Решение по дело №8930/2010 на Софийски градски съд

Номер на акта: 8057
Дата: 2 декември 2013 г. (в сила от 12 декември 2015 г.)
Съдия: Милена Светлозарова Томова
Дело: 20101100108930
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 29 юли 2010 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ 

 

гр.С., ………………….

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І –во ГО, 7 състав в публичното заседание на първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

                                                         СЪДИЯ : МИЛЕНА ТОМОВА

 

при секретаря Й.П. и в присъствието на прокурора …………...….., като разгледа докладваното от съдията гр.дело N: 8 930 по описа за 2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното:            

 

Производството е по иск с правно основание чл.49 от ЗЗД.

Постъпила е искова молба от К.И.Б. *** срещу „П.и.б.” АД, със седалище  и адрес на управление гр.С., бул.”Д.Ц.”, №*, в която се твърди, че в средата на 1998г. ищецът, действащ като ЕТ „К. Ф. К.Б.”, получил от ответната банка, кредити в общ размер на 135 000лв. Твърди също, че като обезпечение за изпълнение на задължението за връщане на кредита заложил вилен имот, находящ се в кв.”Д.”, с пазарна стойност 210 000 щ.д. и ипотечна цена 165 000 щ.д., три нови трактора с пазарна стойност по 55 000 щ.д., самосвал „Т.” с пазарна стойност 25 000 ДМ, три плуга – обръщателни пет-корпусни с обща пазарна стойност 45 000 щ.д. Сочи се, че виждайки, че кредитополучателя редовно обслужва кредитите си и знаейки, че ЗК „Д.**”, с.М.П., обл.С., дължи на ищеца сума за извършени селскостопански услуги – жътва, оран и дисковане, през м.октомври 1998г., ответната банка поискала от кооперацията да преведе по нейна разплащателна сметка цялата дължима към едноличния търговец сума, като от последния било укрито, че с извършеното плащане бил изцяло погасен дългът му и то предсрочно – към 27.01.1999г. и закрити сметките по кредитите. Излага се, че на 30.03.2001г. представил пред СРС извлечение от сметките на ЕТ „К. Ф. К.Б.” – с.Т. по договор за предоставяне на кредит №ОК-АА-0518/1998г., указващо, че й се дължат 84 837,49 щ.д. с искане да бъде осъден кредитополучателя да заплати сумата, ведно с лихвите и разноските по делото. Излага се още, че ищеца узнал за издадения срещу него изпълнителен лист и образуваното въз основа на него изпълнително дело, едва когато получил призовка за доброволно изпълнение по изп.д. №2492/2001г. по описа на ІV уч. на Съдебно-изпълнителната служба при СРС. Твърди се, че с молба на ответната банка с изх.№0359/02.04.2001г., депозирана по соченото изпълнително дело, било поискано да бъде наложена забрана за напускане на страната на длъжника К.И.Б., както и да му бъде отнет издадения международен паспорт, на основание чл.76, т.3 от Закона за българските документи за самоличност. В изпълнение на искането на взискателя по соченото изп.д.№2492/2001г., с карта № 631250 от 22.06.2001г. било поискано от МВР „Задгранични паспорти” да бъде наложена на ищеца забрана по чл.76, ал.3 от ЗБДС. Със Заповед №**********/23.10.2001г. на Началника на Направление „Документи за самоличност и миграция” на НС „Полиция” била наложена принудителна административна мярка на ищеца, като длъжник по изп.д.№2492/2001г. по описа на СИС при СРС с взискател „П.и.б.” АД-гр.С.. Излага се, че с писмо изх.№13897/03.10.2006г. на Държавния съдебен изпълнител по соченото изп.дело, било поискано от ДНСП, Направление „БДС” да бъде снета административната мярка, наложена на ищеца по чл.76, ал.3 от ЗБДС. Със съобщение изх.№ДС 35415 от 26.10.2006г. било съобщено на ищеца, че със заповед №********** от 10.10.2006г. на ВрИД Началник ОБДС е била отменена наложената му ПАМ по чл.76, т.3 от ЗБДС по постъпило предложение по изп.д.№2492/2001/03.10.2006 от СРС. Навеждат се доводи, че разпоредбата на чл.76, т.3 от ЗБДС вече била отменена, като отмяната следвало да се счита от датата на влизане в сила на Закона - 01.04.1999г., поради което ответника „П.и.б.” АД не е имал правно основание да иска налагане на принудителна административна мярка спрямо ищеца. Предвид изложеното ищецът счита, че ответника следва да репарира неимуществените вреди, намиращи се в причинна връзка с наложената му принудителна административна мярка, търпени от него през периода от 23.10.2001г. до 06.06.2006г. Сочи се, че тези вреди са се изразили в увреждане на здравето му от стреса, на който бил подложен през сочения период и задълбочилите се хронични заболявания – диабет и хипертония и били търпени поради нарушаване на основни негови конституционни права. Размерът на вредите се определя според изложеното в исковата молба на 1000 евро на ден или общо 1 670 000 евро за процесния период. Претендира се да бъде осъден ответника да заплати в полза на ищеца тази сума.    

Ответникът  ”П.и.б.” АД, чрез пълномощника си юрисконсулт И.Д. е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който ангажира на първо място становище за недопустимост на исковата претенция, твърдейки, че спора бил разрешен вече с влязъл в законна сила съдебен акт, поради което били налице основанията по чл.299, ал.1 от ГПК. На следващо място оспорва исковата претенция по основание и размер. Релевира и възражение за изтекла погасителна давност.

Съдът като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото намира за установено следното:

Съдът обсъди на първо място възражението на ответника за недопустимост на исковата претенция, поради наличие на основанията, предвидени в императивната правна норма на чл.299 от ГПК. Съдът намира, че не е налице обективен идентитет между настоящето дело и водените гр.д.№5566/2001г. по описа на СРС, гр.д.№11135/2006г. по описа на СРС, гр.д.№11533/2006г. по описа на СРС, гр.д.№10256/2002г. по описа на СРС, гр.д.№8430/2001г. по описа на СРС, гр.д.№11461/2002г. по описа на СРС, гр.д.№15504/2002г. по описа на СРС, преписи от съдебните актове по които са приложени към писмени отговор.

От приложеното копие на Решение №2136 от 13.04.2011г. по гр.д.№1586/2009г. по описа на СГС е видно, че ищецът е предявил срещу ответната банка искова претенция с правно основание чл.49 от ЗЗД за сума в размер на 2 100 000лв., представляваща обезщетение за търпени неимуществени вреди в следствие противоправно поведение на служители на банката, изразило се в отправяне на искане до съдебен изпълнител по изп.д.№2101/99г., за налагане по отношение на ищеца на ПАМ по чл.76, т.3 от ЗБДС. Съдът счита,  че не е налице идентичност на предмета на спора по соченото гр.д. и настоящето, т.к. в исковите молби, въз основа на които са образувани двете производства, ищецът твърди различни действия, извършени от служители на банката – подаване на молба с отправено искане за налагане на ПАМ по изп.д.№2101/99г., според твърдените факти по гр.д.№1586/2009г. по описа на СГС и подобна молба и отправено искане по изп.д.№2491/2001г., според твърдените в настоящето производство факти.         

Поради изложеното, съдът намира, че не са налице основания по чл.299 от ГПК, а  претенцията на ищеца се явява допустима и като такава подлежаща на разглеждане по същество.

Между страните не е налице спор относно твърдения  исковата молба факт, че ищеца К.И.Б., действащ като ЕТ „К. Ф. К.Б.” е получил от ответната банка кредит през 1998г. в размер на 135 000 лв. – представено е по делото извлечение по разплащателна сметка в лв. на сочения търговец в ПИБ АД с №2265 300 005662 0 /на л.6-л.8/.

Не се спори също така, че ответната банка е инициирала през 2001г. производство по чл.237 от ГПК /отм./ пред Софийски районен съд  и в нейна полза е бил издаден изпълнителен лист срещу сочения търговец за приети за дължими суми по договора за кредит. Видно е и от приложения препис на молба, изходяща от „ПИБ” АД с №0359/02.04.2001г. /на л.11-л.12/, че в нея са изложени твърдения за издадения изпълнителен лист по гр.д.№0877/2001г. по описа на СРС, 71 състав, както и за липса на извършено плащане от длъжника, при което е било отправено искане до Съдебно-изпълнителна служба при СРС за образуване на изпълнително дело срещу ЕТ„К. Ф.-К.Б.”. Отправено е било и искане да бъде наложена забрана за напускане пределите на страната по отношение на ищеца в настоящето производство К.И.Б., както и да му бъде отнет издадения му международен паспорт.

Безспорно е между страните, че въз основа на депозираната от кредитора молба е било предприето принудително изпълнение за събиране на сумите по издадения в производството по чл.237 от ГПК /отм./ изпълнителен лист. Видно от приложения препис на  карта № 631250 от 22.06.2001г. /на л.13/, че със същата е било поискано от МВР „Задгранични паспорти” да бъде наложена на ищеца К.Б. забрана по чл.76, ал.3 от ЗБДС, предвид образуваното изп.дело №2492/2001г., за събиране на суми в размер на 84 837,49 щ.д. главница, ведно със законна лихва от 14.02.2001г., 579,68 щ.д. просрочена лихва и 3 602,40лв. разноски.

От приложения препис на Заповед №**********/23.10.2001г. на Началника на Направление „Документи за самоличност и чужденци” на НС „Полиция” /на л.14/ е видно, че със същата, на основание чл.76, т.3 от ЗБДС, на ищеца К.Б., поради качеството на длъжник по изп.дело №2492/2001г., е била наложена принудителна административна по сочения текст от закона в редакцията му към същия момент, като е разпоредено отнемане на издадените паспорти или заместващи ги документи, респективно забранено издаването на такива. При това, на ищеца, поради качеството му на длъжник към същия момент, е била препятствана възможността да напуска територията на страната.

Установява се от приложения препис на писмо изх.№13897/03.10.2006г. на държавен съдебен изпълнител по изп.дело №2101/99г. и изп.дело №2492/01г. /на л.15/, че поради прекратяване на изпълнителните производства, с оглед открито производство по несъстоятелност на търговеца,  е било отправено искане до ДНСП, Направление „БДС”, да бъде снета административната мярка, наложена на длъжника.

Не се спори и това е видно от приложеното съобщение, изходящо от МВР, НС „Полиция” с №ДС 35415 от 26.10.2006г. и адресирано до ищеца /на л.16/, че същият е бил уведомен, че със заповед №********** от 10.10.2006г. на ВрИД Началник ОБДС е била отменена наложената му принудителна административна мярка по чл.76, т.3 от ЗБДС, поради постъпило предложение по изп.д.№2492/2001/03.10.2006 от СРС.

При установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното :

Предявеният от ищеца иск намира правното си основание в разпоредбата на чл.49, ал.1 от ЗЗД.  

Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността е гаранционно-обезпечителна, за вреди, причинени виновно от другиго. Същата има обективен характер, т.к. не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на нейния изпълнител.

Твърденията в исковата молба са, че ищецът е търпял вреди вследствие поведение на представляващи ответника „П.и.б.” АД, изразило се в подаване на молба до държавен съдебен изпълнител с изх.№0359/02.04.2001г., с искане за налагане на принудителна административна мярка по чл.76, т.3 от Закона за българските документи за самоличност (заглавие изменено на Закон за българските лични документи - ДВ, бр. 82 от 2009 г.) – забрана за напускане пределите на страната и отнемане на издадения паспорт.

Съдът приема, че е безспорно по делото, че депозиралите молбата лица са били законни представители на банката – изпълнителни директори на същата и в случай на извършен от тях деликт при или по повод на възложените им функции, банката следва да отговаря по чл.49, ал.1 от ЗЗД.

Безспорно се установи, че сочената молба е достигнала до адресата – Държавна съдебно изпълнителна служба, образувано е било изпълнително производство и е последвало налагане на ищеца на принудителна административна мярка по чл.76, т.3 от ЗБДС от компетентния за това административен орган.

Въпросът, който се поставя тук е дали е налице противоправно поведение на представляващите ответната банка, осъществено със заявяване на искането им по чл.76, т.3 от ЗБДС. 

Съгласно сочената разпоредба, в редакцията на закона към релевантния за спора момент, може да не се разреши напускане на страната, паспорти и заместващи ги документи да не се издават, а издадените да се отнемат на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица, установени по съдебен ред, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение.

Соченият текст от ЗБДС е отменен със ЗИДЗБДС, обн. ДВ, бр. 82 от 2009 г., в сила от 16.10.2009г.

С Решение на Конституционния съд на Република България №2 от 31.03.2011г. по к.д. №2/2011г. е установена противоконституционност на чл.75, т.5 и т.6 от Закона за българските лични документи (загл. изм.ДВ, бр. 82 от 2009 г.). На това решение, ищецът се е позовал в о.с.з. на 28.04.2011г. В тази връзка, ако ищецът счита, че на приетите от КС основания за противоконституционност на сочените текстове от Закона, е била налице и противоконституционност на нормата на чл.75, т.3 от ЗБДС, следва да се посочи, че преценката за конституционосъобразност на една или друга действаща законова разпоредба е предоставена в изключителна компетентност на Конституционния съд на Република България с нормата на чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, поради което никой друг, в това число и гражданския съд не би могъл да преценява противоречие на норма от закон с КРБ. Поради това и настоящият състав не се спира на въпроса дали чл.75, т.3 от ЗБДС е противоречал на КРБ.

Това, което може да се посочи е, че законовия текст, на основание на който е била наложена ПАМ на ищеца е противоречал на Правото на Европейския съюз, но то става непосредствено приложимо за Република България от 01.01.2007г. и от тогава, като имащо примат над националното законодателство, последното е следвало да остане неприложено в случай на противоречие със Съюзното право.

От практиката на Европейския съд по правата на човека - Решение на ЕСПЧ от 2 юли 2009 г. по дело И. с/у Б., жалба № 50/02, точка 37 и Решение на ЕСПЧ от 26 ноември 2009 г. по дело Г. с/у Б., жалба № 34383/03, точки 55—57), произтича, че мерките, като забраната по чл.75, т.3 от ЗБДС за напускане на страната, които накърняват правото на едно лице да напуска страната си, трябва да бъдат редовно преразглеждани, като в противен случай трябва да се считат за „непропорционални“ по смисъла на тази съдебна практика. Отговорността за произтичащите вреди обаче е на Държавата, т.к. тя създава законодателството си, което не следва да предпоставя нарушения на  ЕКПЧ.

При създадена от Държавата законодателна уредба, обаче, всеки гражданин или юридическо лице може да се позове на нея и да претендира прилагането й от съд или, както е в случая, да иска упражняване на предоставените с нея на съответния административен орган властнически правомощия, при наличие на предвидените предпоставки.  Отправянето на искане до оправомощен орган,  с твърдения, че са налице предвидени в Закона основания, само по себе си не осъществява елементите на деликт. Деликтът представлява неправомерно поведение – такова, което противоречи на установени със Закон правила. С оглед на това, поведението на законните представители на ответника, изразило се в отправяне на искане, основано на законов текст, не може да се квалифицира като деликт.

С оглед приетото, че не е налице осъществен деликт от лице, на което ответната банка е възложила работа, то липсва една от кумулативно предвидените предпоставки по чл.49, ал.1 от ЗЗД за търсене отговорност на възложителя, поради което не е необходимо да бъде изследван въпроса дали за ищеца са настъпили вреди, т.к. такива не подлежат на репариране от ответника.

С оглед изложеното исковата претенция на ищеца с правно основание чл.49 от ЗЗД, насочена срещу „П.и.б.” АД-гр.С. се явява неоснователна и недоказана.  

Ответникът е направил възражение за погасяване на претенцията по давност. Погасителната давност за вземане от деликт е пет годишна и тече от момента на откриване на дееца. Депозирането на молбата пред съдебния изпълнител, с която е поискано налагане на принудителна административна мярка е била депозирана през 2001г. По делото обаче няма данни за датата, на която ищеца се е запознал с тази молба и съответно му е станало известно по чие искане му е била наложена мярката, поради което не може да се приеме за установен конкретния момент на откриване на дееца. С оглед на това, съдът приема възражението на ответника за неоснователно.

Предвид изложените съображения, съдът счита, че исковата претенция следва да се отхвърли, като неоснователна и недоказана.

С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да заплати на ответника направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 500лв.

           Воден от горното, Съдът

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.И.Б. *** срещу „П.и.б.” АД, със седалище  и адрес на управление гр.С., бул.”Д.Ц.”, №**, ИСК с правно основание чл.49 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати в полза на ищеца сумата от 3 340 000 лв. за причинени неимуществени вреди, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, К.И.Б. *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на „П.и.б.” АД, със седалище  и адрес на управление гр.С., бул.”Д.Ц.”, №** сумата от 2 500лв., представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

СЪДИЯ :