РЕШЕНИЕ
№ 1863
гр. Пловдив, 26.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Веселин Пл. Атанасов
при участието на секретаря Соня Ил. Букова
като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело №
20215330116212 по описа за 2021 година
Предмет на делото са искове по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 вр. с чл. 22
ЗПК вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК.
Ищец Т. Н. А. чрез адв. Д.Б. иска осъждането на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да
заплати сумата от 474,47 лева недължимо платена клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № **** ведно със законната лихва за забава върху тази сума
считано от датата на подаването на исковата молба – 15.10.2021г. до окончателното й
изплащане както и се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 3454,92 лева
недължимо платена по клауза за неустойка по същия договор за заем ведно със законната
лихва считано от датата на подаването на исковата молба – 15.10.2021г. до окончателното й
изплащане. Според ищеца сключеният договор за паричен заем № **** е потребителски и се
явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушението на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК,
чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК вр. с чл. 19, ал.1 и ал.4, респ. клаузата за неустойка се явява нищожна
поради противоречието й с материалния закон – чл. 33 ЗПК, поради противоречието й с чл.
26, ал.1, предл. 3 ЗЗД – добрите нрави, противоречие с чл. 19, ал.1. Поддържа се, че за
периода от 23.12.2018г. до 25.08.2019г. ищцата е заплатила по така сключения договор за
кредит при изначална липса на правно основание сумата от 3 454,92 лева за неустойка и
сумата от 474,47 лева за възнаградителна лихва.
Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
Ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез юрк. Д.Н. оспорва предявените искове.
1
Не оспорва фактът, че сумата от 3 454,92 лева за неустойка и сумата от 474,47 лева
за възнаградителна лихва са заплатени от ищцата по договор за паричен заем № *****
Оспорва обстоятелството, че договорът е недействителен на посочените основания
от ищеца, респ. че клаузата за неустойка е недействителна на посочените от ищеца
основания.
Иска се отхвърлянето на исковете.
Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVII-ти гр. състав, след като прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
По делото е представен Договор за паричен заем № ******, сключен между ищеца -
от една страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от друга. От договора е видно, че
страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да
предостави в заем на ищеца – заемател, сумата от 5000 лева, представляваща главница по
посочения договор. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата за срок от 36
седмици.
Възнаградителната лихва била уговорена на 30%, съгласно чл. 2, т. 6 от договора.
размера на седмичната погасителна вноска била 154.21 лева. В договора било уговорено
задължение за заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури
обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай се дължала
неустойка в размер на 3454,92 лева – чл.4, ал.2
Общият размер на всички плащания по кредита е 5551,56 лева, а ГПР – 34,04 %.
В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в 3-дневен
срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на
задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на
трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство
ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. При
неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 3454,92 лв.
По делото е представен погасителен план по процесния договор за заем – л.17 и
справка за извършени плащания, от която се установява, че ищецът е заплатил сумата от
8 929,39 лв. по процесния договор за заем от които 5000 лева – главница, 474,47 лева
платена възнаградителна лихва и 3 454,92 лева неустойка.
2
Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните
правни изводи:
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор по своята правна
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона
за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и
чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим
в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
3
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В
Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива
2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда
такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з )
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо
да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията
по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите
на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С-
331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не
допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите
и другите разходи.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на сумата по
неустойката при изчисляване на ГПР.
Настоящият съдебен състав приема, че в настоящия случай размерът на ГПР е
посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и
значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва
да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член
1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е
сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под
формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено
значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10,
EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се
установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на
договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент
на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
4
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 30,00 % , а при
положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не
може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от
27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва
задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва
задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа
информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за неустойка
за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение съгласно чл. 4,
ал.2 от договора противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 3 454,92 лв. Това
води до оскъпяване на кредита, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите
нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидените клаузи
са и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите са необосновано
високи.
Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това
задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това
въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и
срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
5
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречията между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клаузи е пречка за възникване на задължения за неустойка по чл. 4, ал. 2.
Ето защо осъдителния иск за връщане на сумата от 3 454,92 лв. – недължимо
платена по клауза за неустойка по процесния договор за заем ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.10.2021 г. до окончателното изплащане
на вземането, следва да се уважи, като основателен и доказан.
Налице е хипотезата на чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД тъй като заплащането на сумата от
3 454, 92 лева по нищожната клауза на чл.4, ал.2 от договора за кредит е безспорно
установено видно от приложената по делото справка за извършени плащания оради което и
до размера на тази сума ответника се е обогатил при изначална липса на основание, а от там
и дължи връщането й.
Искът за сумата от 474,47 лева заплатена възнаградителна лихва по процесния
договор следва да се отхвърли тъй като не се установи нищожност на клаузата въз основа на
която това вземане е начислено – лихвата е в трикратния размер на законната лихва за
забава.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1
ГПК в размер на сумата от 138,20 лева за държавна такса - съразмерно на уважения иск
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца,
адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално
6
затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя
безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза
на 626,21 лева, която сума следва да се присъди в полза на Адвокатско дружество „Гърбев“.
В полза на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лева с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С. , бул. „****“ № ***, *****, ет. ** , представлявано от А. М. и Г.Т. ДА
ЗАПЛАТИ НА Т. Н. А. с ЕГН ********** от гр. П., ул. ****№ **, ет.**, ап.** сумата от 3
454, 92 лв. платена при начална липса на основание по клауза за неустойка по договор за
заем № ***** ведно със законната лихва от 15.10.2021г. до окончателното изплащане на
вземането КАКТО И РАЗНОСКИТЕ по делото в размер на сумата от 138,20 лева за
платена държавна такса с оглед изхода на спора по делото;
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Т. Н. А. с ЕГН ********** от гр. П., ул.***** № **,
ет.**, ап. ** ПРОТИВ „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. С. , бул. „******“ № ***, ****, ет.** , представлявано от А.М. и Г.Т. за
заплащането на сумата от 474,47 лева недължимо платена клауза за възнаградителна лихва
по договор за паричен заем № ****** ведно със законната лихва за забава върху тази сума
считано от датата на подаването на исковата молба – 15.10.2021г. до окончателното й
изплащане като неоснователен и недоказан;
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С., бул. „***** „ № ***, ****, ет. ** представлявано от А.М. и Г.Т. да
заплати на А.д. „****“, БУЛСТАТ ****** с адрес: гр. П., ул.***** № ***, сумата от 626,21
лева, представляваща адвокатско възнаграждение по настоящото производство, на
основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата;
ОСЪЖДА Т. Н. А. с ЕГН ********** от гр. П., ул.**** № **, ет.**, ап.** ДА
ЗАПЛАТИ в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. С., бул. „****“ № ***, ****, ет. ** , представлявано от А.М. и Г.Т. сумата
от 100 лева разноски за настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните
Съдия при Районен съд – Пловдив: ____/п/___________________
7