Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на десети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева – Кочовски, като разгледа докладваното
от съдия ТАШЕВА гр. д. № 6531 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 82364/04.05.2020 г. постановено по гр. д. № 42731/2019 г. по описа на
СРС, І ГО, 161 с-в са ОТХВЪРЛЕНИ изцяло предявения от С.Щ.М., ЕГН **********, с
адрес гр.София, ж.к.******срещу „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата
от 1505,50 лв., ведно със законната лихва от 23.07.2019 г. до окончателното й
плащане - събрана от ищцовата страна в полза на ответника в периода 25.02.2019
г. - 05.04.2019 г. без основание сума по изп. дело № 20138440402294 на ЧСИ №844
С. Я., както и предявения от К.В.А., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.******срещу
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 174,00 лв., ведно със
законна лихва от 23.07.2019 г. до окончателното й плащане - събрана от ищцовата
страна в полза на ответника на 30.04.2019 г. без основание сума по изп. дело № 20138440402294
на ЧСИ С. Я., като ищците са осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят
на ответника 100.00 лв. - юрисконсултско възнаграждение по делото.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от К.В.А., ЕГН **********
и С.Щ.М., ЕГН **********, чрез адв. И.Л., с която се обжалва изцяло решението
като неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно прилагане на материалния
закон и тълкувателната практика на ВКС. Жалбоподателите поддържат, че предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД е изцяло основателен. Твърдят, че на
19.02.2019 г. са били уведомени със запорни съобщения с изх. №
РД-44-1010/18.02.2019г., че по молба на „Т.С.“ ЕАД, въз основа на изпълнителен
лист, издаден по гр. д. № 25517/2012 г. на СРС, 113 с-в срещу тях като солидарни
длъжници е било образувано изп. дело № 20138440402294 на ЧСИ С.Я.. В жалбата се
излага, че след връчването на запорните съобщения е започнало удържането на
суми от брутните им трудови възнаграждения. Поддържат, че посочените суми са незаконосъобразно
удържани от тях поради това, че изпълнителното дело е образувано по молба на
ответника на 28.05.2013г. и до датата на уведомяването им на 19.02.2019г., ЧСИ
не е извършвал никакви изпълнителни действия в срок от 2 години. Твърди се, че
на 20.01.2017 г. ответникът е подал молба до ЧСИ Я. за предприемане на нови
изпълнителни действия, поради което срокът от 2 години е изтекъл на 20.01.2019 г.
В тази връзка сочат, че на 29.05.2019 г. са подали молба с искане за прекратяване
на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по която ЧСИ Я. с
постановление от 06.06.2019 г. е прекратил делото.
Навеждат
се доводи, че в т. 10 от ТР № 2/26.06.15 г. по т.д. № 2/13 г. на ВКС е прието,
че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение
на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК, че прекратяването на изпълнителното производство, поради т.
нар. "перемпция" настъпва по силата на закона. В тази връзка излагат,
че прекратяването на изпълнителното производство става по право като считат, че
именно това право е възникнало по отношение на техните задължения. Сочи се, че
съгласно приетото в ТР, в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно
с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. В тази връзка, поддържат,
че в продължение на две години, такива изпълнители действия не са искани от
страна на ответното дружество.
В
жалбата се излага, че са неправилни изводите на СРС и относно стабилитета на заповедта
за изпълнение по чл. 410 ГПК като се сочи, че в практиката на ВКС се приема, че
при всички хипотези на чл. 416 ГПК, настъпва стабилитет на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта се стабилизира
окончателно, тъй като същата влиза в сила. Поради изложеното, поддържат, че три
годишният давностен срок е започнал да тече от влизане в сила на заповедта за
изпълнение, поради което неправилно първоинстанционният съд е изчислил началото
и края на сроковете и съответно неправилно е определил кога погасителната
давност спира да тече и кога започва да тече нов давностен срок. Във връзка с изложеното
считат, че посочените суми са били неоснователно удържани от тях и следва да им
бъдат възстановени от ответника, поради това, че към датите на удържането им,
същите са били недължими поради изтичането на 3 годишната погасителна давност.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД не е депозирала отговор на въззивната жалба в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК. В подадена молба на 07.05.2021 г., моли съда да постанови
съдебен акт, с който да остави без уважение въззивната жалба, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, въззивният
съд препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи
следва да се добави следното:
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба, доколкото се сочи недължимо
събрани от ищците без основание, в
полза на ответника суми по изп. дело № 20138440402294 на ЧСИ С.Я. с оглед
довода за изтекла погасителна давност на вземането, съдът е сезиран с иск с правно основание чл.
55, ал. 1 от ЗЗД.
Вземанията,
за които е издадена заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са за
неплатена стойност на ползвана топлоенергия, поради което съдът приема, че
същите са периодични и са скрепени с кратката 3-годишна погасителна давност,
тъй като сумите са били предмет на
договор с периодично изпълнение. Касае се за трайно и периодично изпълнение на
задължение по договор за доставяне на топлинна енергия. Задълженията са
еднородни и повтарящи се през определен период от време, като неотносимо е
обстоятелството, че размерът на тези задължения е различен /в този см.
Тълкувателно решение № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС/, поради което приложима за
процесните вземания за главница и лихва е 3-годишната погасителна давност.
Погасителната
давност на вземания, възникнали въз основа на договори с периодично изпълнение,
може да бъде с по-дългия 5 годишен срок само в хипотезата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД – ако вземането бъде установено със съдебно решение. Тогава започва да тече
нова давност и тя е петгодишна, като за нейното прекъсване е необходимо да се
предприемат действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.
"в" ЗЗД. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е императивна
материално-правна норма и за нейното приложение съдът следи служебно,
независимо дали е въведена като оплакване във въззивна жалба.
Настоящият
състав счита, че заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият
изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване на
съществуването на вземането по кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
поради което и в случая СРС правилно е приел, че от влизането в сила на
заповедта за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК започва да тече тригодишна
погасителна давност. Подаването на молбата/заявлението за изпълнителен лист не
води до промяна на давностния срок, с който се погасява задължението, за което
тези съдебни актове са издадени - срокът на новата погасителна давност съвпада
с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство по
чл. 410 ГПК, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение,
както правилно е било прието от първоинстанционния съд. Това е така, защото
изпълнителният лист, издаден по реда на заповедното производство се издава без
да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е
установено съществуването на вземането на кредитора. Със заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК се разпорежда да се плати и се издава изпълнителен лист на
посочено от заявителя основание, поради което не се променя характерът на
задължението. Издаденият изпълнителен лист в тази хипотеза няма последиците на
съдебно решение за установяване на съществуването на вземането на кредитора по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД
съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, а както вече беше
посочено в случая съдът намира, че тя е кратката тригодишна давност.
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114
от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо,
като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението
е възникнало. Съгласно чл. 116, буква "в" от ЗЗД давността се
прекъсва и с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Спорно
по делото е към кой момент е приложима разпоредбата на чл. 116, б.
"в" ЗЗД и изтекла ли е погасителната давност по отношение на
претендираните от ответника вземания предвид данните за извършени действия по
изпълнението.
Погасителната
давност се прекъсва на основание чл. 116, б.“в“ ЗЗД с предприемането на
изпълнителните действия, като в хода на принудителното изпълнение давността се
прекъсва с предприемането на което и да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ, независимо от това дали то е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане от взискателя на основание на чл. 18 от ЗЧСИ. Такива действия са
искането на взискателя да се приложи определен изпълнителен способ, както и
изпълнителните действия от този способ, като насочване на изпълнението чрез
налагане на запор/възбрана върху определена вещ, присъединяването на кредитора,
възлагане на вземането за събиране или вместо плащане, извършването на опис,
оценка на вещта, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
публичната продан и следващите действия до постъпването на сумите от проданта
или плащанията от третите задължени лица. Тези изпълнителни действия водят само
до прекъсване на давността, но не и до спирането й. В изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно и от всяко прекъсване започва да тече нова
погасителна давност. Не са изпълнителни действия, които прекъсват погасителната
давност образуването на изпълнителното дело, изпращане и връчване на покана за
доброволното изпълнение, проучване на имущественото състояние на длъжника,
набавяне на документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне
непогасен остатък от дълга, извършването на разпределението - в този см. т. 10
от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС
е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
по право, на основание чл.433, ал.1, т. 8 ГПК /чл.330, ал.1, б.”д” ГПК отм./,
като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. В такива
случаи, новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие,
т.е. действие извършено в рамките на двугодишния срок, преди датата на
прекратяване на изпълнителното производство. Прекратяването на изпълнителното
дело на основание чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК - поради непоискване от взискателя на
изпълнителни действия в продължение на 2 години не заличава действието на вече прекъсната
погасителна давност.
В
конкретния случай, във връзка с издадения изпълнителен лист от 25.03.2013 г. по
ч.гр.д. № 25517/2012 г. по описа на СРС е образувано изпълнително дело на 28.05.2013
г. по молба на взискателя „Т.С.“ ЕАД, в която съдебният изпълнител е овластен по
реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ; извършени са различни справки и са изпратени покани
за доброволно изпълнение до длъжниците на 30.08.2013 г., които са редовно
връчени на 17.09.2013 г..
На
30.08.2013 г. са изпратени запорни съобщения до „Юробанк България“ АД върху сметките
на ответниците, които запори са наложени на 03.09.2013 г., като в отговор на наложените
запори, от „ОББ“ АД е посочено, че по сметката на първия ищец няма наличности,
а върху сметката на втория ищец - има наложен предишен запор.
С
Разпореждане от 30.09.2013 г. е наложена възбрана върху недвижим имот на длъжниците,
вписана на 08.10.2013 г..
Със
запорни съобщения от 14.02.2019 г. са наложени запор върху банкова сметка ***
“Уникредит Булбанк“ АД, а на втория ищец - в „Токуда банк“ АД и „ОББ“ АД и върху
трудовите им възнаграждения; със съобщения от 06.06.2019 г. са вдигнати
запорите върху трудово възнаграждение и банкови сметки на ищците, поискано е
заличаване на вписаната възбрана и изп. дело е прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК.
В
настоящия случай, правилно е било прието от първоинстанционния съд, че поради
невъзможност да се установи точната дата, на която е влязла в сила заповедта за
изпълнение срещу ищците, следва да се приеме, че най-късно това е станало на
24.03.2013 г. – денят, предхождащ издаването на изпълнителния лист по влязлата
в сила заповед за изпълнение. Изпълнителното дело е образувано по молба на
взискателя от 28.05.2013 г. В хипотезата на овластяване на частния съдебен
изпълнител от взискателя по реда на чл.18, ал.1 ЗЧСИ, такива искания от
взискателя не са необходими - всяко проучване на имуществото на длъжника,
предприето от съдебния изпълнител, замества искането на взискателя в тази
насока - по отношение на ищцовата страна такива справки и проучвания са
извършвани през 2013 г., ответното дружество е подало и изрична молба през 2017
г. редовно от ЧСИ, а наложените на 03.09.2013 г. запори върху банкови сметки на
ответниците в „Юробанк България“ АД са вдигнати едва на 06.06.2019 г.
При
така извършените изпълнителни действия, въззивната инстанция намира, че постановеното
първоинстанционно решение, противно на соченото от въззивниците в жалбата е в
съответствие със задължителната съдебна практика на
ВКС и тълкувателната му дейност и по конкретно указанията в т. 5 от ТР № 3/2015
г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които запорът се счита за наложен от момента, в
който третото задължено лице получи запорното съобщение.
В
този смисъл, от представеното копие от изпълнително дело се установи, че на 30.08.2013
г. са изпратени запорни съобщения до „Юробанк България“ АД върху сметките на длъжниците,
наложени на 03.09.2013 г.. Действително от „ОББ“ АД е изпратен отговор до ЧСИ Я.,
че длъжникът С. Мохамед Щ. има открита сметка в банката, но по нея няма авоари,
а по отношение на длъжника К.В.А. има открита сметка в банката, но върху
вземането по сметката има предишно наложени запори. Въззивният съд намира, че
обстоятелството, че не може да бъде нареден превод поради посочените причини не
означава, че запорът не е породил правно действие. Видно от посочените отговори
на „ОББ“ АД, запорите са били наложени, което по силата на указанията в
цитираното по-горе тълкувателно решение, представлява годно изпълнително
действие, което прекъсва давността. При това положение, настоящият състав
намира, че е неправилен доводът на жалбоподателите, че от образуването на
изпълнителното дело – на 28.05.2013 г. до датата на уведомяването им на 19.02.2019
г. от съдебния изпълнител за наложените запори върху банковата сметка на първия
ищец в „Уникредит Булбанк“ АД и на втория ищец в „Токуда банк“ АД и „ОББ“ АД и върху трудовите им
възнаграждения не са били извършвани изпълнителни действия, поради което
изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
Действително
с постановление за прекратяване от 06.06.2019 г. ЧСИ С.Я. е прекратил изпълнителното
производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по молба на ищците, което
постановление не е било обжалвано и е влязло в сила на 17.06.2019 г., като спорно
по делото е дали са били налице тези предпоставки:
Въззивната
инстанция намира, че правилен и в съответствие със съдебната практика е изводът
на СРС, че изпращането на запорно съобщение до банка в хипотезата, при която ЧСИ
е получил на основание чл. 508, ал. 1 ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в
съответната банка, представлява действие по налагане на запор.В тази връзка, правилно
и законосъобразно от първоинстанционния съд е прието, че в случаите, в които
запорното съобщение е било изпратено до банка, в която длъжникът има открита
банкова сметка, ***, както по отношение на наличните суми, така и на бъдещите
постъпления по сметка. В тази връзка и както бе изложено, запорът се счита
наложен от получаване на запорното съобщение. Запорът на банковите сметки на ищците
е бил наложен на 03.09.2013 г., т.е. преди да е изтекъл 3 годишния давностен
срок от влизане в сила на заповедта за изпълнение /24.03.2013 г./ и затова от
тази дата започва да тече нов 3 - годишен давностен срок. Крайният период е до
настъпване на някое от посочените в решение № 4/16.06.2017 г. по т. д. №
3129/2015 г. на ВКС, II т.о. обстоятелства: погасяване на
дълга, реализиране на изпълнителен способ, изрично вдигане на запора или
прекратяване на изп. производство. В случая не се спори, а и от данните по
делото се установява, че ЧСИ е изпратил съобщения до Банката за вдигане на посочените
два запора на 06.06.2019 г.
Въззивният
съд изцяло споделя доводите на СРС, че доколкото наложеният запор по банкова
сметка *** и непрекъснато действие, след прекъсването на давността нова давност
е започнала да тече през 2019 г. и не е изтекла до приключване на устните състезания
по делото. В съдебната практика, обективирана в Решение № 4/16.06.2017 г. по
т.д. № 3129/2015 г. на BKC, II т.о. е прието, че разпоредбите на ГПК не
обуславят действието на запора от изискване за наличие на суми по банковата
сметка към момента на връчване на запорното съобщение, нито от изискуемостта на
вземането. Наличието на суми по банковата сметка към датата на връчване на
запорното съобщение и положителното салдо на сметката, не са елементи от
фактическия състав по налагането на запора. Те имат значение по отношение на
последиците на наложения запор - дали изпълнителният способ ще бъде реализиран
и взискателят удовлетворен. Запорът върху вземанията по разплащателна банкова
сметка ***, в който е връчено изпратеното от съдебния изпълнител запорно
съобщение на банката до датата на погасяване на задълженията на длъжника, реализиране
на изпълнителния способ и удовлетворяване на взискателя, респ. до отмяна на
обезпечителната мярка, замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на
запора или прекратяване на изпълнителното производство. Запорът върху
вземанията по разплащателна банкова сметка ***ъжника до размера, посочен в
запорното съобщение, както върху наличните към датата на налагането му суми в
банковата сметка на длъжника, така и върху последващите постъпления, но не и по
отношение на сумите, надвишаващи посочения в запорното съобщение размер. Запорът
върху вземанията по разплащателна банкова сметка, ***, т.е. при дебитно салдо
се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката, но
изпълнителният способ може да бъде реализиран и вземането може да бъде
удовлетворено след последващи постъпления на суми по сметка на длъжника.
В
тази връзка, като съобрази цитираната съдебна практика, която изцяло се споделя
от настоящия състав, въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно е
било прието от СРС, че изпращането на запорно съобщение е изпълнително действие
и съответно прекъсва погасителната давност, като от датата на изпращането му
тече нов давностен срок като това важи и в случаите, когато запорното съобщение
е изпратено до банка, в която длъжникът няма банкова сметка ***чностите в нея -
в този случай запорът има действие на еднократно извършено изпълнително действие.
Когато обаче запорното съобщение е изпратено до банка, в която длъжникът има банкова
сметка, ***ношение на наличните суми, така и на бъдещите постъпления по
сметката и следователно в този случай запорът се счита наложен от получаване на
запорното съобщение до настъпване на някое от посочените в цитираното решение
обстоятелства, поради което в тази хипотеза запорът е изпълнително действие с
траен характер и непрекъснато действие. Доколкото това е така нова давност е започнала
да тече през 2019 г. и следователно не е изтекла до приключване на устните състезания
по делото.
При
това положение, съдът намира, че не са настъпили предпоставките на чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като не се
установи бездействие на взискателя, нито настъпване на погасителната давност на
вземанията, за които е било образувано посоченото изпълнително дело.
Следователно и след като погасителната давност за вземанията на ответника -
взискател не е изтекла към датата на удържането на процесните суми от ищците се
налага извод, че погасяването на посочените суми в хода на изпълнителното
производство и съответно получаването им
от ответника не е без правно основание, поради което и не са налице
предпоставките за уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че правилно предявените искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са били отхвърлени като неоснователни от
СРС.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва да се остави
без уважение като неоснователна.
По разноските:
При
този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна, която претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя в размер на 200 лв., поради което въззивниците
следва да бъдат осъдени да го заплатят.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 82364/04.05.2020
г. постановено по гр. д. № 42731/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 161 състав,
изцяло.
ОСЪЖДА С.Щ.М., ЕГН ********** и К.В.А.,
ЕГН **********, двамата с адрес: гр.София, ж.к.******да заплатят на „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78, ал. 3
във вр. ал. 8 ГПК сумата от 200 лева – разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.