№ 153
гр. Велико Търново, 02.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500263 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 79/
14.03.2022 г. по Гр.д. № 455/ 2021 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е осъдил
Прокуратурата на РБ да заплати на Й. Й. Й. сумата 6 000 лв. – обезщетение за
причинени неимуществени вреди и сумата 3382.22 лв. – обезщетение за претърпени
имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 09.07.2021 г. до
окончателното изплащане, като исковите претенции за обезщетение за неимуществени
вреди за разликата до претендираното обезщетение в размер на 70 000 лв. и за
обезщетение за имуществени вреди за разликата до претендираното обезщетение в
размер на 12 542 лв. са отхвърлени като неоснователни. С Определение № 490/
30.05.2022 г. съдът се е произнесъл по искане за изменение на решението в частта за
разноските, като е осъдил Прокуратурата да заплати още 8.17 лв. разноски на ищеца.
Й. Й. Й. обжалва решението в частта, с която исковите претенции му за
обезщетение са отхвърлени за неимуществените вреди за разликата до 70 000 лв. и за
имуществените вреди за разликата до 12 542 лв. Счита решението в тази му част за
неправилно и незаконосъобразно. Съдът правилно приел за доказан фактическия
състав на ЗОДОВ, ангажиращ отговорността на Държавата за вреди, но неправилно
анализирал събраните доказателства, относими към определяне на дължимото
обезщетение, като присъденото такова не съответствало на критериите за
1
справедливост и било изключително занижено. Неправилен бил изводът на съда за
приключване на наказателното производство в разумен срок. То продължило 4 години,
през които Прокуратурата поддържала обвинението и протестирала оправдателните
присъди във всички инстанции, като само пред първоинстанционния съд били
проведени 8 съдебни заседания по вина на Прокуратурата, която в рамките на
досъдебното производство не събрала всички необходими доказателства и това
наложило съдът, по нейно искане, да събира допълнителни доказателства. Обемът на
причинените вреди бил установен по делото от събраните гласни доказателства. Съдът
не съобразил чистото съдебно минало на пострадалия, стандарта на живот и
обществено-икономическите условия в страната през периода на наказателното
преследване; не отчел, че тревогите му са били с много по-голям интензитет от
обичайните при сходни казуси, защото той и семейството му са живеели извън
страната и за него бил налице допълнителен стрес да организира пътуванията си за
своевременно явяване за съдебните заседания, изпитвал притеснения, че семейството
му ще остане без неговата подкрепа в чужбина, наложило се да смени местоработата си
поради затруднение да изпълнява трудовите си задължения с оглед честите си
пътувания и неудобство от колегите. Неправилни били изводите на съда по иска за
имуществени вреди. Съдът допуснал нарушение при доклада си по делото, като не му
указал, че не сочи доказателства за заплатени адвокатски възнаграждения, но дори и
при липса на такива, доколкото адвокатската защита била задължителна при
повдигнатото му обвинение, съдът следвало да приеме, че е направил разходи най-
малко в размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1. По
отношение на разходите за транспорт съдът не обсъдил представения документ за
пътуване за съдебно заседание на 03.08.2017 г. и неправилно игнорирал платежния
документ от 23.03.2020 г., с който били закупени три билета, но единият от тях бил
неговият. В противоречие с ангажираните, неоспорени доказателства съдът приел за
недоказани вредите от неполучено трудово възнаграждение, като решението му в тази
част почивало на предположения. Моли решението в обжалваната му част да бъде
отменено и исковите му претенции да бъдат изцяло уважени. Претендира
присъждането на разноски.
Прокуратурата на РБ обжалва решението в осъдителната му част, като счита, че
то е неправилно и необосновано. Поддържа, че е налице хипотезата на чл.5 ЗОДОВ,
тъй като ищецът допринесъл за настъпване на вредите със собственото си
недобросъвестно поведение, което довело до съставянето на ревизионен акт от НАП.
Ищецът не доказал твърдените от него негативни последици върху емоционалната му и
социална сфери, а съдът неправилно кредитирал показанията на свидетелите за
претърпените от него неимуществени вреди без да отчете тяхната заинтересованост.
Счита, че дори да се приеме искът за основателен, то присъденото обезщетение е
прекомерно завишено. Относно имуществените вреди, изразяващи се в транспортни
2
разходи за пътуване, излага, че ищецът с недобросъвестното си процесуално поведение
е допринесъл за същите, защото при наложена му мярка за неотклонение „подписка“
без разрешение на органите на досъдебното производство е напуснал страната и се е
установил да живее в Чехия. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено
и предявените искове – отхвърлени изцяло като неоснователни или да бъде редуциран
размерът на присъдените обезщетения. По изложените във въззивната си жалба
съображения счита въззивната жалба на ищеца за неоснователна. Постъпила е „частна
жалба“ срещу Определение № 490/ 30.05.2022 г. за разноските.
Въззивният съд е констатирал нередовност на исковата молба по предявения иск
за имуществени вреди и след дадени на ищеца указания, същият с молба от 05.08.2022
г. е конкретизирал претенцията си по отделни пера: направени разходи за заплатено
адвокатско възнаграждение по водените наказателни дела; транспортни разходи за
явяване за насрочените съдебни заседание и претърпяна загуба от нереализирането на
доходи по трудови правоотношения.
Във връзка с конкретизацията ответникът поддържа становището си, че по
делото не са представени доказателства за разходи за адвокатско възнаграждение извън
уважените от съда 1500 лв., че направените транспортни разходи са по причина на
неспазената от ищеца мярка за отклонение и че сочените отсъствия от работа не са във
връзка с воденото наказателно производство и надвишават договореното работно
време.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от
ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността и
допустимостта на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от
пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите
на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
намира следното:
Първоинстанционният съд е изяснил детайлно и правилно фактическата
обстановка по делото при съобразяване на събраните в хода на производството
писмени и гласни доказателства. Релевантните за спора факти са следните: На
02.08.2017 г. ищецът Й. като управител на „КАСПАР-1” ЕООД гр. Русе е бил
привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 153/ 2013 г. по описа на ОСлО – Русе за
престъпление срещу данъчната система – по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 от
3
НК. Постановлението за привличане е от по-ранна дата – 15.06.2017 г., но е предявено
едва на 02.08.2017 г. По отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение
„подписка“ без посочване къде лицето следва да пребивава. На 24.07.2018 г. ОП – Русе
е внесла в ОС – Русе обвинителен акт и било образувано НОХД № 472/18 г.
Производството пред първоинстанционния съд протекло в 7 съдебни заседания, на
шест от които ищецът е присъствал. Безспорно е установено, че от 2013 г. ищецът
трайно се е установил със семейството си в Р Чехия и за явяването му по делото той е
направил разходи в размер на 23 949 чешки крони, конвертирани от
първоинстанционния съд в 1882.22 лв. /средният курс на чешката крона към лева е
около 7.63 лв. за 100 крони/ за закупени самолетни билети, удостоверени с приложени
по делото разписки за ел. билети. Видно е, че датите на полетите предхождат с ден –
два датите на проведените съдебни заседания, като след делото ищецът е отпътувал
обратно за Чехия. С постановената Присъда № 23/10.09.2019 г. на ОС – Русе ищецът е
бил изцяло оправдан по повдигнатото му обвинение. По протест на прокуратурата е
проведено въззивно производство пред АС – Велико Търново, като оправдателната
присъда на окръжния съд е била потвърдена. Делото е разгледано и приключено в едно
съдебно заседание на 05.10.2020 г., на което ищецът е присъствал и е представил
бордови карти и фактури, установяващи разход в размер на 110.43 лв. Видно е, че
фактурите са за закупени самолетни билети за резервация с код BFCNPQ, който код
съответства и на отразения на бордовите карти. С Решение № 69/ 10.05.2021 г. на ВКС
решението на апелативния съд е оставено в сила. Ищецът не е присъствал на
проведеното съдебно заседание. Видно от изложената фактология, наказателното
преследване срещу ищеца е продължило 3 г. и 9 м. По наказателното дело до
приключването му във всички инстанции ищецът е бил представляван от адвокат Б. Д.,
която е била упълномощена от него на досъдебното производство. В НОХД № 472/
2018 г. – в ДП се намира договор за правна защита с договорено възнаграждение в
размер на 1500 лв.
От представените самолетни билети и всички гласните доказателства се
установява, че от 2013 г. ищецът се е завръщал в България единствено във връзка с
водените срещу него наказателни дела и престоявал в страната 2-4 дни. По показания
на св. К. К. и св. Г. – сочещи да са най-близки дългогодишни приятели на ищеца още
от ученическите им години, при пребиваването си в страната Й. отсядал при приятели
или в хотел, за да не притеснява майка си. Те не знаят дали той е поддържал отношения
с майка си, като св. К. сочи, че при срещите си с нея тя го питала как е Й., чуват ли се.
Майка му св. А. Й.а „смята“, че синът й е нощувал по хотели, защото не е преспивал
при нея. Твърди, че съвсем бегло е запозната с воденото срещу сина й дело и излага, че
поначало, за каквото и да го питала, той не й отговарял, а и говорел само за детето си.
На двамата свидетели ищецът също споделил само, че е подсъдим по някакво дело, а
те не го разпитвали за какво е, виждали, че е притеснен и изчаквали сам да сподели. Св.
4
Г. сочи, че ищецът бил убеден, че няма за какво да го обвинят, но въпреки това се
притеснявал. Казал им, че се наложило да смени работата си, като на св. К. обяснил, че
причината е, защото колегите му разбрали за воденото срещу него дело и променили
отношението си към него, а на св. Г. – че е заради непредвидените прекъсвания за по
няколко дни. Двамата свидетели и майката на ищеца знаели от него, че има проблеми
със сърцето и пие лекарства за високо кръвно, а на св. Г. и майка си той се оплакал от
проблеми със зъбите, за които зъболекарят му обяснил, че са на нервна почва. Според
всички свидетели Й. бил променен, станал затворен, по-лаконичен, напрегнат и
раздразнителен. Св. К. твърди, че преди това бил душата на компанията, голям
шегаджия.
Установено е, че за периода 01.04.2015 г. - 31.12.2018 г. ищецът е полагал труд
като „помощник-шофьор“ с основна месечна заплата 5000 чешки крони. Трудовото му
правоотношение за тази длъжност е прекратено по взаимно съгласие с работодателя В.
К., като през 2019 г. ищецът е полагал труд при друг работодател, представляван от
същото лице В. К., на длъжност „куриер“ при месечно възнаграждение 6750 чешки
крони. И за двете длъжности е посочено, че са със седмично работно време 20 часа,
като за второто е посочено, че то е разпределено в пет работни дни в календарния
месец. Представени са удостоверения, че през 2017 г. ищецът е отсъствал от работа 84
работни часа, през 2018 г. – 96 работни часа, през 2019 г. – 168 работни часа и през
2020 г. – 84 работни часа, за които не му е изплатена заплата.
При така изяснената фактическа обстановка ВТАС намира следното:
Първоинстанционният съд e приел, че предявените от ищеца искове с правно
основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за обезщетение за причинени му имуществени и
неимуществени вреди вследствие на незаконно наказателното преследване срещу него
е основателен поради осъществяване на фактическия състав, обуславящ ангажиране
отговорността на Държавата. Мотивите му изцяло се споделят от настоящия състав,
който на основание чл.272 ГПК препраща към тях. На ищеца Й. е повдигнато
обвинение в извършване на престъпление, за което същият впоследствие е оправдан с
влязла в сила присъда и това характеризира обвинението спрямо него като изначално
незаконно. Отговорността на Държавата е обективна, защото законът не се интересува
дали увреждането се дължи на виновното поведение на конкретно длъжностно лице.
Прокуратурата на РБ е субституент на Държавата в производството, доколкото в
нейните правомощия е да повдига и поддържа обвинението в наказателния процес. В
този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 5/ 2013 г. от 15.06.2015 г. на ОСГК на
ВКС. Държавата дължи репариране на неимуществените и имуществени вреди,
настъпили за оправданото лице като пряка последица от незаконното обвинение.
Съгласно чл.5 ЗОДОВ Държавата може да се освободи от отговорност, ако
настъпването на вредите е по изключителна вина на пострадалия или дължимото
обезщетение може да бъде намалено, ако пострадалият виновно е допринесъл за
5
настъпване на вредите. В настоящия случай неоснователно Прокуратурата претендира,
че са налице предпоставки за прилагане на цитираната разпоредба, тъй като
недобросъвестното поведение на ищеца довело до сезирането й, а с пасивното му
процесуално поведение при събиране на доказателства, станало причина за воденото
срещу него наказателно производство. Настъпилият в патримониума на ищеца
вредоносен резултат не се намира в причинно-следствена връзка с негово виновно
поведение, което да е обусловило повдигане и поддържане на обвинението срещу него.
Обстоятелството, че по отношение на дружество, представляваното към конкретен
минал момент от ищеца, е издаден ревизионен акт от НАП, потвърден с влязло в сила
съдебно решение, не е равнозначно на извършено от ищеца престъпление срещу
фиска. В компетенциите на Прокуратурата е да проведе разследване, да събере
доказателства, да извърши анализ на същите и при извод за осъществено деяние, което
съставлява престъпление по смисъла на чл.9 ал.1 НК, да повдигне обвинение на
лицето. Ищецът не може да въздейства върху упражняването на правомощията на
Прокуратурата. Не са ангажирани и доказателства в процеса на разследването той да е
препятствал събирането на доказателства, което би рефлектирало само върху
продължителността на производството, но не и върху неговата законност. Поради
изложеното, не са налице основания за прилагане нормата на чл.5 ал.1 и ал.2 ЗОДОВ.
По иска за обезщетение на причинените неимуществени вреди:
Неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена
връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия,
претърпяните от него в определен период от време болки, страдания и социален
дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни
емоционални изживявания. Неоснователно е оплакването на Прокуратурата, че по
делото ищецът не доказал конкретно претърпените от него неимуществени вреди.
Трайна е практиката на ВКС, обективирана включително и в цитираните от ОС – Русе
съдебни решения, че при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните
доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна
последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни
случаи. Нормално е да се приеме, че привличането на едно лице към наказателна
отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие,
което по естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в
състояние на стрес за целия период от повдигане на обвинението до влизане в сила на
оправдателната присъда. Поради това пострадалият не следва да доказва негативните
си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на
наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка,
чест и достойнство, чувствителност към негативното отношението на обществото.
Само при твърдени вреди, различни от присъщите, настъпили в резултат на
специфични за случая обстоятелства като например личността на увредения,
6
обичайната му среда, общественото му положение, последиците за личния му и
социален живот и пр., ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда
при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно – размера на дължимото
обезщетение. В настоящия казус по ищецът се позова основно на неимуществени
вреди, които са обичайните за житейската ситуация, в която е попаднал.
При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД
съдът взе предвид следните обстоятелства: Ищецът е неосъждано съгласно чл.86 НК
лице, на което е повдигнато обвинение в извършване на тежко по смисъла на чл.93 т.7
НК престъпление, защото предвижда за извършителя наказание лишаване от свобода
от 3 г. до 8 г. Наказателното производство срещу него се е развило в разумен срок по
смисъла на чл. 6 КЗПЧОС – в двете фази е продължило 3 г. и 9 м., като още на първа
инстанция – 2 г. след привличането на ищеца като обвиняем – той е бил оправдан,
което, житейски логично, не може да не се отрази позитивно на цялостното
емоционално състояние на ищеца и увереността му, че не е извършил деянието, за
което е обвинен. Впоследствие оправдателната присъда е потвърдена от въззивния съд.
В рамките на производството не са били ограничени гражданските му права, не са
били наложени обезпечителни мерки върху негово имущество, въпреки предвиденото
в НК за престъплението, за което е обвинен наказание „конфискация“. Наложена му е
най-леката мярка на процесуална принуда – „подписка“, при това още към момента на
налагането й ищецът трайно се е бил установил в друга държава и реално мярката е
наложена само формално, без тя по никакъв начин да е ограничила личната му свобода
и правото му на придвижване. Доказателства за претърпени от ищеца вреди извън
обичайните не са събрани по делото. Гласните доказателства са в подкрепа на
твърденията му за изпитвани притеснения за изхода на наказателното производство,
огорчение от повдигнатото му обвинение, неудобства в личния и социалния живот,
свързани с честото пътуване от постоянното му местоживеене в друга държава до
България. Не могат да бъдат кредитирани заключенията на свидетелите К. и Г.,
направени въз основа на техните наблюдения, че характерът на ищеца се е променил
по причина воденото срещу него наказателно производство. Тези свидетели са
формирали впечатленията си за ищеца още от ученическите им години и времето,
когато ищецът е живял в България и са общували помежду си, но през последните
близо 10 години последният не се е завръщал в страната освен за делата, при което
комуникацията помежду им, доколкото е осъществявана, не би могла да е друга освен
изключително спорадична и евентуално дистанционна. Те реално не познават живота
на ищеца в чужбина, не знаят с какви житейски трудности и проблеми той се е
сблъскал и определят битието му. От показанията им и тези на майката на ищеца се
налага извод, че той е затворен човек, който не споделя проблемите си дори с хора,
които би следвало да са най-близките му – неговата майка и най-добрите му приятели в
страната. Никой от тях не знае за какво е било воденото срещу него дело. Очевидно е,
7
че отношенията му с майка му не са особено близки, защото от 2013 г. той не се е
завръщал в страната, за да я посети, при все че е единствения му роднина; майка му
дори не знае къде той е пребивавал, когато се е явявал по делата, а прави
предположения; заявява, че поначало, за каквото и да го питала, той не й отговарял;
питала за него приятелите му, което сочи, че общуването й с него е било ограничено.
Дори да се приеме, че е налице промяна в поведението на ищеца, тя може да бъде
безусловно свързана с воденото срещу него наказателно производство.
Свидетелите установяват безпротиворечиво, че ищецът е споделил с тях
оплаквания за здравословни проблеми – с кръвното налягане и зъбите, но дори и да се
приеме, че са налице заболявания, за каквито не са представени медицински
документи, недоказано е тези проблеми да са възникнали в пряка причинно-следствена
връзка с наказателното производство.
Не се доказа воденото наказателно дело да е създало проблеми и ограничения за
ищеца в социалната сфера на живота му. Той не е уволнен, както се сочи в исковата му
молба, а трудовото му правоотношение е прекратено по взаимно съгласие. Освен това,
видно е, че няма интервал от време, през който той да е останал без работа, а веднага
след прекратяване на първия му трудов договор той е сключил втория, при това с
работодател, който се представлява от същото физическо лице, което е било негов
работодател по първия договор. Това налага извод, че наказателното преследване
срещу него, ако изобщо е било известно на работодателя, не е въздействало негативно
на отношението към него и възможността му да полага труд. И двата трудови договора
са със сходно по размер трудово възнаграждение и при същите условия относно
работното време – до 20 работни часа седмично. Относно узнаването от колегите на
ищеца, че срещу него се води дело, от една страна това е възможно само в случай, че
самият ищец сподели този факт с тях, тъй като делото се води в чужбина, а от друга,
ако евентуално те са научили, не е доказано, че това е променило отношението им към
него.
При съобразяване на всички тези обстоятелства, икономическата конюнктура в
страната към датата на деликта – 2017 г., когато минималната работна заплата възлиза
на 460 лв., а средната по данни на НСИ на 1095 лв. и съдебната практика по сходни
казуси, съдът счита, че обезщетение в размер на 6 000 лв. справедливо възмездява
причинените на ищеца неимуществени вреди. С оглед изложеното, въззивните жалби
на страните срещу решението в частта на предявения иск за обезщетение за
неимуществени вреди са изцяло неоснователни. Решението на ОС – Русе в тази му част
е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По иска за обезщетение на причинените имуществени вреди:
Имуществените вреди са заявени от ищеца в три аспекта:
- направени разходи за заплатено адвокатско възнаграждение по водените
8
наказателни дела: Извън приложения по ДП договор за правна защита, сключен с адв.
Б. Д., с договорено възнаграждение в размер на 1500 лв., други договори между ищеца
и неговия адвокат не са налични в кориците на приетите като доказателство
наказателни дела пред ВТАС и ВКС. Пред въззивния съд ищецът е направил искане за
приемане като доказателства на договори за правна защита пред ВТАС и ВКС и
платежни документи, удостоверяващи заплащането на договореното в договорите
адвокатско възнаграждение, но съдът е оставил искането му без уважение по
съображения за настъпила преклузия за ангажирането им при липса на допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила относно доклада и
разпределението на доказателствената тежест в процеса. В доклада си – л.56 от делото
– съдът е указал на ищеца, че следва да докаже настъпването на твърдените
имуществени вреди, връзката им с незаконните действия на ответника и техния размер,
както и че само за част от имуществените вреди се сочат доказателства. Ищецът не е
представил, нито е поискал събирането на доказателства за извършените от него
разходи за възнаграждение на упълномощения да го представлява в наказателното
производство адвокат. Не могат да му се присъдят предполагаеми разходи, изчислени
на базата на минималните адвокатски възнаграждения по Наредба № 1, защото съдът
възмездява само реално сторените разходи, с които ищецът доказано е обеднял. С
оглед изложеното, при липса на надлежно събрани доказателства, исковата претенция
за заплащане на сумите от по 1200 лв. за адвокатско възнаграждение за защита
съответно пред ВТАС и пред ВКС се явява неоснователна и правилно е отхвърлена от
ОС – Русе.
- транспортни разходи за явяване за насрочените съдебни заседание: Неоснователна е
защитната теза на ответника, че направените от ищеца транспортни разходи са в
причинно-следствена връзка с нарушаване на взетата спрямо него мярка на
процесуална принуда „подписка“, т.е. той е единствената причина за претърпяване на
тази вреда. Както бе посочено по-горе, мярката е взета изцяло формално, без да е
посочено изрично на кой адрес ще се изпълнява същата, като към датата на налагането
й ищецът вече е бил с настоящ адрес в Р Чехия, където се е установил още през 2013 г.
и това обстоятелство е било ясно на разследващия орган, който го е призовавал на
адреса в чужбина. Съгласно чл.66 НПК при нарушаване на взетата мярка за
неотклонение Прокуратурата, която контролира спазването на наложените мерки,
може да иска налагане на по-тежка мярка, а видно е, че подобни действия не са
предприемани. В жалбата си срещу решението на ОС ищецът прави оплакване, че
съдът не е ценил документ от 2017 г., удостоверяващ пътуване за явяване на ДП, но в
исковата претенция за репариране на разходи за пътувания, видно от молбата –
уточнение от 04.08.2022 г., липсва искане за разходи от 2017 г., при което такъв
документ е неотносим към спора. Основателно обаче е оплакването му срещу отказа на
съда да му присъди разноски за заплатени самолетни билети за 02.10. и 09.10.2020 г.,
9
във връзка с които са представени бордови карти и фактури. Бордовите карти доказват,
че ищецът е летял на тези дати, такъв полет е относим към насрочено на 05.10.2020 г.
пред ВТАС съдебно заседание и фактурите удостоверяват направените разходи за
същите полети с оглед съвпадане на посочения в тях номер на резервация с номера в
бордовите карти. За трима души, в това число ищецът, разходите са в размер на 331.29
лв., т.е. на ищеца е дължима сумата 110.43 лв. Решението на ОС – Русе следва да бъде
изменено в частта на обезщетението за имуществените вреди, като се присъди и тази
сума.
- претърпяна загуба от нереализирането на доходи по трудови правоотношения :
Съдът в настоящия му състав споделя извода на първоинстанционния съд за
недоказаност на такава вреда. С претенцията се сочи отсъствие на ищеца от работа за
периода от 2017 г. до 2020 г. за брой работни часове, превърнати в работни дни, по
години. При съпоставянето им с дните на отсъствие поради явяване за съдебни
заседания, удостоверени с билетите за полети, налице е голямо несъответствие. Така
например за 2019 г. се сочат отсъствия от работа за по 6 – 8 дни, а при съобразяване на
датите на билетите му той е отсъствал за по 3-4 дни. По същия начин през 2020 г. във
връзка със съдебно заседание на 05.10.2020 г. той е отсъствал от 02.10. – събота до
09.10. събота, т.е. една работна седмица, в която е следвало да полага труд 20 работни
часа съгласно клаузите на трудовия му договор, а в претенцията се твърди, че не е
отработил 84 работни часа, което надхвърля договорените работни часове за целия
месец. Същата е ситуацията и за 2017 г., за която е посочено, че не е отработил 84 часа
при договорено месечно работно време от 80 часа. За 2018 г. се твърди, че е отсъствал
от 17.09. до 21.09. за явяване в съдебно заседание на 20.09., но от протокола от съдебно
заседание се установява, че той не е присъствал на същото. Поначало отсъствието от
работа при валидно трудово правоотношение може да е при разрешено от
работодателя ползване на платен годишен отпуск, при което ищецът не е доказал
отсъствието му дори за дните на полетите да го е лишило от трудово възнаграждение
или заместващо го обезщетение. По тези съображения решението на ОС, с което съдът
не е присъдил обезщетение за вреди от нереализирани трудови доходи, е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По частната въззивна жалба на Прокуратурата: Видно е, че Прокуратурата
оспорва не само допълнително присъдените на ищеца с обжалваното определение
разноски в размер на 8.17 лв., а принципно възразява срещу възложените в нейна
тежест съобразно изхода на спора разноски по съображения, че те произтичат от
осъдителното решение, което тя оспорва с твърдения за недължимост на обезщетение.
На отмяна на първоинстанционното решение тя основава искането си за отмяна и на
акта на съда в частта за разноските. Разноските правилно са определени от ОС – Русе
съобразно изхода на спора. Предвид изложеното частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
10
По разноските: При този изход на спора не следва да се присъждат разноски на
страните.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 79/ 14.03.2022 г. по Гр.д. № 455/ 2021 г. по описа на ОС
– Русе само в частта, с която съдът е отхвърлил иска за обезщетение за имуществени
вреди за разликата над 3 382.22 лв. до 3 492.65 лв., вместо което ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на Й. Й. Й. с ЕГН ********** от с.
Бистренци, Обл. Бяла, наред с присъденото обезщетение за претърпени имуществени
вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление в размер 3 382.22 лв.
допълнително обезщетение в размер на сумата 110.43 лв. /сто и десет лв. и 43 ст./,
ведно със законната лихва от 09.07.2021 г. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Прокуратурата срещу
Определение № 490/ 30.05.2022 г. по Гр.д. № 455/ 2021 г. по описа на ОС – Русе, като
неоснователна.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11