№ 1541
гр. ****, 15.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ****, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Симона Р. Донева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско
дело № 20213100501234 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по подадена въззивна жалба № 280993/31.03.2021г. от „Т.М. КОМЕРС"
ЕООД с ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, чрез адвокат Р.Д. Д. от
ВАК, срещу Решение № 260847 от 10.03.2021 г., постановено по гр. д. № 2232/2020 г. по
описа на Районен съд - ****, с което първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ
предявения от „Т.М. Комерс“ ЕООД, ЕИК: **** , със седалище и адрес на управление гр.
****, ул. ****, срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление гр. ****, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 3 ГПК, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 772.32 лева, претендирана като имуществена
вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на удръжка от трудовото
възнаграждение на **** с ЕГН: **********, вноска за месец февруари и март 2015г., всяка
от по 386.16 лева, причинена в резултат от неправомерно поведение на служител на „Банка
ДСК“ ЕАД (праводател на ответника), изразяващо се в извършване на действия по
продължаване на принудителното изпълнение по и.д. № 637/2011 г. по описа на ЧСИ ****
рег. № 717 при КЧСИ, по издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по
реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1533/2011 г. по описа на ВРС, въпреки знанието, че ****
не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007 г., въз основа на който са
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.
гр. д.№ 1533/2011 г. по описа на ВРС, и е предприето принудителното изпълнение, което
вземане е цедирано в полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД с договор за покупка и
прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г. Жалбоподателят намира постановеното
решение за неправилно и необосновано. Счита, че като е приел, че взискателят по
1
изпълнителното дело е прилагал допустим изпълнителен способ за събиране на
удостоверено с изпълнително основание задължение, съдът е отказал изобщо да разсъждава
върху съответствието на извършеното деяние с „добрите нрави“ и добросъвестността, при
незачитане на фактическия състав от правилото на чл. 3 ГПК. Предвид това намира, че РС
**** му е отказал гарантираното право на разглеждане и разрешаване на подадената от него
молба за защита на имуществени права.
Намира, че съдът е допуснал класическа логическа грешка, като е подменил тезиса, че
деянието противоречи или не на „добрите нрави" и „добросъвестността", с тезис за
съществуването на материалното право, което е предмет на принудително изпълнение, като
тази замяна прави решението очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Сочи, че няколкократно е заявил, че не оспорва установеността на вземането на
кредитора към него, както и законосъобразността на изпълнението. Въпреки това намира, че
знанието на взискателя от определен момент нататък, че длъжникът никога не се е
задължавал, прави упражняването на процесуалното право неотговарящо на „добрите
нрави" и „добросъвестността", което е достатъчно, съобразно правилото на чл. 3 ГПК, да
бъде окачествено деянието /продължаването на изпълнението/ като укоримо, при това без да
е налице каквото и да било преклудирано възражение.
Предвид изложеното във въззивната жалба, моли обжалваното решение да бъде
отменено, а вместо него да бъде постановено ново, с което да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемото дружество „ОТП Факторинг България“
ЕАД твърди, че така постановеното решение на РС **** е правилно и законосъобразно,
поради което моли то да бъде потвърдено. Сочи, че доколкото се твърди наличие на
деликтен фактически състав в поведението на дружеството, то в тежест на ищеца е било да
установи противоправност в това поведение. Също така ищецът е следвало да установи
причинените му вреди, както и причнно-следствената връзка между тях и деянието.
Въззиваемата страна намира, че по делото недоказано е останало твърдението на
ищеца, че поведението на служителите на дружеството е противоправно. Недоказана според
въззиваемото дружество е и причинноследствената връзка между действията на
служителите и вредата за ищеца. В подкрепа на тези си твърдения развива подробни
съображения, насочени към поведението на страните във воденото между тях заповедно
производство, както и правата които страните са имали и са можели да реализират.
Намира, че доколкото цедентът на ищцовото дружество е проявил небрежност в
защита на правата и интересите си в заповедното производство, то предявяване на иск с
правно основание чл. 3 ГПК и уважаване на същия би довело до заобикаляне на
преклузивните срокове, предвидени в глава 37 от ГПК.
Предвид изложеното, въззиваемото дружество моли обжалваното решение да бъде
потвърдено изцяло, като претендира и присъждане на сторените разноски, в това число
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
В проведеното открито съдебно заседание въззивното дружество, редовно призовано,
не изпраща представител.
Въззиваемото дружество, редовно призован за същото съдебно заседание, същото не
се явява, представлява се от чрез юрк. ****. В същото, както и в депозираните писмени
бележки поддържа отговора на въззивната жалба. Представя списъка на разноските и моли
за присъждането им.
2
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-**** съобрази следното:
Производството по гр. д. № 2232/2020 г. по описа на Районен съд - ****, е
образувано по иск с правно основание по чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 3 ГПК от „Т.М. КОМЕРС“
ЕООД за осъждане на „ОТП Факторинг България“ ЕАД да му заплати сумата от 772.32 лева,
представляваща имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на
удръжка от трудовото възнаграждение на ****, вноска за м. февруари и м. март 2015 г.,
всяка от по 386.16 лева, причинена в резултат от неправомерно поведение на служител на
„Банка ДСК“ ЕАД, изразяващо се в извършване на действия по продължаване на
принудителното изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ **** рег. № 717
при КЧСИ, по издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на
чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1533/2011 г. по описа на ВРС, въпреки знанието, че **** не е
титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007 г., въз основа на който са
издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.
гр. д. № 1533/2011 г. по описа на ВРС и е предприето принудителното изпълнение, което
вземане е цедирано в полза на ищеца „Т.М. Комерс“ ЕООД на 11.09.2019 г.
В исковата молба ищецът твърди, че „Банка ДСК“ ЕАД е инициирала две заповедни
производства по ч. гр. д. № 1533/2011 г. и по ч. гр. д. № 8534/2011 г. и двете по описа на
Районен съд – ****. Сочи, че в заявлението по първото заповедно производство неправилно
е посочено, че **** се е задължил като поръчител по договор за кредит от 13.08.2007 г.
Същият поръчителствал само по договор за кредит от 23.11.2007 г. Предвид неподаването
на възражение по чл. 414 ГПК, заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 1533/2011 г. по описа
на Районен съд – **** е влязла в законна сила. Въз основа на издадения изпълнителен лист
по нея банката е инициирала образувaнето на изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ ****
рег. № 717, по което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. Твърди, че
като правоприемник след сключен договор за цесия като взискател в производството е
конституиран ответника. Излага доводи за образуването на второ изп. дело спрямо ищеца
въз основа на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 8534/2011 г. по описа на
Районен съд – ****, с която **** в осъден в качеството на поръчител да заплати на банката
сума от 16 296.12 лева по договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2007 г. Твърди,
че банката е узнала за наличието на две паралелни изпълнителни производства, както и че
ответното дружество продължава недобросъвестно да се удовлетворява от удръжките от
трудовото му възнаграждение. Навежда подробни аргументи за наличието на злоупотреба с
процесуални права, осъществено от насрещната страна по смисъла на чл. 3 ГПК. Сочи, че
въпреки, че е налице формално изпълнително основание, не е налице валидна облигационна
връзка между банката и ****, поради липсата на поето задължение за поръчителстване по
договор за кредит от 13.08.2007 г. Не оспорва изпълнението, като твърди, че същото е
причинило вреда на ищеца, поради недобросъвестността на взискателя. Счита, че въпреки
законопредвидените възможности за защита в заповедното производство, не е лишен от
възможност да предяви настоящия иск за възстановяване на причинените вреди.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен
отговор, с който оспорва предявения иск. Твърди, че договорът за цесия от 11.09.2019 г.,
сключен между **** и ищецът е нищожен поради невъзможен предмет, евентуално поради
непрехвърлимостта на вземането. Намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника. Твърди, че длъжникът **** на 14.07.2011 г. лично е получил
покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ **** рег. №
717, както и че не е упражнил правата си в заповедното производство да възрази срещу
издадената спрямо него заповед за изпълнение, респ. да обжалва действията на съдебния
изпълнител. Намира, че предприемането на принудително изпълнение не представлява
противоправно поведение. В допълнение посочва, че налагането на запор е поискано от
3
предходния взискател – „Банка ДСК“ ЕАД, а не от ответното дружество, от където извежда
доводи за липсата на причинно-следствена връзка между поведението на ответника и
твърдените вреди. Счита, че изложените доводи от ищцовото дружество за наличие на
допусната грешка не касая действие осъществено от ответника. Сочи, че инициирането на
заповедното производство е от страна на „Банка ДСК“ ЕАД. Узнаването от ответното
дружество за обстоятелството, че **** не е поръчителствал по процесното задължение, не
представлява злоупотреба с права. Излага доводи за недопустимост на производството
предвид наличието на единен деликт, обхващащ всички месечни удръжки от трудовото
възнаграждение, съществуването, на който е отречено с влязло в сила решение по в. гр. д №
1848/2019 г. по описа на Окръжен съд – ****.
Съставът на Варненския окръжен съд, въз основа на твърденията и
възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно
убеждение, формира следните фактически изводи:
В производството е безспорно, че е сключен договор за кредит за текущо
потребление от 13.08.2007 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ****, както и че в изпълнение за
задължението му по друг договор за кредит от 23.11.2007 г. **** на 30.06.2010 г. е подписал
договор за поръчителство за сумата от 14 190 лева.
Въз основа на заявление от „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по ч. гр. д. № 1533/2011 г. по описа на
Районен съд - **** срещу ****, **** и ****, които са осъдени солидарно да заплатят на
заявителя сумата от 12 543, 90 лв. – главница по договор за текущо потребление от
13.08.2007 г., сумата от 1302,89 лв. – договорна лихва върху главницата за периода от
7.09.2010 г. – 31.01.2011 г., сумата от 609,60 лв. – лихва за забава за периода от 7.09.2010 г.
до 31.01.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 31.01.2011 г. до окончателното изплащане на вземането.
Въз основа на издадения изп. лист, по молба на „Банка ДСК“ ЕАД е образувано
изпълнително дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ **** рег. № 717 и е наложен запор върху
трудовото възнаграждение на ****. На 14.07.2011 г. лично му е връчена покана за
доброволно изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ **** като същият не е
подал възражение срещу издадената против него заповед за изпълнение. На 12.06.2012 г.
„Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на ответното дружество вземанията си по 972 броя
потребителски и револвиращи кредити, в това число и горепосоченото вземане. Съобразно
депозирана молба, „ОТП Факторинг България“ ЕАД е конституирано като взискател в изп.
производство.
Впоследствие в полза на „Банка ДСК“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. дело № 8534/2011 г. по описа на Районен съд - **** , с която
длъжниците **** и **** са осъдени солидарно да заплатят „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 14
341,61 лв. – главница по договора за кредит от 23.11.2007 г., сумата от 1388,60 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 20.07.2010 г. – 25.03.2011 г., сумата от 565,91
лв., представляваща наказателна лихва за периода от 20.07.2010 г. до 25.03.2011 г., ведно със
законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в
4
съда – 6.06.2011 г. до окончателното й изплащане. По същата е издаден изпълнителен лист,
въз основа, на който от страна на „ОТП Факторинг България“ ЕАД на 19.11.2013 г. е
инициирано и образувано изп. дело № 911/2013 г. по описа на ЧСИ **** рег. № 717.
На 9.04.2014 г. в изпълнение на наложения запор по изп. дело № 637/2011 г. върху
трудовото възнаграждение на ****, третото задължено лице е превел на ЧСИ Р. Т. сумите от
по 386, 16 лева, които суми са изплатени на ответното дружество на 17.03.2015 г. и
16.04.2015 г. /л. 172/.
С договор за прехвърляне на вземане от 11.09.2019 г. /л. 33/ **** е прехвърлил на „Т.
М. Комерс“ ЕООД, вземанията си срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД в размер от по
386, 16 лева, представляващи обезщетение за вреди от удръжка от трудовото му
възнаграждение за месец февруари 2015 г. и месец март 2015 г., настъпили в резултат на
злоупотреба с процесуални права от страна на дружеството, изразяваща се в принудително
изпълнение по изп. дело № 637/2011 г. по описа на ЧСИ Р. Т., рег. № 717 за вземане срещу
**** при знание, че вземане не съществува, използвайки формално наличното изпълнително
основание – заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от
7.02.2011 г., издадени по ч. гр. дело № 1533/2011 г. по описа на Районен съд – ****.
Длъжникът е уведомен за цедирането на 21.05.2018 г., с изпращането на нарочно съобщение
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от страна на цедента.
Въз основа на горната фактическа установеност, настоящият състав на
Варненски окръжен съд формира следните правни изводи:
Съдът в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, извърши служебна
проверка за допустимостта на обжалваното решение. В следствие на същата и като съобрази
липсата на твърдения в тази насока, намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което предметът на проверка следва да се ограничи съобразно
изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността му.
Предявеният осъдителен иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 3 ГПК.
Отговорността по чл. 3 ГПК за вреди, причинени от злоупотреба с процесуални права
е деликтна и за нея са приложими общите правила относно деликта.
Съгласно т. 6 от ППВС № 7/1959 г. на ППВС отговорността по чл. 49 ЗЗД е на лицата,
които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при
или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция, произтича от
вината на натоварените с извършването на работата лица и е обективна.
Фактическият състав на деликта включва кумулативното наличие следните елементи:
1/. деяние – действие или бездействие; 2/. противоправност на деянието, 3/. вреда, 4/.
причинна връзка между осъщественото деяние и настъпването на вредите, както и 5/. вина
на причинителя, която се предполага до доказване на противното.
5
По първия елемент от фактическия състав- евентуалното наличие на
противоправност, съдът съобрази практиката на касационната инстанция, в която се приема,
че злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява
недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други - чл. 57, ал. 2 от
Конституцията, но също и в противоречие с интересите на обществото - чл. 8, ал. 2 ЗЗД /в
този смисъл Решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК/.
Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на дееца,
което засяга чужди субективни права или правнозначими интереси и блага на един или
повече правни субекти, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на
конкретното деяние с вредоносен резултат.
Настоящият съдебен състав, съобрази от една страна обстоятелството, че заповедното
производство, изпълнителното производство, както и налагането на запора върху трудовото
възнаграждение на **** са инициирани не от въззиваемото дружество, а от страна на
цедента - „Банка ДСК“ ЕАД. Също така, в производството липсват и наведени твърдения, че
противоправното поведение е осъществено от служители на цесионера - „ОТП Факторинг
България“ ЕАД.
От друга страна, настоящият въззиваем /ответник в първоинстанционното
производство/ е частен правоприемник на дружеството-цедент, чиито служители се твърди
да са извършили непозволеното увреждане. С оглед на горното, дори хипотетично не би
могла да бъде ангажирана отговорността на дружеството-цесионер, доколкото то не се явява
материално правно легитимирано да отговаря по предявения иск.
Дори да се приеме обратното, съдът намира, че предприемането на действия по
принудително изпълнение от страна на цедента при наличие на изпълнителен титул само по
себе си не представлява противоправно поведение. Също така, с поведението си
пострадалият **** е манифестирал съгласие за увреждането му – директно или потенциално
възможно. Този извод следва от принципната възможност да се възползва от
законопредвидените му права в заповедното производство, респ. тези в изпълнителното
производство.
Безспорно е, че на 14.07.2011 г. **** е получил препис от заповедта за изпълнение и
от изпълнителния лист, въз основа на който е било образувано изп. дело № 637/2011 г. на
ЧСИ Р. Т., на дата 14.07.2011 г., както и че не е реализирал правата си по чл. 414 ГПК.
Неподаването на възражение при надлежно връчена заповед за изпълнение, представлява
признание от длъжника, че дължи, съответно, че е съгласен да изпълни, включително и да
търпи принудително изпълнение. Поради което, продължаването на принудителното
изпълнение от страна на ответното дружество против **** (праводател на ищеца по
договора за цесия) след м. август 2013 г., съответно и през месец февруари и месец март
2015 г., не съставлява противоправно деяние, тъй като с неподаването на възражение, респ.
влизане в сила на заповедта за изпълнение, последният се е съгласил да търпи
принудителното изпълнение.
В продължение на горното, едно действие или бездействие може да е в нарушение на
установения правопорядък или на общите принципи на правото, на добрите нрави и на
морала, и да е увреждащо за един правен субект, но ако то е извършено при съгласието му,
то той не може да търси обезщетение за вреди на деликтно основание.
С оглед липсата на кумулативното наличие на елементите от фактическия състав на
предявения иск, съдът намира същия за неоснователен. Поради съвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
6
По разноските: Съобразно изхода от спора разноски се дължат в полза на
въззиваемото дружество. Същото претендира заплащането на съдебно-деловодни разноски
за юрисконсултско възнаграждение от 100 лева. С оглед на горното, в полза на същото
следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски в размер на 100 лева, на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260847 от 10.03.2020 г., постановено по гр. д.
№ 2232/2020 г. по описа на Районен съд-****.
ОСЪЖДА „Т.М. КОМЕРС“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление:
гр. ****, район „****, ул. ****, да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК: ****,
със седалище и адрес на управление гр. ****, сума в размер на 100 лв. /сто лева/,
представляваща сторени пред въззивния съд съдебно-деловодни разноски за
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от
чл. 280, ал. 3, т. 3, предл. последно ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7