№ 440
гр. София, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно търговско дело
№ 20211001001062 по описа за 2021 година
Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Л. Л. П. и М.Г. К.-П., с която
оспорват решение № 264 915 от 21.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 11 526/20 г., по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 26 състав, с което е признато за
установено, че Л. Л. П. и М.Г. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата
95 837.69 евро, ведно със законната лихва от 9.01.2020 г. до окончателното изплащане,
представляваща неиздължена сума за главница по договор за ипотечен кредит от 30.10.2008
г., Анекс №1 от 23.06.2009 г., Анекс №2 от 19.11.2010 г., Анекс №3 от 26.10.2011 г., Анекс
№4 от 13.12.2011 г., Анекс №5 от 26.09.2012 г. и Анекс № 6 от 11.10.2012 г., както и сумата
от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г., за които суми е
издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на Софийски районен
съд, 72 състав, осъдени са Л. Л. П. и М.Г. К.-П. да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата
4 608.65 лв. разноски в заповедното и сумата 5 024.35 лв. разноски в исковото производство
и са отхвърлени възраженията на Л. Л. П. и М.Г. К.-П. за нищожност на клаузи от договор
за ипотечен кредит от 30.10.2008 г. поради неравноправност и за прихващане на
задължението им към „Банка ДСК“ ЕАД със сумата 30 708.81 евро по решение №
99/9.04.2014 г. по гр.д.№ 2224/13г. на Бургаски окръжен съд, като неоснователни.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, поради извършени
съществени процесуални нарушения и неправилно, поради неправилното приложение на
материалния закон. Инвокира доводи за съществени процесуални нарушения изразяващи се
в даване ход на делото, въпреки неприлагането на заповедното производство, за което се
твърди, че следва да е приключило за да се образува исковото производство. С оглед на това
твърдят, че висящото заповедно производство е процесуална пречка за даване ход на делото.
1
Като процесуално нарушение сочи нарушаването на принципа на равнопоставеността, тъй
като твърди, че е налице нарушаването на задължението на всяка страна да представи
препис от доказателства за другата. Твърди, че ищецът е представил две становища ( на
01.02.21 г. и на 04.03.21 г.), които не са качени в електронната папка, с което е нарушен
принципа за равнопоставеност на страните. С оглед на така цитираните процесуални
нарушения молят съда да върне делото за ново разглеждане.
По отношение на твърденията за несъобразяване с материалния закон
инвокира довод, че решението противоречи на принципа на диспозитивното начало и
задължението фактите в заповедта за изпълнение и решението на съда по чл.422 от ГПК да
са идентични, да се припокриват. В тази връзка сочи възприета различна фактическа
обстановка по отношение на предсрочната изискуемост в решението и заявеното от ищеца.
Твърди, че съгласно т.18 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС
заповедния съд е длъжен да изследва предпоставките за предсрочната изискуемост. Твърди,
че съдът е следвало да отхвърли исковете защото липсва идентичност между заявеното от
кредитора и действителната фактическа обстановка, защото банката е прикрила факти,
важни за делото, за да за обиколи закона и постигне целения от нея резултат. Твърди, че
кредиторът се е опитал да се възползва от своето недобросъвестно поведение за да се
обогати неоснователно. В тази връзка твърди, че няма как кредиторът да твърди, че
предсрочната изискуемост е настъпила 2019 г., а съдът да приеме, че същата е настъпила на
04.11.2015 г., факт който ищецът се опитва да отрече в свои становища. Твърди, че съдът
правилно е приел, че предсрочна изискуемост може да бъде обявена само веднъж, но защо
приема предсрочна изискуемост, която ищецът не е твърдял. Оспорва изводите на съда по
отношение на настъпването на предсрочната изискуемост, като твърди, че съобразно
практика на ВКС същата настъпва само по отношение на непогасения остатък от
главницата. Твърди, че настъпилите падежи на главницата, лихви и такси, изискуемостта
вече е настъпила преди това е не може да настъпи повторно. Развива доводи, че ако е
приложен закона незаплатените 18 вноски, вкл. 11 890.94 евро главница и 1 675.40 евро
лихви са погасени по давност от момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в
съда – 04.01.2020 г., защото изискуемостта на същите е настъпила с неплащането на
последната вноска 15.12.2014 г. и към момента на подаване на заявлението вече е изтекла,
както петгодишната давност за главницата, така и тригодишната давност за
възнаградителната лихва. Оспорва и изводите на съда по отношение на липсата на
недобросъвестно поведение на банката, което е причинило вреди на ответниците. В тази
връзка твърди, че между страните е имало обичайна практика за сключването на анекси за
освобождаване на имоти, с цел продажба и възстановяване на част от отпуснатия кредит.
Оспорва и изводите на съда по отношение на липсата на неравноправни клаузи по
отношение на размера на дължимата лихва. В тази връзка твърди, че действително лихвата
не е променяна, но това не означава, че първоначално е определена законосъобразно, с
посочването на компонентите и начина на определяне на нейния размер. С оглед на това
моли съда да обезсили атакуваното решение и да върне делото за ново разглеждане, а ако се
прецени, че процесуалните нарушения не са толкова съществени моли съда да отмени
2
атакуваното решение и да се отхвърлят исковете по същество.
Въззиваемата страна „Банка ДСК” АД оспорва подадената въззивна жалба.
Твърди, че същата е неоснователна. Релевира доводи свързани с отношенията между
страните, като не оспорва, че в полза на банката са издадени две заповеди за изпълнение, но
твърди, че поради непредявяване на установителния иск в срок първата е обезсилена, поради
което и след влизане в сила на определението банката е предприела счетоводни операции, с
които на кредита е върнат статут на редовност. Поради продължаващо неплащане на
задълженията банката е упражнила правото си на предсрочна изискуемост, като е връчила
покани на длъжниците, а съдът не е приел за установено дължимостта на част от вземанията
претендирани от банката и обективирани в заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение. Оспорва и твърдението, че съдът неправилно не е уважил направеното
възражение за погасяване на задълженията. В тази връзка твърди, че действително съгласно
цитираното тълкувателно решение размерът на вземането се определя от непогасения
остатък, но това не погасява вече възникналите и изискуеми вземания на кредитора до
момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Оспорва и наведените доводи за
неправилност на изводите на съда по отношение на липсата на противоправно поведение от
страна на банката, както и за липсата на неравноправни клаузи. Твърди, че лихвата е
определена от два компонента, с конкретно посочени стойности, което не буди неяснота
относно начина на определяне на нейния размер, обстоятелство даващо основание да се
приеме, че е налице неравноправна клауза. Твърди, че от доказателствата по делото се
установява и наличието на погасителен план, подписан от ответниците, което прави
направеното възражение неоснователно. Моли съда да постанови решение, с което да
потвърди атакуваното като правилно и законосъобразно и претендира разноски за
настоящата инстанция.
Съдът след като се съобрази с доводите изложени в молбата и обсъди
събраните писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 264
915 от 21.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 11 526/20 г., по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 26 състав, че съдът е признал за установено че Л. Л. П. и М.Г. К.-П.
дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 95 837.69 евро, ведно със законната лихва от
09.01.2020 г. до окончателното изплащане, представляваща неиздължена сума за главница
по договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г., анекс № 1 от 23.06.2009 г., анекс № 2 от
19.11.2010 г., анекс № 3 от 26.10.2011 г., анекс № 4 от 13.12.2011 г., анекс № 5 от 26.09.2012
г. и анекс № 6 от 11.10.2012 г., както и сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода
16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело
№ 802/20 г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, отхвърлил е установителните
искове на „Банка ДСК” ЕАД солидарно против Л. Л. П. и М.Г. К.-П. за разликата между
признатия размер от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г.
и претендирания размер договорна лихва от 52 012.91 евро за периода 16.06.2013г. -
02.01.2020 г., изцяло иска за санкционна лихва в размер на 709.34 евро за периода
3
28.08.2013 г. - 02.01.2020 г., иска за обезщетение за забава в размер на 159.73 евро за
периода 03.01.2020 г. - 08.01.2020 г., като неоснователни, осъдил е Л. Л. П. и М.Г. К.-П. да
заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 4 608.65 лв. разноски в заповедното и сумата 5 024.35
лв. разноски в исковото производство, осъдил е „Банка ДСК“ ЕАД да заплати на адв. В. П.
на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в размер на
1 824.53 лв. и е отхвърлил възраженията на Л. Л. П. и М.Г. К.-П. за нищожност на клаузи от
договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г. поради неравноправност и за прихващане на
задължението им към „Банка ДСК“ ЕАД със сумата 30 708.81 евро по решение №
99/09.04.2014 г. по гр.д.№ 2 224/13 г. на Бургаски окръжен съд, като неоснователни.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че
на 30.10.2008 г. страните в производството са сключили договор за ипотечен кредит, по
силата на който ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е предоставил на ответниците Л. Л. П.,
кредитополучател, и М.Г. К.-П., съдлъжник, кредит в размер на 129 500 евро със срок за
издължаване 360 месеца. Видно от разпоредбата на чл.7 от договора, страните са постигнали
съгласие размерът на лихвата да се формира от базов лихвен процент за този вид кредит,
определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка,
съгласно условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“.
Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 4,69 %, стандартната
надбавка е в размер на 3,60 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо
8,29 %.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че
кредитът е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот, представляващ апартамент
№ *, находящ се в гр.***, бул.“***“ № **, със застроена площ от 84,12 кв.м. и изба. Видно
от разпоредбата на т.11, неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на
жилищни кредити на физически лица, които кредитополучателят е заявил, че е получил и
приема с подписването на договора.
Не се спори, а се установява и от представените по делото ОУ, действали към
момента на сключване на договора за кредит (версия 1- 10.2008 г.) в т. 18 от ОУ е
предвидена възможност, по преценка на кредитора се допуска освобождаване на
обезпечение по искане на кредитополучателя, ако оценката на оставащото обезпечение е
достатъчна по отношение на остатъка от кредита, съгласно вътрешните правила на
кредитора. С разпоредбата на т.20.1 от ОУ е уговорено, че при забава на плащането на
месечната вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3
процентни пункта. Ако кредитополучателят погаси дължимата месечна вноска до 7 ден след
падежната дата, наказателна надбавка не се прилага. В чл.20.2 е договорено, че при
допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване на молбата
за събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен
процент, увеличен с наказателна надбавка в 10 процентни пункта.
Не се спори, а се установява и от представеният анекс №1 от 23.06.2009 г. към
договора за ипотечен кредит, че страните са уговорили промяна досежно обезпечението на
кредита, като ипотеката на апартамент № * на бул.“***“ е заличена, а кредитът е обезпечен
с три апартамента в гр.Созопол, на ул.“***“ №*8, разположени съответно на 1-ви, 2-ри и 3-
ти етаж на сграда №1, вх.Б, всеки с площ от 107 кв.м., като кредитополучателят е поел
задължението в срок до 30.09.2009 г. да внесе в обслужващата разплащателна сметка в
банката авоар в размер не по-малък от сбора на 1 годишните вноски по кредита. Не се
спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с анекс № 2 от 19.11.2010 г.,
страните са постигнали съгласие, ипотеката върху апартамента в гр.Созопол, на 3-ти етаж да
се заличи, а с анекс № 3 от 26.10.2011 г. ипотеката върху апартамента в гр.Созопол, на 2-ри
4
етаж да се заличи. Като обезпечение на кредита, страните са постигнали съгласие да бъде
апартамента на 1-ви етаж, както да се и учредена ипотека върху два нови апартамента в
същата сграда - на 3-ти етаж с площ от 46 кв.м. и на 2-ри етаж с площ от 46 кв.м. С анекс №
4 от 13.12.2011 г. страните са уговорили, че ипотеката върху апартамента на 2-ри етаж с
площ от 46 кв.м. се заличава, и се учредява нова ипотека върху апартамент в същата сграда
на партерния етаж с площ от 40 кв.м.
Не се спори, а се установява и от анекс № 5 от 26.09.2012 г., че страните са
уговорили ипотеката върху апартамента на 3-ти етаж с площ от 46 кв.м. да се заличи, като е
уредена е ипотека върху нови жилища, като така кредитът е обезпечен със следните имоти,
всички в гр.Созопол, в същата сграда, в която са се намирали предходните обезпечения:
апартамент на партерен етаж с площ от 40 кв.м., апартамент на 1-ви етаж с площ от 17 кв.м.,
апартамент на 1-ви етаж с площ от 24 кв.м., апартамент на 1-ви етаж с площ от 28 кв.м.,
апартамент на 1-ви етаж с площ от 27 кв.м., апартамент на 3-ти етаж с площ от 23 кв.м. Не
се спори, а се установява и от анекс № 6 от 11.10.2012 г., че страните са уговорили ипотеката
върху апартамент от 28 кв.м. на 1 -ви етаж да бъде заличена.
Не се спори, а се установява и от приложеното гр.д.№ 71 699/15 г. по описа на
Софийски районен съд, 141 с-в, че с нотариална покана, изпратена до кредитополучателя и
съдлъжника, банката е уведомила ответниците, че обявява кредита за предсрочно изискуем.
Видно от доказателствата нотариалната покана до ответника П. е връчена от нотариус М. К.,
с р-н на действие PC-София, по реда на чл.47 ал.5 от ГПК на 02.10.2015 г., а нотариалната
покана до ответницата П. е връчена от нотариус К. К., с р-н на действие PC-Бургас по реда
на чл.47 от ГПК на 22.10.2015 г.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 20.11.2015 г.
Банка ДСК ЕАД е подала в Софийски районен съд заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.417 от ГПК срещу кредитополучателя П. и съдлъжника П.. В
заявлението е посочено, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 04.11.2015 г., тъй
като не са погасени 28 погасителни вноски начиная от 15.07.2013 г. Не се спори, а се
установява и от доказателствата, че съдът е разпоредил издаването на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.417 от ГПК срещу настоящите ответници за солидарно
заплащане на банката на следните суми: 95 837.69 евро - неизплатен остатък от главница,
дължима по договора за кредит от 30.10.2008 г. и анексите към същия, сключен между
страните, ведно с лихвата от 20.11.2015 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в
размер на 19 284.15 евро за периода 16.06.2013 г. - 19.11.2015 г., наказателна лихва в размер
на 517.54 евро за периода 04.11.2015 г. - 19.11.2015 г., заемни такси в размер на 1 573.31
евро и 8 553.68 лв. разноски по делото и е издал изпълнителен лист. Не се спори, а се
установява и от доказателствата по делото, че длъжниците са подали възражение по чл.414
от ГПК и съдът е указал на взискателя, че следва да предяви иск по чл.422 от ГПК. Не се
спори, а се установява и от доказателствата по делото, че заявителят е предявил иска след
срока по чл.422 от ГПК, с определение от 29.08.2018 г., влязло в сила на 19.12.2018 г.
заповедният съд е обезсилил заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.
Не се спори, а се установява и от приложеното по делото копие на гр.д. №
802/20 г. по описа на Софийски районен съд, 72 с-в, че през 2019 г. банката е изпратила нова
покана до кредитополучателя и до съдлъжника, в която е посочено, че от датата на
получаване на това писмо цялата дължима и непогасена главница по договора за кредит
става дължима и върху нея се начислява законова лихва. Поканата е връчена лично на
кредитополучателя П., чрез ЧСИ С. Я., с р-н на действие СГС, на 05.10.2019 г. и на
съдлъжника П. по реда на чл.47 ал.5 от ГПК на 14.10.2019 г.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 09.01.2020 г.
банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК
срещу длъжниците Л.П. и М.П. въз основа на същия договор за ипотечен кредит от
5
30.10.2008 г. и 6 бр. анекси към него, като в заявлението е посочила, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем на 03.01.2020 г., като със заповед за незабавно изпълнение, издадена
по ч.гр.д. № 802/20 г. по описа на Софийски районен съд, 72 с-в заповедният съд е уважил
заявлението и е разпоредил да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК солидарно срещу длъжника П. и длъжницата П. за
сумата 95 837.69 евро главница по договор за кредит от 30.10.2008 г., включваща неплатени
вноски за периода 15.07.2013 г. - 15.12.2019 г. ведно със законната лихва от 09.01.2020 г.,
санкционна лихва в размер на 52 012.91 евро за периода 16.06.2013 г. - 02.01.2020 г.,
санкционна лихва в размер на 709.34 евро за периода 28.08.2013г. до 2.01.2020г.,
обезщетение за забава в размер на 159, 73 евро за периода 3.01.2020г. - 08.01.2020г., такси и
разходи в размер на 3 331.40 евро, от които 2 683.45 евро такси управление, 60 евро разходи
при изискуем кредит и 587.95 евро застраховка обезпечение и 6 097.72 лв. разноски по
делото (5947,72 лв. държавна такса и 150лв. възнаграждение за юрисконсулт). Съдът е
допуснал незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение и е издал изпълнителен лист.
Поради постъпили възражения от длъжниците, с определение от 10.09.2020 г. заповедният
съд е указал на Банката да предяви установителен иск за вземането си срещу длъжниците и
е спрял изпълнението по заповедта за незабавно изпълнение. Определението на заповедния
съд е връчено на Банката на 24.09.2020г. На 23.10.2020 г. банката е предявила искова молба
срещу длъжниците с искове по чл.422 от ГПК, по която е образувано настоящото дело.
От заключението на назначената и изслушана в съдебно заседание счетоводна
експертиза се установява, че кредитът в размер на 129 500 евро е усвоен от
кредитополучателя на 03.11.2008 г., като за погасяване на кредита ответниците са
въстановили на банката сума в размер на 82 952.67 евро, като с нея са погасени следните
задължения: 33 662.31 евро главница, платена в периода 15.11.2008 г. - 28.08.2013 г.,
46 777.82 евро възнаградителна лихва, платена в същия период, 9.83 евро санкционираща
лихва, платена в същия период, 1 909.81 евро такса управление за периода 2009 г.- 2012 г. и
592.90 евро заемни такси, платени за периода 2010 г.-2012 г. Вещото лице твърди, че
редовното погасяване на кредита е преустановено от ответниците на 28.08.2013 г., като след
тази дата суми за погасяване на задължение по договора за кредит не са постъпвали. Вещото
лице е отразило в заключението си, че след влизане в сила на определение от 29.08.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 71 699/15. по описа на Софийски районен съд кредитът е
преизчислен и възстановен в редовност (като редовен) от ищеца. Видно от същото
заключение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение (10.01.2020 г.), по счетоводни записвания непогасената главница е в размер на
95 837.69 евро, формирана от разликата между усвоената главница от 129 500 евро и
погасената главница от 33 662.31 евро, изчислена за периода 15.07.2013 г.-15.12.2019 г.,
непогасената падежирала възнаградителна лихва е в размер на 52 615.66 евро за периода
16.06.2013 г.-02.01.2020 г., която е формирана като разлика между начислената
възнаградителна лихва от 98 790.73 евро и погасената възнаградителна лихва в размер на
46 777.82 евро, непогасената санкционираща лихва по договора е в размер на 709.34 евро за
периода 28.08.2013 г.-02.01.2020 г., непогасените такси са в размер на 3 331.40 евро, от
които 2 683.45 евро неплатена такса за управление за периода 15.11.2013 г.-10.01.2020 г. (7 г.
х 383.35 евро) и 647.95 евро неплатени заемни такси -587.95 евро застраховка обезпечение и
60 евро такса изискуемост. В заключението си вещото лице е отразило, че за целия период
на договора лихвеният процент не е променян. Установила е също предсрочно погасяване
на главницата общо в размер на 27 277 евро, както следва: на 19.09.2012 г. е постъпила
извънредна вноска в размер на 12 097 евро; на 21.09.2012 г. - 140 евро със същото
основание; на 01.10.2012 г. - 800 евро със същото основание; на 11.10.2012 г. - 14 000 евро -
извънредна вноска продажба обезпечение и на 20.11.2012 г. - 240 евро- съгласно банкова
референция. При извършените проверки на счетоводната документация вещото лице е
констатирало, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК (20.11.2015 г.),
6
задължението на главница и възнаградителна лихва по договора е било както следва:
2 699.52 евро начислена и непогасена главница по 29 бр. падежирали месечни вноски за
периода 15.07.2013 г.-15.11.2015 г. и 19 284.15 евро непогасена възнаградителна лихва,
начислена за периода 15.06.2013 г.-20.11.2015 г., като към 15.07.2013 г. всички падежирали
месечни вноски за главница и лихва са погасени.
В показанията си разпитаният по делото свидетел Л. П., баща на ответника П.
и съпруг на ответницата П., твърди, че синът му Л.П. е изтеглил кредита, за да си закупи
жилище в гр.София. Към него момент той е нямал друго жилище. Впоследствие обаче
продал това жилище и обезпечил кредита с жилища в гр.Созопол, които били собственост
на сестрите му. Тъй като синът му искал да намали размера на кредита, се разбирал с
банката да продава ипотекираните жилища и с тях да погасява кредита. Така били сключени
шестте анекса към договора. Твърди, че синът му искал да намали още кредита, затова
решили да продадат едно от ипотекираните в полза на банката жилища на Е. В., а с
получените пари да погасят част от кредита. Твърди, че до този момент не били имали
проблеми с получаване съгласие от страна на банката за заличаване на ипотека върху имота,
сключили предварителен договор с купувачката В.. Управителят на банковият клон ги
уверил, че ще получат съгласието на банката. Но такова не получили. Заради това не могли
да продадат жилището, а купувачката по предварителния договор ги осъдила да й върнат
платените пари. Заради нереализираната продажба на имота, ответниците преустановили
плащането по кредита. Твърди, че с оглед на заведеното съдебно дело от Е. В. банковите
сметки на семейството били запорирани, а имотите - възбранени.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с решение №
99/09.04.2014 г., постановено по гр.д. № 2 224/13 г. по описа на Бургаски окръжен съд,
влязло в сила на 30.04.2014 г., ответницата М.П. и съпругът й Л. П. са осъдени да заплатят
на Е. А. В., гражданка на Руската Федерация сумата 16 000 евро, получена на отпаднало
основание, по преустановил действието си предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 20.02.2013 г., изм. с анекс №1/15.05.2013 г. ведно със законната лихва от
18.11.2011 г., както и сумата 3 000 евро неустойка по чл.5 ал.1 от предварителния договор и
3 863.65лв. разноски.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
С атакуваното решение № 264 915 от 21.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 11
526/20 г., по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 26 състав, че съдът е
признал за установено, че Л. Л. П. и М.Г. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД
сумата 95 837.69 евро, ведно със законната лихва от 09.01.2020 г. до окончателното
изплащане, представляваща неиздължена сума за главница по договор за ипотечен кредит от
30.10.2008 г., анекс № 1 от 23.06.2009 г., анекс № 2 от 19.11.2010 г., анекс № 3 от 26.10.2011
г., анекс № 4 от 13.12.2011 г., анекс № 5 от 26.09.2012 г. и анекс № 6 от 11.10.2012 г., както
и сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., за които
суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20 г. по описа на Софийски
районен съд, 72 състав, отхвърлил е установителните искове на „Банка ДСК” ЕАД
солидарно против Л. Л. П. и М.Г. К.-П. за разликата между признатия размер от 18 957.94
евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г.- 04.11.2015 г. и претендирания размер
договорна лихва от 52 012.91 евро за периода 16.06.2013 г.-02.01.2020 г., изцяло иска за
санкционна лихва в размер на 709.34 евро за периода 28.08.2013 г. - 02.01.2020 г., иска за
обезщетение за забава в размер на 159.73 евро за периода 03.01.2020 г. - 08.01.2020 г., като
неоснователни, осъдил е Л. Л. П. и М.Г. К.-П. да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата
7
4 608.65 лв. разноски в заповедното и сумата 5 024.35 лв. разноски в исковото производство,
осъдил е „Банка ДСК“ ЕАД да заплати на адв. В. П. на основание чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата адвокатско възнаграждение в размер на 1 824.53 лв. и е отхвърлил
възраженията на Л. Л. П. и М.Г. К.-П. за нищожност на клаузи от договор за ипотечен
кредит от 30.10.2008 г. поради неравноправност и за прихващане на задължението им към
„Банка ДСК“ ЕАД със сумата 30 708.81 евро по решение № 99/09.04.2014 г. по гр.д.№ 2
224/13 г. на Бургаски окръжен съд, като неоснователни.
Решението е обжалвано в частта, в която е признато за установено, че Л. Л. П. и
М.Г. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 95 837.69 евро, ведно със
законната лихва от 9.01.2020 г. до окончателното изплащане, представляваща неиздължена
сума за главница по договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г., Анекс №1 от 23.06.2009 г.,
Анекс №2 от 19.11.2010 г., Анекс №3 от 26.10.2011 г., Анекс №4 от 13.12.2011 г., Анекс №5
от 26.09.2012 г. и Анекс № 6 от 11.10.2012 г., както и сумата от 18 957.94 евро договорна
лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020
г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на Софийски районен съд, 72 състав, осъдени са Л. Л. П.
и М.Г. К.-П. да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 4 608.65 лв. разноски в заповедното и
сумата 5 024.35 лв. разноски в исковото производство и са отхвърлени възраженията на Л.
Л. П. и М.Г. К.-П. за нищожност на клаузи от договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г.
поради неравноправност и за прихващане на задължението им към „Банка ДСК“ ЕАД със
сумата 30 708.81 евро по решение № 99/9.04.2014 г. по гр.д.№ 2224/13г. на Бургаски
окръжен съд, като неоснователни. В останалата част, в която са отхвърлени предявените
установителни искове, решението не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:
По отношение на допустимостта на подадената въззивна жалба, настоящият
състав намира, че същата е процесуално допустима, като подадена от оправомощено лице и
в установените от закона срокове. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Разгледана
по същество, настоящия състав намира, че същата е частично основателна (в някой от
наведените доводи) по следните съображения:
По отношение на наведеното твърдение, че атакуваното решение следва да се
отмени и делото да се върне за ново разглеждане поради допуснати процесуални нарушения
от страна на първоинстанционния съд, съдът намира, че същото е неоснователно. Видно от
обстоятелствената част на въззивната жалба, въззивникът е обосновал това искане с
твърдението, че съдът е дал ход на делото, въпреки неприлагането на заповедното
производство и предвид факта, че производството по чл.422 от ГПК е продължение на
заповедното производство, то последното е следвало да бъде приключено за да са налице
всички предпоставки за започване на настоящето производство и с нарушения на принципа
на равнопоставеност на страните, тъй като въпреки възраженията от тяхна страна, съдът не
им е изпратил представените от ищеца след отговора на исковата молба и определението по
чл.140 от ГПК писмени доказателства, приложени по делото. Наведените твърдения са
неоснователни.
Със задължителните указания, дадени по приложението на закона с т.10а от ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС приема, че правото на иск за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при
8
наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му
упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването на
установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване
на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед на
подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение.
Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна
процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая
произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в
заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок.
При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално
действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск,
обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство.
Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на
указания по чл. 415, ал. 1 ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. Освен
тези процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск по чл.422 от
ГПК за същото следва да са налице и общите процесуални предпоставки за предявяването на
установителен иск. Установителен е иска, чиито петитум се ограничава с искане да се
разреши граждански спор със силата на присъдено нещо. Наред с общите условия за
упражняване на правото на иск, вкл. както положителните предпоставки (процесуална
дееспособност, наличие на представителна власт и съобразяването на исковата молба с
изискванията за редовност), така и липсата на отрицателните такива (договор за арбитраж,
наличието на висящ процес между същите страни, относно същия спор, наличието на висящ
процес между същите страни относно друг спор, който е преюдициален), законът е въвел
като предпоставка и наличието на интерес от установяването. В конкретния случай, макар и
неясно формулирано от въззивниците следва да се приеме, че същите претендират
наличието на отрицателна предпоставка за надлежното упражняване на установителния иск
по чл.422 от ГПК, тъй като твърдят, че производството по издаването на заповед за
изпълнение следва да е приключило. Тези доводи са неоснователни, тъй като заповедното
производство е специално съдебно производство, което е функционално свързано с
изпълнителния процес, защото е производство за създаване на съдебно изпълнително
основание, в случаите когато вземането не се оспорва. Ако вземането се оспори,
кредиторът/заявител е принуден да предяви положителен установителен иск. С оглед на
това не може да се възприеме като основателно направеното възражение, че заповедното
производство следва да е приключило, за да се предяви иска по чл.422 от ГПК.
Производството по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК не могат да се възприемат като наличие на висящ
исков процес относно същото право между същите страни, което по същество представлява
отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск.
Неоснователно е второто наведено основание, обосноваващо искане за отмяна
9
на решението и връщането на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд –
нарушаване на принципа на равнопоставеност. Основни принципи на граждански процес са
равенството на страните в процеса и състезателното начало. В този смисъл са чл. 9 и чл. 8 от
ГПК. Прилагането на тези принципи се гарантира чрез множество процесуални норми,
въвеждащи процесуални задължения на съда, измежду които са: задължението на съда да
изпрати препис от исковата молба за отговор на ответника (чл. 131 от ГПК), задължението
му да призовава страните за първото насрочено от него съдебно заседание и за всяко друго
съдебно заседание, което е било пренасрочено в закрито заседание (чл. 140, ал. 3 от ГПК и
чл. 142, ал. 4 от ГПК), задължението му да отлага делото, когато някоя от страните и нейния
адвокат са в невъзможност да се явят поради препятствие, което не могат да отстранят (чл.
142, ал. 2 от ГПК), задължението му да осигури възможност на страните да се запознаят с
исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение,
както и да изразят становище по тях (чл. 8, ал. 3 от ГПК). При неспазването на всяко от тези
задължения съществено се нарушава правото на защита на страната в процеса, поради което
това е съществено процесуално нарушение на съда, което винаги води до неправилност на
постановеното съдебно решение. В конкретния случай, видно от данните по делото на
ответниците е била дадена възможност да се запознаят със становищата на ищеца по делото,
тъй като на гърба на молбата е поставена отметка, че препис от същото е приет за
ответниците. Твърдението, че същите не са качени в електронната папка не може да
обоснове извод за ограничаване на правото на защита, с оглед тази отметка, от която се
установява, че съдът е изпълнил задължението си да осигури възможност на страните да се
запознаят с исканията и доводите на насрещните страни. Твърдението, че с определението
по чл.140 от ГПК съдът не е приел представени от ответниците доказателства не може да
изведе извод, че е налице процесуално нарушение, ограничило правото им на защита,
предвид възможността същите да поискат събирането/приемането на тези доказателства
пред въззивния съд.
По отношение на наведените твърдения за незаконосъобразност на
атакуваното решение (оплаквания по същество) настоящият състав намира следното:
Наведените от въззивниците основания за незаконосъобразност на
атакуваното решение са: нарушение на принципа на диспозитивното начало (липса на
индетитет между заявеното и признато в заповедното производство вземане и заявеното и
признато в решението на съда), по отношение на възприетото относно предсрочната
изискуемост, погасителната давност, липсата на недобросъвестно поведение от страна на
банката, както и по отношение на липсата на неравноправни клаузи по отношение
определянето на размера на лихвата. Така наведените доводи за незаконосъобразност на
атакуваното решение, съдът в настоящия си състав намира за частично основателни по
следните съображения:
Относно предмета на делото в производството по иск по реда на чл. 422, ал.1
ГПК в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно
дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, се приема, че предмет на делото по установителния иск по
10
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането, основано на представения документ - извлечението
от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който
размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите,
относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е
изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Целта на
заповедното производство, продължение на което е производството по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК, е да се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Положението на кредитора
не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство,
отколкото, ако той направо бе предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред.
Съответно не би следвало при развиващото се в хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК
исково производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК да
съществуват пречки да получи по всяка от въведените със заявлението претенции -
главница, възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси и други суми, чието
възникване и изискуемост са доказани в исковото производство, стига тези суми да са в
рамките на посочените в заявлението размери. Доколкото предметът на делото по иска по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК -
извлечение от счетоводните книги, в което съгласно изричното изискване на чл. 60, ал. 2
ЗКИ (ред. ДВ, бр. 59/2016 г.) следва да е посочен броят на вноските, които не са издължени
на договорените дати за плащане или са частично погасени, както и общият размер на
просрочената сума, няма пречка вземането да се признае за съществуващо в размер на тези
вноски, в случаите, когато не е обявена предсрочна изискуемост. Основание на иска са
твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него
субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът
заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново
основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на
друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който произтича
защитаваното в процеса накърнено субективно материално право. Не е налице изменение на
основанието, в случаите когато съдът извършва преценка на доказателства и твърденията на
страните в процеса.
Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на
настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича
вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната
изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с
настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.
Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от
всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността
11
на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът поддържа, че за него се е
породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че
такава възможност се е породила само за част от това задължение, искът няма да бъде
отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Няма
причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, чието
изпълнение се търси по реда на заповедното производство. Доказването на настъпилата
предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера,
в който ще бъде признато вземането на кредитора. В този см. тълкувателните мотиви на т.1
от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС. С оглед на така
цитираната практика настоящия състав намира, че направеното възражение от ответниците
за липса на съответствие между заявеното и признато в заповедното производство вземане и
предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба е
неоснователно. Посоченото от въззивниците определение не е в противоречие с цитираната
в настоящето решение задължителна практика и не лишава съда разглеждащ
установителния иск от правомощието да установява факти, посочени в обстоятелствената
част на исковата молба.
Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение за
незаконосъобразно прилагане на погасителната давност от страна на първоинстанционния
съд. Видно от мотивите на подадената въззивна жалба ответниците твърдят, че съдът
следвало да приложи кратката тригодишна давност по отношение на претенцията за
възнаградителна лихва. Тези доводи са основателни по следните съображения:
Изискуемостта дава възможност на кредитора да иска и да получи изпълнение
във вида и размера, който задължението би имало, ако срокът бе изтекъл. В този смисъл,
упражняването на предоставеното от договора право на предсрочна изискуемост е санкция
за неизправността на длъжника и не погасява уговорените задължения, а отнема
преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и за непадежиралите към този
момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни, санкционни лихви
и такси. Съгласно чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за лихви. Но също "и за други периодични плащания". Следователно
вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва
да се обвързва с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с
продължително или с периодично изпълнение. Ноторно известно е, че специфична
особеност на кредита е отпускането на сумата на еднократно или на траншове, а
погасяването се извършва на части, периодично. Ето защо, при своевременно направено от
ответниците в съответствие с императивното правило на чл. 120 ЗЗД тяхно защитно
възражение за изтекла специална погасителна давност, не може да бъде споделено
съображението на първоинстанционния съд за приложимост в случая на общата
погасителна давност, понеже уговорените погасителни вноски нямали характера на
периодични плащания, както и че възнаградителната лихва включена във всяка анюитетна
вноска обосновава приложението на общата пет годишна давност. Самото разграничаване
12
на вземанията за главница и лихви (отделно възнаградителна от санкционна) в документа по
чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, въз основа на който ищецът е поискал издаването на заповед
за изпълнение и на изпълнителен лист, сочи, че не е налице неделимост на задълженията по
процесния кредит по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД, която да бъде съобразявана в исковото
производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, заведено по кумулативно съединените
положителни установителни искове на банката срещу ответниците. В този см. решение №
130 от 15.04.2020 г., постановено по т.д. № 1 829/18 г., по описа на Т.К., І Т.О. на ВКС.
В заключение, положителния установителен иск срещу двамата ответници за
съществуването на вземане за договорна възнаградителна лихва в размер на сумата от
52 012.91 евро за периода 16.06.2013 г.-02.01.2020 г./, при условията на пасивна солидарност
между последните, ще следва да бъде отхвърлен. С решението си първоинстанционния съд е
присъдил размер на възнаградителна лихва за 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., но с оглед
данните по делото и предвид изрично релевираното възражение за изтекла погасителна
давност (кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД) атакуваното
решение в тази част е незаконосъобразно и като такова следва да се отмени.
По отношение на въведеното от ответниците възражение за прихващане съдът
намира, че същото е неоснователно. Твърденията, че след като банката няколкократно е
давала съгласие за освобождаването на недвижими имоти, предоставени като обезпечение за
извършване на разпоредителни действия, а последния път е отказала е налице виновно
поведение от нейна страна, довело до увреда на ответниците, които са били осъдени да
заплатят на трето лице суми е неоснователно. Право на кредитодателя е да извършва
преценка относно целесъобразността на постъпилите от кредитополучателите искания за
замяна или отмяна на предоставеното обезпечение. Давайки няколкократно съгласие за
освобождаване на обезпечението не обосновава извод, че за кредитодателя съществува
задължение (за банката) всеки път при постъпило искане да дава съгласие.
По отношение на релевираното възражение за неправилно приложение на
закона по отношение на възражението за неравноправност на клаузите от договора за
уговорения размер на лихвата, съдът в настоящия си състав намира, че с оглед изхода на
спора пред настоящата инстанция същото не следва да се обсъжда. В тежест на ответниците
са възложени само задължения произтичащи от получената главница, поради което
инвокираното възражение за нищожност на клаузите е безпредметно да се обсъжда. За
пълнота на изложението следва да се посочи, че от доказателствата по делото не се
установява твърдяната от ответниците неравноправност. Видно от доказателствата по
делото (договор за кредит и заключение на ССЕ) страните са постигнали договореност
относно размера на лихвения процент (8.29%), който не е променян през периода на
договора. Наличието на неравноправни клаузи следва да се преценя само когато в резултат
на неяснота и елементарна логика при определянето на крайния размер на лихвата, каквато
в конкретния случай, предвид ясно посочения размер не е налице.
По изложените съображения настоящият състав намира, че атакуваното
решение следва да се отмени в частта, в която съдът е приел за установено, че ответниците
13
дължат сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г., за
които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа
на документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на
Софийски районен съд, 72 състав, като незаконосъобразно и вместо него да се постанови
решение, с което да се отхвърли така предявеният иск за посочената сума. В останалата част,
предвид съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, настоящият състав намира, че
атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
По отношение на претендирани разноски в настоящето производство съдът
намира, че такива се дължат на въззивниците. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена
да заплати на въззивниците сумата от 1 642.36 лв., на основание чл.38 от ЗАдв.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 264 915 от 21.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 11 526/20 г., по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 26 състав, в частта, в която съдът е
признал за установено, че Л. Л. П. и М.Г. К.-П. дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД
сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г., за които
суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на Софийски
районен съд, 72 състав, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК ********* против Л. Л.
П., ЕГН ********** и М.Г. К.-П., ЕГН ********** установителни искове за признаване за
установено по отношение на Л. Л. П. и М.Г. К.-П., че същите дължат солидарно на „Банка
„ДСК“ ЕАД сумата от 18 957.94 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 4.11.2015 г.,
за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение, въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК от 28.01.2020 г. по ч.гр.дело № 802/20г. по описа на
Софийски районен съд, 72 състав, като погасен по давност.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264 915 от 21.07.2021 г., постановено по гр.д.№
11 526/20 г., по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 26 състав в
останалата обжалвана част, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Л. Л. П., ЕГН
********** и М.Г. К.-П., ЕГН ********** сумата от 1 642.36 лв., разноски пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл.280 от ГПК.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15