Р Е Ш Е Н И Е
№ 1153
гр.Пловдив, 15.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, XIV състав, в открито съдебно
заседание на 26.09.2019г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАН АНАСТАСОВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при
участието на секретаря: Валентина Василева
като
разгледа докладваното от съдия Иван Анастасов въззивно гражданско дело №
1261/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по въззивна
жалба против решение № 1162/26.03.2019г. по гр. д. № 14363/2018г. на ПдРС, V
гр.с., с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя „Кредитреформ България“ЕООД
искове против въззиваемия Д.Е.Т. за осъждането му да заплати на посоченото
дружество сумата от 500 лева- главница по договор за кредит от 03.08.2015г.;
сумата от 78,16 лева- такса за експресно разпореждане; сумата от 618,10 лева-
наказателна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.09.2018г..
Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното
решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като погрешно първоинстанционният
съд е приел, че не се установява сключването по реда на чл.6 от ЗПФУР договор
за кредит между въззиваемия и „4финанс“ ЕООД, както и сключването на договора
за цесия между процесното дружество и дружеството жалбоподател. Излагат се
подробни доводи относно правното естество на тези договори, правния режим, под
който попадат същите, начина им на сключване и съответствието на този начин със
съответни нормативни актове, включително и регламенти на Европейския парламент
и на Съвета. Излагат се доводи и относно начина на съобщаване за извършване на
цесията, чрез връчване на приложените към исковата молба преписи. Иска се
цялостна отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго такова,
с което да бъдат уважени предявените искове, включително и с присъждане на
съдебни разноски за двете инстанции.
От адв. П., особен
представител по чл.47, ал.6 от ГПК на въззиваемия Д.Е.Т. е подаден отговор на
въззивната жалба, с който се поддържа, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Оспорват се всички доводи във въззивната жалба.
ПОС, ХІV гр.с., като
се запозна с материалите по делото, намира следното:
Производството по първоинстанционното
дело е образувано по искова молба от „Кредитреформ България“ ЕООД против Д.Е.Т., с която са предявени обективно
съединени искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240 от ЗЗД, вр. чл.86 от ЗЗД и
чл.99 от ЗЗД. Иска се ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 500
лева- главница по договор за кредит № ********** от 03.08.2015 г.; сумата от
78,16 лева- такса за експресно разглеждане; сумата от 618,10 лева- наказателна
лихва за периода 03.09.2015г.- 31.01.2018г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 03.09.2018г. до окончателното й изплащане. В исковата
молба се твърди, че горепосоченият договор за кредит е сключен между „4финанс“
ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка „Вивус“,
и Д.Е.Т.. Договорът бил сключен по реда на чл. 6 от ЗПФУР, от разстояние въз
основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.vivus.bg. На същия
адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от
разстояние, съгласно които, сключването на договора става след регистрация на
клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен
съм с общите условия“, с което кандидатът безусловно приема същите. След
подаване на заявката, проект на договора за кредит бил предоставен на
кредитополучателя на интернет страницата на „Вивус“. Кредитополучателят подписал
договора чрез натискане бутона „Подпиши“, от което се считало, че се подписват
всяка страница от договора и приложимите общи условия. Кредитодателят давал
право на кредитополучателя да поиска допълнителна, незадължителна услуга за
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, като за използването
на услугата се начислявала такса за експресно разглеждане, която се определяла
спрямо сумата и периода на договора за кредит. Сочи се, че, съгласно чл.3.1. от
общите условия на „Вивус“, договорът за кредит се считал за сключен и влизал в
сила на датата на потвърждаването му по електронна поща от кредитодателя и
извършването на паричния превод. Твърди се, че в конкретния случай страните са
сключили договор за кредит на 03.08.2015г., фигуриращ в системата на „Вивус“
под № **********. Кредитът бил отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата-
02.09.2015 г. Сумата в размер от 500 лева била отпусната на името на
кредитополучателя в „Изи Пей“ на 03.08.2015г. Съгласно условията по кредита към
главницата били начислени договорна лихва в размер на 16,84 лв. за периода от
03.08.2015 г. до 02.09.2015 г., както и такса за експресно разглеждане в размер
на 78,16 лв. На падежа по договора- 02.09.2015г., кредитополучателят не погасил
дължимите суми и изпаднал в забава. Съгласно договора и Общите условия „Вивус“
започнали да начисляват наказателна лихва. На 01.02.2018г. между „4финанс“
ЕООД, в качеството му на цедент, и „Кредитреформ България“ ЕООД, в качеството
на цесионер, бил сключен договор за прехвърляне на вземания №
BGF-2018-005/01.02.2018г., по силата на който цедентът прехвърлил на цесионера
вземанията по договор за кредит № **********. „Кредитреформ България“ ЕООД
изпратило до длъжника уведомление за цесията чрез препоръчана писмовна пратка
посредством „Български пощи“ ЕАД, която била върната с отметка „непотърсена“.
С подадения от
ответника, чрез назначания му особен представител адв.Л.П., писмен отговор
твърденията и фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба, се
оспорват изцяло. Твърди се, че с исковата молба не са приложени доказателства
относно наличието на съществуващо правоотношение между ищеца и Д.Е.Т., а също
така, че липсват каквито и да било доказателства за сключен договор за кредит
между цедента „4финанс“ ЕООД и Д.Е.Т..
По- конкретно- липсвало доказателство за разменени между страните по приложения
Договор за кредит № ********** електронни съобщения, които да установяват
действително сключване на посочения договор за кредит от разстояние, както и за
отправено от ответника заявление за сключването му. Липсвали също и
доказателства за задължението на кредитора да предостави информация на
потребителя, че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 и ал. 2 от ЗПФУР и че е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора. Твърди се още, че
липсвали доказателства за извършено надлежно плащане от страна на кредитора на
заявената сума, както и за получаването й от страна на ответника. Сочи се, че
приложената разписка за извършено плащане от 03.08.2015 г. удостоверявала
извършено плащане на 500 лв. по сметка
на получател КИН: **********, като последната сметка не фигурирала в договора
за кредит. Оспорва се цедирането именно на твърдяното от ищеца вземане –
представени били само първата и последната страница от Договор за прехвърляне
на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., като липсвали подписи на страните на
последната страница. Не било подписано приложеното към исковата молба
потвърждение за прехвърляне на вземания, Приложение № 5 към Договора за цесия с
посочена в края дата 01.06.2018 г., която ответникът оспорва като недостоверна
и съответно счита че потвърждението не представлява документ и годно писмено
доказателство поради липсата на подписи на страните, посочени в него. Договорът
за цесия не бил породил действие спрямо ответника, тъй като приложеното към
исковата молба уведомление за прехвърляне на вземания с изх. №
3145/14.02.2018г. било подписано единствено от страна на „4финанс“ ЕООД, като липсвало
каквато и да било доказателство за изпращане и връчване на уведомлението. В
отговора на исковата молба се сочи, че представеното пълномощно – Приложение №
4 към договора за цесия, с което
„4финанс“ ЕООД упълномощавало „Кредитреформ България“ ЕООД да изготвя,
съставя и подписва съобщения и уведомления за цесията до длъжниците не е
подписано от упълномощителя и не може да породи последици. Не било изпълнено
изискването на чл.99 от ЗЗД предишният кредитор да съобщи на длъжника за
прехвърлянето, като връчването на исковата молба не може да бъде прието за
уведомяване на ответника за цесията, тъй като тя не е била връчена на
ответника, а на особен представител, който не е оправомощен да получава
уведомления по чл. 99 от ЗЗД. При условие на евентуалност се оспорва размерът
на претендираното задължение по договора за кредит в общ размер на 1196,26 лв.,
а също и като прекомерни акцесорните претенции от 618,10 лева за наказателна
лихва. Претендираното акцесорно вземане в размер от 618,10 лева надвишавало с
повече от 20% размера на главното задължение от 500 лева, с което се нарушават
добрите нрави. Позовават се на чл.143, т.5 от ЗЗП относно неравноправния
характер на клаузата по т.13.3 от общите условия на дружеството- кредитодател. Твърди
се нищожност и на разпоредбата от специалните условия на договора за кредит,
определяща лихвен процент от 40,98%. Излагат се доводи за недопустимост на
комулативното начисляване на договорна лихва и неустойка за забава за един и
същи период.
Първият основен спорен въпрос е, дали между
въззиваемия и „4финанс“ЕООД е сключен договор за потребителски кредит от
разстояние със съдържанието на представения с исковата молба по гр.д.№
14363/2018г. писмено договор № **********/03.08.2015г.. както беше посочено по-
горе, твърдението на жалбоподателя, заявено още в исковата молба, е, че, след
предоставяне на кредитополучателя на проект за договора на интернет страницата
на „Вивус“, същият го подписва с натискане на бутон „Подпиши“. Безспорно е, че
този вид договор попада в приложното поле на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно чл.18, ал.1, т.3 от този закон, при
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен
да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора. В
исковата молба по никакъв начин не е мотивирано по какъв начин натискането на
бутона „Подпиши“ удостоверява авторство на електронен подпис, с титуляр
кредитополучателя. Съгласно чл.13, ал.1 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги / старо заглавие Закон за електронния документ
и електронния подпис/ в редакцията му към 03.08.2015г., електронен подпис е
всяка информация в електронна форма, добавена към електронно изявление, за
установяване на неговото авторство. Съгласно чл.18, ал.2 от ЗПФУР, за доказване
на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕП. Следователно не
може да има съмнение относно обстоятелството, че, за да подпише договора с
електронен подпис, въззиваемият би следвало да притежава такъв подпис, а не да
ползва бутон на интернет страницата на кредитодателя. Съгласно чл.13, ал.2 и
ал.3 от ЗЕДЕУУ в редакцията им към 03.08.2015г., електронните подписи биват два
вида. И за двата вида са налице следните изисквания: да дават възможност за
идентифициране на автора; да са свързани по уникален начин с автора; да са
създадени със средства, които са под контрола единствено на автора, и да са
свързани с електронното изявление по начин, който осигурява установяването на
всякакви последващи промени. Обективно невъзможно е, като не е ползвал
средство, което да е единствено под негов контрол, въззиваемият да е генерирал
електронен подпис.
Във въззивната жалба се твърди, че
„посредством натискането на бутона „Подпиши“ е сключен договор за кредит в
електронна форма по смисъла на чл.3, т.35 от Регламент /ЕС/ № 910/2014г..
Съгласно посочената точка от регламента, „електронен документ" означава
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или
звуков, визуален или аудио-визуален запис. По делото обаче не е представен
електронен носител или разпечатка от такъв, от който да е видно, че, след
предоставяне на кредитополучателя на проект за договора, със съдържанието на
този, представен с исковата молба на хартиен носител, е бил задействан бутон
„Подпиши“ и то именно от Д.Т.. Наличието на разписка за извършено на
03.08.2015г. плащане на сумата от 500 лева в полза на Т., с посочване в
разписката на номера на договора, съставлява индиция, но не и пряко
доказателство за сключването на договор за потребителски кредит. Липсва
законова, а и житейска презумция за това, че, ако дадено лице извърши действие,
което би могло да се характеризира като такова по изпълнение на определено
договорно задължение, то задължително следва да се приеме, че е сключен
съответен вид договор. При наличието единствено на разпечатка от текста на
договора, без никакви данни за положен под някаква форма подпис от
кредитополучателя или изразено от посоченото като кредитополучател лице
съгласие с условията на договора, дори и само чрез натискане на съответен бутон
на интернет страницата на кредитодателя, не е налице достатъчно основание да се
приеме, че такъв договор действително е сключен. Ето защо, обжалваното решение
ще следва да бъде потвърдено и без да бъдат обсъждани останалите доводи на
въззиваемия против претендираните от него вземания.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
1162/26.03.2019г. по гр. д. № 14363/2018г. на ПдРС, V гр.с., с което са
отхвърлени предявените от жалбоподателя „Кредитреформ България“ЕООД искове против
въззиваемия Д.Е.Т. за осъждането му да заплати на посоченото дружество сумата
от 500 лева- главница по договор за кредит от 03.08.2015г.; сумата от 78,16
лева- такса за експресно разпореждане; сумата от 618,10 лева- наказателна
лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.09.2018г..
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: