№ 223
гр. Благоевград, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети април
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:П. Узунов
Членове:Вера Коева
Милена Каменова
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Вера Коева Въззивно гражданско дело №
20241200500252 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и с. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 2653/02.02.2024г., подадена от И.
А. Д., с която се обжалва Решение № 873/11.12.2023г., постановено по гр.д.№
1205/2022г. по описа на РСБ, в следните части: в частта, с която искът с
правно основание чл.220, ал.1 КТ е уважен за сумата над 715,00 лв.; както и в
частите, с които са отхвърлени като неоснователни исковете за заплащане на
следните суми:
- за заплащане на сумата в размер на 1 067.03 евро или левова равностойност
в размер на 2 086.93 лева, представляващи разликата между договорения
съгласно Допълнително споразумение № ... размер на трудовото
възнаграждение и размера на установената основна работна заплата и
допълнителни трудови възнаграждения за същата работа в И., за месец
февруари 2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване
на насрещния иск до окончателното изплащане на цялата дължима сума;
- за заплащане на сумата в размер на 777,03 евро или левовата равностойност
1
в размер на 1 519.73 лева, представляващи разликата между , договорения
съгласно Допълнително споразумение № ... размер на трудовото
възнаграждение и размера на установената основна работна заплата и
допълнителни трудови възнаграждения за същата работа в И., за месец март
2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
насрещния иск до окончателното изплащане на цялата дължима сума;
- за заплащане на сумата в размер 1 271.44 евро или левова равностойност в
размер на 2 486.52 лева, представляваща неизплатен извънреден труд за 10
дни, положен през почивни дни за целия период на командироване -
11.01.2022г. до 19.03.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане на цялата
дължима сума.
- за заплащане на сумата в размер 238.88 евро, или левовата равностойност в
размер на 467.20 лева, представляваща неизплатен извънреден труд за един
ден, положен през официален празник — 03.03.2022г., ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното
изплащане на цялата дължима сума.
Във въззивната жалба се излагат подробни фактически и правни доводи за
незаконосъобразност на решението в обжалваните части. Поддържа се тезата,
че спрямо спорния казус е приложимо трудовото законодателство на И.,
според което минималната продължителност на предизвестие за прекратяване
на трудово правоотношение е от една седмица и именно за този период е
дължимо обезщетение по чл.220, ал.1 КТ. Изтъкват се подробни правни
доводи и в насока, че минималния размер на дължимата почасова ставка
според приложимото законодателство е в размер на 14,93 евро на час, поради
което на ищеца се дължи присъждане на разликата на трудовото
възнаграждение, спрямо приложимата ставка. Оспорва се фактическия извод
на съда, че е недоказано полагането на извънреден труд от ищеца, като се
сочи събирането на относими гласни доказателства за това.
При поддържане на възражения в горната насока се иска отмяна на
решението в обжалваните части и уважаване на предявените насрещни искове
и присъждане на разноски. Не се сочат доказателства.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на жалбата от
въззиваемата страна.
2
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Оспорват се доводите на
въззиваемата страна относно срока на продължителност на дължимото
предизвестие, както и се изтъкват подробни аргументи за приложимия размер
на дължимата дневно почасова ставка от 10,50 евро на час, а не в посочения
от жалбоподателя размер от 14,93 евро на час. Сочат се и конкретни
възражения относно недължимост на вземане за извънреден труд и за труд
през официален празник.
Иска се потвърждаване на решението в оспорваните части и присъждане на
разноски. Няма искане за събиране на доказателства.
Жалбоподателят, редовно призован, се представлява от пълномощник,
който поддържа оспорванията в частите, в които обжалва решението. Не сочи
доказателства.
Ответната по жалбата страна, чрез пълномощник и с писмено становище,
оспорва жалбата, няма искания за доказателства. Иска потвърждаване на
решението в обжалваните части.
Съдът, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите и
съображенията, изложени от страните, и като разгледа и прецени събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
От трудов договор № 300995/28.07.2021г., се установява, че между
страните е било сключено валидно трудово правоотношение, по силата на
което въззивникът е заемал при ответника длъжността „работник
строителство“ при 8 часов работен ден, петдневна работна седмица с
уговореното основно месечно брутно трудово възнаграждение от 650 лв..
Съгласно чл. 3 от договора, същият е сключен на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 -
до завършване на определена работа на фотоволтаични обекти, във вр. с чл.
70 от КТ, с изпитателен срок от 6 месеца, уговорен в полза на Работодателя,
считано от датата на постъпване на работа.
С Допълнително споразумение № ..., при условията на чл. 121а от КТ
работодателят е командировал работника-служителя в И., Н., Ф. и Д. за
изграждане на фотоволтаични електро централи според приложен график с
договорени параметри, а именно за периода от 11.01.2022г. до 15.04.2022.
Страните се съгласили, че дължимото на ответника брутно трудово
възнаграждение за полагания от него труд за всеки изработен час, с включени
3
транспорт и настаняване в държавата на командироване в И. бил 10,50
/десет евро и петдесет евроцента/; за Н. по 9,85 евро за всеки изработен час; за
Ф.: заплащане според френското законодателство средно 10,48 евро за
отработен час; за Д. - 17,40 евро за всеки изработен час, с включени
транспорт и настаняване в държавата на командироване. С чл.4 от
допълнителното споразумение страните се уговорили възнаграждението да се
изплаща ежемесечно от 25-30 число на месеца следващ положения труд, като
е уговорено, че работникът няма да полага извънреден и нощен труд, а
квартирните разходи са за сметка на работодателя.
Със ... И. Д. е депозирал молба до работодателя на основание чл. 326, ал. 1
КТ да бъде прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 326,
ал. 1 КТ във вр. с чл. 220, ал. 1 КТ, като е заявил че няма да отработи
уговореното в трудовия договор предизвестие, а със ... , на основание чл. 326,
ал. 1 КТ е прекратено трудовото правоотношение с въззивника И. Д., поради
подадено заявление от лицето на 20.03.2022г. без отработване на уговореното
предизвестие. Отразено е в заповедта, че работникът дължи обезщетение по
чл. 220, ал. 1 КТ за срока на неспазено предизвестие - в размер на брутно
трудово възнаграждение.
Св.Д. потвърждава, че за процесния период е работил с въззивника в
чужбина и описва естеството на извършваната от него работа.
За нуждите на настоящото оспорване съдът анализирана данните от
приетата съдебно – счетоводна експертиза само по отношение на обжалваните
части на решението. В тази връзка вещото лице е посочило, че размерът на
основната работна заплата по данни на И. от 01.01.2022г. в И. е 1 775 евро,
като максималното работно време, което работник или служител следва да
работи в средна работна седмица е 48 часа. Вещото лице подробно е описало
включването на всички дължими и уговорени между страните компоненти на
дължимото трудово възнаграждение за процесния период. Вещото лице сочи,
че максималното работно време, което работник или служител следва да
работи в средна работна седмица е 48 часа, като счита, че в И. не е
предвидено увеличение на работната заплата при полагане на извънреден
труд в събота. Допълнително заплащане (или платен отпуск) е предвидено за
полагане на труд в неделя. Не е извършвано изплащане на положен
извънреден труд.
4
Така установеното от фактическа страна, сочи на следните правни изводи:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.На основание чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва
да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните /т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение в обжалваните части е валидно и допустимо, поради което следва да
бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя, изложени във въззивната жалба
относно правилността му в оспорваната част на поддържаните в жалбата
основания.
По същество:
Искът с правно основание чл.220, ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за
неспазен срок на предизвестие, предявен от работодателя, е оспорен от
въззивника само по размер, но не и по основание. Оспорването на тази иск по
отношение на присъдения размер е неоснователно. Възивникът поддържа, че
такова обезщетение за неспазен срок на предизвестие е дължимо само за една
седмица, каквато е била продължителността на срока на предизвестие в
страната, в която е полагал труд.
Няма спор между страните относно факта на командироване на въззивника
от въззиваемата страна, в качеството на работодател за процесния период в
И. по реда и условията на чл.121а КТ – в рамките на предоставяне на услуги.
Съгласно чл.121а, ал.4 и ал.5 КТ за срока на командироването на работника
или служителя се осигуряват най – малко същите минимални условия на
работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи
същата или сходна работа в приемащата държава. В тази връзка въззивникът
се позовава, че минималният срок на дължимото предизвестие в И. е от една
седмица, затова дължи обезщетение само за този период, а не за един месец.
Съгласно Кодекса на международното частно право (чл. 29), съдът
разглежда делата с международен елемент по своите процесуални правила.
5
Същевременно е допустимо по граждански и търговски дела с международен
елемент да приложи към съществото на спора чуждо, а не българското
материално право. Съгласно разпоредбите на чл.121а, ал.4 и 5 КТ при
командироване при условията на тази глава по КТ приложими са минимално
установените стандарти за това по материалното право на приемащата
държава, в която работникът или служителят полага труд. Ето защо подлежи
на установяване пред българския съд на относимото към въпроса за
минималните размери на дължимото от работника или служителя
предизвестие при желание за напускане на работа.
На основание чл.43 от КМЧП страната, която се е позовала на
приложимост на чуждо материално право по спорния въпрос , е представила
заверен превод на извадка от Закон за минималния срок за отправяне на
писмено предизвестие и условията за наемане на работа, 1973г. От
насрещната страна не е оспорен, както превода, така и фактът, че това е
относимото към спорния въпрос материално право. Съгласно чл.4 и
следващите от цитирания закон се установява, че е установен минимален
срок на предизвестие, в зависимост от притежавания от работника или
служителя стаж, но в случаите, когато прекратяването на правоотношението е
по инициатива на работодателя, а в чл.5 , чрез техниката на препращане, се
установяват минимална продължителност на срокове. Установяване
наличието на минимален срок означава, че е недопустимо уговарянето на
друга продължителност под минимално установеното, но не и когато, както е
в случая, страните са уговорили срок от един месец, какъвто е минималният
срок в КТ , съгласно чл.18 от трудовия договор, който препраща за
неуредените в договора случай приложимост на нормите на българското
законодателство.
Условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставянето на услуги са уредени в разпоредбата
на чл. 121а от Кодекса на труда КТ) и въпросите са детайлизирани
вНаредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници
и служители в рамките на предоставяне на услуги (Наредба за
командироването и изпращането). С тези актове в българското
законодателство бяха въведени изискванията на Директива 96/71/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 г., относно
6
командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги, ОВ, L
18/1 от 21 януари 1997 г., (Директива 96/71/ЕО) и Директива 2014/67/ЕС за
осигуряване на нейното изпълнение.
По отношение на осигуряване от работодателя на минималните условия на
работа, които следва да бъдат осигурени на работниците и служителите,
които са командировани в рамките на предоставянето на услуги, са
определени в чл. 2, ал. 2 Наредба за командироването и изпращането.
Съгласно цитираната разпоредба на чл.2 и 3 от Наредбата под минимални
условия включва споразумяване на страните по следните въпроси: 1.
характера и мястото на работа; 2. времетраенето на изменението на трудовото
правоотношение чрез посочване на начална и крайна дата на
командироването; 3. размера на основното и на допълнителните трудови
възнаграждения; 4. условията за полагане на извънреден и на нощен труд и
размера на заплащането им; 5. продължителността на работния ден и
работната седмица, на дневната, междудневната и седмичната почивка, както
и дните на официалните празници в приемащата държава; 6. размера на
платения годишен отпуск; 7. условия за жилищно настаняване на работника
или служителя, когато то се предоставя от работодателя по време на
командироването; 8. финансови условия на командировката извън посочените
в т. 3 и 4;9 вида на транспортните средства и маршрута, а съгласно ал. 3 -
дните на пътуване, почивните и празничните дни се включват в срока на
командироването.
С други думи – правото, на което се позовава въззивникът като приложимо,
установява само минимален срок, но същото не е приложимо относно срока за
продължителност на предизвестието, който всяка от страните дължи при
прекратяване на договора. Срокът за прекратяване на правоотношението се
урежда по българското законодателство /материално право на КТ/, тъй като
този въпрос не е сред изборените в чл.2 и 3 на Наредба за условията и реда за
командироване и изпращане на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги, които се уреждат между работника и работодателя
при командироване при условията на чл.121 и сл. КТ, като минимални
условия, съобразно материалното право на приемащата държава.
Ето защо – въззивникът не установи, че срокът на дължимото предизвестие
за прекратяване на правоотношението по правото на държавата, в която е
7
полагал труд е бил една седмица и същото е било приложимо за конкретния
казус, поради което и на това основание оспорването на размер на
присъденото обезщетение по чл.220, ал.1 КТ е неоснователно.
На същото основание е неоснователно обжалване на решението, в частта, с
която са отхвърлени насрещните искове на въззивника за заплащане на
извънреден труд за 10 дни за периода от 11.01.2022г. -19.03.2022г. и за
извънреден труд за един ден – на трети март 2022г. според Закон за
организацията на работното време, 1997г. чл.15 и сл. минималната
продължителност на работната седмица в приемащата държава – И. е
установена на 48 часа седмично. От събраните , както писмени, така и гласни
доказателства, не се установи от въззивникът, който носи тежестта по чл.154,
ал.1 ГПК да го установи – фактът, че за процесния период е полагал труд над
тази средна седмична продължителност на работното време в приемащата
държава. Също така, съгласно цитираната и приложима наредба – чл.2, ал.2,
т.5 предмет на уреждане като минимален стандарт на условия на работа в
приемащата държава е дните на официални празници, не в изпращащата, а в
приемащата държава. В този смисъл в допълнителното споразумение, с което
въззивникът е бил командирован няма уговаряне, че националния празник на
изпращащата държава ще бъде почивен, неработен ден в приемащата, в която
работникът ще полага труд. Ето защо 03.03.2022г. за приемащата държава е
бил обичаен работен, а не почивен ден, поради което при полагане на труд на
тази дата в И. на въззивникът не се дължи извънредно заплащане.
Неоснователно е оспорването и в частта, с която се иска присъждане на по-
висок размер дължимо трудово възнаграждение за месеците – февруари
2022г. и март 2022г. с твърдението, че дължимото на част възнаграждение в
приемащата държава е в размер на 14,93 евро. За да претендира такова
възнаграждение въззивникът е представил справка на уговорена ставка за
лица, заети в областта на строителството в приемащата държава. Съгласно
официалния сайт на правителството на И. за 2022г. минималната часова
ставка е от 10,50 евро. Това е и уговореният размер дължимо възнаграждение
в споразумението за командироване. Не е налице основание за прилагане на
по-висока ставка, тъй като това е минималният размер дължимо
възнаграждение за час в приемащата държава. Евентуално уговорени други
ставки в други частни браншове и отрасли, са неприложими към казуса, тъй
като съдът следва и дължи да приложи уговореното и това, което е
8
установено като минимален размер дължимо възнаграждение за час за
съответния период, според официалните данни за това от официалния сайт на
правителството на приемащата държава И..
По разноските:
С въззивната жалба се възразява и по размера на присъдените разноски,
поради което съдът дължи произнасяне и по този въпрос. И двете страни са
поискали присъждане на адвокатски възнаграждения, представени са
доказателства за направени такива и са направили възражения за
прекомерност.
При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва
да се вземат предвид и постановените по тези въпроси решения на Съда на
Европейските общности, които по арг. на чл.633 ГПК са задължителни за
съдилищата в страната. В Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът
на ЕС дава принципни тълкувания и разяснения относно приложението на
института на съдебните разноски в светлината на правото на ЕС. С
цитираното решение е постановено, че правната уредба следва да цели да
гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски,
като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или
труда, които трябва да се положи за защитата на съответното право.
Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва
да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата
делото страна действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са
разумни. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че
загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени
от другата страна разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да
има право на възстановяване поне на една значителна и подходяща част от
разумните разноски, които действително е понесла. Съответстваща на
правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в
които прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би
довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. " С това решение на СЕС, указва на българския
съд, при направено възражение за прекомерност и изрично оспорване на
присъдения размер разноски за адвокатско възнаграждение, да извърши
9
проверка дали в конкретния случай определеният и присъден размер разноски
съответстват на принципа на пропорционалност и дали същите съответстват
на вида и обема на действително свършената работа, като в този случай не е
обвързан и не следва да прилага Наредбата за МРАВ, както по отношение
минимален размер според интерес, така и кумулативно за всеки предявен иск.
Съгласно чл.36, ал. ЗАдв. адвокатското възнаграждение следва да е
справедливо и обоснован. Според съд. практика / Р.№ 9273/27.07.2016 г.,
постановено по адм. дело № 3002/2015 г. по описа на ВАС, потвърдено с Р.
№ 5485 от 2.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1403/2017 г., 5-членен състав/
размерът на адвокатските възнаграждения се обосновават с два обективни
критерия-обемът и сложността на извършената работа, величината на
защитавания интерес, както и действителната фактическата и правна
сложност на делото. За да се приеме, че минималните размери на
адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, цената на
адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия
кумулативно.
От това следва извода, че при положение, че минималните размери на
адвокатските възнаграждения се гарантирани с правна норма, не може да се
приеме, че те са обосновани и справедливи и съответстват на целта на закона,
щом се определят само от защитавания материален интерес. Във всички
случаи следва да се държи сметка и за вида, обема и естеството на
свършената работа. При отчитане в случая горните два критерия съдът счита,
че следва да определи дължимото на въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение, както по първоначалния иск, така и по предявените
насрещни такива общо в размер на 1700 лв., дължими пред първата
инстанция. Или общо дължимите от въззивника на въззиваемата страна
разноски пред първата инстанция следва да се определят на 2014,40 лв. – 1700
лв. за адв.възнаграждение, което съдът намира за разумно, справедливо и
пропорционално, съобразна фактическата и правна сложно на делото и
свършената работа, сумата от 114,40 лв. лв. за заплатена държавна такса и
сумата от 200 лв. за вещо лице.
При същите аргументи , с оглед изхода от въззивното обжалване
въззивникът дължи на въззиваемата страна сумата от 800 лв. разноски за
адвокатско възнаграждение. Над този размер до поискания съдът счита, че
10
същият не съответства на вида и обема на свършената работа и на критерия за
справедливост и пропорционалност на разноските.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 873/11.12.2023г., постановено по гр.д.№ 1205/2022г.
по описа на РСБ, в частта, с която И. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ...
е осъден да заплати на „С. ..., със седалище и адрес на управление: гр. Б. ...,
представлявано от М.В. сумата над 2014,40 /две хиляди и четиринадесет лева
и четиридесет стотинки/ лв. разноски пред първата инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 873/11.12.2023г., постановено по гр.д.№
1205/2022г. по описа на РСБ в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА И. А. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ... да заплати на „С. ...,
със седалище и адрес на управление: гр. Б. ..., представлявано от М.В. сумата
от 800 /осемстотин/ лева разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11