Р Е Ш Е Н И Е
град София, 10.11.2022г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№70 по
описа за 2020г. и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата - П.В.В., с ЕГН **********, чрез процесуален
представител адв.Л.В., срещу решение №175085 от 24.07.2019г., постановено по
гр.дело №14069/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 52-ри състав, в частта,
в която е осъдена да заплати солидарно с И.М.Б. на „И.А.”
ЕАД, с ЕИК ******, на правно основание
чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 667.21 евро, представляваща сборът от неплатени лизингови вноски
от №5 до №8, дължими по договор за финансов лизинг
на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.,
за периода от 03.06.2013г. до 03.09.2013г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 19.03.2015г. до окончателното й плащане; на правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.79 от ЗЗД сумата от 113.29
евро, представляваща неустойка
за забава на плащането на лизинговите вноски по чл.7.6.1 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за
прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; на правно основание
чл.92, ал.1 във вр. с чл.79 от ЗЗД сумата от 426.78 евро, представляваща неустойка в размер на
три лизингови вноски при разваляне на договора и пълно неизпълнение по чл.15.12 от договор
за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на
собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; на правно основание чл.345, ал.2 ТЗ във вр.
с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 196.30
лв.,
представляваща 1-ва и част от 2-ра вноска по застраховка „Каско“, сключена със
застрахователна полица №5А019766259/10.05.2013г.; както и сумата от 188.33
лв.,
представляваща част от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“,
сключена със застрахователна полица №03513001311352/10.05.2013г., както и сумата от 23.83
лв.,
представляваща данък- превозно
средство до 03.10.2013г.; както и на правно основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1625.55 лв., представляваща разноски, изчислени съразмерно уважената част от исковете.
Във въззивната жалба са релевирани доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение в
обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че първостепенният съд
при разглеждане на делото е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в
даване ход на делото при нередовно призоваване на ответницата за съдебно
заседание, което е довело до ограничаване на правото на защита на ответницата. Излага
се, че крайните изводи на СРС за частична основателност на заявените искови
претенции не съответстват на събраните по делото доказателства и противоречат
на материалния закон. Твърди се, че неправилно първостепенният съд е приел, че
между странните не е налице спор относно възникването на валидно облигационно
правоотношение между тях на основание сключен договор за финансов лизинг.
Поддържа се, че ответницата в подадения писмен отговор е оспорила изрично
факта, че е страна по сключения договор за финансов лизинг, на основание на
който ищецът претендира исковите суми. Излага се още, че неправилно
първоинстанционният съд е преценил, че претендираната от ищеца неустойка не е
прекомерна и е уважил в пълен размер предявените искове с правно основание
чл.92 от ЗЗД. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с
който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове като неоснователни и
недоказани.
Въззиваемата
страна - „О.И.”
ЕАД, с ЕИК ******, /правоприемник на
първоначалния ищец - „И.А.” ЕАД, с ЕИК ******, който е заличен като търговец от
ТР/, чрез адв.О.П., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че
първоинстанционното решение в обжалваните части е законосъобразно, постановено
при правилно тълкуване на закона и след съвкупен анализ на релевантните за
спора доказателства, предвид на което е обоснован правилен краен извод за
частична основателност на заявените искови претенции. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени във въззивното
производство.
Въззиваемата
страна - И.М.Б. не депозира писмен отговор и не взема становище по подадената
въззивна жалба.
Предявени са от „И.А.” ЕАД, с ЕИК ******, срещу П.В.В., с ЕГН **********, и И.М.Б., с ЕГН **********, при условията на солидарност обективно съединени искове с правно основание чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на неплатени лизингови вноски от №5 до №8, дължими по договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г., за периода от 03.06.2013г. до 03.09.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 19.03.2015г. до окончателното плащане; с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.7.6.1 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.15.12 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; с правно основание чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на вноски по застраховка „Каско“, сключена със застрахователна полица №5А019766259/10.05.2013г.; за заплащане на застрахователна премия по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена със застрахователна полица №03513001311352/10.05.2013г., за заплащане на данък- превозно средство за 2013г..
С оглед постъпилата въззивна жалба предмета на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение само в частта, в която са уважени спрямо ответницата - П.В.В., с ЕГН **********, предявените осъдителни искове с правно основание чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на неплатени лизингови вноски от №5 до №8, дължими по договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г., за периода от 03.06.2013г. до 03.09.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 19.03.2015г. до окончателното плащане; с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.7.6.1 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.15.12 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; с правно основание чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД. Първоинстанционното решение в останалата част като необжалвано съдебното решение е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства
по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и установената такава пред
въззивната инстанция, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба са НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми
на закона.
Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен
извод за частична основателност на предявените искове с правно основание чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на
неплатени лизингови вноски от №5 до №8, дължими по договор за финансов лизинг
на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост
№21641/А_auto/03.01.2013г., за периода от 03.06.2013г. до 03.09.2013г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 19.03.2015г. до
окончателното плащане; с правно
основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.7.6.1 от договор за финансов лизинг на
автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.;
с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с
чл.15.12 от договор за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне
на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г.; с правно основание чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД, до размерите за
които са уважени. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни.
Във
връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва
да се добави и следното:
На първо място
настоящата инстанция следва да обсъди доводите във въззивната жалба досежно допуснато
процесуално нарушение от СРС при разглеждане на спора във връзка с нередовно
призоваване на страната за съдебно заседание, които счита, че са без значение
към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава
по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни
са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за
събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба,
подадена от ответника не са направени никакви доказателствени искания. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което довода на ответника за допуснато процесуално
нарушение от СРС, изложен в депозираната
от него въззивна жалба, се явява неоснователен.
По материалната законосъобразност
на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:
В
конкретния случай съдът счита, че правилно е преценено от първоинстанционния
съд с оглед на ангажираните доказателства, че страните са обвързани от валидно
облигационно правоотношение, възникнало на основание сключен между тях договор
за финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на
собственост №21641/А_auto/03.01.2013г., съгласно който лизингодателят - „И.А.”
ЕАД
е предал на
лизингополучателя - П.В.В. за
ползване лизинговата вещ – лек автомобил „Шевролет Авео 1.4“, с рег.№******,
като последният се е задължил да заплаща месечни лизингови вноски в размер и
срокове, определени в погасителен план към договора, както и да заплаща всички
останали разходи по ползването на автомобила. Лизингодателят е изпълнил задължението си по договора,
като видно от удостоверение за приемане
на 03.01.2013г. е предал, а
лизингополучателят -
П.В.В. е приела лизинговия
автомобил, заедно с посочените документи и принадлежности, представляващ
неразделна част от договора. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник - П.В.В., че същата не е подписала договора за
финансов лизинг на автомобил с опция за прехвърляне на правото на собственост
№21641/А_auto/03.01.2013г., поради което не е доказана възникналата облигационна връзка между
страните. В случая с оглед разпределението на доказателствената тежест в
процеса въззивника-ответник - П.В.В. следва да ангажира доказателства
в подкрепа на заявеното от нея в горния смисъл становище, което не е сторено в
хода на производството пред СРС. Не са ангажирани каквито и да е било
доказателства, че положеният за лизингополучател подпис не е на П.В.В., предвид на което съдът счита, че релевираното във
въззивната жалба възражение за липсата на облигационна връзка между страните се
явява недоказано и неподкрепено с доказателства по делото.
На следващо място от доказателствата по
делото се установява, че сключеният процесен договор за финансов лизинг на автомобил с
опция за прехвърляне на правото на собственост №21641/А_auto/03.01.2013г. е развален едностранно поради неплащане от страна на лизингополучателя на лизингови вноски, както и на застрахователна
премия и данък МПС, като с получената от ответниците нотариална покана
на 10.09.2013г. лизингодателят е предоставил на лизингополучателя седмодневен срок за изпълнение на непогасените задължения,
съдържа се и изрично предупреждение, че при неизпълнение в този срок договорът следва да се счита за
едностранно прекратен. На 03.10.2013г. ответникът поради разваляне на договора от страна на лизингодателя е
предал на последния лизингованата вещ, по отношение на който факт не се спори от
страните и се установява от двустранно подписан приемо-предавателен протокол. Следователно претенцията на
лизингодателя – ищец по делото за заплащане от лизингополучателя на неплатени лизингови вноски за периода от
03.06.2013г. до 03.09.2013г. е доказана по основание. Относно размера на неплатените
лизингови вноски за
исковия период правилно първоинстанционният съд е кредитирал приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което е компетентно изготвено и
неоспорено от страните в хода на съдебното производство. Предявеният иск с правно основание чл.342, ал.1 ТЗ във вр. с чл.79, ал.1, пр.1
ЗЗД следва да бъде
уважен за сумата от 667.21
евро, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата
молба в съда – 19.03.2015г. до окончателното й плащане.
Относно предявените искове с
правно основание чл.92, ал.1
във вр. с чл.7.6.1 от процесния договор за финансов лизинг и с правно основание чл.92, ал.1 във вр. с чл.15.12 от
процесния договор за финансов лизинг, съдът приема следното:
В конкретния случай в чл.7.6.1 от процесния договор за финансов лизинг страните са постигнали съгласие при забава от страна на
лизингополучателя с повече от пет работни дни за изпълнение на задължението му
за заплащане на дължимите по договора
лизингови вноски същият да дължи на лизингодателя неустойка в размер 0.028 % от
неизплатената част на дължимата сума за всеки просрочен ден (изчислена от
датата, на която сумата първоначално е станала изискуема). Видно от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на неустойката за забавено
изпълнение за процесния период от 03.05.2013г. до 03.09.2013г. е в размер на 113.29 евро. В
чл.15.12 от процесния
договор за финансов лизинг
страните са уговорили, че при прекратяване на договора за лизинг в случай на
виновно неизпълнение на лизингополучателя
за заплащане на лизинговите вноски, последният дължи неустойка в размер
на три лизингови вноски. За целите на изчисляване на неустойката се ползват
последните три лизингови вноски с настъпил падеж, преди прекратяване на
договора. Видно от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, неустойка в размер на три лизингови вноски, дължима поради прекратяване на
договора за финансов лизинг поради виновно неизпълнение на лизингополучателя за заплащане на лизинговите
вноски, възлиза на 426.78 евро.
Настоящият състав
счита, че уговорените клаузи за неустойка в чл.7.6.1 и в чл.15.12 от процесния договор
за финансов лизинг
не противоречат на добрите нрави и морала, същите представляват валидни клаузи
и не са нищожни. Настоящият състав счита, че процесните договорени клаузи за
неустойка са в рамките на присъщата за неустойката обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция. Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД,
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. С оглед цитираната разпоредба се
приема, че функцията на неустойката е да обезщети изправната страна за
претърпените вреди, без да се налага те да се доказват. Това обаче не означава,
че отговорността
за неустойката следва да се редуцира до размера на претърпените от ищеца -въззиваем вреди и пропуснати ползи. Неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция
изпълнява и наказателна функция, която мотивира страните да изпълняват поетите
от тях задължения в подписания договор. В този смисъл и с оглед
функциите, които изпълнява неустойката следва да се приеме, че кредиторът е в правото си
да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са
настъпили в предвидения размер. Следователно в този случай кредиторът не се
обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и
тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. Размерът на неустойката не трябва да се редуцира до размера
на вредите и поради това, че при
приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала
наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на
самата неустойка - защото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков
ред и без клауза за неустойка. По изложените аргументи настоящият състав счита, че уговорените клаузи за
неустойка в чл.7.6.1 и в чл.15.12 от процесния договор за финансов лизинг не противоречат на добрите нрави
и морала, а напротив – същите са уговорени с цел да се обезщети изправната
страна в случая на забава при изпълнение на поети задължения от страна на
въззивника-ответник по подписания от него договор за финансов лизинг.
На следващо място неоснователни
се явяват оплакванията във въззивната жалба за прекомерност на уговорения
размер на неустойката в чл.7.6.1
и в чл.15.12 от процесния договор за
финансов лизинг поради следните
съображения:
Намаляването на
неустойката може да стане и по преценка на съда и без да е направено искане от
страната по аргумент на чл.92, ал.2 от ЗЗД. Доколко обаче следва да се приложи правилото
на чл.92, ал.2 ЗЗД преценката следва да се
прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед
съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените
вреди, но във всички случай неустойката не трябва да се свежда до размера на
вредите. Ето защо при намаляване на неустойката поради прекомерност не трябва
да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се търси границата
от която започва прекомерността. С оглед на обстоятелството, че липсва общовалиден критерий за прекомерност, настоящият
състав счита, че при прилагане на чл.92, ал.2 ЗЗД съдът трябва да прецени какво е съотношението на неустойката към цената на договора, абсолютният
й размер, както и да съобрази
обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В процесния случай съдът отчитайки посочените
по-горе критерии счита, че стойността на претендираните в съдебното производство неустойки, уговорени в чл.7.6.1 и в чл.15.12 от процесния договор
за финансов лизинг, не са прекомерни, поради което не са налице
основания за намаляване на размера на уговорените в посочените клаузи от
договора неустойки, както и приложението на разпоредбата на чл.92, ал.2 от ЗЗД.
По отношение на останалите
искови претенции с правно
основание чл.345, ал.2 ТЗ във вр. с
чл.232, ал.2, пр.2 във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД в частта, в
която същите са уважени, в подадената въззивна жалба няма наведени конкретни
оплаквания за незаконосъобразност. На основание чл.269 от ГПК въззивният съд е
ограничен само относно доводите във въззивната жалба, предвид на което препраща
към изложените от СРС мотиви, които счита за законосъобразни, обосновани при
правилна преценка на събраните по делото доказателства.
С оглед на изложените съображения
и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд атакуваното решение в обжалваните части, в т.ч. и в
частта за разноските, възложени в тежест на ответницата, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна – ищец,
но доколкото по делото няма ангажирани доказателства за реално сторени от
страната разноски във въззивното производство, такива не й се дължат и съдът не
следва да е произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№175085 от 24.07.2019г., постановено по гр.дело №14069/2015г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 52-ри състав, в обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./