Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 88/01.07. Година 2019
Град Варна
Варненският апелативен
съд, Наказателно отделение, втори състав
На тринадесети май, Година
две хиляди и деветнадесета
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Румяна Панталеева
ЧЛЕНОВЕ: Росица Тончева
Десислава Сапунджиева
съдебен секретар Геновева
Ненчева
прокурор Стефка Якимова
като разгледа докладваното от
съдия Р.Тончева ВНОХД № 134 по описа на съда за 2019г., при произнасянето си
взе предвид следното:
С жалба по чл.318 ал.6 от НПК
е сложено началото на настоящето въззивно
производство, чийто предмет е правилността на присъда №19/05.03.2019 година по
НОХД №1413/18 г. на Окръжен съд-Варна и процесуалната дейност, предхождаща
произнасянето й. С тази присъда подсъдимият Д.А.С. е признат за виновен в
извършване на две престъпления в условията на реална съвкупност, наказуеми по
чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 от НК и по чл.196
ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 от НК, като при действието
на чл.23 ал.1 от НК е наложено наказание в размер на пет години лишаване от
свобода, изпълнимо при първоначален строг режим.
Със същия съдебен акт са
решени въпроси във връзка с чл.70 ал.7 от НК, чл.59 от НК, по веществените
доказателства и разноските.
Въззивната жалба се позовава на всички основания
за неправилност на присъдата. В синтезиран вид – атакува се фактическата страна
на вътрешното убеждение на първоинстанционния съд и
се твърди нарушение на принципа по чл.303 ал.1 от НПК относно престъплението по
чл.199 от НК, както и несправедливост на наказанието за престъплението по
чл.196 от НК. Оплакванията се отнасят към правомощията на въззивния
съд по чл.336 ал.1 т.3 и чл.337 ал.1 т.1 от НПК.
В пренията на въззивното съдебно заседание прокурорът пледира в полза на
правилността на атакуваната присъда, защитникът поддържа въззивната
жалба.
В лична защита подсъдимият
опровергава възможността за контакт с пострадалия, като в последната си дума
моли за справедлива присъда, подчертавайки, че не е правил грабеж.
Варненският апелативен съд след
като взе предвид подадената въззивна жалба, след като обсъди доводите на
страните в съдебно заседание и служебно провери правилността на атакуваната
присъда по реда на чл. 313 и чл. 314 ал.1 НПК, намери за установено следното:
Подсъдимият С. е предаден на съд по две обвинения за
престъпления против собствеността:
-по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 от НК, защото на 11.11.2017
г. в гр. Варна, при условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи-
чантичка от плат и други на обща стойност 345.85 лева от владението на С.
Валентинов С. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила;
-по чл.196 ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 от НК, защото на 13.11.2017г. при условията
на опасен рецидив отнел чужди движими вещи – шест мобилни телефона и други на
обща стойност 722.65 лева от владението на Михаил Николаевич Красников и други лица, без тяхно съгласие с намерение
противозаконно да ги присвои.
Първоинстанционният съд е провел пълно съдебно следствие,
в чиито предели е извършил проверка на доказателствени източници от досъдебното
производство, въз основа на които е пристъпил към решаване на въпросите по чл.301 от НПК. След въззивното попълване на доказателствената съвкупност с
допълнителни гласни и писмени доказателства, настоящият състав счита за
установени следните релевантни фактически положения:
С вл.с.пр.
на 11.06.2014 година по НОХД №1472/2014
година на РС-Варна подс.С. бил признат за виновен и
осъден за престъпление по чл.196 ал.1 т.2 вр. чл.195
ал.1 т.3 вр. чл.26 ал.1 от НК, съответно наказан с
две години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на
изтърпяване. Малко по-късно влязло в сила определение по ЧНД № 2723/2014 година
на РС-Варна, с което наказанието по НОХД №1472/2014 година и наказанията по
НОХД №№6599/2012г., 3066/2013г., 3347/2013г., 5137/2013г., 956/2014г. били групирани
по реда на чл.25 от НК, като след приложение на чл.24 от НК, подсъдимият
следвало да изтърпи четири години и шест месеца лишаване от свобода при
първоначален строг режим. Към това наказание с определение по ЧНД №204/2016
година на РС-Провадия на основание чл.27 ал.1 от НК било присъединено изцяло
наказание от три месеца лишаване от свобода, наложено на подс.С.
с присъда по НОХД №169/2015 година.
На
22.09.2017 година подсъдимият бил освободен от затвора.
На
11.11.2017г. около 17.20 ч. подсъдимият С. и св.С. се
срещнали случайно пред заведение в гр.Варна, ул.„Братя Миладинови".
Двамата се познавали от престоя си в затвора. Св.С. имал среща, към която отпътувал
с управляван от него л.а. „Опел Астра" с ДК № В
7479 НК. По собствено желание бил придружен от подс.С..
Свидетелят
паркирал автомобила си на паркинг. Когато слязъл от колата той носил в ръка
торбичка, а през рамото му била преметната мъжка чантичка от плат, в която се
намирали: мобилен телефон марка „Нокия“ със СИМ-карта,
флаш-памет, автомобилен ключ, лична карта и сумата от
250 лева.
Внезапно
подс.С. препречил пътя на свидетеля с тяло, като
първо го избутал, после му нанесъл удар с лява ръка в областта на корема. Пострадалият
изпуснал торбичката, подсъдимият я ритнал с крак и после ударил познатия си с
ръка в областта на лявата скула,предизвиквайки падане на св.С. на колене. В
този момент подс.С. издърпал преметнатата през рамото
на пострадалия чантичка от плат и
побягнал. Св.С. направил неуспешен опит да го догони.
Поведението на двете лица било записано от
охранителна камера, монтирана на сграда на ул.„ Дръзки” № 13.
Веднага
след деянието св.С. подал сигнал в І РУ ОД МВР Варна, като подс.С.
бил обявен за издирване.
На
13.11.2017 година около 15.30 часа подсъдимият влязъл в сградата на СОУ „Найден
Геров" в гр.Варна. Използвайки отсъствието на ученици в VIб клас от класната стая на трети етаж, пребъркал дрехите
и чантите им, от където взел:
–
мобилен телефон марка „Енджой" модел
"V50A-SM" с карта памет 3gb, стъклен протектор и прозрачен гръб общо
на стойност от 156.15лв., ползван от М.К., собственост на св.К.;
-мобилен
телефон марка „Нокиа 7230" на стойност от 59.50лв.,
ползван от А.Д., собственост на св.К.Д.;
-мобилен
телефон „Самсунг Галакси“
на стойност 125.30лв., ползван от А.К., собственост на св.Д.К.;
-мобилен
телефон „Хуавей" на стойност 161.10лв, ползван от И.Н., собственост на св.п.Н.;
-мобилен
телефон „УМИ - Ромекс" на стойност 115.20лв.,
монета от 1лв, владени от Д.К., собственост на св.Н.К.;
-мобилен
телефон „Лоджиком" на стойност 104.40лв.,
ползван от М.М., собственост на св.М.М.. след което
напуснал сградата.
Действията
на подсъдимия били записани от охранителни камери в училището.
На
14.11.2017 година подс.С. бил задържан от органите на
полицията. При обиск в него били открити част от инкриминираните вещи - мобилни
телефони „Лоджиком", „Самсунг",
лична карта на св.С. С., както и
документи за самоличност на други три лица, две портмонета, банкови карти, документи
за л.а.„Опел Астра" с ДК № В 7479 НК.
Така
описаната в мотивите към присъдата фактическа обстановка е установена правилно
и се подкрепя от съвкупния анализ на всички събрани доказателства.
Подсъдимият
С. признава релевантните обстоятелства по обвинението за квалифицирана кражба и
отрича да е извършвал грабеж. В обясненията си (л.108 от НОХД№1413) твърди, че по
повод на спречкване в колата последователно блъснал два пъти св.С., който при
опит да му отвърне изтървал найлонова торбичка и от нея по улицата се пръснали
вещи. Последвало сбиване между двамата, от което подсъдимият избягал със
собствената си чантичка с документи и дискове, носена от него през рамо. Малко
по-късно (след 15-20 минути) установил липсата на телефона си и когато се
върнал да го търси на мястото на инцидента, намерил калъф с документи, сред
които и личната карта на св.С..
Варненският апелативен съд
извърши на основание чл.13, чл.14, чл.18 и чл.107 ал.ал.3,
5 от НПК проверка и анализ на всички релевантни доказателства, събрани в
наказателното производство установявайки следното:
Повдигнатото обвинение пред
съда срещу подс.С. за квалифициран грабеж по чл.199
ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 от НК е единствената спорна
фактическа конструкция по делото. Според защитата, обясненията на подсъдимия и
показанията на св.С. от съдебната фаза внасят сериозни съмнения в обосноваността
на обвинението, като окръжният съд е издал осъдителната присъда по пункт първи по недопустим от чл. 303 ал.1 НПК начин. Преди да провери
оплакването, въззивният състав би искал да припомни, че
във всяко наказателно производство се цели правилно изясняване достоверността,
доказателствената сила и значение на всяко едно доказателство, негов източник и
на цялата доказателствена съвкупност, така че да се
очертае действителната картина на инкриминираното събитие в пределите по чл.102
от НПК. В конкретния казус доказателствената съвкупност проявява симптоми на
противоречие, което предполага внимателна процесуална дейност по проверката й за
празноти и колизии, както и изчерпателна
оценка за доказателственото значение и силата
на доказателствените материали. Окръжният съд е положил съответните процесуални
усилия в тази насока, като е достигнал до верен фактически извод относно
деянието и авторството.
Собственият въззивен анализ
на фактическите данни по делото и източниците им очертава следните положения:
Показанията на св.С. от д.пр.
(л.98-99) са достоверни. За пунктуалност, гласното ДС
следва да се счита за приобщено към
доказателствената съвкупност в хипотезата на чл.281 ал.4 вр.
ал.1 т.1 от НПК, а не на посоченото от първата инстанция основание по чл.281
ал.5 вр. ал.1 т.1 от НПК, поради неспазеното условие
по чл.281 ал.7 от НПК. Допуснатото процесуално нарушение е несъществено и без
отношение към рестрикцията по чл.281 ал.8 от НПК, т.к. обсъжданите показания са
логически единни с наличните по делото ВДС-и, други гласни, писмени и
веществени доказателства и заключението на СТЕ.
Внимателният анализ на доказателствения източник от досъдебното производство позволява
да се очертае последователността на отделните инкриминирани действия, да се
извлекат сведения за вещите в отнетата чантичка, като и контролни факти –
описание на облеклото и външния вид на подсъдимия.
Проверката за достоверност на
обсъжданите показания се проведе при съпоставяне на фактическото им съдържание
със запис от камера, монтирана на сграда на ул.“Дръзки“ №13 и заключението на
СТЕ. Становището на вещото лице по чл.152 от НПК установява:
1.Автентичност на двата видео
файла, предадени доброволно за нуждите на разследването на 14.11.2017 година;
2.Наличието на чантичка,
носена през рамо от св.С. и найлонова торбичка в ръката му преди деянието;
3.Последователността на
действията на подсъдимия по нападение чрез бутане и удряне;
4.Реализираното собствено
владение от страна на С. върху чантичката на пострадалия (не става въпрос за
найлоновата торбичка);
5.Бягството на дееца и опита
на пострадалия да го догони;
6.Съвпадение по частен
признак (наличие на брада) във външния вид на подсъдимия и даденото описание от
св.С.;
7.Обстоятелството, че при
повторното връщане на местопроизшествието, пострадалият намерил на улицата
автомобилен ключ, с който отключил л.а.“Опел Астра“.
Детайлната съпоставка между
веществените ДС, заключението на СТЕ и съдържанието на показанията на св.С. от
д.пр. налагат извод за тяхната единност по деянието и авторството. На свой ред
обсъжданата доказателствена съвкупност изключва
достоверността на обясненията на подсъдимия и показанията на св.С. от съдебното следствие
в първата инстанция.
Отговорите на вещото лице
Йорданов по чл.282 ал.2 от НПК по никакъв начин не променят горните изводи. За
илюстрация е достатъчно да се цитира протоколираното му изявление: „…Записал съм в заключението, че взема
мъжка чантичка с презрамки. Това съм видял на записа…“ (л.107 от НОХД). В
останалата част разясненията на експерта представляват собствени предположения,
неосновани на доказателствата по делото и затова без процесуално значение.
С
показанията на св.С. от досъдебната фаза кореспондират също наличните по делото
веществени доказателства. Те са били иззети с протокол по реда на чл.80 от ЗМВР, като чрез показанията на разпитания от въззивния
съд свидетел Л. се установява по несъмнен начин, че тези вещи са се намирали у
подсъдимия към момента на неговото задържане.
На
свой ред достоверността на обясненията на дееца за начина на снабдяването му с
документите на св.С. (л.36 гръб, л.37 от ВНОХД №134) се опровергава от:
-показанията на пострадалия
от д.пр., в които същият изрично е посочил за наличието на подобни документи в
отнетата му чантичка;
-от записите, които установят
как подсъдимият е достигнал до тези документи – чрез отнемане на чантичката на
пострадалия;
-косвено отново от
показанията на св.С. от д.пр., доказващи, че между него и подсъдимия не
съществуват никакви отношения.
За изчерпателност, въззивният състав отбелязва, че показанията на св.С. от
д.пр. кореспондират и с разпита на св.Живко Железов (л.92 гръб от НОХД).
Факт е, че в съдебното
следствие в първата инстанция пострадалият променя позицията си по авторството
на деянието. Наличието на противоречия изисква изследването им, както от
фактическа страна, така и от гледна точка на породилите ги причини. В случая е
трудно последните да бъдат идентифицирани. Някаква индиция
за въззивния състав
представлява обстоятелството, че към момента на разпита на свидетеля в
съдебната фаза, той се е намирал с подсъдимия в един и същ затвор (л.34 от
настоящето ВНОХД), но задълбочаване по темата е невъзможно поради липсата на
съответна доказателствена основа.
В
обобщение, очертаната дотук доказателствена
съвкупност с отношение към обвинението по чл.199 ал.1 т.4 вр.
чл.198 ал.1 от НК се проявява, като безпротиворечива
и логически свързана. Противоположната й защитна позиция е породена от
фрагментарна оценка на доказателствата и източниците им, от единично позоваване
- изключен подход от принципите по чл.13 и чл.14 от НПК и затова неуспешен в
целта си да породи съмнение в обвинителната теза.
В
пренията на въззивното съдебно заседание адв.Т. повдига темата за недоказаност на предмета на
престъплението. Въззивният състав не открива подобен
процесуален проблем. Известно е, че видът на отнетото имущество и неговата
равностойност следва да се установят еднозначно, поради значението им за
квалификацията и обществената опасност на деянието. Доказателствената
задача е изпълнена успешно чрез кредитираните показания на св.С., от когото е
била отнета мъжка чантичка с обичайни принадлежности. Една от вещите –
автомобилен ключ за л.а.“Опел Астра“ е била намерена
от свидетеля при завръщането му на мястото на деянието (заключение на СТЕ) –
факт, който демонстрира добросъвестността на лицето в направеното съобщение
пред органите на разследването за инкриминираното имущество. В опит да внесе
колебание в достоверността на показанията на пострадалия от досъдебната фаза в обсъдимата част, защитата прекомерно се фиксира върху модела
на отнетия телефон „Нокия“. За целите на чл.102 т.2
от НПК конкретното обстоятелство е от несъществено значение. Отнетата вещ е
идентифицирана в значимите й признаци, включително чрез време на придобиване и
покупна стойност (показания на св.С. от д.пр.). От своя страна заключението на
СОЕ я остойностява след овехтяването й на 63 лева (л.180 от д.пр.), сума която
сочи, че става въпрос за стар мобилен апарат.
Въззивният състав би могъл да обобщи изложеното
дотук с извода си, че окръжният съд е изградил правилно фактическата обстановка
относно деянието по чл.199 ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1
от НК.
Подобна
положителна констатация се дължи и по отношение на приетите фактически положения
с отношение към деянието по чл.196 ал.1 т.1 вр.
чл.194 ал.1 от НК. Самопризнанието на подсъдимия в тази част кореспондира с
показанията на св.св.К., Д., Д.а,
Н., К., заключението на СТЕ, видео записи от охранителни камери в СОУ „Найден
Геров“, протокол за личен обиск на подсъдимия и показанията на св.Л..
С
оглед естеството на приведените аргументи оплакването за необоснованост на
присъдата е несъстоятелно. В съответствие с фактическите положения материалният
закон е приложен точно. Деянията на подсъдимия се отнасят към съставите на чл.199
ал.1 т.4 вр. чл.198 ал.1 и чл.196 ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 от НК. Д.С. е извършил двете престъпления в
условията на реална съвкупност, като за първото е употребил физическа сила и
отнел чужди вещи, а при второто престъпление, реализирал шест еднотипни деяния,
всяко от които осъществява състава на престъпление по чл.194 ал.1 от НК, при
наличие на изискуемата обективна и субективна връзка между тях, за да се
квалифицират като едно продължавано престъпление.
Съдимостта
на подс.С., подробно отразена в началото на
фактическите положения от настоящето решение, доказва наличието на опасен
рецидив по чл.29 ал.1 б.“а“ от НК.
Наказанията
на подсъдимия са индивидуализирани в хипотезата на чл.54 от НК, но при
недостатъчно изчерпателна оценъчна дейност. Доколкото изводите по същество са
правилни, въззивният съд ги допълва със следните
съображения:
-по чл.54 ал.1 от НК – и двете престъпления
интензивно увреждат защитените обществени отношения, като степента на
обществена опасност на квалифицираната кражба е особено висока от гледна точка
на местоизвършването й (в класна стая, по време на
активен учебен процес) и предмета на посегателство (мобилни телефони,
предоставени от родители на децата им за връзка и контрол над сигурността в
училище). Степента на обществена опасност на съставното престъпление по принцип
е висока, като в случая следва да се отчете относителната упоритост на дееца
при упражняването на физическата сила.
Обществената
опасност на подсъдимия също е много висока – заключение, което се дължи на трайно
установените му престъпни навици, доказуеми чрез справката за съдимост. Извън
осъжданията с отношение към квалификацията опасен рецидив, се констатират други
съдимости за престъпления против здравето, против собствеността, против
обществения ред и спокойствие, общоопасни
престъпления, които биха изисквали по-строго санкциониране на дееца. Не е за
пренебрегване и фактът, че двете инкриминирани престъпления са извършени в много кратък
период след освобождаването на С. от системата на затворите, при действието на
изпитателен срок по чл.70 ал.6 от НК.
Въззивният състав отчита и користния мотив в противоправното поведение на подсъдимия, който не е
изолиран в съдебната му биография, следователно очертава един престъпен
стереотип на мислене.
В
положителна светлина следва да се третира самопризнанието на подсъдимия по
пункт втори от обвинението и възрастта на дееца
- в предела по чл.19 ал.1 от Закона за младежта;
-по
чл.54 ал.2 от НК – писмените доказателства на л.204, л.206 от д.пр. и
показанията на св.Железов установяват негативна характеристика на дееца в
обществото и липса на всякакъв стремеж да се адаптира към законосъобразното
съжителство, основано на уважение към човешката личност и утвърдени трудови
навици.
В
принципен план всичко това би изисквало наказанията да се индивидуализират при
превес на отегчаващите отговорността и вината обстоятелства над средния размер
на относимите санкции. Подобен резултат е изключен поради действието на
забраната положението на подсъдимия да бъде влошено при обжалване, последица от
липсата на съответен протест срещу присъда № 53/20.06.2018 година по НОХД
№289/2018 година. С тази присъда наказанията на дееца са били индивидуализирани
на основата на чл.54 от НК и наложени в размер от пет години лишаване от
свобода за по-тежкото престъпление по чл.199 ал.1 т.4 вр.
чл.198 ал.1 от НК и три години за второто престъпление в съвкупността по чл.196
ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 вр.
чл.26 ал.1 от НК. Като е съобразил принципа reformatio in pejus и е наложил същите по вид и размер наказания с тези по
отменената присъда №53/20.06.2018 година, окръжният съд е спазил закона.
Доколкото
наличието на реална съвкупност от престъпления активира действието на чл.23 ал.1
от НК, налагането на най-тежкото наказание от пет години лишаване от свобода
също е законосъобразно. Определеният от първоинстанционния
съд първоначален режим на изпълнение на присъдата в хипотезата на чл.57 ал.1
т.2 б.а от ЗИНЗС съответства на закона.
Правоприлагането
по чл.70 ал.7 от НК не търпи упрек. Подсъдимият е извършил двете умишлени
престъпления в изпитателния срок на УПО от изтърпяване на останалата част от
наложеното наказание с определение по ЧНД №2723/2014 година по описа на
РС-Варна в размер на шест месеца
лишаване от свобода, като приведеното в изпълнение наказание следва да се
изтърпи при строг режим.
Изложеното
дотук по индивидуализацията на наказанията очертава неоснователността на
оплакването за несправедливост на присъдата в нейния пункт втори.
При
извършената служебна проверка на атакуваната присъда се констатираха два
недостатъка, поправими по пътя на изменението относно местоизвършването
на престъплението по чл.196 ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1
т.1 от НК, като в диспозитива да се отрази гр.Варна (посочен
в обстоятелствата по обвинението) и по отношение на номера на акта, с който е
наложено наказанието, приведено в изпълнение по чл.70 ал.7 от НК, като вместо
НОХД №169/2015 година следва да се чете ЧНД № 2723/2014 година по описа на
РС-Варна.
При
извършената служебна проверка се констатира точно приложение на материалния
закон във връзка със зачитане на предварителното задържане на подсъдимия и
разпореждането с веществените доказателства. Положителният извод за виновността
на подсъдимия е поставил окръжния съд в хипотезата на чл.189 ал.3 от НПК, като
осъждането на С. за разноските по делото е законосъобразно.
С
оглед горното настоящият състав на апелативния съд
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда №19/05.03.2019 г. по НОХД №
1413/18 г. на Окръжен съд-Варна, като:
-в диспозитива
за престъпление по чл.196 ал.1 т.1 вр. чл.194 ал.1 от НК се отрази местоизвършването му гр.Варна;
-в частта по чл.70 ал.7 от НК
вместо НОХД №169/2015 година да се впише
ЧНД № 2723/2014 година по описа на РС-Варна.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението подлежи на
обжалване и протест в 15 дневен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на
РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: