в размер от над 7000 лв. до претендирания от 16 000 лв.,
за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
„Фрактура коли хирургици, хумери синистра. Аутоостеопластикар РСОМ кум плаце“,
и в ЧАСТТА относно осъждането на ответника да заплати на ищцата обезщетение за имуществени
вреди в размер от над 1862,01 лв. до 2000 лв., изразяващи се в разходи във
връзка с операция, рехабилитация и лечение, които са настъпили след падане от
ищцата напред на 23.10.2018г. в гр. София, пред жилищна сграда на ул. *********,
причинено от стъпване върху не добре поставена и фиксирана, повдигаща се
тротоарна плоча върху тротоар и са в пряка причинно-следствена връзка с
бездействието на служителите на Общината или на други лица, на които е
възложила изпълнението, натоварени със задължението да поддържат тротоарите в
града, с което да обезпечават безопасното придвижване на гражданите, ведно със
законната лихва върху сбора от
главниците в размер от над 8862,01 лв. до 18 000 лв., считано от 23.10.2018 г. до
окончателното изплащане на задълженията.
С
решението С.О.е осъдена да заплати на ищцата Й.Е.Г. сумата от 1146,72 лв., представляваща
разноски по делото, изчислени съразмерно с уважената част от исковете, а на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на С.О.сумата от 50,77 лв.,
представляваща разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от Й.Е.Г. /ищец в
първоинстанционното производство/, чрез пълномощника й адв. А.Д., в която същото се обжалва в частта
му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 52 от ЗЗД за
сумата над 7000 лв. до пълния предявен размер от 16 000 лв., като порочно,
необосновано и незаконосъобразно. В жалбата се навеждат доводи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че са налице основанията за
ангажиране на отговорността на ответника по предявения иск, но досежно размера
на присъденото обезщетение е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД като е
подценил претърпените от ищцата болки и страдания и цялостната обстановка по
спора. В тази връзка се поддържа, че присъденото обезщетение не отговаря на интензитета
на болките и страданията, които е претърпяла ищцата по делото, на периода, в
който са били силни и до отзвучаването им, както и на отражението им върху
живота й, както и този на съпруга й. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил
и коментирал, че преди инцидента ищцата е била жизнена и в много добра кондиция
- обслужвала се е сама изцяло, била е поела цялото пазаруване, готвене,
чистене, пране и всичко останало в ежедневието на едно семейство, а също така е
помагала и на дъщеря си за двете й внучета - близнаци. Навеждат се доводи, че съдът
не е преценил също така, че и към настоящия момент ищцата движи трудно ръката
си, не може да се обслужва и поддържа жилището им, а трябва да разчита на чужда
помощ /тази на болния й съпруг/, което я травмирало допълнително. Излага се, че
съдът е игнорирал също така, че понастоящем ищцата постоянно изпитва болки, несигурност
и страх, което рязко е променило досегашния й начин на живот. Във връзка с
изложеното се поддържа, че в обжалваната му част решението на СРС е незаконосъобразно
и противоречащо на трайната практика на ВКС.
Поради
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част и да постанови друго, с което да уважи предявения иск в пълния му размер,
ведно със законните последици. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна С.О./ответник по иска/ не е депозирала отговор на въззивната жалба в
законоустановения срок.
Първоинстанционното
решението, в останалата част, с която са уважени предявените искове с правно
основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 във вр. с чл. 52 ЗЗД, за заплащане на
обезщетение на ищцата за имуществени вреди в размер на сумата от 1862,01 лв.,
както и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата
от 7000 лв., ведно със законна лихва върху сбора от главниците, считано от
23.10.2018 г. до окончателното изплащане – като необжалвано е влязло в законна
сила.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.
49 във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл.52 ЗЗД от Й.Е.Г. *** осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
от нея имуществени вреди за разходи направени във връзка с операция,
рехабилитация и лечение и сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от „Фрактура коли хирургици, хумери
синистра.Аутоостеопластикар РСОМ кум плаце“, в следствие на падане напред на
23.10.2018г. в гр.София, пред жилищна сграда на ул.*********, причинено от
стъпване върху не добре поставена и фиксирана, повдигаща се тротоарна плоча
върху тротоар, които са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с бездействието
на служителите на Общината или на други лица, на които е възложила
изпълнението, натоварени със задължението да поддържат тротоарите в града, с което
да обезпечават безопасното придвижване на гражданите, ведно със законната лихва
върху сбора от главниците, считано от 23.10.2018 г. до окончателното изплащане
на задълженията.
Ответникът
С.О., в депозирания писмен отговор на исковата молба е оспорил предявените
искове като неоснователни, а също така и по размер. Поддържа се, че липсват доказателства
за реално нарушение на настилката на тротоара на мястото на инцидента, за да се
дължат вреди за неизпълнение на задължения по поддържане на тротоара. В тази
връзка се излага, че в случая не е налице причинно-следствена връзка между
евентуално бездействие на ответника и настъпилите вреди.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата
фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я
преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК.
Съдът ще обсъди доказателствата по делото, относими към доводите, изложени във
въззивната жалба.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации от
районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК,
настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Според
чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за
вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Касае
се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, която има обективен характер, защото не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител.
За
да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице-пряк изпълнител на работата с необходимите елементи:
деяние, вреда-имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и
вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се установяват конкретните
лица, осъществили деянието, а само качеството им на изпълнители на възложена
работа; 2) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената му работа-чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с него. Когато вредоносните последици настъпват от действие или
бездействие на лице, на когото е възложено да извършва определена работа, то
правният субект, който е възложил тази работа, следва да носи уредената в чл.
49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност за
виновното деяние (действие или бездействие). Когато при изпълнение на така
възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети
правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този смисъл са
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление
№ 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на
ВС. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква
работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа е за чужди
противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената им работа. За да възникне
притезателното право на увредения срещу С.О.за обезвреждане на неимуществените
и имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената
работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) за увредения да е възникнало
право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата -
арг. Чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез
неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от С.О.чрез
своето действие или бездействие.
Въззивната
инстанция намира за установено, че по делото са налице всички предпоставки на
визираната правна норма: стъпване на ищцата върху тротоарна плочка на ул. „Уилям
Гладстон“, която подала, вследствие на което се спънала и паднала напред върху
ръцете си, наличието на причинно-следствената връзка между инцидента и
настъпилите вреди, бездействие на служители на ответника по поддръжка на
тротоара, като част от дейността по ремонт и поддръжка на общинските пътища.
Съгласно разпоредбата на чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища по смисъла на чл. 8 от ЗП се осъществява от
съответната община, като тротоарът е част от пътя съгласно § 6, т. 6 от ДР на
ЗДвП. Нормата на чл. 167, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП задължава лицата, които
стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират
незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък
срок. Съгласно дефиницията в пар. 6, т. 37 от ДР на ЗДвП "препятствие на
пътя" е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети,
вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за
движението. Ответникът не е оспорил, че ул. „Уилям Гладстон“ се явява общински
път по смисъла на чл. 3, ал. 3 във вр. с чл. 8, ал. 3 ЗП.
С
разпоредбата на чл. 48, т. 2, б. „б“ от ППЗП се вменява в задължение на
съответните общини организирането на дейностите по поддържане на тротоарите в
градовете. Наличието на нарушение на настилката на тротоара поради не добре
поставена или фиксирана тротоарна плочка и съответно на несигнализиран участък
по пътя, по който преминават пешеходци и който е станал причина за настъпилата
злополука е следствие на противоправно бездействие на служителите на С.О., във
връзка със задълженията им за поддръжка и ремонт на пътната настилка, вкл. и на
тротоарите. Между неизпълнението на законовото задължение на общината и
претърпяното увреждане от ищцата-спъване на плочка и последвалото счупване на
хирургичната шийка на лявата раменна кост съществува пряка причинна връзка,
поради което е налице основание за ангажиране отговорността на ответника по чл.
49 ЗЗД.
Относно
размерът на обезщетението:
Съгласно
разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД, които съдът приема за приложими в
случая, на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост.
В
т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни за съдилищата
указания, според които понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне размера на обезщетението - характерът на увреждането, начинът на
извършването му; претърпените болки и страдания, причинени неудобства и
негативните психически изживявания; периодът на лечение и възстановяване, както
и периодът, през който ищецът е търпял болки и страдания; прогноза за възстановяване
и допълнителното влошаване състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания
и др.; общественото му положение; възрастта на пострадалия; социално -
икономическите условия в страната. Причиняването на неимуществени вреди от
деликт, стоящи в пряка и непосредствена причинно - следствена връзка със
съответното противоправно поведение, включително тези, свързани с негативни
емоционално - психологически преживявания, подлежат на пълно и главно доказване
по общия ред.
Съдът
приема, че от прието по делото заключение от съдебно - медицинска експертиза, както
и от представените писмени доказателства - Лист за преглед на пациент в спешен
приемо-консултативен кабинет по травматология от 23.10.2018г., Епикриза от 10.11.2018г.,
Резултат от образно изследване от 14.12.2018г., Амбулаторни листове от
11.01.2019г., 16.01.2019г., 24.01.2019г., Направление за хоспитализация от
24.01.2019 г. по делото се установява, че вследствие на процесния инцидент, ищцата
е получила като увреждане счупване на хирургичната шийка на лявата раменна кост.
Въззивната
инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд е определил и дължимото
обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил събраните по делото
доказателства, както и приложимите критерии за справедливост. Преценени са
всички обстоятелства, както и приложимата съдебна практика. Взети са предвид
вида и степента на увреждането, възрастта на пострадалата, трайността на
вредните последици, като същите са били подробно обсъдени от районния съд.
Настоящият
съдебен състав намира, че за определяне на справедливия размер на обезщетението
за причинени неимуществени вреди следва да съобрази характера и тежестта на
причинените телесни увреждания на ищцата - счупване на лявата раменна кост (което
се установява, както от представената медицинска документация, така и от
свидетелските показания), довела до трайно затрудняване на движенията на левия
горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, имаща характер на лека телесна
повреда, наложилата се оперативна интервенция, както и обстоятелството, че в
резултат от нея се е образувал дискретен белег, който причинява козметичен
дефект на ищцата. Въззивният съд взема предвид и обстоятелството, че затрудняването
на движенията на левия горен крайник до пълното възстановяване на движенията на
раменната става продължава около 3-4 месеца. Въззивната инстанция отчита и
допълнителните неудобства, които инцидентът е причинил на пострадалата – след
операцията тя е била нетрудоспособна и е била в невъзможност да се обслужва
сама в ежедневието, имала е нужда от помощ за пазаруване и в ежедневните грижи,
нарушен е бил нормалния й ритъм на живот (което се установява безспорно от
свидетелските показания на разпитания свидетел Л.Г.). Посоченото
обстоятелството се установява и от заключението на приетата експертиза по
делото, съгласно което установеното счупване ограничава възможността за
самообслужване в посочения период от време – 3-4 месеца, като същото е
ограничено и за елементарни домакински действия и ежедневни грижи на
пострадалия. При определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази,
че макар и към настоящия момент оздравителният период да е приключил и да
липсват данни за настъпили усложнения е възможно субективните оплаквания от
чувство на болка след тази травма да продължат с месеци и години, особено при
промяна на метеорологичните условия, което се установява от експертното
заключение. Болките на ищцата от увреждането, както и изпитания стрес са
доказани по безспорен начин от показанията на свидетеля Г.. Предвид изложеното,
с оглед възрастта на ищцата към момента на увреждането – 72 г., възраст,
предполагаща по - трудно и продължително възстановяване, както и с оглед
социално - икономическите условия на живот в страната към 2018 г., въззивният
съд намира, че сумата 7 000 лв. представлява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за доказаните по делото болки и страдания, така както е
определено от първоинстанционния съд.
В
този смисъл, въззивният съд намира, че при определяне размера на обезщетението
за неимуществени вреди първоинстанционният съд изцяло е съобразил събраните по
делото доказателства, като е взел предвид специфичните за конкретния случай
обстоятелства, значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта.
Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо
обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за
аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. В тази връзка, въззивният
съд намира, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди е основателен и доказан до този размер, поради което
първоинстанционното решение, в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
Предвид
изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
При
този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на
въззиваемата страна, но предвид обстоятелството, че от страна на същата не е
заявена претенция за присъждане на разноски по делото, такива не следва да й се
присъждат.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20199305 от
15.09.2020 г., постановено по гр. д. № 18040/2019 г. по описа на СРС, ІІІ ГО, 90
с-в.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.