Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 262389 21.10.2021 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи септември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4809 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „ОТП Факторинг
България“ ЕАД, ЕИК ********* против Е.К.З., ЕГН **********, с която са
предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79,
ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11 и чл. 33 ЗПК и чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че на 26.06.2009 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника бил сключен договор за
кредит за текущо потребление с предоставена сума от 14 900 лева, платима
ведно с дог. лихва, такси и пр. до 26.06.2019 г. Останали неплатени сумите от: 9073,18 лева – главница по вноски с
падежи 25.05.2015 г. – 26.06.2019 г. вкл.; 1021,72
лева – договорна лихва за периода 25.05.2017 г. – 26.06.2019 г. вкл. и 2058,01 лева – наказателна лихва за
периода 30.04.2017 г. – 05.05.2020 г. вкл.
На 12.07.2012
г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени на ищеца,
за което ответникът бил уведомен, а следвало да счита за такъв и с получаване
на документите към ИМ.
Моли се за
присъждане на неплатените суми по договора, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от постъпване на ИМ в съда – 05.05.2020
г. до окончателното погасяване. Претендират се разноски. Възразява за
прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната
страна.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор, с който оспорва исковете по основание и размер. Въвежда
възражение за изтекла погасителна давност, считано от: обявяване на кредита за
предсрочно изискуем от банката на 28.05.2010 г.; респ. от момента на издаване
на ИЛ на 18.10.2011 г. или най – късно на 12.07.2012 г. със сключване на
договора за цесия.
Отделно поддържа, че клаузата
за наказателна лихва по чл. 19.1 ОУ е нищожна, като неравноправна и
неиндивидуално уговорена, като противоречаща на чл. 19 ЗПК /отм./. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
На основание
чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от
доказване са отделени обстоятелствата, че: на 26.06.2009 г. между „Банка ДСК“
ЕАД и ответника бил подписан договор за кредит за текущо потребление с
предоставена сума от 14 900 лева; на 12.07.2012 г. бил сключен договор за
цесия между „Банка ДСК“ ЕАД и ищеца /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 262181/16.10.2020
г. – л.100-101/.
В полза на
кредитора „Банка ДСК“ ЕАД е била издадена заповед по чл. 417 ГПК от 14.10.2011
г. по ч.гр.д. № 17835/2011 г. на ПРС и ИЛ /л.92-94/ против ответника като
кредитополучател за сумите от: 14 582,11 лева – главница по договора;
5352,54 лева – лихва за периода 25.01.2010 г. – 13.10.2011 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 13.10.2011 г. до погасяването и общо
1052,02 лева – разноски. В заповедта е посочено, че поради не обслужване на
кредита, на осн. чл. 19 от ОУ към договора, банката е
обявила кредита за предсрочно изискуем от 28.05.2010 г.
Въз основа
на ИЛ, на 26.08.2015 г. /л.137/, ищецът, твърдейки да е нов кредитор – цесионер по цесия от 12.07.2012 г., е образувал ИД № ***.
След
връчване на ПДИ, изх. № ***. /л.90-91/, длъжникът – ответник е подал по зап. производство възражение за недължимост
по чл. 414, ал. 2 ГПК. След дадени указания и предвид липсата на предявен установителен иск от банката, с влязло в законна сила
Определение № 3924/26.04.2017 г., заповедта и ИЛ са обезсилени /л.96/.
Както е
посочено и в Опр. по чл. 140 ГПК, образуването на
предходно зап. пр., по което заповедта и ИЛ са
обезсилени и не е продължило в исков процес със създадена СПН, не е пречка по
допустимостта на настоящото производство по предявени осъдителни искове.
Относно
предсрочната изискуемост – макар такава да е посочена като настъпила в
заповедта и ИЛ от 2011 г., предпоставките й
не се доказват.
Съгласно т. 18 на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС - ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора
при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60,
ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е
упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита и това волеизявление следва да е получено от адресата.
Обективният
елемент по неплащане на дължими вноски към посочената от банката дата се
установява от приетото заключение на ССЕ, което се кредитира като ясно и
компетентно изготвено, но субективният такъв – по уведомяване на длъжника –
ответник за обявяване на ПИ преди образуване на зап.
производство – не. За евентуално уведомяване може да се приеме получената през
2017 г. ПДИ с връчване на заповедта и ИЛ, но не и от по – ранен момент.
Горното във
връзка с твърдяната цесия. Налице е договор от 12.07.2012 г. между банката и
ищеца, в който /чл. 2.1; чл.2.2 и чл. 2.3/ е посочено, че продавачът продава и
прехвърля на купувача вземанията, посочени в приемо –
предавателен протокол срещу покупна цена. Представено е приложение № 1 /макар
като такова относимо към дог. за цесия от 06.07.2012
г./, в което под № *** фигурират вземания към ответника по договора. За
релевантен и относим към конкретната цесия се приема
приетият приемо – предавателен протокол от 17.07.2012
г., изрично посочен като такъв към процесната цесия, в който под № ***
фигурират вземания към ответника по договора /л.110 – гръб, ред 19/, в който са
посочени размери на прехвърлените вземания – главница, лихва, разноски, идентични с тези по обезсилените заповед за
изпълнение и ИЛ.
При тази
фактическа обстановка и след анализ на представените доказателства, съдът
приема, че твърденият договор за цесия не легитимира ищеца като нов кредитор на
ответника за търсените в настоящото производство вземания по договора. Както се
посочи, вземанията по заповедта и ИЛ, които са описани като прехвърлени с
приложението към цесията, са такива по размер, с оглед твърдения за настъпила
предсрочна изискуемост. Такава обаче не е била налице, поради несбъдване на
условията за обявяването й, тоест – банката не се е възползвала валидно от
правото си да отнеме преимуществото на срока по договора. При това положение,
банката не може и не е прехвърлила вземания, които не са съществували към
момента на цесията. Към сключването й - 12.07.2012 г. е възможно и са били
прехвърлени само вземания за главница и лихви с настъпили падежи, но не и
предсрочно изискуеми такива, поради липса на предпоставки за това. Тоест,
ищецът е носител и кредитор само на такива вземания по договора за главница и
лихви, които са с настъпили падежи към посочената дата на прехвърляне, но не и
на претендираните в настоящото производство.
Няма спор в
доктрината и в съдебната практика по въпроса, че могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното
естество – чл.99, ал.1 ЗЗД. От правилото, установено в чл. 99, ал.2 ЗЗД, според
което вземането преминава върху цесионера в обема, в
който цедентът го
е притежавал, следва, че предмет на цесионната
сделка не могат да бъдат бъдещи,
а само съществуващи към момента на прехвърлянето вземания, т.е. тяхното
съществуване е условие за нейната действителност. Този извод следва и от
каузалния характер на цесионния договор, чиято
валидност се преценява с оглед валидността на нейното конкретно правно
основание. Предмет на договора е
прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува, към момента на сключването му, и да е прехвърлимо
/каквито по принцип са имуществените права – Решение № 40 от 13.05.2010 г. по
т.д. № 566/ 2009 г. т.о.; Решение № 32 от 09.09.2010
г. по т.д. № 438/2009 г., пост. по
реда на чл. 290 ГПК; Решение от 29.11.2017 г. по в.гр.д. № 2584/17 г. на ПОС/. В
случая, първо – доколкото вземането за главница /освен падежиралите
вноски към цесията/ не е съществувало, нито е било предсрочно изискуемо към
датата на цесията, то договорът за прехвърляне на сумата за главница е нищожен
и не е породил правни последици в тази му част; второ – вземания за лихви –
договорна и наказателна, каквито се претендират в настоящото производство,
изобщо не са предмет на прехвърлителната сделка, т.к. не са част от предмета й, видно от представения приемо
– предавателен протокол. По делото се претендират такива за периоди 25.05.2017
г. – 26.06.2019 г. вкл. и 30.04.2017 г.
– 05.05.2020 г. вкл., които не са включени в цесията
и не са преминали като вземания в патримониума на
ищеца. Той не е техен титуляр дори като акцесорни на главното вземане, т.к. се
посочи, че договорът не е пораждал правно действие за главница след 2012 г.,
поради нищожността му, съответно нито главни, нито акцесорни вземания за
периоди, каквито се претендират в настоящото производство, са валидно прехвърлени
на ищеца.
С оглед
горното, ОТП не е материалноправно легитимиран носител на процесните
вземания, т.к. цесията за процесната главница не е породила правен ефект, а
самото настъпване на изискуемостта чрез краен падеж не може да санира пороци, налични към момента на цесионната
сделка, т.к. валидността й се преценява към момента на сключването. Търсените
суми за лихви не са били прехвърляни като цяло, поради което и ищецът не е
титуляр на подобни вземания и същите не са му дължими на соченото основание.
Предвид
изложеното и доколкото ищецът не доказва пълно и главно по реда на чл. 154, ал.
1 ГПК да притежава качеството на кредитор спрямо ответника за претендираните
вземания по договора за кредит, исковете са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени. За пълнота – този за главница и частично недоказан по размер,
според ССЕ, а този за наказателна лихва и принципно неоснователен – същата е
недължима, съгл. прил. чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ - тъй
като е в размер над законната лихва – 25,95 %, сп. чл. 19.1 ОУ и заключението
на ССЕ.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на
спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ответника, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Направено е искане и е представен
ДПЗС, в който е уговорено възнаграждение от 1068 лева, но посочено като платимо
по банкова сметка. ***, поради което и разноски не следва да се присъждат – т.1
на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от
„ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********
против Е.К.З., ЕГН **********, осъдителни искове за присъждане на сумите от: 9073,18 лева – главница по вноски с
падежи 25.05.2015 г. – 26.06.2019 г. вкл. по договор за кредит за текущо
потребление от 26.06.2009 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, които да са
прехвърлени на „ОТП Факторинг България“ ЕООД с
договор за цесия от 12.07.2012 г.; 1021,72
лева – договорна лихва за периода 25.05.2017 г. – 26.06.2019 г. вкл. и 2058,01 лева – наказателна лихва за
периода 30.04.2017 г. – 05.05.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от постъпване на исковата молба в
съда – 05.05.2020 г. до окончателното погасяване.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ПМ