№ 1309
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:П. Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100508540 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 20092741 от 12.04.2021 г., постановено по гр. д. № 22074/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, е признато за
установено по предявения от „С.е.“ ЕАД срещу Р. ИВ. Г. положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ, че Р. ИВ. Г. дължи на „С.е.“ ЕАД
сумата от 933,22 лева /деветстотин тридесет и три лева двадесет и две стотинки/,
представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ,
вследствие дисциплинарно наказание "уволнение", наложено на ответника – работник със
Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на „С.е.“ ЕАД, ведно със законната
лихва от 30.05.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав.
Първоинстанционното производството е прекратено в частта, в която е допуснато
изменение на предявения иск по реда на чл. 214 ГПК чрез неговото увеличение – за
разликата над 933,22 лева до сумата от 941,31 лева, поради недопустимост на направеното
изменение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът Р. ИВ. Г. е осъден да заплати на ищцовото
дружество сумата от 700 лева /седемстотин/ – разноски по делото, от които 25.00 лева –
разноски в заповедното производство, и 675.00 лева – разноски в исковото производство,
съобразно с уважения размер на исковата претенция.
Срещу постановеното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна
жалба от ответника Р. ИВ. Г., чрез адв. Г.А. /преупълномощен от назначения по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК особен представител адвокат П. Г. /. Излагат се оплаквания във връзка с
редовността на исковата молба, като се поддържа в същата да липсва посочен размер на
заявената парична претенция. Поддържа се, че соченият порок опорочава предявения иск и
1
обосновава неговата неоснователност, поради което се моли за отмяна на
първоинстанционното решение и за постановяване на друго решение, с което искът да бъде
отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „С.е.“ ЕАД.
Първоинстанционното решение в частта, в която е прекратено производството по
делото в частта, в която е допуснато изменение на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1
ГПК, е влязло в сила като необжалвано
Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, след като обсъди
доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ.
Ищецът твърди, че между него и ответника е съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало въз основа на Трудов договор № 23/19.09.2008 г., по силата на
което ответникът е заемал длъжността "шофьор, съчленен автобус“ в тролейбусно депо
„Искър“ при „С.е.“ ЕАД. Със Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на
ищцовото дружество, трудовото правоотношение на Р. ИВ. Г. е прекратено на основание чл.
330, ал. 2, т. 6 КТ – поради наложено наказание „дисциплинарно уволнение“. В заповедта е
посочено, че наказанието се налага на работника поради неявяването му на работа в
продължение на два и повече последователни работни дни. Уволнителната заповед не е била
обжалвана по реда на чл. 344, ал. 1 КТ. С нейното връчване на работника – на 30.08.2016 г.,
последният е бил поканен да заплати на работодателя обезщетение на основание чл. 221, ал.
2 КТ за неспазения срок на предизвестие в размер на брутното трудово възнаграждение. Във
връзка с депозирано на 30.05.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа СРС, ГО, 143 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираната сума. Заповедта е връчена на
длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ищецът претендира
установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното
плащане, както и разноски по делото.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК не е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника Р. ИВ. Г..
По делото е приложено заповедно дело № 35063/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, от което се установява, че на 30.05.2017 г.
„С.е.“ ЕАД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК срещу Р. ИВ. Г. за сумата в размер на 933,22 лева /деветстотин тридесет и три лева
двадесет и две стотинки/ – обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 2
КТ, вследствие на дисциплинарно наказание "уволнение", наложено на Р. ИВ. Г. със Заповед
№ 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на „С.е.“ ЕАД
С разпореждане от 28.06.2017 г. по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа Софийски
районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, съдът е постановил издаване на исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил в полза на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 25 лева – държавна такса.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника чрез залепване на уведомление по
реда на чл. 47, ал. 5 ГПК.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането си
по исков ред.
Не се спори между страните по делото, а и от представения Трудов договор
2
23/19.09.2008 г. се установява, че между страните е съществувало безсрочно трудово
правоотношение, по силата на което ответникът е изпълнявал длъжността "шофьор,
съчленен автобус“ в тролейбусно депо „Искър“ при „С.е.“ ЕАД, при пълно работно време и
при уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 612,95 лева, и допълнителни
възнаграждения, както следва: за придобит трудов стаж и професионален опит - 8 %, за
положен нощен труд – 40 % от минималната часова работна заплата на дружеството, за
продажба на билети за градския транспорт по време на работа сам в превозното средство –
13 % от стойността им, за положен извънреден труд – 65 % увеличение само върху
основното трудово възнаграждение, за разпокъсано работно време – 1 % от минималната
работна заплата за дружеството, за работа през официалните празници – 110 % увеличение
само върху основното трудово възнаграждение. Срокът на предизвестието за прекратяване
на трудовия договор е 30 дни – и за двете страни.
Със заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество,
на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, на ответника е било наложено дисциплинарно наказание
"уволнение" за нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа в продължение на
два и повече поредни дни. В заповедта е посочено, че работникът дължи на работодателя
обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на
предизвестието. Заповедта е била връчена на ответника на 30.08.2016 г. – обстоятелство,
което не е спорно по делото и което работникът е удостоверил с подписа си.
Между страните не е спорно, че издадената заповед за уволнение № 532/21.07.2016 г.
не е била оспорвана по съдебен ред от работника Р. ИВ. Г..
От заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно-
счетоводна експертиза (ССчЕ), неоспорено от страните, което съдът намира за компетентно
и обективно дадено, се установява, че размерът на последното брутно трудово
възнаграждение, получено от работника, е за месец май 2016 г. и възлиза на 941,31 лева.
В открито съдебно заседание, проведено на 21.10.2020 г., първоинстанционният съд е
допуснал изменение на предявения иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез неговото
увеличение до размера на сумата от 941,31 лева – съобразно със заключението на вещото
лице по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съображенията са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно.
По допустимостта на обжалваното решение:
Във въззивната жалба се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на
първоинстанционното решение, като постановено по нередовна искова молба. Поддържа се,
че в исковата молба липсва конкретизация на търсената парична претенция. Тези
оплаквания по своето правно естество представляват възражения за недопустимост на
обжалвания акт, тъй като сочената липса на точна и ясна индивидуализация на спорното
право, предмет на предявения иск, предпоставя несъответствие на исковата молба с
3
изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 3 и т. 5 ГПК.
Недопустимо е решението, постановено при липса на някоя от изрично и
изчерпателно предвидените в закона процесуални предпоставки (каквато е вкл.
нередовността на исковата молба) или наличие на процесуална пречка за възникване или
надлежно упражняване правото на иск. Исковата молба е нередовна, когато не отговаря на
изискванията, посочени в разпоредбите на чл. 127 и 128 ГПК. За редовността на ИМ съдът
следи служебно, тъй като надлежното предявяване на иска е условие за допустимост на
процеса и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатиране на
несъответствие между съдържанието на ИМ и изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК съдът
трябва да процедира по начина, указан в нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК, като предостави
възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата, а ако той бездейства – да върне ИМ
на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Недостатъците на исковата молба могат да бъдат
отстранени по всяко време в първоинстанционното производство, а ако същите се
констатират за пръв път във въззивното производство, въззивната инстанция следва да
процедира по същия начин. В този смисъл постановките на т. 4 от Тълкувателно решение №
1/2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК от
2007 г. съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
В предмета на конкретното дело е включен положителен установителен иск,
предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, в рамките на
установения в чл. 415, ал. 4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, което е предмет на
вече издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С оглед това предмет на иска,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането, по отношение на което е била
постановена заповедта за изпълнение. Ето защо заявеното основание на претендираното от
ищеца вземане следва да съвпада с посоченото от ищеца в исковата молба.
В процесния случай, видно от петитума на исковата молба, с която е сезиран
първоинстанционният съд, със същата ищецът иска от съда да бъде признато за установено
съществуването на вземането, което е предмет на издадената заповед за изпълнение по ч. гр.
д. № 35063/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, в размер на сумата от 933,22 лева, ведно
със законната лихва от 30.05.2017 г. до окончателното плащане. В обстоятелствената част и
в петитума на исковата молба еднозначно се сочи размерът на претендираната парична
претенция, а имено сумата от 933,22 лева. По този начин ищецът несъмнено е уточнил
размерът на претендираното вземане.
Редовността на ИМ не е нарушена и в хода на съдебното производство с допуснатото
по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск чрез увеличение на неговия
размер до сумата от 941,33 лева съобразно заключението на вещото лице по изслушаната
ССчЕ. Разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК предоставя право на ищеца до
приключване на съдебното дирене в първата инстанция да измени размера на предявения
иск. В тази хипотеза след изменение на размера на иска спорното право продължава да се
претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е единствено по
отношение на неговия размер – в този смисъл Тълкувателно решение № 3/2016 г. по т. д №
3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3,
предл. 1 ГПК не опорочава редовността на ИМ, а води до конкретизация на спорното право
по размер, когато в хода на исковото производство ищецът установи, че е допуснал грешка
относно неговия размер при първоначално депозиране на исковата молба.
По правилността на определението на първоинстанционния съд, с което на основание
чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на иска чрез увеличение на неговия размер в
процесния случай въззивната инстанция не може да осъществи инстанционен контрол, тъй
4
като с крайния си акт районният съд, съблюдавайки постановките на т. 11, б. „б“ от
Тълкувателно решение № 4/2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е изложил мотиви
за недопустимост на допуснатото изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, счел е предявения
иск за допустим и основателен до размера, посочен в исковата молба, съответстващ на
размера на претенцията по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като за
разликата над сумата от 933,22 лева до 941,31 лева е прекратил производството като
недопустимо, в която част актът на Софийски районен съд е влязъл в сила като необжалван.
При така изложените мотиви поддържаната във въззивната жалба нередовност на ИМ
не се установява от въззивната инстанция.
Предвид изложеното и след извършена служебна проверка на обжалваното съдебно
решение, въззивният съд счита, че то е допустимо в обжалваната част – постановено е по
допустим иск, включително при наличие на допълнително предвидените в разпоредбата на
чл. 422 ГПК процесуални предпоставки за надлежното му упражняване – наличие на
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу ответника,
подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение от последния, спазване на срока по чл. 415, ал.
1 ГПК за предявяване на установителен иск, и пълна идентичност между страните и
предмета на предявения иск и на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение.
При постановяване на първоинстанционното съдебно решение не са и нарушени
императивни материалноправни норми. От страна на жалбоподателя не се заявени
оплаквания във връзка с правилността на обжалваното решение, поради което този въпрос е
извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба по аргумент от чл. 269
ГПК.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е
неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По въпроса за разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя
следва да се възложат сторените от ответника по жалбата разноски във въззивното
производство в размер на 300 лева – заплатено възнаграждение за особен представител на
жалбоподателя.
Тъй като ответникът по жалбата е защитаван в настоящото производство от
юрисконсулт и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК, следва да му се присъди
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на предявения иск, настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20092741 от 12.04.2021 г., постановено по гр. д. №
22074/2018 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 143 състав, с което
е признато за установено по предявения от „С.е.“ ЕАД срещу Р. ИВ. Г. положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 221, ал. 2 КТ, че Р. ИВ. Г.
дължи на „С.е.“ ЕАД сумата от 933,22 лева – обезщетение за неспазен срок на предизвестие
по чл. 221, ал. 2 КТ, вследствие на дисциплинарно наказание "уволнение", наложено на Р.
ИВ. Г. със Заповед № 532/21.07.2016 г. на изпълнителния директор на „С.е.“ ЕАД, ведно със
законната лихва от 30.05.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 35063/2017 г. по описа на СРС, ГО, 143
5
състав.
ОСЪЖДА Р. ИВ. Г., ЕГН **********, да заплати на „С.е.“ ЕАД, ЕИК ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лева, представляваща сторени разноски във
въззивното производство, както и сумата от 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3
ГПК, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство
във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6