Мотиви към присъда по ВНОХД № 3402/2018 г. по описа на СГС - НО, Х-ти
въззивен състав
С присъда от 02.03.2016 г., постановена по наказателно
дело от общ характер (н.о.х.д.) № 5246/2013
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Наказателно отделение, 16-ти състав,
подсъдимият И.С.Д., е признат за виновен в това, че на 28.11.2011 г., около 18:15
часа, в гр. София, в ж.к. „Младост - 3", до пицария „Уго", е отнел
чужди движими вещи: 1 (един) брой дамска чанта на стойност 27,00 (двадесет и
седем) лева, съдържаща: 1 (един) брой мобилен телефон марка „Нокиа 7210"
на стойност 68,00 (шестдесет и осем) лева, 1 (един) брой очила с диоптър на
стойност 65,00 (шестдесет и пет) лева, 1 (един) брой слънчеви очила марка
„Полароид" на стойност 50,00 (петдесет) лева, 1 (един) брой портмоне -
естествен лак на стойност 15,00 (петнадесет) лева, 1 (един) брой портмоне за
документи, черно от изкуствена кожа на стойност 1,50 (един лев и петдесет ст.)
лева, 2 (два) броя кутии цигари марка „Карелия", на единична цена 4,70 (четири
лева и седемдесет ст.) лева и на обща стойност 9,40 (девет лева и четиридесет
ст.) лева, 1 (един) брой несесер, черен на цвят, изкуствена кожа на стойност
3,00 (три) лева, 1 (един) брой връзка с 6 (шест) броя секретни ключове, всеки
на единична цена на всеки ключ 3,00 (три) лева и на обща стойност 18,00 (осемнадесет)
лева и сумата от 10,00 (десет) лева, всички вещи на обща стойност 266,90 (двеста
шестдесет и шест лева и деветдесет стотинки) лева, от владението на С.С.Е., с
намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила – блъснал и
съборил на земята Е., след което дръпнал от ръцете й дамската й чанта, поради което и
на основание чл. 198, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено
наказание „лишаване от свобода” в размер на 2 (две) години, което наказание, на
основание чл. 61, т. 2 вр. чл. 60, ал. 1 ЗИНЗС, съдът е определил да бъде
изтърпяно при първоначален „строг режим“ в затвор.
Подсъдимият е осъден, също така, на основание чл. 189,
ал. 3 НПК, да заплати направените по делото разноски в размер на 40 (четиридесет)
лева, както и на основание чл. 190, ал. 2 НПК, да заплати 5 (пет) лева държавна
такса, дължима за служебно издаване на един брой изпълнителен лист.
С посочената присъда Софийски районен съд, основание чл. 68, ал. 1 НК, е
привел в изпълнение наказание „лишаване от свобода” за срок от 11 (единадесет)
месеца, наложено на подсъдимия по н.о.х.д. № 2478/2009 г. по описа на СРС, Накатаелно
отделение, 22-ри състав, като е определил първоначален „строг режим“ на
изтърпяване на така приведеното наказание в затвор.
Срещу присъдата, в указания
законоустановен срок по реда на чл. 319, ал. 1 НПК, е подадена въззивна жалба
от адв. И.И. – САК, действащ в качеството на упълномощен защитник на подсъдимия
Д., в която се поддържа, че присъдата е неправилна и се иска подсъдимият да
бъде признат за невиновен по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 198,
ал. 1, пр. 1 НК.
Впоследствие, след изготвяне на
мотивите към присъдата, е депозирано допълнение на въззивна жалба от адв. М.М.
– САК, действаща също в качеството на упълномощен защитник на подсъдимия, в
което допълнение се излагат доводи, че атакуваната присъда е неправилна и
незаконосъобразна, постановена в нарушение на процесуалните правила и на
материалния закон. Оспорват се фактическите положения, възприети от
първостепенния съд, като се акцентира върху противоречията в показанията на
свидетелите Д. и К. и евентуалната им заинтересованост при даване на сведения
досежно фактите, предмет на обвинението. Сочи се, че не е ясна причината,
поради която е повдигнато обвинение срещу подсъдимия за отнемане на
инкриминираните вещи, а Б.Д. е с качеството на свидетел, предвид факта, че
именно той е лицето, заложило инкриминирания телефон, като освен това е осъждан
за същото престъпление с правна квалификация чл. 198, ал. 1 НК. Акцентира се и
че въпреки наличието на доказателства за конфликт между подсъдимия и свидетеля Д.,
произтичащ от факта, че и последният е взел телефон на майката на Д. и не го е
върнал, решаващият съдебен състав не е приобщил сочените от защитата доказателства
в тази насока. Излагат се доводи и за завишеност на наложеното наказание
„лишаване от свобода“. Съобразно изложеното се иска атакуваната присъда да бъде
отменена и делото да бъде върнато на Софийски районен съд за ново разглеждане
от друг съдебен състав или да бъде постановена нова оправдателна присъда от
въззивната инстанция.
Образувано е ВНОХД
№ 4187/2017 г. по описа на Сoфийски градски съд,
Наказателно отделение, 14-ти въззивен състав, по което въззивната инстанция е
отменила изцяло осъдителната присъда на първоинстанционния съд и е постановила
нова, оправдателна присъда №
273/10.11.2017 г., с която подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан
изцяло по повдигнатото обвинение.
Срещу
новата второинстанционна оправдателна присъда е депозиран касационен протест от
прокурор при Софийска градска прокуратура, по който е образувано КНД № 34/2018 г. по описа на ВКС – III-то
Наказателно отделение, приключило с решение
№ 49/20.07.2018 г., с което изцяло оправдателната присъда на СГС е
отменена и делото е върнато на СГС, за ново разглеждане от друг
състав, от стадия на съдебното заседание.
По
върнато от ВКС дело е образувано настоящото ВНОХД № 3402/2018 г. по описа на СГС, Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав.
В разпоредително заседание на 28.08.2018
г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, извърши преценката по реда на чл. 327 от НПК, при която
съобрази дадените задължителни указания на ВКС за отстраняване на допуснатите
съществени процесуални нарушения. Намери, че за правилно изясняване на делото,
както и за изпълнение на дадените задължителни, съобразно чл. 355, ал. 1, т. 3
от НПК, указания на касационната инстанция, е необходимо провеждането на
повторен разпит на свидетелите Б.П.Д. и Е.К.К..
В рамките на проведеното въззивно
съдебно следствие са разпитани отново свидетелите Б.Д. и Е.К., като са
приобщени част от показанията им, дадени в хода на досъдебното производство,
както следва: показанията на свидетеля Б.Д., дадени на 17.01.2012 г. пред
разследващ орган – на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК, на
18.01.2012 г. пред съдия – на основание чл.281, ал. 1, т. 1 НПК, на 04.07.2012
г. пред разследващ орган – на основание чл. 281, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 НПК, и
на 04.02.2013 г. пред разследващ орган – на основание чл.281, ал. 3 вр. ал. 1,
т. 1 и т. 2 НПК, както и показанията на свидетеля Е.К., дадени пред разследващ
орган на 17.01.2012 г. – на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 НПК, и
показанията му пред съдия на 18.01.2012 г. – на основание чл. 281, ал.1, т.2 НПК.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция, представителят на Софийска градска
прокуратура (СГП) подържа, че въззивната жалба на подсъдимия е неоснователна и
като такава следва да бъде оставена без уважение. Излага доводи, че
първостепенният съд правилно и законосъобразно е постановил атакуваната
присъда, като след обоснована преценка на събраните по делото доказателства е
стигнал до извод, че подсъдимият е съпричастен към инкриминираното деяние.
Акцентира, че в подкрепа на обвинителната теза са показанията на свидетелите Д.
и К., като поддържа, че тези на свидетеля К. са последователни, логични и
непротиворечиви, включително относно основния факт, който подлежи на доказване
– произхода на вещта. Във връзка с показанията, дадени от свидетеля Д., излага
доводи, че последният прави неубедителни опити да убеди съдебния състав за
наличие на оказан върху него психически и физически натиск в полицейското управление
при проведените разпити там. Поддържа, че в подкрепа на обвинителната теза са и
осъществените след деянеито от подсъдимия действия – заявления, че няма лична
карта и молба до свидетеля Д. да заложи отнетия от пострадалата мобилен
телефон. Акцентира върху това, че
половин час по-късно, вече е имал документ за самоличност и е посетил казино.
Поддържа, че защитната теза, изградена посредством неговите обяснения, е
опровергана от събраните по делото доказателства. Съобразно изложеното,
поддържа, че събраните по делото доказателства установяват по несъмнен начин,
както самото деяние, така и неговото авторство в лицето на подсъдимия. Във
връзка доводи на защитата, че от справки от мобилните оператори се установява,
че подсъдимият не е бил заедно със свидетеля Д. в заложната къща, поддържа, че е
възможно И.Д. да е бил в различна клетка от тази, в която се е намирал
ползваният от него мобилен апарат. Пледира обжалваната присъда на СРС да бъде
потвърдена като правилна и законосъобразна.
Защитникът на подсъдимия Д. – адв. Н., в
съдебно заседание пред въззивния съд, излага доводи, че обжалваната присъда е
немотивирана, с превратно тълкуване на доказателствата, както и не е направен
правен анализ на същите такива,
съотнесени едно спрямо друго. Поддържа изцяло изложеното във възивната жалба и
допълнението към нея. Сочи, че се солидаризира с мнението на прокурора по
отношение на изключително противоречивите показания на основния свидетел по
делото - Б.П.Д.. Поддържа, че не би следвало човек, който е присъствал на някакво
събитие, да има толкова противоречиви възприятия относно време, място, най-вече
относно лицето, с което е бил. Акцентира, че в първоначалните си показания
свидетелят Д. сочи различно лице, а не неговия приятел – Е.К.К., вероятно
защото, лицето, което първоначално е посочил, не се е съгласило да изгради
неговата защитна теза. Поддържа, че
прокуратурата е имала основание да потърси наказателна отговорност именно от
него, а не от неговия подзащитен. Поддържа, че осъдителна присъда може да се
опира на косвени свидетелски показания
или на други доказателства, събрани по делото, но ако в тяхната
съвкупност те водят до категоричен извод относно авторството на престъплението,
какъвто не е случаят по конкретното дело. Излага доводи и за заинтересованост
на свидетеля Д. – сочи, че няма гаранцията, че именно той не е извършител на
престъплението, за което е внесен обвинителен акт. Поддържа и че в
производството пред първоинстанционния съд
защитата е доказала, че срещу него има преписка в полицията, образувана преди
датата на инкриминираното деяние, от майката на подзащитния му за това, че
същият е заложил нейния телефон в заложна къща – допълнителен аргумент за
некредитиране на неговите показания. На следващо място, акцентира, че първоинстанционният
съд не се е съобразил с едно доказателство, което не може да бъде променено, а
именно справката от мобилния оператор, която показва, че подсъдимият не е бил
заедно със свидетеля Д. в заложната къща, тъй като е бил на друго място.
Съобразно изложеното пледира подсъдимият да
бъде оправдан по повдигнатото обвинение.
Подсъдимият Д.,
редовно призован, се явява пред въззивния съд. В правото си на лична защита и
на последна дума моли за оправдателна присъда. Заявява, че няма нищо общо със
случая.
Въззивният съд, като прецени
събраните по делото доказателства, въззивната жалба от защитниците и
допълнителното писмено изложение към нея, доводите и възраженията на страните,
направени пред настоящата инстанция и след като въз основа на императивно
вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на атакувания
съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и
справедливост, съобразно изискванията на чл. 314, ал. 1 НПК, анализирайки
самостоятелно доказателствената съвкупност, намира, че са налице основания за
отмяна изцяло на постановения съдебен акт, тъй като приетата от първостепенния
съд фактическа обстановка не кореспондира със събрания доказателствен материал,
поради което в този смисъл упражни правомощията си по чл. 316 НПК и прие за
установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимият И.С.Д.
е роден на *** ***, българин, български гражданин, със средно образование,
неженен, работи, с адрес: град София,
ул. „*********, ап. 2, с ЕГН **********, с добри характеристични данни.
Към датата на
инкриминираното деяния същият е осъждан, както следва:
1. по НОХД №
2478/09г. по описа на СРС, с влязла в сила присъда на 09.05.2009 г., за
престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1 НК на наказание 11 (единадесет)
месеца „лишаване от свобода“, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66,
ал. 1 НК за срок от 3 (три) години и „глоба“ в размер на 1 500 (хиляда и
петстотин) лева;
2. по НОХД №
13332/2012 г. по описа на СРС, с влязло в сила на 16.07.2012 г. определение, за
престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 от НК – на наказания 1 (една) година „
лишаване от свобода“, изпълнението на което е отложено на осн. чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 (три) години и „глоба“ в
размер на 2 000 (две хиляди ) лева.
На 28.11.2011 г., около 18:15 часа,
пострадалата свидетелка С. Е. се
придвижвала сама и пеша в град София, в ж.к. „Младост“ 3, прибирайки се към
дома си, след като пазарувала в магазин „Кауфланд“. Тя се намирала в близост до
пицария „Уго“, когато чула звук от подсвиркване, след което била бутната на
земята от неустановено по делото лице от мъжки пол, което взело дамската й
чанта, намираща се на рамото й, тъй като и двете й ръце били заети с пазарски
чанти. В дамската чанта на стойност 20,00 лева. на св. Е. имало движими вещи,
както следва: 1 брой мобилен телефон марка „Нокиа 7210" на стойност 68,00
лева, 1 брой очила с диоптър на стойност 65,00
лева, 1 брой слънчеви очила марка „Полароид" на стойност 50,00 лева, 1 брой портмоне - естествен лак на
стойност 15,00 лева, 1 брой портмоне за документи, черно от изкуствена кожа на
стойност 1,50 лева, 2 броя кутии цигари марка „Карелия", на
единична цена 4,70 лева и на обща
стойност 9,40 лева, 1 брой несесер, черен на цвят на стойност 3,00 лева, 1 брой
връзка с 6 броя секретни ключове, всеки
на единична цена на всеки ключ 3,00лева и на обща стойност 18,00 лева и сумата от
10,00 лева, всички вещи на обща стойност 266,90 лева. По
време на осъществяване на посегателството пострадалата не успяла да възприеме лицето
и/или отличителни белези на нападателя. Към датата на деянието свидетелката Е.
ползвала мобилен телефонен с номер 0887 699 717.
След като
отнело дамската чанта на пострадалата, неустановеното по делото лице побягнало в посока към базара в близост до
магазин „Била“, а свидетелката Е. го последвала, като му извикала да вземе намиращите се в чантата 10,00 лева, но
да й върне документите. Нападателят не спрял да бяга и тя го изгубила от
поглед. След това, пострадалата позвънила на телефон 112, съобщила за случилото
се и се прибрала в дома си. На следващия ден подала жалба във връзка с отнетите
й вещи в районното полицейско управление.
Неустановеното
по делото лице взело от чантата на свидетелката Е. паричната сума в размер на
10,00 лв. и мобилният й телефон марка „Нокиа“, модел „7210“, след което
изхвърлило зад магазин „Била“ в ж.к. „Младост“ останалите вещи. Впоследствие
последните били намерени от лице от мъжки пол, което на 04.12.2011 г. отишло до
дома на свидетелката Е. и й ги върнало.
На
инкриминираната по делото дата - 28.11.2011 г. в 23.04 часа свидетелят Б.Д. заложил процесния телефон марка
„Нокиа“, модел „7210“ в заложна къща,
стопанисвана от „ Заложна къща М
и В К.“ ЕООД, находяща се в ж.к. „*******“, където работел свидетелят Р.Х.,
срещу сумата от 20,00 лв., за което бил издаден заложен билет №
04781-11/28.11.2011 г. В него свидетелят Д. декларирал, че е собственик на заложената вещ. В периода 2010
г. – 2012 г. той бил клиент на тази заложна къща.
Свидетелят Д.
и подсъдимият Д. били познати, като свидетелят Д. на 23.11.2011 г. заложил в
заложна къща, стопанисвана от „З.К.Г.*“ ЕООД, мобилен телефон марка „Самсунг“,
модел „GT 3010“ срещу сумата от 20.00лв., за което бил издаден заложен билет №
886, в който Д. декларирал, че е собственик на заложената вещ. В действителност
телефонът марка „Самсунг“ бил собственост на майката на подсъдимия Д. – С. Д.,
която на 08.09.2011 г. го закупила от „К.Б.М.“
АД („Глобул“). Подсъдимият Д.
предоставил на свидетеля единствено ползването на вещта. По повод на
заложения от св. Д. телефон м. „Самсунг“, между него и подсъдимия се
породили конфликтни отношения.
Към датата на
инкриминираното деяние подсъдимият Д. ползвал мобилни карти с телефонни номера *********,
*********, ******************, а свидетелят Б.Д. – мобилен телефон с номер *********. Техен общ познат – свидетелят К.
ползвал мобилен телефон с номер *******.
На
инкриминираната дата и час подсъдимият Д. бил на събрание на съдиите от Българската
федерация по хокей на лед, след което и по повод на мобилния телефон,
предоставен от него на свидетеля Д., двамата се чули по телефона около 20:30
часа и впоследствие се видели пред блока на подсъдимия, където се скарали и
разделили.
Така установената фактическа
обстановка въззивният съд прие въз основа на събраните гласни доказателствени
средства, писмени доказателства и доказателствени средства и способи на
доказване - експертизи, както следва:
- гласните доказателствени средства - обясненията на подсъдимия, дадени в хода на
съдебното следствие пред първоинстанционния съд, показанията на свидетелите С. Е. (л. 117 и л. 118 от делото пред СРС), Е.П.
(частично - л. 44 от делото пред СРС), С.Х.(частично - л. 104 от делото пред
СРС), Р.Х. (л.104 и л. 105 от делото пред СРС), Д.К.(л. 145 от делото пред СРС),
дадени в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд.
- писмените
доказателствени средства и писмени доказателства - заложен билет
№ 886/23.11.2011 г., издаден от „З.К.Г.*”
ЕООД (л. 100 от делото пред СРС), заложен билет № 04781-11/28.11.2011 г. (л. 70
от досъдебното производство), фактура от 08.09.2011 г. за закупуване на мобилен
телефон (л. 101 от делото пред СРС), копия от граждански договори, сключени
между подсъдимия и Българска Федерация по хокей на лед, ведно с приложени към
тях сметки за изплатени суми и служебни бележки (л. 88 – л. 99 от делото пред
СРС), копие на студентска книжка (л. 143 – л. 144 от делото пред СРС),
документи от Българска федерация по хокей на лед относно участия на подсъдимия
като съдия в провеждани състезания по хокей на лед по време на сезон 2011 г. –
2012 г. (л. 151 – л. 168 от делото пред СРС), справки от мобилни оператори (л.
89 – л. 107 от досъдебното производство), протоколи за доброволно предаване от
09.01.2012 г. и от 29.12.2011 г. (л. 68 и л. 69 от досъдебното производство), справка за съдимост на подсъдимия (л. 59 – л. 61
от делото пред СРС), справка за съдимост на свидетелят Д. (л. 155 – л. 156 от
досъдебното производство), характеристични справки и копие от студенстска
книжка на подсъдимия (л. 131 и сл. от досъдебното производство), копия от
договор за мениджмънт (л. 216 и сл. от досъдебнто производство), както и способи за доказване - заключението
на съдебно – оценителната експертиза (л. 72 и сл. и л. 201 и сл. от досъдебното
производство).
Показанията на свидетелите М. С. В. (л. 44 от делото пред СРС) и Г.С. (л. 118) съдът не взе предвид при
изграждане на фактическите си изводи, тъй като същите са неинформативни относно
обстоятелствата по очертаното с обвинителния фактическо обвинение, поради което
са и неотносими към предмета на доказване по настоящото наказателно производство,
така, както е очертан в разпоредбата на чл. 102 НПК.
По изложените
съображения, съдът не взе предвид и показанията на свидетеля С.Х.(л. 104 от делото пред СРС), освен
в частта, в която заявява, че след призоваването му за разпит във връзка с
инкриминираното деяние е осъществил контакт по телефона от районното със
свидетеля Д., след което последният е „установил” грешката си в личността на
лицето, с което е бил в процесната вечер. В посочената част, макар да нямат отношение
към предмета на доказване, показанията на сочения свидетел съдът цени като отправна
точка за достоверността на показанията на свидетеля Д.. Частично съдът кредитира
и показанията на свидетеля Е.П. –
същите прие за информативни единствено в частта, в която свидетелят поддържа,
че в инкриминирания период свидетелят Д. е бил клиент на заложната къща, в
която е заложен отнетия от пострадалата мобилен телефон.
Въз основа на така изброените гласни
и писмени доказателствени източници, въззивният съд възприе описаната по-горе
фактическа обстановка, основаваща се на събраните и проверени доказателства,
като по този начин стигна до различни фактически, а от там и правни, изводи от
тези, до които е достигнал контролираният съд.
Според
настоящия съдебен състав, направените от
районния съд фактологични изводи досежно авторството на деянието са
доказателствено необезпечени, същите не намират опора в събрания и проверен
доказателствен обем, като в някои случаи, по отношение на конкретни гласни и
писмени доказателствени източници, първият съд е извършил превратен
доказателствен анализ, поради недостатъчно задълбоченото им анализиране, както
по отделно, така и в съвкупност с останалите доказателствени материали, поради
което и ги е тълкувал не според реалното им информационно съдържание, а
изопачено.
Настоящата
инстанция намира за правилни единствено разсъжденията на районният съд относно
наличието на основания за кредитиране на показанията на свидетеля Е., като
непротиворечиви, логични, последователни и еднопосочни с представените по
делото писмени доказателства. От показанията на тази свидетелка се установяват
по безпротиворечив и категоричен начин факта на осъществяване на
инкриминираното деяние, времето и мястото, на което е извършено, конкретният
механизъм на същото и предметът на посегателство – движими вещи, собственост на
пострадалата, както и последващото връщане на част от тях от неустановено по
делото лице с лично име Валентин и мястото на намирането им. При ценене на
същите настоящата инстанция, както и проверяваната, съобрази и
незаинтересоваността на посочения свидетел, изводима от факта, че същият не е
конституиран като страна в процеса, поради което намери, че не са налице основания показанията му да останат извън фактическите констатации на съда.
Не
са налице основания да не бъдат кредитирани и показанията на свидетелитеХ.и К., доколкото същите са убедителни,
логични и не са опровергани от други доказателсва по делото. От показанията на
първият свидетел се установя реда, по който са залагани вещи в заложната къща,
в която е заложен процесния телефон от свидетеля Д. на 28.11.2011 г., а от
показанията на свидетеля К. – обстоятелства относно работата на Българската
федерация по хокей на лед. Макар да не допринасят пряко за изясняване на факти
от предмета на делото, показанията на тези свидетели допълват основните такива
по делото и служат като средство за проверка на същите. Предвид същите
съображения настоящата инстанция кредитира в посочените по-горе части, като
убедителни и достоверни, и показанията на свидетелите С.Х.и Е.П..
Доколкото
осъществяването на инкриминираната престъпна дейност съдът прие за безспорно
установено, спорен и централен за
правилно решаване на делото е въпросът досежно съпричастността на
подсъдимия към инкриминираното деяние.
Възприетата
от първата инстанция фактическа обстановка, съобразно отбелязаното по-горе, не
кореспондира, според въззивния съд, със събраната по делото доказателствена
съвкупност, а напротив, установена е в противоречие с всички събрани и
приобщени по делото доказателства, в хода на проведеното първоинстанционно
съдебно следствие, с изключение на показанията на свидетеля Е. и заключението
на съдебно-оценителната експертиза. При съвкупна преценка на материалите по
делото се установява, че проверяваната инстанция не е подложила на задълбочен и
правдив анализ събраните гласни доказателствени средства, като изводите й че
същите са вътрешно последователни и кореспондиращи едни с други са бланкетни и
са израз на неглижиране на задълженията на съда за разкриване на обективната
истина и вземане на решение по вътрешно убеждение, основано на закона, както и
на пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото.
В конкретния
случай, най-грубо незачитане на принципите, прокламирани в чл. 13 и чл. 14 НПК,
първоинстанционният съд е демонстрирал при ценене на показанията на свидетелите
Д. и К., чиито показания са основен източник на обвинителната теза. В хода на
проведеното първоинстанционно съдебно следствие проверяваната инстанция не е
изпълнила произтичащия от изискването на чл. 13, ал. 1 НПК ангажимент
на съда да установи причините за непълнотите и/или несъответствията в разказа
на разпитваните лица, като използва установените за това процесуални механизми,
по-конкретно техниката на чл. 281 НПК. Вследствие на посочения съществен
пропуск при изясняване на обстоятелствата по делото – игнориране на заявената
липса на спомен у свидетелите относно съществени факти от предмета на доказване
и наличието на съществени противоречия между заявеното от тях в съдебна и
досъдебна фаза на процеса, първоинстанционният съдебен състав не е взел предвид
всички дадени по делото от тях релевантни и допустими показания и е достигнал
до погрешни правни и фактически изводи при постановяване на обжалвания съдебен
акт.
Поради необходимостта от
отстраняване на описания пропуск на първоинстанционния съдебен състав, израз на
липса на съдебно усилие за изясняване на релевантните по делото факти, пред
въззивната инстанция бе проведено въззивно съдебно следствие, в което, както бе
отбелязано и по-горе, бяха приобщени показанията на свидетелите Д. и К., както
следва: показанията на свидетеля Б.Д., дадени на 17.01.2012 г. пред
разследващ орган – на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2 НПК, на
18.01.2012 г. пред съдия – на основание чл.281, ал. 1, т. 1 НПК, на 04.07.2012
г. пред разследващ орган – на основание чл. 281, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 НПК, и
на 04.02.2013 г. пред разследващ орган – на основание чл.281, ал. 3 вр. ал. 1,
т. 1 и т. 2 НПК, както и показанията на свидетеля Е.К., дадени пред разследващ
орган на 17.01.2012 г. – на основание чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 НПК, и
показанията му пред съдия на 18.01.2012 г. – на основание чл. 281, ал.1, т.2 НПК.
Въззивната инстанция подложи на собствен
доказателствен анализ показанията на посочените свидетели, които първият съд е
кредитирал изцяло и ги е положил в основана на фактологичните са изводи досежно
авторството на инкриминираното деяние, като счете същите за недостоверни,
поради което не основа фактическите си изводи на тях.
На първо място, при обсъждане на
достоверността на показанията на свидетеля Б.Д.,
решаващият съд е пропуснал да отчете евентуалната негова заинтересованост,
произтичаща от факта, че именно той е лицето, заложило инкриминирания мобилен
апарат, при това само няколко часа след осъществяване на деянието, за което е
внесен обвинителен акт. Извод за лична заинтересованост на свидетеля следва и
от факта, че видно от приобщената справка за съдимост на лицето, находяща се на
л. 155 от досъдебното производство, деянието, за което повдигнато обвинение, е
осъществено в изпитателния срок на негово предходно осъждане по НОХД № 2284/2010
г. по описа на СРС за престъпление със същата правна квалификация – чл. 198,
ал. 1 НК. Фактът на липса на комуникация между подсъдимия и Д. след датата на
деянието е ирелевантен за преценка на заинтересоваността на последния. Следва да
бъде отчетено и обстоятелството, че по делото са налице данни за влошени
отношения между тях по повод зает от подсъдимия на Д. и заложен от него мобилен
телефон.
В конкретния
случай, обаче, водеща при преценка на достоверността на показанията на този
свидетел се явява не заинтересоваността на същия, а констатираните от настоящия
съдебен състав липса на логичност и последователност и вътрешната
противоречивост на дадените от него показания в хода на съдебната и досъдебна
фаза на процеса. В показанията на свидетеля Д., дадени в досъдебната фаза на
процеса и приобщени с процесуалната техника на чл. 281 НПК, се установяват
съществени противоречия относно множество съществени обстоятелства: кое е
лицето, с което е бил при срещата си подсъдимия на датата на инкриминираното
деяние – свидетелят К. или свидетелят Х., обстоятелството с кой автомобил са
отишли на срещата – с негов автомобил марка „Опел”, модел „Корса” или с кола на
свидетеля К., в кой момент подсъдимият е споделил, че заложеният телефон е
откраднат по-рано същия ден – преди или след залагането му от Д., кой на коя
седалка е седял в колата, с която са пътували, до две заложни къщи ли са ходили
заедно или до една, по каква причина подсъдимият го е помолил да заложи
телефона – тъй като няма лична карта или поради отказ да го приемат заложна
къща в „Младост” 1А и тъй като му е било известно, че Д. познава служителите в
заложната къща в „Младост” 1 и няма да му откажат да приемат вещта.
Така,
например, в показанията дадени в хода на проведеното въззивно съдебно
следствие, както и в показанията дадени по време на разпити, проведени в хода
на досъдебното производство на 17.01.2012 г. (л. 51 от д.п.) и на 18.01.2012 г.
пред съдия (л. 67 от д.п.) свидетелят, предупреден за наказателната отговорност
по чл. 290 НК, твърди, че подсъдимият е споделил пред него, че процесният
телефон е откраднат, преди да заложи
същия. При разпита, проведен на 04.07.2012 г., свидетелят поддържа, че
подсъдимият е признал, че телефона е откраднат едва след като го е заложил, като преди това не бил казал нищо във
връзка с него. В разпита, проведен на 04.02.2013 г., Д. заявява, че когато са
се видели с подсъдимия вечерта на датата на инкриминираното деяние, Д. му е
казал, че иска да се отърве от телефона, но
не му е казал защо. При разпита пред СРС свидетелят поддържа, че е разбрал,
че телефонът бил предмет на престъпление, както и подробности около случая, от
полицейски служители повече от две седмици след като заложил същия. В хода на
проведеното пред настоящата инстанция въззивно съдебно следствие свидетеля
твърди, че едва след като е заложил телефона е бил повдигнат въпроса на кого е
и той и свидетелят К. са разбрали от подсъдимия, че е откраднат по-рано същия
ден. Посочените противоречия относно момента на твърдяното извънсъдебно
признание, включително относно обстоятелствата, посочени в предходния абзац
(колко заложни къщи са посетили заедно, защо подсъдимият го е помолил да заложи
телефона), по убеждение на настоящата инстанция не са и не могат да бъда
преодоляни. Пред настоящата инстанция свидетелят поддържа, че констатираните
противоречия в показанията му се дължат на объркване, породено от напрежение,
вследствие на оказан натиск от разследващите органи, които се държали все едно
е извършил престъпление и постоянно задавали въпроси, като накрая дори присъствала
жена, която се оказала началник на районното
управление. Твърденията за такъв натиск не следва да бъдат кредитирани,
тъй като не се подкрепят от каквито и да било доказателства, като са заявени за
първи път пред настоящата инстанция и то след запитване в приъствието на
прокурор за причините, на които се дължат. Същите, по убеждение на този състав,
съставляват защитна теза на обсъждания свидетел, изградена и заявена от него с
оглед наличието на евентуална угроза от реализиране на наказателната му отговорност
по чл. 290 НК.
При преценка
на характера на констатираните противоречия, съдът съобрази, че част от тях – с
кой автомобил са пътували, кой от свидетелите на кое място в него е седял, не
са съществени и биха могли да бъдат обяснени с изминалия период от време и/или с
особеностите на човешката памет, която при някои хора не съхранява спомен за
незначителни спрямо техните възприятия и мироглед събития и подробностите,
свързани с тях. В конкретната хипотеза, обаче, на първо място, показанията са
дадени в сравнително близък до датата на обсъжданите събития период, поради
което противоречията не могат да бъдат оправдани с изминал относително дълъг период от време. На
следващо място, налице са противоречия не само относно детайлите на
възпроизвежданите събития, но относно всички изнесени от свидетеля факти,
включително съществените такива – бил ли е уведомен преди да заложи телефона,
че същият е бил противоправно отнет по-рано същия ден. Освен вътрешно
противоречиви и непоследователни във времето, показанията на свидетеля, че е
заложил телефона, след като е знаел, че същият е предмет на престъпление, са житейски нелогични, тъй като към
датата на залагането му – 28.11.2011 г., Д. е бил осъждан за опит за грабеж
именно на телефон и е бил в изпитателния срок на наложеното му наказание
„лишаване от свобода”. Същевременно показанията в тази насока са дадени
най-скоро след датата на събитията – по- малко от два месеца след това.
Така
констатираните от настоящия съд противоречия обуславят заключението, че
показанията на този свидетел не могат да бъдат възприети като обективни и
достоверни, респективно от тях не е възможно да се изведат доказателства, които
да послужат за формиране на фактическите изводи на съда.
Съобразно
дадените указания на касационната инстанция, при преценка на достоверността на
същите въззивният съдебен състав изследва въпроса възможно ли е било съгласуване
на показанията на свидетелите К. и Д.. В тази връзка въззивният съд съобрази
обстоятелството, че последният е задържан по процесното досъдебно производство
на основание чл. 63, ал. 1 ЗМвР в периода от 16:00 часа на 17.01.2012 г. до
11:00 часа на 18.01.2012 г. (за справка: л. 17 от досъдебното производство). Няколко
часа по-рано, в 13:00 часа на същата дата е разпитан в качеството на свидетел,
като е заявил, че в процесната вечер е бил с негов приятел – свидетеля С.Х.,
като подсъдимият е направил твърдяното от него извънпроцесуално признание за
отнемане на вещите пред двамата. Свидетелят Х. е разпитан на същата дата, в
16:00 часа (в който час се установява да е задържан Д.), като е заявил, че няма
нищо общо със случая. В показанията си, дадени пред първоинстанционния съдебен
състав (л. 104 от делото пред СРС), свидетелят заявява, че първоначално Д. се
бил объркал – „Е. е бил тогава човека”, като посочва, че „тогава е звъннал от
районното на Б.” и той е установил грешката си. От протокола за разпит на Х. се
установява, че процесуално-следственото действие по снемане на неговите
показания е започнало в 16:00 часа и е завършило в 16:15 часа, а от показанията
му, дадени пред СРС – че е установил контакт с подсъдимия след задържането му.
С оглед изложените факти, доколкото се установи, че след задържането на Д. е
бил осъществен контакт с него от друг свидетел по делото във връзка с
уточняване на факти, за които посочените лица са били разпитвани в това качество,
настоящата инстанция не намира основание да приеме, че провеждането на разпит
на свидетеля К. след задържането на свидетеля Д. (в 16:00 часа на 17.01.2012 г.),
изключва възможността същите да се осъществили контакт във връзка с евентуално
съгласуване на версиите им за станалото.
В обобщение,
настоящата инстанция не взе предвид показанията на този свидетел при формиране
на фактическите си изводи, поради изложените по-горе съображения за липса на
последователност и логичност и вътрешна противоречивост на същите, но и поради
факта, че не се покрепят от други достоверни доказателства и доказателствени
средства по делото. При ценене на показанията на свидетеля Д. съдът съобрази и
непосредствените си впечатления относно неговата личност, включително и начина
на възпроизвеждане на изнесените от него факти, които впечатления съдът придоби
по време на разпита му в хода на въззивното съдебно следствие. Съобразена бе и безспорно установената заинтересованост свидетеля предвид
обремененото му съдебно минало към датата на деянието и прекият му досег с
инкриминирания мобилен телефон няколко часа след отнемането му от пострадалата.
Въззивната
инстанция подложи на собствен доказателствен анализ и показанията на свидетеля К.,
които първият съд е кредитирал изцяло и също е положил в основана на
фактологичните са изводи досежно авторството на инкриминираното деяние, като счете
същите за недостоверни, поради което не основа фактическите си изводи и на тях.
За да стигне до този извод, настоящата инстанция на първо място взе предвид
заинтересоваността на свидетеля, произтичаща от факта на заявените от него
приятелски отношения със свидетеля Д. – лицето разпоредило се с инкриминирания
мобилен телефон няколко часа след деянието. На следващо място, съдът отчете
противоречието в показанията на свидетеля, дадени пред разследващ орган на 17.01.2012
г. (л. 53 – 54 от досъдебното производство) и останалите такива, дадени и
приобщени в хода на първоинстанционното и въззивно съдебно следствие, относно факта
кога е разказал подсъдимият обстоятелства, свързани с произхода на телефона, и
разглеждали ли са този свидетел и спътниците му същия преди да бъде заложен. В
разпит пред разследващ орган на 17.01.2012 г. свидетелят К. заявява, че вечерта
на датата на инкриминираното деяние, подсъдимият се качил в колата, в която
пътували със свидетеля Д., и им е разказал как е ограбил жена – отнел й
дамската чанта. В обсъжданите показания свидетелят сочи, че в телефона имало
записи на конфликт между пострадалата и съпруга й, като твърди, че след разказа
на подсъдимия за извършеното от него деяние, отишли заедно до две заложни къщи,
като телефонът бил заложен във втората. В показанията си, дадени след тази дата,
свидетелят К. поддържа, че за отнемането на вещта подсъдимият е разказал едва
след залагане на същата. Така установените вътрешни противоречия в показанията
на свидетеля сочат на тенденциозност и липса на достоверност на същите.
Допълнителен аргумент за некредитиране на показанията на този свидетел е и
фактът, че твърденията му за проведена по телефона между него и свидетеля Д.
комуникация на датата на инкриминираното деяние се опровергават от приобщените
по делото справки от мобилни оператори (за справка: л. 101 от досъдебното
производство). Дори да се приеме, че показанията, дадени от свидетеля К. на
17.01.2012 г., не са годен доказателствен източник, настоящата инстанция
намира, че същите отново следва да не бъдат кредитирани, доколкото не намират
опора в нито едно от останалите събрани по делото годни доказателства и
доказателствени средства. Вярно е, както се поддържа и от държавното обвинение,
че в хода на двете фази на наказателния процес свидетелят не е променил
показанията си относно произхода на вещта, но с оглед начина, по който твърди
да е узнал за същия – чрез самопризнание, което сочи да е направено при
различни обстоятелства, и по изложените по-горе доводи, съдът не взе предвид
при изграждане на фактическите си констатация изложените от него факти.
Съобразно дадените от ВКС указания,
задължителни за настоящата инстанция на основание чл. 355, ал. 1, т. 3 НПК, както и с оглед задължението за
разкриване на обективната истина, съобразно чл. 13 и чл. 14 НПК, въззивната
инстанция подложи на внимателен и задълбочен анализ и приобщените по делото справки
от мобилни оператори относно придвижването в пространството на подсъдимия и
свидетелите Д. и К. и наличието на евентуално проведена между тях комуникация по
телефон в процесната дата.
С цел установяване на
правнорелеванти факти от същите, на първо място съдът констатира от приобщените
по делото протоколи за разпити на свидетели, проведени в хода на досъдебното
производство, и проколи за разпит на обвиняем, телефонните номера, които са
ползвали в периода на инкриминираното деяние посочените лица. От материалите по
делото се установи, че ползваните от тях телефонни номера са, както следва: от И.Д.
- *********, *********, ********и ********* (за справка: л. 28 и л. 194 от
досъдебното производство), от Б.Д. - *********, от Е.К. – ********. Във връзка с необходимостта от извличане
на максимален обем информация от посочените справки, относима към процесния
казус, съдът констатира и телефонните номера, ползвани от свидетелите С.Х.- ********,
********, и С. Е. - *******.
На
първо място, от представените справки не се установява към момента на
инкриминираното деяние подсъдимият да се е намирал в една клетка с пострадалата
Е.. Този извод следва от съпоставка между справката от „К.Б.М.” ЕАД, находяща
се на лист 98 от досъдебното производство, и справката от 03.04.2012 г. (л. 106
от досъдебното производство). Последната касае период, след този на
осъществяване на деянието, и би могла да служи единствено като отправна точка
относно достоверността на изнесените от подсъдимия и свидетелите Д. и К. данни
за придвижването им в пространството. От
нея се установява, че в периода между 21:00 часа и 23:57 часа подсъдимия е
пребивавал в района на ж.к. „Младост 2“ и ж.к. „*******“. Доколкото липсват
данни в коя клетка се е намирал към момента на деянието, от посочените справки
не може да се направи косвен извод за евентуална съпричастност на същия към
отнемането на инкриминираните вещи.
От представената справка от „БТК” АД с рег. №
С-3447/16.02.2012 г. (л. 101 от досъдебното производство) се установява, че
ползваният от свидетеля К. мобилен номер *******не е бил активиран в периода
между 16:00 и 23:59 часа на 28.11.2011 г. – аргумент за недостоверността на дадените от него показания,
съобразно изложеното по-горе. Не се установят данни за местоположението на
свидетеля в процесната вечер.
От представените с писмо от „М.С.”
ЕАД справка с клетките и проведените повиквания от ползвания от свидетеля Д.
номер (л. 102 и сл. от досъдебното производство), се установява, че на датата
на инкриминираното деяние между него и подсъдимия е осъществена комуникация,
както следва: в 19:12 часа е получил кратко текстово съобщение от подсъдимия Д.
от номер *********, регистрирани са и входящи телефонни разговори от посочения
номер на подсъдимия в 20:25 часа, 21:54 часа и 22:21 часа. Не се установява да е проведена комуникация между свидетеля
Д. и свидетеля К., съобразно дадените от тях показания в хода на досъдебната и
съдебна фаза на процеса. Установява се, обаче, проведен разговормежду него и
свидетеля Х. в 21:21 часа.
В обобщение, анализът на извлечените
от посочената справка данни затвърждава убеждението на въззивния състав за
недостоверност на дадените от свидетелите Д. и К. сведения във връзка с
предмета на доказване по делото. От една страна, наличните данни за комуникация
по телефона между подсъдимия и свидетеля Д. в период, по време на който
последният твърди да са били заедно в един автомобил и обикаляйки заложни къщи,
внася съмнение за съвместното им придвижване в пространството в този времеви
диапазон. От друга страна, данните от справките подкрепят изнесеното в
обясненията на подсъдимия, че около 20:30 часа се е обадил на свидетеля Д., той
е дошъл в дома му, скарали са се и след това са се разделили. Извод за липса на
съвместно предвижване на подсъдимия и Д. след часа на залагане на
инкриминирания мобилен телефон, следва и от съпоставката между посоченото
обсъжданата справка и в справката на л. 99 от досъдебното производство, от
които се установява, че към 23:57 часа подсъдимият се е намирал в клетка в
района на ж.к. „Младост 3”, а свидетелят Д. ***.
Въззивният съд намира за необходимо
да отбележи, че при преглед на справката от 16.02.2012 г. се констатира налична
комуникация между телефонен номер *********, който подсъдимият е заявил, че е
ползвал при първите му разпити в качеството на обвиняем, и телефонен номер *********,
който Д. е посочил, че ползва при разпита му в качеството на обвиняем на 14.03.2013 г. (л. 194 от досъдебното
производство). При обсъждане на данните от справките настоящата инстанция прие,
че последният телефонен номер е ползван и към датата на деянието, тъй като този
извод кореспондира с изнесените и от подсъдимия, и от свидетеля Д. данни за
комуникация между тях на процесната дата.
В обобщение
на установените от посочените справки данни, настоящата инстанция намира, че от
тях не се установяват данни за съпричастност на подсъдимия към инкриминираното
деяние. Същите обосновават единствено предположения за евентуалните действия на
обсъжданите лица след часа на деянието, поради не допринасят за изясняване на
обстоятелствата по делото.
Изискването съдът да постанови присъдата си след съвкупна и обективна
преценка на целия събран по делото доказателствен материал, налага да бъде
извършен правдив и задълбочен анализ на обясненията на подсъдимия. В тази
връзка съдът отчита обстоятелството, че същите представляват от една страна
защитна теза на привлеченото към наказателна отговорност лице, а от друга
страна са доказателствено средство - източник на факти, които изхождат от лице,
стоящо най-близо до изследваната фактическа обстановка. Трайната съдебна
практика приема, че недостоверни са обясненията, които се опровергават от годни
и достоверни доказателствени средства. С оглед изложеното, в конкретната
хипотеза съдът следва да кредитира обясненията на подсъдимия напълно, доколкото
същите не се опровергават от други годни и достоверни доказателства и
доказателствени средства. Напротив, покрепят се от същите – косвено в една част
и пряко в друга.
Обясненията на подсъдимия, че на 28.11.2011
г., около 17:30 часа, е бил на извънредно събрание на колегията на съдиите по
хокей на лед в град София, в кв. „Лозенец”, се покрепят косвено от приобщените
по делото граждански договори, от които се установи, че в посочения период е
работил именно като съдия на хокейни мачове. Вярно е, че по делото не бе доказано
безспорно, че на посочената дата се е състояло такова събрание, но липсата на
категорични данни в тази насока, не съставлява основание за дискредитиране на
обясненията в тази част. Освен това, дори да се приеме, че по време на
инкриминираното деяние подсъдимият не е бил на посоченото от него място, то
този факт не обуславя извод да е съпричастен към деянието, предмет на
обвинението, тъй като тежестта да докаже същото е на държавното обвинение и не
е в тежест на подсъдимия да оборва обвинителната теза.
Въззивната инстанция даде вяра и на
обясненията на привлеченото към наказателна отговорност лице, че след като се е
прибрал в дома си в ж.к. „Младост”, около 21:30 – 22:00 часа, позвънил на
свидетеля Д. с молба да върне мобилен телефон, собственост на неговата майка,
който му бил предоставил за ползване. Няма основания да не се кредитират и
обясненията и в частта, в която подсъдимият твърди, че около 10 - 20 минути
по-късно свид. Д. се срещнал с него пред дома му, заявил, че е заложил телефона
в заложна къща, скарали се и след това тръгнал с колата си в неизвестна посока.
Обясненията в тази част се покрепят от приобщения по делото заложен билет заложен билет
№ 886/23.11.2011 г., както и от справката от мобилен оператор от 15.03.2012 г.,
от която се установява изходящо повикване от телефона на подс. Д. до свид. Д. в
20:25 часа на 28.11.2011 г. Настоящата инстанция не намира за необходимо да
изследва какви действия е извършвал подсъдимия след срещата с посочения
свидетел, доколкото в тази част същите нямат отношение към фактите, предмет на
доказване в настоящото производство.
Настоящият съдебен състав кредитира
и заключенията на изготвените в хода на досъдебното производство съдебно-оценителни
експертизи, като обективни и компетентно изготвени.
Събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, подробно описани по-горе, приети и прочетени по
реда на НПК, настоящата инстанция кредитира напълно, като ги оценява като
допълващи и изясняващи установената по делото фактическа обстановка. Въз основа
на част от тях – справката за съдимост, копията от граждански договори и
студенстка книжка, съдът установи характеристичните данни за подсъдимия и
данните за неговото съдебно минало.
При
така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция намери от правна
страна следното:
От обективна страна, изпълнителното деяние на грабежа по чл. 198, ал. 1 НК го характеризира като типично съставно престъпление,
включващо два разнородни, функционално свързани акта, които поотделно са също престъпни – принудата по чл. 143 НК, която е улесняваща другия акт, както и обективните и субективните
елементи на кражбата по чл. 194–197 НК. Предмет на грабежа, от една страна, е
чужда движима вещ, която следва да има някаква оценима в пари стойност, като е
без значение дали пострадалият упражнява фактическа власт върху нея в качеството си на собственик или на държател. Престъплението
е резултатно, като също както при кражбата, е довършено, когато деецът прекъсне
владението на пострадалия върху предмета и установи върху него своя фактическа
власт. Субективната страна на деянието се характеризира с пряк умисъл. Деецът
трябва да съзнава, че упражнява сила и/или заплашване, че те са насочени именно
към преодоляване съпротивата на пострадалия, че отнема от владението му
предмета напрестъплението.
В процесния
случай, от обективна страна, по делото безспорно се установи, че на 28.11.2011 г., около 18:15
часа, в град София, в ж.к. „****", до пицария „Уго", неустановено
физическо лице от мъжки пол е отнело описаните в обвинителни акт движими вещи,
на обща стойност 266,90 (двеста шестдесет и шест лева и деветдесет стотинки)
лева, от владението на С.С.Е., като е употребило сила за това – блъснало Е. и
издърпало чантата й.
С оглед така установената фактическа
обстановка, направена на база обективирания по-горе подробен самостоятелен
анализ на доказателствения материял, настоящият съдебен състав стигна до
извода, че макар по делото безспорно да се установи, че на инкриминираните от
прокуратурата време и място действително е осъществено престъпно посегателство
срещу пострадалата свидетелка Е., което следва да бъде квалифицирано като
„грабеж”, липсва несъмнена доказаност на
авторството на подсъдимия по отношение на същото. Това е така, тъй като съгласно
резултата от извършените в хода на съдебното следствие процесуално – следствени
действия, не е възможно да се направи единствено възможен, категоричен,
еднопосочен, непораждащ съмнение и обоснован правен извод за съпричастността на
подсъдимия към инкриминираното деяние.
По аргумент от чл. 303, ал. 2 НПК, за да бъде
признато едно лице за виновно в извършването на определено престъпление,
обвинението следва да бъде доказано по несъмнен начин. Това означава, че
събрания и проверен в хода на съдебното следствие доказателствен материал в
неговата пълнота, следва да обосновава единствено възможния извод, че
подсъдимият е автор на приписваното му престъпление, каквато процесната хипотеза не е. Когато са налице неразсеяни
съмнения и колебания на съда, по отношение на твърдяното с обвинителния акт
престъпно деяние и съпричастността на подсъдимия към него, породени от
доказателствена непълнота и/или негодни доказателствени средства, какъвто е и
конкретният случай, процесуална последица е постановяването на оправдателна
присъда (решение № 333/2013 г. на ІІІ н.
о. на ВКС).
С оглед
спецификите на конкретния казус, при постановяване на присъдата съдът съобрази константната
съдебна практика, касаеща постановяването на осъдителна присъда при наличие единствено
на косвени доказателства, съгласно която практика, в наказателния процес
обвинителните косвени доказателства – уликите, могат да послужат като
единствена основа за изграждане на осъдителна присъда, само ако направеният въз
основа на тях извод за осъществяване на инкриминираното деяние от привлеченото
към наказателна отговорност лице бъде единствено възможният такъв (в този
смисъл: решение № 59/1982 г. на II-ро
Н.О. на ВС, решение № 80/1979 г. на
II-ро Н.О. на ВС, решение № 93/1994 г.
на В. К. на ВС и др.). В конкретния случай, обвинителната теза, описана в
обвинителния акт, в частта относно авторството на деянието е изградена основно
на косвени доказателства – показанията на свидетелите Д. и К., които поради
подробно изложените по-горе съображения настоящата инстанция прие за
недостоверни. Като такива показанията на свидетеля Д. съдът прецени поради
вътрешната противоречивост на същите, липсата на логичност и последователност в
тях и заинтересоваността на свидетеля. Показанията на свидетеля К. съдът също
не кредитира, като взе предвид евентуалната заинтересованост на свидетеля, но и
факта, че същите не се покрепят от нито едно останалите събрани по делото
доказателства и доказателствени средства. Във връзка с тях настоящата инстанция
намира за необходимо да отбележи, че дори да бяха кредитирани като достоверни,
същите не биха могли да обусловят несъмнен извод за съпричастност на подсъдимия
към инкриминираното деяние и постановяването на осъдителна присъда, тъй като по
делото не се събраха други доказателства в тази насока. Проблемът в случая не
касае процесуалната допустимост на подобни показания, а оценката на тяхната
достоверност и съпоставката им с останалите доказателствени материали.
В този смисъл е и практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 518 от 21.01.2009 г. по н. д. № 435/2008 г., II н. о., НК,
съгласно която една осъдителна
присъда в никакъв случай не може да се обоснове само и единствено с
извънсъдебни самопризнания. В конкретния случай, обвинителната теза, като недоказана, се установи, че
почива на предположения, като освен това по делото се събраха и доказателства,
които я оборват. Несъставомерността на деянието от обективна страна означава, че е
невъзможно да са осъществени признаците на състава на престъплението от
субективна страна, поради което обсъждането наличието на умисъл у подсъдимия е
безпредметно.
В обобщение и поради изложените по-горе
аргументи, настоящия въззивен състав не споделя съображенията на първата
инстанция за признаване на подсъдимия Д. за виновен и намери, че същият, на
основание чл. 304 НПК, следва да бъде признат за невиновен и оправдан по така
повдигнатото му обвинение, което, от своя страна, налoжи отмяна на присъдата, съобразно чл. 334, т.
2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК.
При този изход на делото и на основание чл.
190, ал. 1 НПК направените по делото разноски следва да останат в полза на
Държавата.
По изложените съображения, съдът
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.