/МОТИВИ-
12.12.2018 г./ С присъда № 518/ 2018 год., постановена по НОХД № 2300/2017 год.
по описа на районен съд Перник е признат подсъдимият М.Ю.Е. за виновен в това,
че на 05.03.2017 г., в гр.Перник, по ул.“Ленински проспект“, в едногодишен срок
от наказването му по административен ред за управление на моторно превозно
средство без съответно свидетелство за управление /с Наказателно постановление
№ 15-4332-001573 от 29.04.2015 г. на Началник Отдел „ПП“ при СДВР, влязло в
сила на 04.05.2016 г., и с Наказателно постановление № 15-4332-007998 от
04.06.2015 г. на Началник Отдел „ПП“ при СДВР, влязло в сила на 04.05.2016 г./,
е управлявал МПС – лек автомобил Ровър 220 с ДКН ****, без съответно
свидетелство за управление, поради което и на основание чл.343в, ал.2, във вр.
с чл.54, вр.чл.57, ал.2 от НК го ОСЪДИЛ на 1 /една/ година и 6 /шест/ месеца
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, както и на ГЛОБА, в размер 1000 /хиляда/ лева.
На
основание чл.57, ал.1, т.2, б.”в” от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража ОПРЕДЕЛИЛ първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието
„Лишаване от свобода”
На
основание чл.68, ал.1 от НК постановил изтърпяване на наказанието определено на
подсъдимия с одобреното споразумение по НОХД № 602/2015 по описа на
Специализиран наказателен съд, влязло в сила на 19.11.2015 г., а именно 1
/една/ година лишаване от свобода, изпълнението на което е било отложено за
срок от 3 /три/ години, считано от влизане на споразумението в сила.
На
основание чл.57, ал.1, т.2 б.”в” от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража ОПРЕДЕЛИЛ първоначален строг режим на изтърпяване на
наказанието „Лишаване от свобода”, чието изтърпяване постановил.
Против
така постановената присъда, в срок, е постъпила въззивна жалба от защитата на
подсъдимия. В жалбата и в пледоарията пред въззивния съд подробно се обосновава
необходимостта от това да се постанови на нова присъда с която подсъдмият да
бъде признат за невиновен, тъй като по делото не са събрани доказателства,
които по несъмнен начин да го уличават в инкриминираното деяние.
Представителят
на Окръжна прокуратура гр.Перник изразява становище, че жалбата е неоснователна
и следва да се остави без уважение.
Подсъдимия,
в последната си дума, моли присъдата на районен съд Перник да бъде отменена
изцяло.
Пернишкият
окръжен съд, след като разгледа обжалваната присъда с оглед доводите на
страните и служебно по реда на чл.313 и 314 от НПК установи следното:
Преди
излагане на съображенията си по същество, настоящият състав намира за необходимо
да изложи следното:
Със
съжаление се констатира, че на досъдебното производство не са събрани всички
относими и релевантни към изясняване предмета на доказване обстоятелства, чието
приобщаване пред въззивния съд се оказа обективно невъзможно. Същото е водено
едностранчиво, с ясно изразен обвинителен уклон. Незаконосъобразно, този порок
е пренесен в действията на прокурора по глава осемнадесета от НПК и отчасти в
дейността на районния съд. Това в крайна сметка е обусловило една неправилна и
незаконосъобразна присъда.
На
първо място, на досъдебното производство, тримата свидетели- полицейски
служители- С., Г. и Д. са разпитани схематично, без подробности, а показанията
на първите двама са типично по системата „копи- пейст“. Близо до това е и
третият. В противовест например, свидетелката М. С., която осигурява алиби на
подсъдимия, е разпитана четири пъти, като особено показателен е разпитът й от
25.09.2017 г. при който тя е била принудена да каже: „Още веднъж заявявам, че
съм изрично предупредена за отговорността, която нося при съзнателно
потвърждаване на неистина или затаяване на истина“. И с това разпитът е
изчерпан. Няма никакво съмнение, че върху тази свидетелка по този начин е
оказано определено въздействие. При четвъртият разпит на същата от 12.10.2017
г., недопустимо, й е предявена снимка на заподозреният, все още към този момент,
Е. за разпознаване. На практика е направен опит за процесуално следственото
действие разпознаване на лице по снимков материал в пълно противоречие с
правилата на НПК.
На
следващо място, на 13.09.2017 г. е разпитан свидетелят М. С., който е заявил,
че категорично може да разпознае М.Е., след което е пристъпено към разпознаване
на лице по снимка. Изобщо не е обърнато внимание на обективните данни за това,
че тези две лица се познават от преди инкриминираният случай /задължение на
разследващия по чл.170 предл. първо НПК/, че към този момент м.август 2017 г.
между тях е имало конфликт и евентуални причини за заинтересуваност на
полицейският служител. Към тая дата вече е било образувано ДП 434/2017 г. с
пострадал М. С. от престъпление по чл.330 НК. Същият е бил посочил вече Е.,
като едно от лицата, които подозира в извършването на това престъпление и Е. е
бил викан за разпит по случая. Още повече, че при разпит на 17.08.2017 г.
заподозряният е посочил всички тези неща и изрично се е противопоставил на
разпознаване с участието на свидетеля С.. Тези данни напълно са обезсмислили
последвалото процесуално действие. За настоящият състав, то, също буди
изключително недоумение, тъй като са били налице още две лица сочени за
очевидци на инкриминираната проверка, без каквато и да е установена връзка с Е..
Няма нито правен, нито логически- фактически смисъл в тази упоритост на
разследващият орган, освен вече споменатият обвинителен уклон. Действително
образуваното ДП 434/2017 г. не е било налично към инкриминираното деяние, но е
било факт към момента на разпознаването и към момента на привличане на Е., като
обвиняем. Това са все факти относими към преценка годността на извършените
процесуални действия и в частност към преценка качеството на показанията на С.
пред първия съд.
Изключителен
недостатък на досъдебното производство е факта, че е пропуснато да се изиска и
провери, чрез съответна експертиза, видео и аудио файла на извършената
проверка. Това несъмнено би разрешило случая по един безспорен начин, така
както изискват правилата на НПК. Същият пропуск е допуснат и на
първоинстанционното следствие, което в крайна сметка постави въззивния съд пред
невъзможността на събере това единствено безспорно обективно доказателство,
поради неговото унищожаване.
На
следващо място, прокурора в правомощията си по глава осемнадесета от НПК,
вместо да се опита да коригира част от горепосочените действия, се е отнесъл
напълно безкритично към тях, внасяйки обвинителен акт в който, в пълно
противоречие с чл.107, ал.3 и 5 НПК, странно, е посочил в списъка за
призоваване само лицата обслужващи обвинителната теза.
Първоинстанционният
съд, макар и в по- малка степен, също, най- вероятно без умисъл, се е поддал на
обвинителния уклон. В съдебно заседание от 11.09.2018 г. прокурора е представил
и поискал да се приемат, като доказателства, справка от унифицираната система
към Прокуратурата /УИС/, видно от която, срещу подсъдимият и свидетелят М. са
образувани и се водят досъдебни производства. На резонното възражение на
защитата, че тези доказателства не могат да се ползват за формиране на изводи
по предмета на доказване на конкретното дело, първия съд макар и да се е
съгласил, все пак е заявил, че няма пречка да бъдат приети „с оглед
характеристични данни за всеки от двамата“. Тъй като тази информация от УИС е
носител само на отрицателни данни за подсъдимият се поставя въпроса, дали към
този момент, недопустимо, районният съд вече не е оформил виждането си по
виновността на Е.. И по- лошо, видно от мотивите към обжалваният акт, тези
данни от УИС са изкоментирани точно в този смисъл /л.181 гърба/.
По
същество:
Районният
съд е приел фактическа обстановка съвсем близка до изложеното в
обстоятелствената част на обвинителният акт.
За
да я мотивира, при доказателственият разбор, е посочил следното:
На
първо място, е декларирал, че решението си по тези въпроси е взел след проверка
и съвкупен анализ на събраните доказателствени материали и след като подложил
на преценка всяка от двете тези – на обвинението и на защитата. В същност
вярното е, че районният съд е отделил изключително внимание само на
схематичните „копи-пейст“ показания на полицейските служители, които приел за
последователни, логични и непротиворечиви. Останалите събрани доказателства
оневиняващи подсъдимият са останали в голяма степен, недооценени и
несъпоставени подробно и аргументирано с останалата доказателствена съвкупност.
Не е отчетено при това изобщо начина на проведеното досъдебно разследване в
смисъл изложен от въззивният съд по- горе.
Правилно
районният съд е отделил и маркирал, че основният спорен въпрос е този за
недоказаност на това подсъдимият изобщо да е бил обект на проверка на
05.03.2017 г. в гр.Перник, като водач на визираното превозно средство, макар и
странно да е свързал това, с оспорване доказателствената сила на съставения
АУАН /не означаващ нищо, сам по себе си, без издадено и влязло в сила наказателно
постановление/ и правилно, с доказателствената стойност на показанията на
свидетелите С., Г. и Д.. Разбира се, както се посочи, това е следвало да стане
в съпоставка с целият доказателствен материал.
Според
ревизираният съд, след съвкупен анализ и оценка на събраните доказателства, се
отхвърля състоятелността на защитната теза и в двете й посочени части.
Настоящият
състав също приема, че действително наказателно постановление №
15-4332-001573/29.04.2015 г. и наказателно постановление №
15-4332-007998/04.06.2015 г., издадени от Началник Отдел „ПП“ при СДВР са
влезли в законна сила на означената в тях дата- 04.05.2016 г., което
предпоставя задължението на нарушителя
да се съобрази с постановеното в тях. В този смисъл, действително, същите са
годни да обосноват принципно субективната съставомерност на престъплението по
чл.343в, ал.2 от НК.
Автентичността
на положените в разписките към тях подписи от името на М.Е. е установена от
извършената почеркова експертиза, чието заключение е категорично по въпроса,
макар и принципно по- удачно и по- правилно, за конкретната ситуация, е било да
се изберат вещи лица от друга Областна дирекция на МВР или НИКК.
Действително,
налице е било знание на подсъдимия за същностното обстоятелство– елемент от субективната
страна на състава на престъплението по чл.343в, ал.2 от НК, а именно, че е
наказан по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство
за управление.
По
нататък, районния съд е приел, че доказани са и авторството, и изпълнителното
деяние на престъплението, а именно, че на 05.03.2017 г. подсъдимият М.Е. отново
е управлявал МПС без съответно свидетелство за управление. С несъмнеността на
този извод обаче, настоящата инстанция не може да се съгласи.
Мотивировката
на първият съд се основава само и изключително на показанията на свидетелите М.С.,
А.Г. и И.Д., които били пряко относими към решаването на този спорен в казуса
въпрос и имали съществена значимост в доказателствено отношение. Въпроса обаче
се състои в това, че те не са единствените такива, а има и други в противен
смисъл. Неправилно и прибързано, районния съд е декларирал, че те ценени
съвкупно с всички други доказателствени материали по делото /с показанията на М.
и С.!?/, мотивират убедително заключение, че на посочената дата, на ул.
„Ленински проспект“, до ГПЧЕ „Симеон Радев“ в гр.Перник, е извършена проверка
на водач на лек автомобил Роувър и този водач е бил подсъдимият. Този спорен
извод е повторен декларативно и безкритично няколко пъти в мотивите на районния
съд.
В
основата си, за да кредитира показанията на тези трима полицейски служители,
районния съд е счел, че те уверено и изчерпателно излагат непосредствените си
възприятия за обстоятелствата свързани с престъплението. В тази връзка
незачитайки изложеното по- горе, че към м.август 2017 г. са били вече налице
данни за евентуална заинтересуваност у свид. С. и категорични данни за
предхождащо познанство с подсъдимия, районния съд е приел, че този свидетел е
потвърдил категорично идентичността на провереното лице при извършеното в
досъдебното производство разпознаване по снимки, макар и едва в съдебното
следствие в показанията си да изяснява, че самоличността на нарушителя му е
била добре известна, предвид познанството му с него от време, когато работел
извън системата на МВР. Т.е., от това, районният съд вместо да приеме, че С. е
спестил изключително важна информация в разпита си преди извършеното
разпознаване /а разследващият полицай не е изпълнил задълженията си по чл.170 НПК
докрай/, той е приел, че обстоятелството, само по себе си, изключва грешка в
персонификацията на дееца. Към този момент районният съд изобщо не е подложил
на критичен анализ въпроса защо точно
този свидетел е трябвало да извърши разпознаване, а не свидетелят Д. например.
Районният съд, на следващо място, се е задоволил при разбора на доказателствата
изключително и само до съпоставката между свидетелите С., Г. и Д., тъй като
между тях нямало значими противоречия, а и намират пълна подкрепа в приетите
писмени доказателства– АУАН /без да се отчете, че той е съставен именно от С. и
е в пряка взаимовръзка с неговата надежност като свидетел/, бл. № *** /важи
същото/, а приетите форма на отчет, ежедневна ведомост, график за работа и
информационна карта за дейността на наряд за 05.03.2017 г. доказват, че на
посочената дата тримата са били на работа и са изпълнявали рутинните си служебни
задължения в района на **-РУ Перник.
Между
прочем, последното не е съвсем вярно по отношение на Д. и неправилно, отново
безкритично, е възприето от районния съд. Действително, свидетелите С. и Г. са
били на работа като автопатрул на въпросната дата и са отразили като проверка
извършеното от тях в ежедневната форма на отчет. При положение, че това е
основният спорен въпрос по делото и при липсата на данните от видео и аудио
записа на инкриминираната проверка, този факт не е безспорен, а подлежи на
проверка с оглед на събраните други доказателства. Т.е. той е само една
възможна хипотеза на която районният съд е придал неправилно статут на
безспорност. Извън вниманието на първия съд са останали данните касаещи
свидетеля Д. и съдържащи се в информационна карта за дейността на наряда № ***.
Видно от същият, в графата разпоредени задачи, на наряда, в който участва този
свидетел е разпоредено за времето от 8.40 до 13.00 ч. на 05.03.2017 г. обход на
селата Дивотино, Рударци и Кладница. Това обстоятелство, освен, че не е
отчетено от районния съд, внася сериозно съмнение за присъствието му в
гр.Перник към 9.40 часа. Ако приемем, че все пак, хипотетично, това да е било
така, то, поставя се въпроса, до каква степен е надежден като свидетел,
служител, който нарушава възложените му задачи от пряк ръководител, а и
случайно ли е бил извикан точно той. В тази връзка районния съд се е задоволил
половинчато да констатира, че Д. „е бил включен в състава на *** и за времето
до 13.00 часа със служебен автомобил е патрулирал на територията на ** РУ–
Перник“. Последното е в пряко противоречие с обективните данни по
гореизложеното.
Оттам
и неправилният извод, „че на 05.03.2017 г. тримата /полицейски служители/ са
изпълнявали служебните си задължения на територията на ** РУ– Перник“, както и
все още недоказаният извод, че в часовия диапазон около 09.30 – 10.00 часа, са
били ангажирани с проверка спрямо подсъдимия.
Отново
незаконосъобразно и неправилно е прието, в горната връзка, че „конкретика в
по-висока степен не е необходима“. Напротив, точно в тази връзка е било
необходимо съпоставяне със сериозен и подробен анализ на показанията на М. и С.,
както и с данните за правилността на процесуалните действия със свидетеля С.,
извършени след образуване на ДП 434/2017 г.
Вместо
това е констатирано, че защитата не изтъква нито едно разумно основание, за да
бъде изведен подобен мотив- недостоверност на показанията на полицейските
служители. Напротив, защитата е изтъкнала не един мотив за това, а очевидно се
и забравя, че подсъдимият не следва да доказва, че е невинен. Вече се посочи,
но настоящият съд намира за необходимо да повтори, че палежът на автомобила на
М.С., действително е събитие настъпило след проверката, което изключва хипотезата
последната да е била средство за отговор на престъпното действие. Забравя се
обаче, че досъдебно производство №
434/2017 г. по описа на 01 РУ – Перник е образувано на 14.06.2017 г.
за престъпление по чл.330, ал.1 от НК,
извършено на същата дата - 14.06.2017г.
Към същият момент С. е посочил и Е. като евентуален извършител. Именно
след тази дата са последвали изключително неудачното разпознаване на лице по
снимка със С., както и привличане на Е. като обвиняем. Тези факти имат своето
значение при съвкупната преценка на доказателствата, а разбор в тази насока не
е извършван.
Изводът
на районния съд, че всеки от тримата- С., Г. и Д. установява факти и
обстоятелства, кореспондиращи на закрепените в съставения по-рано АУАН,
подписан от всеки от тях, съответно като актосъставител, свидетел на
установяване на нарушението и свидетел на отказа на нарушителя да подпише акта
и, че този факт изключва съмнение в тяхната добросъвестност, като свидетели и
подкрепя достоверността на изявленията им, за настоящият състав е труден за
възприемане. В същност, логиката е точно обратната- ако се установи, при
съвкупен и обстоен анализ и при съпоставката на тези показания с целият останал
доказателствен материал, че те са правдиви, то тогава и само тогава може да се
приеме, че съставеният АУАН е с вярно съдържание. Изключително неправилно и на
базата на предположение, районния съд е приел, че горната му увереност се
потвърждава и от това, че патрулният автомобил е бил оборудван с автоматизирана
информационна система „Видеозаснемане на дейността по пътен контрол“ (АИС
„ВПК“). След като това обстоятелство от изключително значение, удобно не е било
събрано и приобщено по надлежният ред към доказателствата по делото, то, повече
от очевидно е, че и не можем да се позоваваме на него.
В
противовес на всичко изложено до тук, по отношение качеството и надежността на
свидетелите М.С., А.Г. и И.Д. на останалата група доказателства е придадено
незаслужено качеството на неблагонадеждни.
Твърденията
на подсъдимият, че на 05.03.2017 г. не е бил обект на проверка от служители на
МВР на територията на ** РУ – Перник, и че по същото време се е намирал на
друго място, извън града с приятели, които отказва да назове може и да е израз
на защитната му позиция. Следва обаче повторно да се посочи, че от това не може
да следват, в противоречие с правилата на НПК, негативни изводи за него/виж чл.103,
ал.3 НПК/. И отново, не подсъдимият е длъжен да доказва своята невинност, която
се презумира, прокурора е този, който следва да докаже обвинението си, а съдът
трябва да остане независим арбитър. Формираното у първият съдебен състав
убеждение, че обясненията на Е., в частта с която твърди, че не е бил обект на
полицейска проверка „са защитни, некореспондиращи на нито едно друго
доказателство и опровергаващи се от доказателствата, ангажирани от държавното
обвинение“ са погрешни и неверни. Това убеждение е формирано на базата на
прибързаното отхвърляне показанията на свидетелите М. и С..
Тези
показания не само косвено подкрепят тезата на подсъдимия, както е приел първия
съд, а твърде пряко. Тези свидетели, според ревизираната инстанция, нито
твърдят да имат преки възприятия за местонахождението и действията на Е. на
инкриминираната дата и от това най- малкото могло да се заключи, че не
потвърждават изложеното в обясненията му алиби. Същността на показанията на М.
и С. са съвсем други и точно в това се състои тяхната значимост към предмета на
доказване.
Районният
съд е пропуснал да забележи, че показанията на тези свидетели са не по- малко
последователни, логически подредени и еднозначни, въпреки безспорно упражненото
върху С. въздействие в досъдебната фаза, в полза на обвинението. При тяхната
преценка не следва да се забравя, че е изключително странно, първо, прокурора
да не ги включи в списъка за призоваване, а такава активност да не прояви и
районния съд, въпреки разпоредбата на чл.107 НПК. От съдебните мотиви остава
убеждението, че те някакси изкуствено са натрапени в процеса по изрично
настояване на защитата и подсъдимия.
Категорично,
последователно и убедително свидетелката С. съобщава, че е ползвала лично
автомобила си в гр.***, където живее и работи- към инкриминираният период на
две места, че в редки случаи го е предоставяла единствено на своя приятел –
свидетеля М., и че никога, по никакъв повод, не го е предоставяла на подсъдимия
М.Е., когото познава съвсем бегло, като лице от приятелския кръг на М.М.. Със
същата категоричност и последователност тази свидетелка заявява, че не е
предоставяла лично или чрез М. автомобила си, на когото и да е. Макар и да не е
била длъжна обяснява дали превозното й средство е било обект на извършена
проверка на 05.03.2017 г. в гр.Перник, документирана с АУАН от същата дата, тя
е посочила, че най- вероятно се касае за грешка. В тази част показанията й са
просто предположение, неотносимо към предмета на доказване.
Изключително
странно и неправилно, районният съд е приел, че щом свидетелката отрича да е
установявала кражба или противозаконно ползване на превозното й средство и
същото не е обявявано за издирване и предвид твърдението й, че е имала един
ключ за него, то следва, че управлението му на 05.03.2017 г. на територията на
гр.Перник е било с нейно знание!? Свидетелката твърди, че автомобила е бил в
нейно владение, с един ключ, който носи в себе си и, че не е предоставяла
колата на никой. Буди недоумение при това положение, желанието на районния съд
този автомобил да се обяви за издирване /и то, точно от С. която твърди, че
такова нещо не е имало/, а още повече, че от липсата на такова обявяване следва
„логично заключение“, че управлението му на 05.03.2017г. на територията на
гр.Перник е било с нейно знание. На първо място, тези мотиви на първия съд
изразяват изначалното предубеждение към преценката на показанията на С.. А за
изложеното „логично заключение“, настоящият състав напомня, че една осъдителна
присъда може да се основе само на несъмнени и безспорно установени факти, а не
и на хипотетични „логични заключения“.
Настоящият
състав, отчитайки установената приятелска връзка, между Е. и М., кредитира
показанията но последния. Същите отново са не по- малко последователни,
логически правилно структурирани и допълват напълно изложеното от С.. Тези
двама свидетели, макар и интимно близки, не живеят на един адрес. За да
предостави автомобила на подсъдимият, М., вероятностно, следва да отиде на
адреса на С. и, или да вземе ключа от колата незабелязано, или направо да й го
поиска. Първото е малко вероятно, с
оглед естеството на отношенията им и факта, че С. е могла по всяко време да
забележи липсата на колата, а второто обстоятелство напълно се отрича от нея, а
и от самият М.. Последният е бил наясно, че Е. е бил лишен от право да
управлява МПС и дори именно по този повод, нееднократно, го е придвижвал като
шофьор с личната кола на подсъдимия.
В
тази връзка, неясно защо, районният съд е отхвърлил достоверността на
показанията на тези двама свидетели, тъй като противоречали на обсъдените
източници на преки доказателствени факти /показанията на свидетелите полицейски
служители, съставеният АУАН, установяващи, че на 05.03.2017 г. автомобилът на
свид. М.С. е установен в гр. Перник във владение на подсъдимия/. Преценил ги е
като неубедителни, дадени в желание да утвърдят версията на подсъдимия,
мотивирани от приятелска солидарност. Между другото, такава между С.
/по-важният от двамата свидетел и Е. изобщо не се установява/. Отново е
посочено, нищо не означаващото обстоятелство, че срещу М. са образувани
досъдебни производства, по едно от които е привлечен и Е.. Само на базата на
предположение, първия съд приема, че именно свид. М. е този, чрез когото
автомобилът на С. се е намирал във владение на подсъдимия на инкриминираната
дата, със или без нейно знание. Странно е, че не се сочи никакъв механизъм на
това разместване на владението /макар и хипотетичен/ и дали той е бил само за
деня или за постоянно, тъй като в последното има повече логика.
По
тези съображения първата инстанция е заключила, че приема обсъдените
доказателствени източници, събрани по искане на защитата, за необективни,
пристрастни и по същество ненадеждни, особено, след като в противовес на тях са
събрани множество други такива, категорично
дискредитиращи значението им в доказването на релевантните за делото
факти.
В
заключение районния съд е съобщил формално, че „направените по-горе изводи за
фактите и правното им значение се основават на всестранна проверка на всички
източници на доказателства, от гледна точка на действителното им съдържание,
във взаимовръзка с останалите. Съдебният състав приема, че са събрани достатъчни по обем и сигурност годни
доказателства и доказателствени средства, оценката на които мотивира убеждение,
че деянието за което подсъдимият М.Е. е предаден на съд е съставомерно, тъй
като са доказани всички елементи на престъпния състав по чл.343в, ал.2 от НК“.
Изводите
на контролираната инстанция, по последните два абзаца, не се приемат от
въззивния съд. Съгласно императивната разпоредба на чл.303 НПК, едно лице може
да бъде признато за виновно, когато обвинението повдигнато срещу него е
доказано по несъмнен начин и не се основава на предположения. В настоящият
казус и двете посочени задължителни предпоставки за осъждане, не са налице.
На
първо място, на места описани подробно по- горе, районния съд се е позовал на
предположения и логически заключения, неподкрепени с факти.
На
второ място, липсва всестранна проверка на всички източници на доказателства и
особено съпоставка в тяхната взаимовръзка. В пряко нарушение на принципа по
чл.14 НПК при постановяване на обжалваната присъда, на част от
доказателственият материал, е придадена предварително определена по- голяма
тежест, отколкото на доказателствата посочени в подкрепа версията на
подсъдимия.
Както
се посочи, неправилно, по изложените по- горе съображения, районният съд, е
кредитирал изцяло показанията на свидетелите С., Г. и Д.. На първо място,
отново се повтаря, че показанията на първите двама са схематични и за тях са
изготвени протоколи по схемата „копи- пейст“. Това не позволява напълно да
бъдат охарактеризирани, като логични и последователни, а кореспонденцията
помежду им се дължи на посочената схема на прекопиране. Недооценено е, че част
от процесуалните действия със С. /след образуване на ДП 434/, са извършени,
първо, в нарушение на правилата по НПК, второ, след като несъмнено е било ясно,
че към този момент са били налице условия за конфликт на интереси между Е. и С.
и евентуална заинтересуваност на последният от изхода на делото. След тази дата
/случайно или не/ е извършено и привличането на Е. като обвиняем. На следващо
място, видно от цитираната информационна карта за дейността на наряда № ***, в
който участва Д., като автопатрул, по време на извършване на твърдяното
престъпление, той е следвало да се намира на съвсем друго място достатъчно
отдалечено от района на ** РУ Перник. По този начин неговото незабавно
пристигане не може да се приеме за безспорно. Неправилно районния съд е ценил,
като кореспондиращи си, показанията на тези трима свидетели и съставените АУАН
и бл. № ***. Последните два документа са производни и зависят изцяло от волята
на съставителя С..
Анализа,
направен по- горе, от въззивният съд на показанията на свидетелите М. и С.
показва, че те не могат да бъдат пренебрегнати с лека ръка. Те са изключително
последователни и на досъдебната и на съдебната фаза, въпреки оказаното
въздействие върху С.. В случая контролната инстанция отчита евентуалната
пристрастност на М., но не намира, че същата му е повлияла. Този свидетел само
допълва твърденията на С.. По никакъв начин районният съд не е могъл да обясни
как, при положение, че има само един ключ от л.а. Роувър, който тя не е дала на
никой, същият е попаднал у подсъдимия. Именно заради това районният съд си е
послужил в тази част от мотивите с предположение /логическо заключение/.
Показанията на тези двама свидетели не са оборени в достатъчна степен, за да
бъдат игнорирани. И след като същите пряко противоречат на показанията на
полицейските служители липсва твърдяната от прокурора и районния съд
несъмненост на обвинението. Последното може да се възприеме от настоящият
състав единствено като обосновано донякъде предположение, което не е достатъчно
по критериите на чл.303 НПК за осъждането на М.Е..
Като
взе предвид изложеното и в същият смисъл, Пернишкият окръжен съд постанови
диспозитива на присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.