РЕШЕНИЕ
№ 47
гр. Чепеларе, 25.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧЕПЕЛАРЕ в публично заседание на деветнадесети
септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Славка Гемишева
при участието на секретаря Н.Г.
като разгледа докладваното от Славка Гемишева Гражданско дело №
20225450100236 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр.
Ч., ул. „******“ №** чрез адв. Д.М. от АК - Пловдив, срещу „********“ ООД
с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „********“ *
(********), ет.**, с която е предявен иск за прогласяване за нищожността на
клаузата за неустойка в размер на 2556 лева, предвидена в чл.6 от договор за
потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год., поради
противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и поради това,
че е сключена при неспазване нормите на чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК във вр. с
чл.22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год., по
силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева, при
фиксиран лихвен процент от 40,44 % и годишен процент на разходите (ГПР)
48,84 % със срок на погасяване 18 месеца. Съгласно чл.6 от договора, в
случай, че кредитополучателят не представи на кредитора гаранция по
кредита по чл.4, ал.3 от този договор в установения срок и съгласно реда и
условията предвидени в общите условия по договора, той дължи на
дружеството неустойка в размер на 2556 лева. Счита, че така уговорената
клауза за неустойка в чл.6 от договора за потребителски кредит №
1
202112080954***** от 08.12.2021 год. е нищожна на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл.11 и чл.19,
ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143, ал.1 от ЗЗП. Твърди, че
поради накърняването на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за
неустойка от Договор за кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год. била
нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла
на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в
размер на 2556 лева е в размер на 130% от сумата на отпуснатия кредит в
размер на 2000 лева. Посочва, че съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата била
необосновано висока. Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Твърди, че клаузата в чл.6 от
Договора за потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год.,
според която се дължи неустойка при неосигуряване в срок обезпечения чрез
гаранция или банкова гаранция се намира в пряко противоречие с
преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с
претърпените вреди /нямало данни за кредитора да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/, било пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Твърди, че е налице заобикаляне на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, както и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи, че посочването на по - нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2
2005/29/ЕО. Налице е и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за
индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквато е клаузата за неустойка уговорена в договор за
потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 г. По изложените
съображения моли за уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.
Не оспорва обстоятелството, че между страните бил сключен договор за
потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год., по силата на
който на ищеца е предоставен заем в размер на 2000 лева, при фиксиран
лихвен процент от 40,44 % и годишен процент на разходите (ГПР) 48,84 %,
общо дължима сума в размер на 2700 лева. Твърди, че уговарянето на
неустойка не нарушава добрите нрави и не в противоречие на императивни
правни норми. Ищцата е получила информация относно евентуалната
дължимост на същата още преди да сключи договора за кредит. Освен това
при преценка дали клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави
следва да бъде отчетен интересът и на двете страни и по-конкретно да се
вземе предвид, че при предоставяне на малки потребителски кредити, често
същите не се изплащат в срок и кредитора не разполага с предоставените
средства. Това води до необходимост от предоставяне на обезпечение, а при
неизпълнение на задължението за това – от заплащане на неустойка.
Изискването на кредитора за предоставяне на обезпечение преследва
законосъобразната цел да бъде създадена една привилегия, посредством която
заемодателят да разполага с една по-висока степен на сигурност, че в случай
на неизпълнение по договора ще може да събере вземанията си, включително
чрез способите на принудително изпълнение. Оспорва твърденията, че
неустойката представлява добавък към възнаградителната лихва. Твърди, че
3
нейният размер не следва да се включи в ГПР. Освен това ищецът е бил
уведомен предварително за това задължение, поради което е имал достатъчно
време да прецени кое обезпечение може да предостави и едва след това да
пристъпи към сключване на договора. Оспорва твърденията, че неустоечната
клауза заобикаля чл.33 ЗПК, тъй като същата обезпечава изпълнение на
задължението на кредитополучателя по чл.4, ал.3 от договора за предоставяне
на обезпечение по кредита, поради което е ирелевантна по отношение на
евентуалното неизпълнение от страна на потребителя на задължението за
връщане на заемната сума в срок и изпадането му в забава. По така
изложените съображения счита, че неустойката не е излязла извън присъщите
й функции, поради което предявеният иск е неоснователен и моли да бъде
отхвърлен.
В срока за отговор на исковата молба от „********“ ООД са предявени
против И.Д.Б. насрещни осъдителни искове с правна квалификация по чл.79
ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за заплащане на следните суми,
произтичащи от договор за кредит №202112080954***** от 08.12.2021 год.:
1) сумата от 987,74 лева, представляваща непогасена падежирала главница по
за периода от 09.01.2022 год. до 09.01.2023 год., ведно с обезщетение за
забава, начислено върху сумата в размер на 978,74 лева за периода от
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
вземането; 2) сумата от 39,00 лева, представляваща обезщетение за забава,
начислено върху падежиралата главница за периода от 10.04.2022 год. до
02.02.2023 год.; 3) сумата от 679,75 лева, представляваща предсрочно
изискуема главница, дължима за периода от 09.02.2023 год. до 09.06.2023
год.; 4) сумата от 390,24 лева, представляваща падежирала възнаградителна
лихва за периода от 09.05.2022 год. до 27.01.2023 год.; 5) сумата от 17,17
лева, представляваща обезщетение за забава, начислено върху падежиралата
възнаградителна лихва за периода от 10.05.2022 год. до 02.02.2023 год.
Изложени са следните обстоятелства: съгласно сключеният между страните
договор предоставената на заемателя парична сума е следвало да се върне на
заемодателя ведно с договорната лихва на 18 броя анюитентни (равни)
вноски, чиито падежни дати, размери на вноските и какво се включва в тях е
описано в представеният погасителен план към договора. Договорът е
предоставен на И.Б. за срок от 18 месеца за периода от 09.01.2022 год. до
09.06.2023 год. Ответника по насрещния иск не е изпълнил поетото от него
4
задължение да заплаща своевременно на падежните дати пълният размер на
погасителните вноски, като е направил две плащания за погасяване на
задълженията си по договора, както следва: на 09.01.2022 год. е заплатила
сумата от 292 лева и на 08.03.2022 год. е заплатила сумата от 293 лева. С
внасянето на тези суми И. Б. е погасила в последователност дължими
възнаградителна лихва и главница. С оглед неизпълнението от страна на
заемателя на договорните й задължения, за ищеца по насрещните искове е
възникнало правото по чл.8 от договора да обяви кредита за предсрочно
изискуем във връзка с което изрично е заявено, че с молбата се прави нарочно
волеизявление за обявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем.
Моли за уважаване на предявеният насрещен иск. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата по насрещния иск, чрез
пълномощника си, е депозирала писмен отговор, в който оспорва
основателността на исковите претенции. Твърди се, че сключеният договор за
кредит има белезите на договор за потребителски кредит по см. на чл.9, ал.1
от ЗПК и спрямо него е приложима общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне, както и нормите на Европейското общностно
право – Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Твърди се, че
сключеният договор за кредит №202112080954*****/08.12.2021 год. е
недействителен, съгласно чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
тъй като липсвало посочени условията при които са определени ГПР – 48,84
% и годишен лихвен процент – 40,44 %, както и дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Твърди се, че договора за кредит е недействителен на основание чл.22
от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, тъй като в него липсва
информация какви точно разходи се включват в посочения годишен процент
на разходите и как се изчисляват по отношение на общия ГПР. Съгласно чл.
19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По този начин
ответника Б. е поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от нея финансов продукт. За да бъде спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
5
потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които кредитополучателя ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, представеният към договора за кредит погасителен план не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, съгласно който в
договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Липсата на тази задължителната информация по ЗПК, създава
невъзможност за ответника да разбере заплащаните от него вноски по
погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква
база, което е още едно самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем.
Твърди се нищожност на договора за кредит и на основание чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент, тъй като в
него не е включена и предвидената неустойка, която е нищожна, и реално е
сигурна печалба за кредитора. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. В
този размер следва да участва и сумата от 2556 лева, изразена като процент.
Това не е сторено, поради което е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По този
начин ще се наруши и правилото ГПР да не надвишава пет пъти размера на
законна лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/. Поради невключване на уговорката за
заплащане на неустойка в ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Нищожността
на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР води до
6
недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Оспорва се като нищожна и клаузата за договорна лихва в размер на
390,24 лева, обезщетението за забава върху главницата в размер на 39 лева, и
обезщетение за забава върху лихва в размер 17,17 лева, както на основание
изложените по-горе възражения, така и поради противоречие с добрите нрави.
В договора за заем е уговорено ГПР – 48,84 %, както и годишен лихвен
процент 40,44%. За търсеният период на възнаградителната лихва, основният
лихвен процент на БНБ е 0% + 10 пункта (съгласно ПМС№ 72 от 08.04.1994
г., приложимо към 2009 год.) прави размер на законната лихва към датата на
сключване на договора 10%, а трикратния размер на законната лихва към
30%. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва. Именно поради това, така описаните в договора за потребителски
кредит уговорки и клаузи, противоречат на добрите нрави. Предвид характера
на предоставената по договора услуга, уговорките посочени в договора за
потребителски кредит, не съответстват на изискванията за добросъвестност,
присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставенността
на съконтрахентите. Не оспорва, че по договора са заплатени две вноски,
едната от които в размер на 292 лева, а другата в размер на 293 лева. Прави се
възражение за прихващане на платените по договора суми в размер на 585
лева, със сумата от дължимата се главница. На посочените основания иска
съдът да отхвърли исковите претенции на „********“ ООД и прави
възражение за прекомерност на претендираните разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед изявленията на страните,
намира от фактическа и правна страна следното:
По делото не е спорно, а и от събраните по делото доказателства се
установява, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
№ 202112080954***** от 08.12.2021 год., по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 2000 лева, при фиксиран лихвен процент от
40,44 % и годишен процент на разходите (ГПР) 48,84 % със срок на
погасяване 18 месеца. Всяка месечна вноска е в размер на 150 лева, като
общият размер на всички плащания възлиза на 2700 лева. Съгласно чл.4, ал.3
7
от договора за кредит, кредитополучателят се е задължил в срок до края на
следващия ден от сключване на договора, да предостави гаранция по кредита
под формата на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица,
които отговарят на посочените в общите условия на договора изисквания.
Съгласно чл.6 от договора за кредит, в случай, че кредитополучателят не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл.4, ал.3 от този договор в
установения срок и съгласно реда и условията предвидени в общите условия
по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2556 лева,
която се начислява на месец, считано от изтичане срока за предоставяне на
обезпечение. Според условията на чл.6, ал.4 от договора, неустойката се
дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция и ако
кредитополучателят осигури надлежна гаранция и след срока (в чл.4, ал.3),
неустойката спира да се начислява. Ако действието на гаранцията бъде
прекратено, независимо по какви причини, считано от деня, в който
действието на гаранцията е било прекратено, неустойката отново се
начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план (чл.6,
ал.5).
Не е спорно между страните по делото, че кредитополучателя е
направил две плащания за погасяване на задълженията си по договора, както
следва: на 09.01.2022 год. е заплатила сумата от 292 лева и на 08.03.2022 год.
е заплатила сумата от 293 лева.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ответникът
„********“ ООД представлява финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2
от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като
кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител
по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор по своята
същност е договор за потребителски кредит по см. на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо
който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде уважен предявения иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради
противоречие с добрите нрави и поради противоречие на закона, ищецът
8
следва да установи недействителност на клаузата за неустойка в сключения
договор за кредит. В тежест на ответника е да докаже валидно сключен
договор за кредит и валидна клауза за неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение.
По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този
смисъл решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС,II т.о./.
В случая, уговорената клауза на чл.4, ал.3 от договора възлага в тежест
на ищцата до края на следващия ден от сключване на договора да предостави
на ответника гаранция по кредита, като при неизпълнение е предвидено
заплащането на неустойка. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски кредит,
налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито
възнагржадение за кредитора. Така уговорена клаузата е неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Изискванията по отношение на гаранцията по кредита,
която следва да бъде предоставена от страна на кредитополучателя са
посочени в 3.2.1 от Общите условия /ОУ/, а именно: банкова гаранция,
издадена от банка, оперираща на територията на РБ, гаранция, издадена от
небанкова финансова институция, оперираща на територията на РБ или двама
9
поръчители, които следва да са наети на безсрочен трудов договор, да
получават минимум 1500 лева брутно месечно възнаграждение и към датата
на сключване на Договора за потребителски кредит да нямат кредити с повече
от 30 дни просрочие. По отношение на банковата гаранция или гаранцията,
издадена от финансова институция в чл.4, ал.3 от договора е посочено, че
същата следва да бъде за сумата от 2700 лева и със срок на валидност до
10.06.2023 год. Така въведените изисквания в цитираните по-горе клаузи по
отношение на вмененото задължение на кредитополучателя за предоставяне
на гаранция по кредита и срокът за предоставянето й - до края на деня,
следващ деня на предоставяне на сумата, създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя
са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер, в случая от
2000 лева. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
гаранция по договора в размер на 2700 лева със срок на валидност до
10.06.2023 г. или две лица поръчители, отговарящи на множество
кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. От друга страна непредставянето на гаранция по договора
не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на гаранция и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към
кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по - висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Самия кредитор
в договора е предвидил начислената неустойка да се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредит, съобразно уговорения погасителен
план – чл. 6, ал. 5 от договора. Включена по този начин към погасителната
вноска, неустойката на практика се явява добавък към дължимата
възнаградителна лихва по договора и представлява сигурна печалба за
10
кредитополучателя. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора в годишния процент на разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишния процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид , в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общи размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
11
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информацияза разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 11, ал. 5 от Договора е
посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е
включена дължимата по чл. 6, ал.1 от договора „неустойка”. Тоест, налице е и
пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за
заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност
на клаузата за неустойка в чл.6 от договор за потребителски кредит №
202112080954***** от 08.12.2021 год. поради накърняване на добрите нрави
и противоречие с нормите на чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, е основателен и
следва да бъде уважен.
От друга страна, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато при
сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. Разпоредбата на чл.22 от ЗПК, от
една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез
създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая договора за
кредит не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като
посочения в него лихвен процент и ГПР не отговаря на реално прилаганият
между страните. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
12
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ответника по насрещния
иск.
По отношение на предявените насрещни искове:
Вземайки предвид последиците от недействителността на договора за
потребителски кредит по чл.22 от ЗПК, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
първоначалния ищец дължи само чистата стойност на кредита, но не и други
такси и разноски, включително и договорна лихва. От доказателствата по
делото се установява, че падежът на всички вноски по процесния договор за
кредит е настъпил преди приключване на съдебното дирене по делото, тъй
като падежът на последната погасителна вноска е на 09.06.2023 год.
Следователно за кредитополучателя е възникнало задължението да заплати
всички погасителни вноски.
От изслушаната в производството по делото и неоспорена от страните
съдебно – счетоводна експертиза се установява, че задълженията по договора
за кредит са както следва: 987,74 лева – падежирала главница, дължима за
периода от 09.01.2022 г. до 09.01.2023 г., ведно с обезщетение за забава по чл.
86 ЗЗД, начислено върху сумата в размер на 987,74 лева за периода от
депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
вземането; сумата 39,00 лева – обезщетение за забава, начислено върху
падежиралата главница за периода от 10.04.2022 г. до 02.02.2023; сумата
679,75 лева – предсрочно изискуема главница, дължима за периода от
09.02.2023 г. до 09.06.2023 год.; сумата 390,24 лева – падежирала
възнаградителна лихва, дължима за периода от 09.05.2022 год. до 27.01.2023
год.; сумата 17,17 лева – обезщетение за забава, начислено върху
падежиралата възнаградителна лихва за периода от 10.05.2022 год. до
02.02.2023 год.
Чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на 2000
лева, която е усвоена от потребителя, като кредитополучателя е извършил две
плащания на обща стойност 585 лева /292 лева – 09.01.2022 год. и 293 лева –
08.03.2022 год./, т.е. след приспадането им, размерът на непогасения остатък
на главницата по договора за кредит е в размер на 1415 лева. Или иначе
казано, непогасеният остатък, формиран като чиста стойност по кредита е в
13
размер на 1415 лева.
Предвид изложеното, предявеният иск за заплащане на главница по
договора за кредит следва да бъде уважен до размера на 1415 лева, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на насрещния иск –
03.02.2023 год. до окончателно изплащане на сумата, а за разликата до
претенцията от 1667,49 лева /сбора на претендираните главници по процесния
договор/, следва да се отхвърли. С оглед приложимостта на разпоредбата на
чл.23 ЗПК, следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искови претенции за
заплащане на обезщетение за забава и възнаградителна лихва.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, и на
двете страни се дължат направените по делото разноски, по съразмерност.
Съдът констатира, че ищцата И. Б. е направила разноски за заплатена
държавна такса по първоначалния иск в размер на 102,24 лева, които следва
да бъдат възложени в тежест на ответника. По делото е представен договор за
правна помощ и съдействие за ищеца от 07.12.2022 год. на л.116, съгласно
който й е предоставена безплатна правна помощ от адв.Д.М. по
първоначалния иск на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Съгласно чл.38 ЗАдв
– адвокатът може да предостави безплатна правна помощ в изрично
посочените в разпоредбата хипотези, под която влиза и настоящия случай.
Съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 год.,
съдът определя адвокатско възнаграждение за адв.Д.М. в размер на 555,60
лева, съобразно материалния интерес на делото, която сума следва да му бъде
присъдена в негова полза. От ищцовата страна е представено заверено копие
от удостоверение от НАП, от което е видно, че процесуалния представител на
ищцата е регистрирано лице по ЗДДС от 11.04.2023 г., като е формулирано
искане адвокатското възнаграждение да бъде присъдено с дължимия ДДС.
Съдът намира това искане за неоснователно, предвид безвъзмездния характер
на предоставената от адвоката услуга. Определеното по чл. 38, ал. 2 от ЗА
адвокатско възнаграждение не представлява облагаема доставка и не следва
да бъде начисляван ДДС. В този смисъл Определение № 917 от 02.05.2023 г.
на ВКС по к. ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г. о., в което е застъпено, че правната
помощ, която адвокат може да оказва на материално затруднени лица
14
представлява безвъзмездна доставка на услуга по смисъла на чл. 9, ал. 1, вр.
чл. 8 от ЗДДС, която не подлежи на облагане с данък върху добавената
стойност.
Ищецът по насрещния иск „********“ ООД, е реализирал разноски в
размер на 250 лева – държавна такса и 250 лева – внесен депозит за ССчЕ.
Претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева, което е
дължимо на основание чл.78, ал.8 ГПК. Съдът счита, че дължимото
юрисконсултско възнаграждение следва да се определи по реда на чл.25, ал.1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, вземайки предвид конкретната
фактическа и правна сложност на делото, а именно в размер на 180 лева, т. е.
общо 680,00 лева, от които следва му се присъдят 455,18 лева съразмерно на
уважената част от исковете.
На ответника по насрещния иск е предоставена безплатна правна помощ
от адв.Д.М. на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв., видно от представения
договор за правна помощ от 30.03.2023 год. на л.116 - на гърба от делото. На
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв във вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№1/09.07.2004 год., съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. Д. М.
съобразно материалния интерес на делото в размер на 511,39 лева. По
съразмерност с отхвърлената част от иска в полза на пълномощника на
ответника следва да бъде заплатена сумата от 169,08 лева – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, Чепеларския районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.6 от Договор за
потребителски кредит № 202112080954***** от 08.12.2021 год., сключен
между „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление
гр.С., ул. „********“ * (********), ет.**, представлявано от И. Н.Х.-С. –
управител и И.Д.Б. с ЕГН ********** с дрес гр. Ч., ул. „*****“ №**,
предвиждаща заплащането на неустойка при неосигуряване на гаранция, на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, поради уговарянето й в противоречие със закона
и накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. „********“ * (********), ет.**, представлявано от
15
И.Н.Х.-С. – управител, да заплати на И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч.,
ул. „******“ №** сумата от 102,24 лева – разноски по заплатена държавна
такса по първоначалния иск.
ОСЪЖДА И. Д. Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „*****“ №**, да
заплати на основание чл.23 от ЗПК на „********“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление гр.С., ул. „********“ * (********), ет.**,
сумата от 1415,00 лева /хиляда четиристотин и петнадесет лева/,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
202112080954***** от 08.12.2021 год., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на насрещния иск – 03.02.2023
год. до окончателното плащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ предявения
насрещен иск за главница за разликата от 1415,00 лева до 1667,49 лева, както
и предявените акцесорни претенции за сумата от 39,00 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено върху падежиралата главница за периода от
10.04.2022 год. до 02.02.2023 год., сумата от 390,24 лева, представляваща
падежирала възнаградителна лихва за периода от 09.05.2022 год. до
27.01.2023 год. и сумата от 17,17 лева, представляваща обезщетение за забава,
начислено върху падежиралата възнаградителна лихва за периода от
10.05.2022 год. до 02.02.2023 год.
ОСЪЖДА И.Д.Б. с ЕГН ********** с адрес гр. Ч., ул. „*******“ №**,
да заплати на „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление гр.С. ул. „********“ * (********), ет.**, представлявано от
И.Н.Х.-С. – управител, сумата от 455,18 лева - разноски по съразмерност с
уважената част от насрещния иск.
ОСЪЖДА „********“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление гр.С., ул. „********“ * (********), ет.**, представлявано от
И.Н.Х.-С. – управител, да заплати на адв. Д. В. М. от АК – Пловдив, със
съдебен адрес: гр.П., бул. „.*********“ №**, ет.*, ап.*, сумата от 555,60 лева
– адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв, за
осъществено процесуално представителство по предявения първоначален иск
и сумата от 169,08 лева – адвокатско възнаграждение, определено по реда на
чл.38, ал.2 ЗАдв., за осъществено процесуално предствителство по
съразмерност с отхвърлената част от насрещния иск.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Смолянския окръжен съд.
16
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Чепеларе: _______________________
17