Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-77 Година 2019, 08 юли гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на двадесет
и четвърти юни година две хиляди и
деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.
мл.с.МАРИНА МАВРОДИЕВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 759 описа за 2019 година
Производството е по
чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София
с ЕИК *********,
против решение № 16 от 14.03.2019 г. по гр.д.472/2018
г. по описа на Средецки районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивното дружество иск за признаване за установено, че М.А.И., ЕГН **********,***,
дължи на ищеца сумата от 2 315,18 лв - главница, представляваща
неизплатено парично задължение по ДПК № ********** сключен на 23.06.2017 г.,
ведно със законна лихва от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.242/2018 г. на PC гр.Средец -
11.05.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за които вземания е
издадена заповед № 510/14.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.242/2018г. на PC гр.
Средец. Твърди
се, че решението на СрРС е неправилно. По-конкретно се твърди, че са неправилни
и необосновани изводите на съда, че вземането е недължимо поради това, че
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането не е била надлежно съобщена на
длъжника. Сочи се, че ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 от Закона за кредитните институции, поради което чл.60, ал.2 от ЗКИ,
съответно и т.18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК, е неприложимо в настоящия случай. Твърди се, че
съгласно чл.12.3 от Общите условия към Договора за потребителски кредит, при
просрочване на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, ДПК
автоматично се прекратява и се обявява неговата предсрочна изискуемост, без да
е необходимо кредитополучателят да се уведомява за това. Признава се, че
съдебната практика не е еднозначна по въпроса за условията за настъпване на
предсрочната изискуемост по договори с небанкови финансови институции, но се
цитира съдебна практика в подкрепа на изразеното от въззивника становище. Сочи
се, че в случая длъжникът е бил открит по време на исковото производство и
тогава е уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост. Претендира се отмяна
на решението на СрРС и постановяване на решение, с което искът се уважава в пълен
размер. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемият М.А.И. не е представил в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание
процесуалният му представител – адв.Г., преупълномощен от назначения му по реда
на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв.Й.Ж. ***, изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и искане за потвърждаване на обжалваното
решение. Също не се сочат нови
доказателства.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и
ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна
страна, следното:
Производството пред
първоинстанционният Районен съд гр.Средец е образувано по исковата молба на
въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София, за приемане за установено по
отношение на ответника М.А.И., съществуването на вземане в
полза на ищцовото дружество против ответника, за сумите: 2 315,18
лв - главница, представляваща неизплатено парично задължение по ДПК №
********** сключен на 23.06.2017 г. , ведно със законна лихва от подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.242/ 2018 г. на PC
гр.Средец
- 11.05.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума. Твърди се, че на
23.06.2017 г. между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит №
**********, по силата на който ищецът като щкредитор е предоставил на ответника
като кредитополучател сумата от 900 лв със скрок за погасяване на кредита – 24
месеца; при ГПР 49,90% и годишен лихвен процент 41,17%, като за погасяване на
кредита (общо 1 335,36 лв), заедно с дължимото възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги (1 080,48 лв), ответникът е дължал на ищеца
общо сумата от 2 415,84 лв, при месечна вноска общо 100,66 лв. Твърди се,
че по сключения договор ответникът е заплатил само една пълна погасителна
вноска и една непълна на 07.07.2017 г., после е спрял да погасява кредита си, поради
което, на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за потребителски кредит, на 28.11.2017
г. е настъпило автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента си
уведомление, покана, предизвестие или др. Твърди се, че въпреки разпоредбата на
чл.12.3 от ОУ, на 29.11.2017 г. ищецът е изпратил на ответника уведомително
писмо, с което му е съобщено, че договорът е прекратен и е обявена неговата
предсрочна изискуемост. Посочено е, че към момента на предявяване на иска,
плащанията от страна на длъжника са в общ размер на 100,66 лв. Претендира се
сумата от 2 315,18 лв – неизплатено задължение по ДПК, ведно със законната
лихва върху главницата, начиная от подаване на заявлението до изплащане на
вземането.
Предявените
искове са с правно основание чл.415 ГПК, вр.чл.9 и сл. от ЗПК, вр.чл.240-241 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ответникът,
представляван в производството от назначения му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК
особев представител – адв.Ж., е оспорил исковете с представен в законовия срок
писмен отговор на исковата молба. Твърди се, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен, тъй като съдържа неравноправни клаузи.
По-конкретно е посочено, че клаузите на договора, с които страните са уговорили
годишен лихвен процент от 41,17% и ГПР в размер на 49,90%, сочат, че длъжникът
е икономически по-слабият участник в сделката, а кредиторът определя условията
на договора така, че да облагодетелства себе си. По отношение на закупените
„допълнителни услуги“ на стойност 1 080,48 лв се твърди, че клаузите са
неясни и абстрактни, поради което не може да се установи конкретното съдържание
на вида, размера и действието, за което е начислено допълнителното
възнаграждение, което представлява заобикаляне на закона. Твърди се на последно
място, че по делото няма доказателства за получаване от ответника на
съобщението от ищеца за едностранно прекратяване на ДПК и за обявяването на
задължението по него за предсрочно изискуемо.
По
повод възраженията на ответната страна с отговора й на исковата молба, ищецът е
навел допълнителни твърдения, а именно – за валидност на клаузите на ДПК поради
свободата на договаряне; за автоматично настъпване на предсрочната изискуемост
на вземането – по съображения, че ищецът е небанкова финансова институция,
поради което по отношение на него са неприложими чл.60, ал.2 от ЗКИ и
разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по
тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК. При условията на евентуалност, в случай, че съдът
приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена, е заявено искате
съдът да приеме за установено, че се дължат вноските с настъпил падеж към
момента на приключване на устните състезания.
С
обжалваното решение първоинстанционният СрРС е отхвърлил изцяло предявените
искове, като е приел, че поради липсата на доказателства за надлежно връчване
на ответника на уведомителното писмо от 11.01.2017 г., изпратено от ищеца,
предсрочната изискуемост на ДПК не е настъпила.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
наведените от въззивника оплаквания за неправилност на решението, по които
въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Видно
от приложеното ч.гр.д.242/2018 г. по описа на СрРС, на 11.05.2018 г. ищцовото
дружество е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК против ответника М.И. за сумата от 2 345,18 лв, посочена като
главница, както и за 6,61 лв – законна лихва за забава от 21.09.2017 г. (датата
на изпадане на длъжника в забава по ДПК №
********** сключен на 23.06.2017 г.)
до 28.11.2017 г. – датата на прекратяване на договора, законна лихва и
разноски. Заявлението е уважено, като е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК за претендираните суми по заявлението.
Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е указана възможността
за предявяване на иск по чл.422 от ГПК. В законовия срок е предявен настоящият
иск за установяване на дължимост на сумата за главница и законна лихва, като в
исковата молба ищецът изрично е заявил, че не предявява иск за дължимостта на
мораторната лихва за забава.
Видно
от приложените към исковата молба доказателства, на 23.06.2017 г. между ищцовото дружество и ответника е
сключен процесният договор потребителски кредит № **********– Профи
Кредит Стандарт, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от
900 лв при срок на издължаване - 24 месеца, размер на месечна вноска 55,64 лв,
дата на погасяване – 20-ти ден от месеца и посочени ГПР – 49,90%, годишен
лихвен процент – 41,17%, лихвен процент на ден – 0,11% и общо задължение – 1 335,36
лв. На същата дата са подписани от ответника: декларация във връзка с
обработката на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответникът е
декларирал, че е запознат и приема приложимите към договора общи условия. В
същия договор страните са се споразумели, че ищецът закупува и пакет от
допълнителни услуги „Бонус“, възнаграждението по който е общо 1 080,48 лв,
съответно месечно по 45,02 лв, при което общият размер на задължението е
2 415,84 лв, общият размер на месечната вноска – 100,66 лв.
От
приетото, като доказателство и неоспорено от ответника извлечение по сметка към
Договор за потребителски кредит № ********** от 23.06.2017 г. се установява, към 10.09.2018 г.
ответникът дължи обща сума в размер от 2 315,18 лв –главница и лихви.
Последното плащане от ответника е извършено на 07.07.2017 г.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано
ч.гр.д.242/2018 г. на СрРС е подадено на 11.05.2018 г. – 11 месеца преди
изтичане срока на договора. Към
настоящият момент, срокът на договора вече е изтекъл.
Както
се посочи по-горе, страните не спорят, че сумата по процесния ДПК е
предоставена от ищеца на ответника, както и, че ответникът не е погасил изцяло
задължението си. Спорно по делото е, валиден ли е договорът, съотв.всички
негови клаузи, както и – настъпила ли е предсрочна изискуемост на вземането,
при положение, че по делото не е доказано получаването от ответника на
уведомлението на прекратяване на договора и за обявяване на предсрочната
изискуемост на вземането.
Сключеният
между страните договор е за предоставяне на потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, ДПК е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК съдържа
изискванията за форма на договора
за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от
ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора. От събраните по
делото доказателства се установява, че по – голяма част от императивно
определеното съдържание на договора е налице.
Първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията на ищеца по съображения, че
по делото не се установява длъжникът по кредита да е уведомен за обявяването на
кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК. В жалбата си
въззивникът твърди, че разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС касаят само банките като кредитни институции, които имат право
да искат издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 от ГПК въз основа на
извлечение от своите счетоводни книги, а ищцовото дружество е небанкова
кредитна институция. Обстоятелството, че "Профи Кредит България" ЕООД
гр.София е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ не е спорно между
страните.
По
делото няма доказателства уведомителното писмо от 29.11.2017 г. до ответника И.
да е получено от него. Настоящият съдебен състав приема, че предсрочната изискуемост
следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика от общия
принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на
едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми,
включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението
не са били изискуеми. Предсрочната
изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи
на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост
на кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции и тези,
отпускани от търговските банки. Няма основание заемодателят, който е финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, да бъде освободен от задължение да обявява на длъжника,
че счита кредита за предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го
поставило в привилегировано положение спрямо банката, която също по занятие
предоставя в заем парични суми за своя сметка и на собствен риск. Липсва
основание за поставяне на кредитополучателите по договори, сключени с небанкови
финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по
договори за банкови кредити.
По
тези съображения настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит,
сключен от небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза за предсрочна изискуемост
при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор
не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението
кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
и това волеизявление да е достигнало до длъжника.
На
второ място, дори да се възприеме тезата на ищеца относно неприложимостта на
разрешенията, дадени в т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, дали е настъпила
предсрочната изискуемост
на цялото задължение по сключения договор за кредит към момента на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК следва да се преценя съобразно
уговореното между страните. В т.12.3 от Общите условия по договор за кредит на
ищцовото дружество е посочено, че в случай на просрочие на една месечна вноска
с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и
обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо да се
изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие и др. Независимо от това,
настоящият състав приема, че в процесния договор за кредит не е предвидена
автоматична предсрочна изискуемост
на непогасения остатък от кредита, тъй като, видно от цитираната клауза от ОУ,
страните са се съгласили, че при просрочие на една вноска с повече от 30 дни,
настъпва "обявяване на неговата предсрочна
изискуемост“, без да е необходимо да се
изпраща покана, предизвестие или уведомление на длъжника. Използваният термин
"обявяване" предполага изявлението на кредитора да достигне до
длъжника. Оповестяването само по себе си изключва автоматичната предсрочна изискуемост-
няма как да има обявяване без да има уведомяване. След като е използвана тази
дума, независимо от последващото съдържание на клаузата на договора, а именно,
че не следва да се изпраща покана, за да настъпи предсрочната
изискуемост, съдът приема, че това следва
да бъде оповестено на длъжника. Очевидно това е схващането и на ищцовото
дружество, което е изпратило уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост.
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г., постановено
по тълк.дело № 8/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по
реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 от ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. ВКС приема, че
разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК и в исковата молба по чл.422, ал.1 от ГПК, не е условие за
редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 от ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост,
когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В
цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл.422, ал.1 от ГПК съдът е обвързан от
посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за
главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки
вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява
дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена
в общия заявен размер и период на исковите претенции.
Видно от представените доказателства и по-конкретно – от погасителния план
към договора, предоставената на ответника като заем сума е следвало да бъде
върната на 24 равни месечни вноски, като последната погасителна вноска е
следвало да бъде изплатена на 20.07.2019 г., поради което и съдът намира, че към
датата на произнасяне на настоящото решение (окончателно, съгласно разпоредбата
на чл.280, ал.3, предл.първо от ГПК предвид цената на иска) всички вноски по
кредита са станали
дължими предвид настъпилия падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо. Ето защо настоящата инстанция намира, че претенцията за заплащане на
предоставения, но невърнат заем, е основателна и следва да бъде уважена поради
настъпването на падежа на цялото вземане, като се отчете извършеното от
ответника плащане на една погасителна вноска, т.е.от сумата на предоставения
кредит – 900 лв, следва да се намали с извършеното погасяване от ответника на
07.07.2017 г. на част от главницата (24,76 лв съобразно Погасителния план по
договора – л.23 и представеното от ищеца Извлечение по сметка към ДПК №
**********, л.44 от първоинстанционното дело).
По отношение
на възнаградителната лихва следва да се отбележи, че в конкретния случай
ищцовото дружество претендира уговорената възнаградителна лихва в своята
цялост, поради което и настоящият състав намира, че не са налице пречки
претенцията да бъде уважена както за настъпилите падежирали вноски, така и за
дължимата възнаградителна лихва, тъй като целият кредит понастоящем (от 20.07.2019
г.) е станал изцяло изискуем поради настъпване на срока за неговото погасяване,
като от дължимия размер към датата на сключване на договора – 435,36 лв се
приспадне частта от заплатената от ответника първа погасителна вноска – 30,88
лв (съобразно Погасителния план по договора – л.23 и представеното от ищеца
Извлечение по сметка към ДПК № **********, л.44 от първоинстанционното дело).
Съдът намира
за неоснователно
възражението на ответника, че е налице недействителност на клаузите в процесния
договор за потребителския кредит, посочващи размера на дължимите размери за ГПР
и годишен лихвен процент. Заявено е, че така посочените в ДПК лихвени проценти
противоречат на добрите нрави, тъй като надвишават в пъти приетите в съдебната
практика максимални размери за възнаградителна и за компенсаторна лихва, поради
което клаузите са нищожни.
По повод възраженията на ответника с отговора му на исковата молба, с нарочна писмена молба ищецът е
изложил съображения защо счита, уговореният в процесния договор годишен лихвен
процент от 41.17% не е прекомерен, съотв.не е налице противоречие на добрите
нрави. Ищецът се позовава принципа на свободно договаряне между правните
субекти (чл.9 от ЗЗД) и твърди, че в случая страните по своя воля са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент от 41.17%, а ответникът като кредитополучател се е съгласил с тази цена
на кредита, след като е получил предварително стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения. Твърди се, че след като понятието „добрите
нрави" не е изрично дефинирано, а преценката се прави във всеки конкретен
случай, то и въвеждането на параметрите на добрите нрави не може да бъде
изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл.9 ЗЗД,
ответникът е следвало да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени. Изложени
са съображения, че лихвите при небанковите институции са по-високи, и при тях
меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, поради
обстоятелството, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно
по-скъп от този на банките с оглед на факта, че не могат да осъществяват
влогонабиране, а и с оглед риска, който небанковите финансови институции поемат
да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат
такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност. Сочи се, че понастоящем горна граница на договорната лихва
не съществува, и лихвите по кредитите, депозитите и влоговете в левове се
договарят между банките и кредитополучателите, съответно депозантите
(вложителите), на пазарна основа, ПМС № 72 от 08.04.1994 г. за определяне на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута е издадено на
основание чл.86, ал.2 от ЗЗД и намира приложение само за определяне на размера
на законната лихва по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ето защо се твърди, че не е налице
законовата регламентация на максимален размер на договорната лихва, съотв.размерът
й може да бъде уговарян свободно между страните, поради което не е налице нищожност
на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния размер на законната лихва.
Настоящият
състав споделя изложените от въззивника съображения за липсата на противоречие
между клаузите за договорените ГПК и годишен лихвен процент, от една страна, и
от друга – „добрите нрави“, съотв.твърденията на ищеца за валидност на тези
клаузи.
Съдът намира
за неоснователни възраженията на ответника за недействителност на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави,
на клаузите за размер на ГПР и на годишен лихвен процент, със следните съображения:
Както се
посочи по-горе, уговореният между страните по процесния ДПК годишен лихвен процент, е 41,17%, при законна лихва в
размер на 10% към датата на подписване на процесния ДПК, уговорената
възнаградителна лихва надвишава 4 пъти законната лихва по просрочени
задължения. Уговореният в процесния договор ГПР – 49,90%, надвишава почти 5
пъти законната лихва по просрочени задължения.
Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави
се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички
обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро
г.о. по гр.д.№ 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг;
няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с
оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те
налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д.№
315/2005 г. на ВКС, 2-ро г.о. е прието, че максималния размер на договорната
лихва е ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави, а противно на
добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва
за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна
лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият съдебен състав приема, че уговарянето на възнаградителна лихва по
процесния (необезпечен) договор за потребителски кредит, в размер на 41.17%, не накърнява добрите нрави, поради което намира за
неоснователно възражението на ответника, че тази клауза от договора е нищожна
на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
По същите съображения съдът приема, че не е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, клаузата в процесния договор за потребителски кредит,
предвиждаща заплащане на ГПР в размер на 49,90%. Така определеният ГПР е
съобразен с нормативното регулиране на
ГПР с изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 г.,
с което е въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ
общите разходи по кредита (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС. Ето защо и клаузата за ГПР в процесния договор не е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, поради противоречие с
добрите нрави.
По изложените съображения съдът намира, че ответникът следва да заплати и
уговорените и начислени суми за годишен лихвен процент и за ГПР.
По отношение на претенцията за заплащане на сума в размер на 1 080,48
лв, представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по
сключения между страните ДПК, съдът намира следното:
Не е спорно, че сумата от 1 080,48 лв не е предоставена за ползване от
страна на длъжника като заем, а се касае за уговорка по сключения договор за
потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от
допълнителен пакет услуги по договора за заем. Безспорно е и обстоятелството,
че погасителната вноска по договора за кредит, освен главница и възнаградителна
лихва, включва и парична сума по този допълнителен пакет услуги. Дори и да се
възприеме тезата на ищцовото дружество, че предоставените допълнителни услуги и
уговореното възнаграждение не представлява цената на услугите, а е дължимо за
наличието им, за възможността длъжника да поиска промяна в договора му за
кредит във всеки един момент, за да възникне задължение за заплащане на цената
на тези услуги, те следва да бъдат предоставени реално на потребителя. Няма
доказателства по делото длъжникът да се е възползвал от някоя от посочените
услуги, включително и приоритетно разглеждане на неговото искане за отпускане
на кредит и поради това, че услугата не е предоставена, не се дължи и нейното
заплащане. Наличната възможност за предоставяне на тези услуги не е равностойна
на реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от всички
допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от кредитора,
което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати предварително за
възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора. Също така не са
ангажирани никакви доказателства, че подписването на допълнителния пакет услуги
не е условие за предоставяне на кредита - това са само твърдения на ищцовото
дружество, които не са подкрепени с писмени доказателства. Отделно от
изложеното, в случай, че се касае за предоставяне на допълнителни услуги, то те
следва да бъдат включен в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19,
ал. 1 от Закона за потребителските кредити, но в случая това не е сторено и по
този начин – заобикаляйки закона се достига до годишен процент на разходите
по-голям от трикратния размер на законната лихва, което прави клаузата за
уговарянето на тези възнаграждения за нищожна.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че предявеният иск за
заплащане на сума в размер от 1 080,48 лв, представляваща възнаграждение
по допълнителен пакет услуги е неоснователен и следва да се отхвърли. В тази му
част атакуваното решение следва да бъде потвърдено поради съвпадане на крайните
изводи на двете инстанции.
По делото не се спори, че ответната страна е заплатила част от дължимите
суми по договора в размер на 100,66 лв, като ищцовото дружество е приело, че с
тази сума е погасена част както от предоставения заем (55,64 лв – 30,88 лв от
главницата и 24,76 лв от възнаградителната лихва, съгл.Погасителния план), така
и част от претендираното възнаграждение за пакет допълнителни услуги по
сключения между страните ДПК (45,02 лв). Както бе отбелязано по-горе,
настоящата инстанция намира, че претендиранато възнаграждение за пакет
допълнителни услуги е неоснователно и не следва да бъде дължимо от страна на
длъжника, поради което заплатената сума от 45,02 лв (съобразно посоченото в
Погасителния план към ДПК), следва да бъде отнесена единствено към дължимата
сума за предоставен, но невърнат заем, както и към дължимата възнаградителна
лихва. При това положение, съдът намира, че със заплатената сума от 45,02 лв,
ответникът е погасил част от общия дължим размер от 1 279,72 лв (от втора
до двадесет и четвърта вкл.погасителни вноски по кредита, включващи главница и
възнаградителна лихва - 23 х 55,64 лв, съгласно Погасителния план към ДПК) и е
останала непогасена част от 1 234,70
лв, представляваща непогасен остатък от предоставения, но невърнат
потребителски кредит и дължима възнаградителна лихва.
Поради частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за сумата,
представляваща непогасен остатък от целия предоставен заем и възнаградителна
лихва в размер на 1 234,70 лв, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане.
В останалата й част – за горницата над посочената сума от 1 234,70 лв до
пълния предявен размер от 2 315,18 лв първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съобразно постановения
резултат и частичното уважаване на предявения иск, на въззивника-ищец следва да
бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 393,71 лв,
представляваща направените по делото разноски в първоинстанционното
производство; сума в размер на 344,63 лв, представляваща направените по делото
разноски във въззивната инстанция; и на основание т.12 от Тълкувателно решение
4 от 18.06.2014 г. постановено по тълк.д.№ 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС,
105 лв разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д.242/2018 г. по
описа на Районен съд – Средец.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение
№ 16 от 14.03.2019 г. по гр.д.472/2018 г. по описа на Средецки районен съд, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният
от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
гр.София с ЕИК ********* иск за признаване за установено, че М.А.И., ЕГН **********,***,
дължи на ищеца неизплатено парично задължение по ДПК № ********** сключен на
23.06.2017 г. (вноска по предоставен кредит и възнаградителна лихва) до размера от 1 234,70 лв, ведно със законна лихва върху сумата от 1 234,70 лв от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.242/2018 г. на PC гр.Средец -
11.05.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за които вземания е
издадена заповед № 510/14.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.242/2018г. на PC гр.
Средец, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.А.И.,
ЕГН **********,***, дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД
гр.София с ЕИК ********* неизплатено парично задължение по Договор за
потребителски кредит № ********** сключен на 23.06.2017 г. сумата от 1 234,70 лв (хиляда
двеста тридесет и четири лева и седемдесет стотинки), представляваща сбор от втора до двадесет и четвърта,
вкл.вноски по предоставен кредит и възнаградителна лихва, ведно със законна лихва върху сумата от 1 234,70 лв от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.242/2018 г. на PC гр.Средец -
11.05.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, за които вземания е
издадена заповед № 510/14.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.242/2018г. на PC гр.
Средец.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 16 от 14.03.2019 г. по гр.д.472/2018 г. по описа на Средецки районен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА М.А.И., ЕГН **********,***,
да заплати на
"Профи кредит България" ЕООД със седалище гр. София, ЕИК ********* и
адрес на управление гр. София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, направените
съдебно деловодни разноски съобразно уважената част от исковете, както следва: сума
в размер на 393,71 лв (триста деветдесет
и три лева и седемдесет и една стотинки) за първоинстанционното производство;
сума в размер на 344,63 лв (триста четиридесет
и четири лева и шестдесет и три стотинки) за въззивното производство, и сума в
размер на 105,00 лв (сто и пет лева)
за направени в заповедното производство по ч.гр.д.242/2018 г. по описа на
Районен съд – Средец разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.