Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр. Варна, 16.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
34-ти състав в публично заседание, проведено на двадесет и четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при секретаря
Светлана Георгиева като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 17267
по описа за 2018г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от „Т.М. Комерс“ ЕООД срещу
„А.“ АД, иск с правно основание чл. 415 ГПК, вр. чл.
99, ал. 1, вр. чл. 49 ЗЗД за приемане за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 340 лева, представляваща претърпени от И.Д.С. имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по изпълнително дело № 20158080400270
по описа на ЧСИ Захари Димитров, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор
за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от 27.04.2018г.
В
исковата си молба ищецът „Т.М. Комерс“ ЕООД твърди, че въз основа на
изпълнителен лист от 24.09.2009г., издаден по гр.д. № 45984/2008г., по описа на
СРС, в полза на „А.“ АД (тогава с фирмено наименование „Интеркарт
файнанс“ АД), е образувано изпълнително дело №
20097150400581 по описа на ЧСИ Миглена Пашова, длъжник по което е И.Д.С.. По
молба на ответника изпълнителното производство е изпратено за продължаване на
ЧСИ Захари Димитров, като е образувано изпълнително дело № 20158080400270. Тъй
като И. С. не е получавала покана за доброволно изпълнение, излага същата да е
узнала за наличието на образувано срещу нея изпълнително производство след
извършена справка на 29.09.2017г. След узнаване за инициираното изпълнително
производство се твърди С. да е възложила на адв. Р.Д.
процесуалното си представителство и защита по делото. Последният след справка и
проучване на делото е установил, че е налице период на бездействие от страна на
взискателя по делото и същото е прекратено по силата
на закона с изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и
че взикателят не разполага с право на принудително
изпълнение, тъй като вземането му е погасено по давност, с изтичане на
5-годишния срок по чл. 110 ЗЗД, считано от последното валидно изпълнително
действия. Излага, че процесуалният представител на С. е депозирал молба по
изпълнителното дело, с която е отправил искане същото да бъде прекратено,
прилагайки договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплатено от
страна на длъжника на адвокатско възнаграждение в размер на 340 лева. С
постановление от 23.10.2017г. на ЧСИ Захари Димитров изпълнителното
производство е прекратено на соченото от страната основание. Твърди, че
реализираните от С. разноски са били необходим разход във връзка със защита на
правата й, поради което и същата е претърпяла имуществена вреда в размер на
заплатеното адвокатско възнаграждение. Това свое вземане С. е прехвърлила на
ищеца с договор за покупка и прехвърляне на вземане (цесия) от 27.04.2018г. До
ответника е изпратено уведомление, но същият в дадения му срок не е репарирал
вредите, претърпени от С., на новия кредитор. Ищецът депозирал заявление по реда на
чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 42191/2018г., по описа на СРС. В срока
по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от ответника, поради което и в законоустановения срок сезира съда с искане за установяване
спрямо „А.“ АД дължимоста на горната сума. Претендира
и присъждане на направените в хода на настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „А.“ АД депозира отговор на исковата молба, в който изразява
становище за неоснователност на иска. Оспорва материалноправната
легитимация на ищеца, като твърди договорът за цесия да е нищожен. Конкретно се
излага, че двете страни по договора са представлявани от адв.
Д., който е осъществявал процесуалното представителство на С. по изпълнителното
производство. Наред с това се твърди, че посоченият адвокат е свързано лице с
управляващия „Т.М. Комерс“ ООД. Последното дружество не е обявявало в
търговския регистър годишни финансови отчети, считано от 2009г., което поставя
под съмнение реално извършваната от дружеството дейност и заплащане на цената
по твърдяния договор за цесия. Вън от това се твърди,
че е налице нееквивалентност на престациите с оглед
размера на прехвърленото вземане и уговореното възнаграждение. По изложените
съображения счита договора за цесия за нищожен като привиден и накърняващ
добрите нрави.
Дори да се приеме, че договорът за цесия е валиден,
се твърди, че разноските в изпълнителното производство са за сметка на
длъжника, като в рамките на изпълнително дело № 20158080400270 по
описа на ЧСИ Захари Димитров в полза на И. С. не са присъждани разноски. Счита,
че е недопустимо разноските да се търсят извън производството, в рамките на
които те са сторени под формата на обезщетение за претърпени имуществени вреди.
Оспорва се и уговореното възнаграждение реално да е заплатено от И. С..
Оспорва да е осъществен и фактическия състав на непозволеното увреждане,
като се твърди, че не е налице противоправно
поведение от страна на дружеството, което е предприело действия въз основа на
издаден му изпълнителен титул срещу И. С., тъй като същата не е изпълнявала
задълженията си към дружеството. Счита, че като взискател
няма правно задължение да отправя искане към органа на принудително изпълнение
за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, която последица настъпва по силата на закона. Кога ще бъде постановено
постановление за прекратяване от ЧСИ не зависи от поведението на взискателя, а от органа по принудителното изпълнение.
Излага, че дружеството не е обжалвало постановлението на ЧСИ Захари Димитров за
прекратяване на изпълнителното производство, с което по никакъв начин не е
причинило вреди на И. С.. Отделно от това твърди, че процесуалното
представителство не е задължително, за да упражни длъжника правото си на защита
в изпълнителното производство. Счита и че уговореното възнаграждение е
прекомерно, с оглед извършените от адвоката процесуални действия по делото –
извършване на справка и подаване на молба, поради което и същото следва да бъде
намалено до минимума, предвиден в чл. 10, т. 4 от Наредба № 1/2004г.
С оглед горното и моли за отхвърляне на предявения иск, евентуално
намаляване размера на вредата до 200 лева. Претендира присъждане на сторените
по делото разноски.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
Със заповед от 14.07.2018г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, СРС, 36 състав, по ч.гр.д.
№ 42191/2018г., е разпоредил „А.“ АД да заплати на „Т.” ЕООД сумата от 340.00
лева, представляваща обезщетение, изразяващо се в заплатено адвокатско
възнаграждение, ведно със законната лихва от 27.06.2018г. до изплащане на
вземането. Срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК длъжникът „А.“
АД е депозирал възражение.
От приложеното на л.
16 от делото заверено от страната копие на договор за покупка и прехвърляне на
вземания (цесия) се установява, че на 27.04.2018г. И.Д.С. е прехвърлила на
„Т.М. Комерс“ ЕООД вземането си в размер на 340 лева, представляващо претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело №
20158080400270, образувано при ЧСИ Захари Димитров, срещу цена от 50 лева.
С уведомление от
27.04.2018г. И.Д.С. и „Т.М. Комерс“ ЕООД, представлявани от адв.
Р.Д., ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне.
Видно от приложеното на л. 21 от делото известие за доставка, уведомлението е
получено от служител на дружеството на 17.05.2018г.
Видно от приобщения към доказателствения
материал заверен за вярност препис от изпълнително дело № 20158080400270 по описа на ЧСИ Захари Димитров, че същото е образувано по молба на
ответното дружество /тогава „Интеркарт Файненс“ АД/, въз основа на изпълнителен лист, издаден на
основание заповед за изпълнение на
парично задължение от 27.01.2009г. срещу длъжника И.Д.С., за сумите, както
следва: 3374.68 евро – задължение по договор за издаване и ползване на
международна кредитна карта от 11.07.2008г., 83.06 лева – лихва за периода от
31.08.2008г. до 01.12.2008г., 11.59 лева – лихва от 01.12.2008г. до
10.12.2008г. и законната лихва от 19.12.2008г. до изплащане на вземането, както
и сумата от 239.39 лева – разноски по делото.
С молба вх. № 22411/04.10.2017г. И. С., чрез
процесуалния си представител адв. Р.Д., е отправил
искане за предоставяне на копие от материалите по изпълнителното дело /л. 53-54
от изп.дело/.
С молба вх. № 23025/12.10.2017г., С., чрез адв. Д., е сезирала ЧСИ Захари Димитров с искане за
прекратяване на изпълнително дело № 220158080400270, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Към
молбата е приложен договор за правна защита и съдействие от 12.10.2017г.,
сключен между С. и адв. Р. Д., с който страните са
уговорили възнаграждение за предоставената защита и съдействие в размер на 350
лева, което е посочено, че е изплатено в брой на 12.10.2017г. /л. 58 от изп.дело/.
С постановление от 23.10.2017г. съдебният изпълнител
е прекратил производството по изпълнителното дело, на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК.
Въз основа на така
установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Не се спори между
страните, а и се установява от материалите
по приобщеното ч.гр.д. № 42191/2018г.,
по описа на СРС, 36 състав, че в полза на ищеца
срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за
претендираната сума, срещу която в
срока по чл. 414 ГПК ответникът „А.“ АД е
възразил. Искът
е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, което обуславя допустимост на производството и правен интерес от воденето
му за ищеца.
Предмет
на установителния иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане
предполага установяване дължимостта на сумите по същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието,
на което е издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца
е по пътя на главното и пълно доказване да установи, че в резултат на воденото от ответното дружество изпълнително
производство срещу И. С., последната е претърпяла имуществена вреда, изразяваща
се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, че
между С. и ищцовото дружество е сключен договор за
цесия, по силата на който на „Т.М. Комерс“ ЕООД е било
прехвърлено горното вземане, че цесията е съобщена на ответника.
От коментираните по-горе писмени доказателства се установи, че ищецът, в
качеството си на цесионер и И.Д.С., в качеството й на
цеденет, е сключен договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 27.04.2018г., с който е прехвърлено вземането за
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение по
изпълнително дело № 20158080400270, по описа на ЧСИ Захари
Димитров.
Ответното дружество противопоставя възражения относно действителността на
цесията, твърдейки същата да е привидна и да накърнява добрите нрави, с каквито
възражения настоящият състав на съда преценява, че ответникът не разполага.
Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане,
осен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лице и спрямо длъжника от деня,
когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. От горното следва,
че прехвърлянето на вземането е принципно неформален акт и съдържанието на
конкретната сделка между кредиторите, извън договорената промяна на
собствеността върху вземането не засяга по никакъв начин длъжника. Вътрешните
отношения между цедента и цесионера
се основават на облигационни отношения, които нямат никакво касателство
с отношенията между всеки от тях и длъжника по прехвърленото вземане. Дали
сключената между стария и новия кредитор цесия има разрешено от закона
основание, предмет и съдържание или не, е без значения за длъжника, който е
надлежно уведомен за промяната в титулярството на
дълга и това уведомление не е оттеглено до извършено от длъжника плащане на
посочения нов кредитор. Като отношения, които се развиват в чужда правна сфера,
действието на цесията между договарящите я цедент и цесионер, не засягат длъжника. Затова и законът предвижда
последният да може да противопоставя всички свои възражения, независимо от
промяната в личността на кредитора – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Ако надлежно
уведоменият длъжник изпълни на новия кредитор, той ще е погасил надлежно
задълженията си и каквито и да е пороци в отношенията между кредиторите няма да
му бъдат противопоставими. Следователно възраженията
по действителността на цесията могат да бъда преценявани само с оглед
възможността една сделка да породи рефлексно действие спрямо неучастващото в
нея трето лице (длъжника). Такива възражения са само липсата на идентичност на
предмета на цесията с материалното право, породено между цедента
и длъжника, какъвто порок в случая не се твърди и не се установява.
Съобразно
разпоредбата на чл. 99, ал.
3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи
на длъжника за станалото прехвърляне
на вземането. В настоящия
случай от представеното уведомление и неоспорената
разписка за доставка се установи, че ответинкът е уведом за прехврълнето вземане на
17.05.2018г.
Следователно и от този момент цесията има действие спрямо ответника, респ. материалноправно легитимиран за вземането, за което се
твърди, че произтича от института на непозволеното увреждане е ищцовото дружество.
Съгласно
нормата на чл. 49 ЗЗД този,
който е възложил на друго лице
някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или
по повод изпълнението на тази работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
за чужди виновни противоправни действия, тя има
обезпечително-гаранционна функция.
В настоящия случай както съдът посочи се претендират имуществени вреди,
изразяващи се в реализирани от Иванова разходи в хода на воденото срещу нея
изпълнително производство. Доколкото разпоредбата на чл. 79 ГПК регламентира
единствено въпроса за дължимите от длъжника разноски и липсва норма, която да
урежда как се репарират разходите направени от последния в рамките на
изпълнителния процес в зависимост от това дали съществува или не правото на
принудително изпълнение, то и единственият път за защита за длъжника е да
претендира тези разходи по общия ред под формата на вреди от непозволено
увреждане.
В контекста на горното, за основателното провеждане на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
наличието на образувано изпълнително производство, което е било прекратено, че
е заплатил процесното адвокатско възнаграждение,
наличието на причинно-следствена връзка между факта на образуване на
изпълнителното дело и заплатения хонорар, че вредата е причинена при или по
повод възложена от ответника работа.
От коментираните по-горе писмени доказателства, а и това не е спорно между
страните, съдът намира за установено, че срещу И. С. от страна на ответното
дружество е било инициирано изпълнително производство. Не се спори и че
изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК –
поради липсата на искане от взискателя „А.“ АД
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Поначало при
иницииране на процесното принудително изпълнение взискателят е бил добросъвестен /бил е носител на вземане,
за което е бил издаден изпълнителен лист във връзка с постановена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК/. Натовареният обаче от ответника процесуален
представител да предприема всички действия по принудително събиране на вземания
на дружество, е допуснал бездействие, довело до прекратяване на изпълнението.
Ето защо и „А.“ АД следва да отговаря за бездействието на своя служител, за
онези вреди, които са били в пряка причинна връзка с това му поведение.
Установи се, че И. С. е упълномощила процесуален представител, който да
защитава законните й права и интереси по воденото срещу нея изпълнително
производство, като същата е заплатил уговореното адвокатско възнаграждение в
размер на 340 лева, факт, удостоверен в представения в рамките на изпълнителното
производство договор за правна защита и съдействие. Вярно е, че процесуалното
представителство на длъжника от адвокат не е задължително, но е призната и
гарантирана от закона възможност за всеки участник в съдебно производство, с
оглед пълната охрана на интересите му, особено като се има предвид специфичната
материя, в която се е ползвала защита. Налага се извода, че е налице пряка
причинна връзка между заплатеното възнаграждение и водения изпълнителен процес,
прекратен в резултат на бездействието на взискателя.
По отношение размера на вредата, съдът намира, че следва да съобрази
направеното в отговора на исковата молба възражение за прекомерност с оглед
извършените от процесуалния представител на С. действия по правна защита и
съдействие в изпълнителното производство. Касае се за възражение по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, което съдът приема, че е допустимо в настоящото производство,
тъй като това е първият момент, в който може да направи оспорване, предвид
характера на претенцията. Застъпване на противно становище би поставило в
неравностойно положение взискателя, тъй като в
изпълнителния процес длъжникът може да права възражение за прекомерност и да
обжалва постановлението за разноските на съдебният изпълнител, а взискателят не разполага с такава възможност в това
производство /както се посочи по-горе съдебният изпълнител не разполага с
правомощия да присъжда разноски в полза на длъжника/. За да формира този си
извод, съдът взе предвид и разпоредбата на чл. 9 ГПК, вменяваща задължение за
еднакво прилагане на закона спрямо всички.
Както бе посочено, уговореното и заплатено от С. възнаграждение възлиза в
размер на 340 лева. Дължимият съобразно нормата на чл. 10, т. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията, действала при
сключване на договора за правна защита и съдействие/, възлиза в размер на 276.71 лева /върху интереса по
присъдените с изпълнителния лист вземания за главница от 3374.68 лева, 94.65
лева – лихви, изтеклите законни лихви върху главницата, които съобразно ПДИ на
л. 50 от изпълнителното дело възлизат в размер на 2359.51 лева и присъдените в
заповедното производство разноски от 239.39 лева, но не и върху разноските по
изпълнителното дело/. Именно цитираната норма съдът счита, че намира приложение
в случая, не и тази на чл. 6, т. 5 от Наредба № 1/2004г., уреждаща хипотеза на
възнаграждение при изготвяне на нотариална показа, молба за приемане или отказ
от наследство, за изготвяне на книжа за нотариално вписване, за молба за
опрощаване на дължими суми и други. Вярно е, че единственото извършено от
адвоката процесуално действие в рамките на изпълнителното производство е
подаване на молба за прекратяване на същото, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Това действие обаче изисква проучване на изпълнителното производство,
преценка характера на предприетите действия и кое от тях е от естество да
прекъсна течението на двугодишния срок, поради което и не може да бъде
приравнено на изготвяне на молба по смисъла на чл. 6, т 5 от Наредбата.
Държейки сметка за липсата на извършени от адв. Д.
други процесуални действия извън горните, съдът намира, че възнаграждението
следва да бъде редуцирано до сумата от 276.71 лева, до който размер претенцията
следва да бъде уважена, а за разликата до пълния предявен размер
отхвърлена.
Съгласно дадените указания в т. 12 на ТР № 4/2013г., в полза на ищеца следва
да се присъдят
и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна
такса и адвокатско възнаграждение, които съразмерно на уважената
част от иска
възлизат общо на 264.50 лева.
С оглед изхода на спора и отправеното от ищеца искане, ответното дружество
следва да му заплати сторените в хода на настоящото производство разноски за
заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, които съразмерно с
уважената част от иска възлизат общо в размер на 264.50 лева. Направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от 300 лева,
настоящият състав на съда не споделя, доколкото същото е в рамките на
установения в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. минимум.
В полза на ответника не следва да се присъждат разноски предвид липсата на
представени доказателства за реализирани такива.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
срещу „А.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 276.71
лева /двеста седемдесет и шест лева и седемдесет и една стотинки/, представляваща претърпени от И.Д.С.
имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по изпълнително дело № 20158080400270 по описа на ЧСИ Захари Димитров, което вземане е прехвърлено на ищеца с договор
за покупка и прехвърляне на вземания (цесия) от 27.04.2018г., за която сума е
издадена заповед от 14.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 42191/2018г., по описан а Районен съд – София, 36-ти състав, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 276.71 лева до претендирания
размер от 340.00 лева, на основание чл. 415 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1, вр. чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА
„А.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***,
да заплати на „Т.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***,
сумата
от 264.50 лева /двеста шестдесет и
четири лева и петдесет стотинки/, представляваща сторените от ищеца
разноски в заповедното производство, както и сумата от 264.50 лева /двеста шестдесет и четири лева и петдесет стотинки/, представляваща
сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: