Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 11.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В
състав, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
като разгледа докладваното
от съдия ДИМОВ ч.гр.дело № 14780 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 435, ал. 2 и сл. ГПК.
Образувано е по жалба на Н.В.П. –
длъжник по изпълнително дело № 20117810400477 по описа на ЧСИ Г.Д.с рег. № 781,
подадена чрез пълномощника адв.С.Д.срещу
разпореждане от 25.07.2019 г. на ЧСИ Г.Д., с което е оставена без
уважение молба на длъжника, с искане за прекратяване на делото, тъй като не са
настъпили основанията по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на делото.
В жалбата
се излагат подробни доводи за
незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че за период от
повече от две години от страна на
взискателя не са искани, а от съдебния изпълнител съответно не са извършвани
изпълнителни действия, предвид на което е настъпила по силата на закона
перемпция на изпълнителното дело. Прави искане за отмяна на обжалваното
разпореждане и за прекратяване на изпълнителното дело на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК.
Претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът по жалбата и взискател
по изпълнението – „ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА“ АД, гр.София, не е подал писмено
възражение и не взема становище по жалбата.
ЧСИ Г.Д.е
изложил мотиви по чл.436, ал.3
от ГПК, в
които поддържа становище за неоснователност на жалбата.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
В разпоредбата на чл.435, ал.2 от ГПК /след изм. - ДВ, бр.86 от
2017г./ са регламентирани кои изпълнителни
действия могат да бъдат обжалвани от длъжника,
а именно: т.1
постановлението за глоба; т.2 насочването на изпълнението върху имущество,
което смята за несеквестируемо; т.3 отнемането на движима вещ или
отстраняването му от имот, поради това, че не е уведомен надлежно за
изпълнението; т.4 отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда
на чл.468, ал.4 и чл.485 ;
т.5 определянето на трето лице за пазач, ако не са
спазени изискванията на чл.470, както и в случаите по чл.486,
ал.2; т.6 отказа
на съдебния изпълнител да спре, да
прекрати или да приключи принудителното изпълнение; т.7 разноските по
изпълнението. С оглед на цитираната разпоредба, в която са изброени изчерпателно и лимитативно
действията на съдебния изпълнител, които могат да бъдат предмет на обжалване от
длъжника, към които се включва и отказ за прекратяване на изпълнителното дело,
съдът приема, че жалбата, с която е сезиран, е процесуално допустима. На
следващо място жалбата, с която съдът е сезиран, е подадена в срока по чл.436,
ал.1 от ГПК, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА:
Прекратяването на изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва ex lege с
изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие, насочено към
удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т.е. при
всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“, а съдебният изпълнител може само да прогласи
в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването
на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т. 10 на ТР
№ 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е
и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г., ІV г.о. на ВКС.
Бездействието на съдебния изпълнител да изпълни поискано действие или да
предприеме действие, за което е овластен, е бездействие на самия взискател,
който е заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да
поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. Взискателят
винаги има право, лично да сочи изпълнителни способи, а в случай на отказ на
съдебния изпълнител да извърши искано от него изпълнително действие, той
разполага с право на жалбата по чл. 435, ал. 1 ГПК. Именно поради тази причина,
законът не санкционира бездействието на съдебния изпълнител, а това на
взискателя.
Съгласно приетото в мотивите на т.
10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК, изпълнителни
действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или
са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Когато взискателят не
е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че
прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
"перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може
само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е
дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното
производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Законодателят
изрично е приел в ГПК, че само в случаите, в които
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в двугодишен
срок от последното действие, то се презумира отпадане на интереса му от
търсеното изпълнение и в този случай на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК
прекратяването на изпълнителното производство ще настъпи по силата на закона,
от момента на изтичане на срока, който тече считано от последното действие на
взискателя. В случая при преценка висящността на
конкретното изпълнително дело съдът намира че е налице период по-дълъг от две години, в който взискателят е бездействал.
Проследявайки хронологията, когато са
извършени изпълнителните действия /независимо от това дали
прилагането им е поискано от взискателя или
са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ/, съдът намира, че са налице
законовите основания за прекратяване на изпълнението поради бездействие от
страна на взискателя. В случая безспорно се установява, че по изпълнителното
дело е изтекъл законоустановения двугодишен срок по т.8 на чл.433 от ГПК,
в който да не са извършвани изпълнителни
действия.
В настоящия случай съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че за времето от 13.04.2011 г. до 13.04.2013 г. - период от 2 години, взискателят по
изпълнителното дело не е поискал извършването на изпълнителни действия,
респективно не са извършвани изпълнителни действия, поради което предпоставките на чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство са били налице. С оглед
на което съдът приема, че считано от 14.04.2013 год., изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК. Проследявайки
хронологията, когато са извършени изпълнителните действия /независимо
от това дали прилагането им е поискано от взискателя или
са предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/ съдът намира, че са налице законовите
основания за прекратяване на изпълнението поради бездействие от страна на
взискателя. В случая безспорно се установява, че по изпълнителното дело е
изтекъл законоустановения двугодишен срок по т.8 на чл.433 ГПК, в който да не са извършвани изпълнителни
действия. Следователно към 14.04.2013 г., прекратяването на изпълнителното
производство е настъпило по силата на закона поради бездействие от страна на взискателя в
продължение на предвидения в закона двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, с което е осъществен фактическият състав на посочената разпоредба и
конкретното основание за прекратяване на производството по делото.
В
настоящия случай, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че по
процесното изпълнително дело е изтекъл законоустановения двугодишен срок по т.8
на чл.433,ал.1 от ГПК, в който не са извършвани изпълнителни действия.
Обжалваното разпореждане от 25.07.2019 г. на ЧСИ Г.Д., с което е оставена без уважение молбата на длъжника, с искане за
прекратяване на делото е неправилно и незаконосъобразно, и като такъв следва да
бъде отменено. Доколкото
прекратяването, като процесуално действие във фазата на изпълнителното дело се
извършва с постановление на органа по изпълнението, който извод се налага по
аргумент на чл. 433, ал.1 и ал.2 от ГПК и съдът няма правомощие по закон да
прекрати изпълнително дело, тъй като такава компетентност е предоставена на
съдебния изпълнител, делото следва да се върне на ЧСИ Г.Д., с рег.№ 781 при
КЧСИ, с район на действие СГС, с указания да издаде постановление за
прекратяване на изпълнително дело № 20117810400477 на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, тъй като се установи, че са налице законовите предпоставки за това.
По отношение на разноските по
настоящето дело:
Искането за присъждане на сторените от
жалбоподателя съдебно-деловодни разноски в настоящето производство е
неоснователно, независимо, че жалбата е уважена.
Отговорността за разноски се понася от страната, срещу която е постановено
решението, спрямо която тя е санкция за неоснователно предизвикан спор. В
случая производството е по повод жалба срещу действия на частен съдебен
изпълнител, като взискателят /ответник по жалбата/ не е дал повод за съдебното
производство със свое поведение или действие. В този случай взискателят не
следва да носи отговорност за разноските по обжалване на незаконосъобразното
действие на съдебния изпълнител. Отговорността на съдебния изпълнител за вреди
се реализира по друг ред, регламентиран в нормата на чл. 441 от ГПК.
Водим от горното СГС, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба, подадена от Н.В.П., с ЕГН **********, с
адрес: *** – длъжник по изпълнително
дело № 20117810400477 по описа на ЧСИ Г.Д.с рег. № 781, чрез пълномощника адв.С.Д., разпореждане от 25.07.2019 г. на ЧСИ Г.Д., с което е оставена без уважение молба на длъжника, с искане за
прекратяване на делото.
ВРЪЩА делото на ЧСИ Г.Д., с рег.№ 781 при
КЧСИ, с район на действие СГС, с указания за извършване на действия, съгласно
мотивите на настоящия съдебен акт.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.