Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 10590 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение от 22.07.2020 г., постановено по гр.
дело № 10162/2019 г. по описа на СРС, е признато за установено, че „Г.П.“ АД дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 328,57 лв., представляваща
цена на доставена от ищеца топлинна енергия, с която ответникът се е обогатил
за сметка на ищеца за периода от м. 02.2016 г. до м. 06.2017 г., ведно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК – 21.11.2018 г., до изплащане на вземането.
Решението е постановено с участието на трето лице-помагач
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ЕООД.
Подадена е въззивна жалба от „Г.П.“ АД, представлявано от изпълнителния
директор Г.Г., в която са наведени доводи, че съдебният акт е поставен при
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и че
същият е необоснован. Според жалбоподателя предявеният иск се явява недоказан.
От друга страна, твърди, че районният съд не разгледал своевременно направеното
възражение за погасяване по давност.
По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, депозиран чрез пълномощника му юрк. М.К., в
който излага съображения за неоснователността на същата.
Третото лице-помагач не е изразило становище
по подадената жалба.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по
правилността е ограчен до изложените във въззивната жалба доводи, като може да
приложи и императивна правна норма (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС). Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, което обуславя възможността за въззивната инстанция да се произнесе по правилността на
съдебния акт.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Въззивният
съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В
настоящото производство страните не са ангажирали нови доказателства по смисъла
на чл. 266 ГПК, които да променят така приетата за установена фактическа
обстановка. Районният
съд е извършил всички дължими процесуални действия по изготвяне на доклада по
делото съобразно правилата на чл. 146 ГПК и
е дал точни и ясни указания относно релевантните факти и
разпределението на доказателствената тежест за тяхното установяване. В
допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във
въззивната жалба, съдът достигна до следните правни изводи:
За уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД при условията на пълно и главно доказване ищецът следва
да установи кумулативното наличие на следните предпоставки:
имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, а именно – да докаже
обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия
период топлинна енергия, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази
енергия и спестяването на разходи за това; връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването – че топлинната енергия е ползвана от ответника;
липса на правно основание за имущественото разместване и липса на друго
основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Съгласно разпоредбите на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.)
и § 1, т. 33а от ДР
на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.)
небитов клиент е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. Продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва
въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното
предприятие и клиент на топлинна енергия за небитови нужди - арг. чл.
149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, независимо дали е
юридическо или физическо лице и вида на сградата, в която се намира
топлоснабденият имот. Страните не спорят, че помежду им не е възникнало
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за стопански
(небитови) нужди. С оглед липсата на твърдения и
от двете страни за наличието на договорно
правоотношение помежду им, както и липсата на ангажирани доказателства за
установяването съществуването на такова, следва, че отношенията по доставката на топлинна енергия следва да се уредят на
плоскостта на неоснователното обогатяване.
Според разпоредбата на чл. 61 от
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД купувач на топлинна енергия за стопански нужди
може да бъде собственик, титуляр на вещно право на ползване или наемател на
имот, в който се ползва топлинна енергия за стопански нужди. От писмените
доказателства по делото (договор за наем от 07.12.2011 г., споразумение от
01.02.2016 г. към договор за наем от 07.12.2011 г., анекс № 1/27.11.2013 г.,
анекс № 2 от 09.07.2015 г. и анекс № 3 от 14.10.2015 г. към него, анекс № 4 от
14.07.2017 г. към договор за наем) се установява наличието на сключен договор
за наем между ответника в качеството на наемател и трето за спора лице с
предмет временно и възмездно ползване офис помещения, сред които и
процесния недвижим имот – студио архив № 2, находящ се в гр. София, район
„Красно село“, бул. „********вх. „********Видно от съдържанието на
представените документи, наемното правоотношение е срочно – със срок на
действие, считано от 07.12.2011 г. до 31.12.2018 г. На следващо място, за
установяване на качеството на ползвател на ответника на гореописания имот в
хода на първоинстанцинното производство са представени също заявление от
21.12.2011 г. от „Г.П.“ АД, ведно с приложен документ, удостоверяващ наемно
правоотношение за топлоснабдения имот, както и декларация-съгласие от
наемодателя „МИК-М“ ООД за сключване на договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди за предходен период.
С оглед изложеното въззивният съд
приема, че ответното дружество безспорно се явява ползвател на
процесния имот, поради което същият има задължение да възмезди ищеца за
доставяната в имота топлинна енергия за стопански нужди за исковия период.
От представените по делото писмени доказателства (протокол от ОС на собствениците на
имоти в офисна секция „В“ от многофункционална сграда с магазини, офиси, жилища
и подземни гаражи, находяща се в гр. София, бул. „********договор от 02.11.2007
г. между Т.С.“ ЕАД и “Т.“ ООД за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия) и от приетото заключение на съдебно-техническа
експертиза СТЕ се доказва, че през исковия
период процесният
имот е бил топлофициран и че сградата, в
която се намира същият, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Количеството
и стойността на доставена топлинна енергия са
установени въз основа на събраните писмени доказателства и заключенията на
вещите лица по извършените в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза (СТЕ) и
съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ).
Въззивният съд намира, че приетите като неоспорени от страните заключения на вещите лица по
СТЕ и ССчЕ са изготвени компетентно,
обективно и обосновано, по поставените от СРС задачи, с отговорите на които
спортният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. От данните по
делото съдът приема за установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и
чл. 141 ЗЕ в процесния имот е доставяна топлинна енергия при дялово
разпределение на същата в сграда в режим на етажна собственост, при отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране на заключението по
СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградната инстанция, е изчислено по формула в съответствие с
Наредба № 16-334 (в редакцията ѝ към процесния период). В приетото по
делото заключение на СТЕ вещото лице изрично е посочило, че при направените от
него справки е установило, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в
сградата, е преминал през метрологичен контрол и е изправен. Съгласно експертното
заключение по приетата ССчЕ, след извършено в хода на производството частично
плащане в размер на 60,30 лева, непогасената част от главницата възлиза на
328,57 лева, в какъвто размер е и претенцията на ищеца.
С оглед изложените съображения настоящият съдебен състав
приема, че за процесния период е налице потребление на топлинна енергия от
страна на въззивника-ответник в първоинстанционното производство, който се е
обогатил, спестявайки разходите, които е следвало да направи за заплащане на
стойността на тази енергия и на услугата дялово разпределение, а съответно
въззиваемата страна е обедняла, защото не е получила цената на доставките, като
имущественото разместване на двете страни произтичат от един и същ факт. В тази
връзка втората инстанция намира, че при установеното правно положение между
страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна
уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на
доставена топлинна енергия, предявеният иск се явява доказан по основание,
което налага да бъде разгледано и направеното в отговора на исковата молба
възражение за погасителна давност на вземането. В случая намира приложение
общата 5-годишна давност, която започва да тече от деня на разместването на
благата. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от „Т.С.“ ЕАД, е депозирано в съда на 21.11.2018 г., т.е. в рамките на
този срок, поради което възражението се явява неоснователно. Ето защо съдът намира,
че СРС правилно е приел предявеният установителен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за основателен до претендирания размер и за периода, посочен в обжалваното
решение.
По отношение на
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора право на разноски има
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, която своевременно ги е и претендирала. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице е защитавано от юрисконсулт, размерът на
възнаграждението се определя от съда и не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.
37 от ЗПП, който препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.
25, ал. 1 от Наредбата, като съдът
определя възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер на 100 лева. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на страната следва да се присъдят разноски
в размер на 100 лева.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане на
изводите на двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав намира
обжалваното решение за правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на първостепенния съд, поради което счита, че същото следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение поради нейната
неоснователност.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 156918/22.07.2020 г., постановено по
гр. дело № 10162/2019 г. по описа на СРС
ОСЪЖДА „Г.П.“ АД с ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********, със седалище и
адрес на управление:*** сумата в размер на 100 лева - разноски по делото.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на страна на ищеца - „Т.“ ООД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.