№ 954
гр. София, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503534 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20225552/23.12.2021 г. по гр.д. № 2705/2021 г. по описа на
СРС, 154 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати
на Х. Т. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 4000 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
задържане и водене на наказателно производство по ДП № 13 „БОП“/2009 г.
по описа на ОД на МВР Сливен, пр.пр. 201/2012 г. по описа на
Специализирана прокуратура и НОХД № 1615/2014 на СпНС, 3 състав с
повдигане на обвинение в извършване на престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2,
вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл. 20, ал.2 от НК, по което обвинение
ищецът е признат за невиновен с влязла в сила присъда на 10.05.2016 г., ведно
със законната лихва, считано от 18.01.2018 г. до окончателното плащане на
сумата, като искът е отхвърлен за горницата от 4000 лева до пълния предявен
размер от 25000 лева.
Срещу решението в частта, с която предявеният иск е отхвърлен, е
постъпила въззивна жалба вх. № 25007260/01.02.2022 г., подадена от Х. Т. Т.,
в която са съображения за неправилност на постановеното решение.
1
Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство поддържа, че
съдът е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като не бил преценил, че
пребиваването му в условията на арест за срок от 6 месеца, не би могло да се
оцени на 4000 лева. Неправилно било определено и че законната лихва е
дължима от 18.01.2018 г., а не от датата на която е влязла в сила
оправдателната присъда – 10.05.2016 г. Моли обжалваното решение да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск
да бъде уважен изцяло в претендирания размер, ведно със законната лихва от
10.05.2016 г. Претендира направените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от Прокуратура
на Република България.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Производството по гр.д. № 2705/2021 г. по описа на СРС, 154 състав е
образувано по искова молба, подадена от Х. Т. Т., с която е предявен иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди против Прокуратура на Република България.
Ищецът твърди, че с Постановление от 03.12.2009 г. по досъдебно
производство № 13 „БОП“/2009 г. по описа на Сектор ПОТП ОД на МВР гр.
Сливен, вх. № 276/2009 г. на Окръжна прокуратура – Сливен, пр.пр. 201/2012
г. по описа на Специализирана прокуратура, бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл.
20, ал.2 от НК. Бил задържан за срок от 72 часа с Постановление на Окръжна
прокуратура гр. Сливен на 04.12.2009 г., като преди това бил задължан за
срок от 24 часа по ЗМВР. С Определение от 07.12.2009 г. на Сливенски
окръжен съд по чнд № 684/2009 г. по отношение на него била взета мярка за
неотклонение „Задържане под стража“ и бил задържан за срок от 6 месеца. С
Определение от 10.06.2010 г. на Апелативен съд – Бургас била постановена
мярка домашен арест, която била продължена до 17.08.2010 г., когато била
заменена от мярка „парична гаранция в размер на 3000 лева. Посочва, че за
престъплението, в което бил обвинен се предвиждало наказание „лишаване
от свобода“ от 5 до 15 години, глоба от 5000 до 10000 лева, както и
конфискация на ½ от имуществото. Твърди, че бил внесен обвинителен акт за
2
престъпление по чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2, вр. чл.
20, ал.2 от НК и било образувано нохд № 1615/2014 г. по описа на
Специализиран наказателен съд, 3 състав. На 25.01.2016 г. бил признат за
невиновен с Присъда от същата дата, като тя била потвърдена от горната
инстанция на 10.05.2016 г. Поддържа, че в продължение на 7 години, 6 месеца
и 7 дни бил обвиняем и подсъдим, като 6 месеца и 7 дни бил в следствения
арест, а след това – 2 месеца и 7 дни под домашен арест. През това време не
бил в състояние да работи и да се грижи за прехраната на семейството си, а
освен това обвинението било за тежко престъпление, като го заплашвала
ефективна присъда. Това се отразило на психиката му. Задържането в
следствения арест сериозно се отразило на здравословното му състояние.
Настъпило дълбоко разстройство на отношенията в семейството му. Била
уронена честта, достойнството и доброто му име. Много негови приятели и
близки се дистанцирали от него и избягвали контакти. Изпаднал в тежка
депресия, като се страхувал, че за дълги години ще влезе в затвора.
Отслабнал не се хранел, нямал желание за нищо, даже му минавали мисли за
самоубийство. Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 25000
лева, представляваща обезщетение за немиуществени вреди в резултат на
незаконното му обвинение и незаконното му задържане, ведно със законната
лихва от 10.05.2016 г. – датата на влизане в сила на оправдателната присъда
до окончателното плащане. Претендира направените разноски и адвокатско
възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
Прокуратурата на Република България оспорва предявения иск. Не оспорва
твърдението, че наказателното производство, по което на ищеца е повдигнато
обвинение е приключило с оправдателна присъда от 25.01.2016 г., като с това
предявеният иск бил установен по основание. Поддържа, обаче, че ищецът не
е доказал, че действително търпените от него вреди са настъпили. Посочва,
че от представената справка от НСлС -17 стр се установявало, че Х. Т. има
криминални регистрации за широк кръг от престъпления, освен това се
установявало от справка на СДВР, че ищецът е криминално проявено лице с
прякор „Ицо“ и бил категоризиран като осъждано лице – изнудвач, крадец на
МПС, измамник, гастрольор и опасен при задържане, с връзки с
организираната престъпност. Посочва, че в исковия период срещу Х. Т. били
водени и други наказателни дела, които сочат невъзможност за
3
разграничаване на търпените вреди. Поддържа, че не се установявало
посочените от него неимуществени вреди да са в причинна връзка с
конкретното обвинение. Посочва, че следва да бъдат взети предвид и съдебни
решения, с които на ищеца са присъдени обезщетения за други незаконни
обвинения. Прави възражение за изтекла погасителна давност на претенцията
за заплащане на законна лихва, като посочва, че претенцията е неоснователна
за периода от 10.05.2016 до 18.01.2018 г. Моли да бъде постановено решение,
с което предявеният иск да бъде отхвърлен или при условията на
евентуалност обезщетението да бъде определено съобразно наведените в
исковата молба твърдения.
В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни
доказателства и е приложено нохд № 1615/2014 г. по описа на СпНС, 3
състав.
В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е
определил, че дължимото обезщетение е в размер на 4000 лева и като е
разгледал и направеното възражение за изтекла погасителна давност е
определил, че законната лихва е дължима от 18.01.2021 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е и правилно и на основание чл. 272 от ГПК
въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение.
По наведените с въззивната жалба доводи въззивният съд намира
следното:
Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от органите на дознанието, следствието,
прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление,
ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство
4
бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление. Пасивно легитимирана да отговаря по
иск за обезщетение за незаконно обвинение в извършване на престъпление е
Прокуратурата на Република България, която съгласно чл. 127 от
Конституцията е органът, който привлича към наказателна отговорност за
извършени престъпления и поддържа пред съда обвинението по
наказателните дела от общ характер. Следователно Прокуратурата на
Република България (като централизирана и единна система) е пасивно
материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като
действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото са
извършени от лица, числящи се към структурата на държавното учреждение,
в чийто персонален състав са били включени лицата, повдигнали
незаконосъобразното обвинение, ръководили разследването срещу ищеца (чл.
46, ал. 2, т. 1 от НПК), и същевременно осъществяващи ръководство и надзор
върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52,
ал. 2 от НПК).
Основателността на предявения иск се предпоставя от това по делото да
се установи, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление от общ характер, да е претърпял твърдените неимуществени
вреди, като между незаконното действие на правозащитните органи и вредите
следва да е налице причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за установяване на
релевантните факти е възложена на ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4
от ЗОДОВ той е освободен от задължението да установява вината на
длъжностните лица за настъпване на претендираните вреди.
От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е
било образувано наказателно производство по повдигнато обвинение за
извършено престъпление чл. 214, ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, вр. чл. 213а, ал. 3, т. 2,
вр. чл. 20, ал.2 от НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна
присъда. Фактът, че наказателното производство по отношение на ищеца по
повдигнатото му обвинение е била постановена оправдателна присъда,
обуславя възникване на отговорност на държавата при наличие на причинна
връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление и
причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./ Оправдаването на ищеца
по повдигнатото и поддържано обвинение обаче, не е самостоятелно
5
основание за присъждане на обезщетение - по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва
да бъдат установени и конкретните имуществени и неимуществени вреди,
явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът намира, а и не е
спорно, че искът е установен по основание, като при определяне на размера
на обезщетението за неимуществени вреди при спразване на принципа на
справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, следва да бъдат
взети предвид редица обстоятелства, които в съвкупност обуславят начина, по
който привличането към наказателна отговорност се е отразило на
състоянието на ищеца. Такива обстоятелства са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления –
умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички
обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство, включително дали то е в
рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на
взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в
рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това
се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и
в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и
изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и
професионална реализация, обществен отзвук и пр. Като ориентир за
определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи
още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към
периода на увреждането. При определяне на размера на дължимото
обезщетение първоинстанционният съд е обсъдил тежестта на
престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на
наказателното производство, установените обстоятелства от разпита на
допуснатия свидетел В.Ж.М.. Правилно е обсъдено и обстоятелството, че по
отношение на ищеца е имало образувани и други наказателни производства
има значение не по отношение на дължимостта на обвинението, а при
определяне на неговия размер по правилата на чл. 52 от ГПК. При съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд
правилно е определил размера на дължимото обезщетение.
6
Неоснователен е и доводът на въззивника, че неправилно е определен
началният момент, от който е дължима законна лихва. Претенцията за
законна лихва върху задължението за заплащане на обезщетение е възникнала
с влизане в сила на оправдателната присъда, но за разлика от главното
задължение, давностния срок се определя от разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от
Закона за задълженията и договорите. Следователно възражението на
ответника се явява основателно и законна лихва се дължи не от датата, на
която е влязла в сила присъдата, а от 18.01.2018 г. (3 години преди датата на
подаване на исковата молба 18.01.2018 г.) до окончателното плащане.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 154 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
С въззивната жалба са наведени доводи за неправилно определяне на
размера на разноските, присъдени с обжалваното решение, както и
определеното при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. В тази част,
въззивната жалба има характер на искане по чл. 248 от ГПК и компетентен да
се произнесе по него е съдът, постановил обжалваното решение. Районният
съд следва да се произнесе по искането след връщане на делото.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20225552/23.12.2021 г. по гр.д.
№ 2705/2021 г. по описа на СРС, 154 състав.
Решението може да се обжалва пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
След връщане на делото в Софийски районен съд, 154 състав следва
да се произнесе по направеното с въззивната жалба искане по чл. 248 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
7
2._______________________
8