№ 346
гр. гр. Димитровград, 11.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Пепа Д. Жекова
при участието на секретаря Валентина Ив. Господинова
като разгледа докладваното от Пепа Д. Жекова Гражданско дело №
20245610101243 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК
за обявяване на недействителен на целия договор за потребителски кредит,
респ. при условията на евентуалност само разпоредбата на чл. 6/1 от договора
за потребителски кредит.
В исковата молба се твърди, че на 16.06.2023 г. ищецът е сключил с
ответното дружество договор за потребителски кредит № 879164, по силата на
който е получил в собственост сумата от 2800.00 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент от 44.00 % и ГПР в размер на 53.73 %. В договора е уговорено,
че заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на
погасителната вноска 4х102.67 лв. и 14х259.27лв. с крайна падежна дата
04.07.2025г. Съгласно чл. 6(1) от договора за кредит страните се споразумяват,
че договорът трябва да бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения: Поръчителство на едно или две физически лица, които трябва да
отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция.
Съобразно чл.18.1 от процесния договор, при неизпълнение на изискването на
чл. 6(1) от договора заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
5553.54 лв., която ще се плаша разсрочено като се кумулира към падежните
вземания по погасителния план. Счита, че ищецът не дължи изпълнение на
вземанията за неустойка и за договорна лихва, тъй като те намират своето
1
основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор е нищожен
поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е
породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с
добрите нрави /чл. 26, ап.1, предл. 3 от 33Д/, поради значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение,
водеща до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги
на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът
не изпълнил и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК да разпише
съдържанието на договора условията за в възнаградителната лихва. Договорът
се явява нищожен и като сключен при неспазване на прилагане на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с
чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР
е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи
кои компоненти формират размерът на ГПР. Договорът не поражда валидни
права и задължения, тъй като кредиторът е нарушил и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 20 от ЗПК, защото в съдържанието му не е включен на лихвения
процент на ден не са разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6
ЗПК.
На собствено основание е нищожна и неустоечната клауза, която
ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Това създава
предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано
„неустойка". Тази неустойка изначално не притежава обезпечителна и
обезщетителна функции и съставлява скрито оскъпяване на кредита. По
силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 стойност ЗПК, неизпълнението на
изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и
действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит
води до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от
това последици по чл.23 от 3ПК, а именно потребителят дължи връщане само
на чистата паричния на заем, ко не дължи други разходи по заема. Уговорената
в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна лихва и като
противоречаща на добрите нрави по чл. 26 33Д, като неравноправна по
смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща
изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. Договорения фиксиран
2
годишен лихвен процент в размер на 44.00 % се явява прекомерно висок, като
договорката за лихва се явява нищожна поради прекомерност, тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва. Максималният размер на
договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от
втората хипотеза на чл.9 на ЗПК касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. В случая
договорената възнаградителна лихва е в годишен размер 44.00%. За
сравнение, законната лихва по чл. 86 33Д е 10% на година. Уговорената
възнаградителна лихва в процесния договор надвишава над 3 пъти законната
лихва. Уговарянето на такъв 2 висок размер на възнаградителната лихва,
надхвърлящ над три пъти законната лихва за забава, се явява противно на
добрите нрави, тъй като се получава неравноправно третиране на
кредитополучателя. като икономически по-слаб участник в оборота.
Следователно уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречи
на справедливостта, че се явява нищожна. След като тази уговорка е нищожна,
кредиторът не може да я ползва за правно основание да претендира
заплащането на лихвата по съдебен ред. Размерът на договорната лихва е
подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по
договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция,
която се явява скрита лихва.
Вземането по чл. 18(1) от потребителския договор има характера на
възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите
на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и
обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да
преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 3ПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3.
т. I ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на
ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу
предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за
сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на
поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и
гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлява печалба за
3
търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Счита, че уговорената
възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При
сключване на договора потребителят не може да прецени обхвата на поетото
от него задължение, тъй като същият е заблуден от търговеца, че ще дължи
цена на кредита в размер на 44.00 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗПК на
заемателят не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и
разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв
е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че
нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по
чл. чл. 18(1) от процесния договор.
Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза може
да бъде определена като неравноправна, ако не е съставена на ясен и
разбираем език. Не са изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който
регламентира, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание
условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и
логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба
на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.
10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, се налага изводът, че под
"условия за прилагане" се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за
прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява
този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита,
дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания
от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от
страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи.
Приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в
договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 53.73% е заблудил
потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК. Поради неравноправността на уговорката на ГПР и съгласно
чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР е нищожна, с произтичащите правни последици по
чл. 22 3ПК, нищожност на цялата кредитната сделка поради липса на
задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит
по чл. 11, aл. 1, т. 10 от ЗПК. По силата 3 на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Вземането по чл.
18.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание
4
включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, aл. 3,
т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т.е.
договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно
повелителните изисквания на чл. 19, aл.1 ЗПК е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в
размер на 44.00 %. без в него да е включена скритата лихва по чл. 11. 1 от
договора е имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 53.73
%.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, aл. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, aл. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Освен това, в
процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче
ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР, което от своя страна нарушава основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1
ЗПК/. Във величината на и ГПР, като глобален израз на всичко дължимо по
кредита, е следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Непосочването на ГПР в договор за
кредит би следвало да се приравни ситуация като тази, в която договорът
съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без
обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19. ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК в договора е трябвало да се посочат не само цифрово какъв
5
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да са посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Това
задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК е следвало да е налице към
момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като
именно към този момент същия можел да изрази своето информирано
съгласие по отношение на неговите общи параметри. Кредиторът не е
изпълнил и изискването да посочи размера на лихвеният процент на ден.
Съгласно процесния договор неустойката при неизпълнение на
договорно задължение, което не съставлява основната престация по се дължи
договорът и се простира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от
настъпило неизпълнение, поради което съставлява типичен пример за
неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция. Вредите,
компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен, нито е
конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано
кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче
противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга
да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено
при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния
риск. Неустойката не притежава и обезпечителна функция доколкото е
уговорено, че се дължи в тридневен срок след сключване на договора. Законът
в чл. 71 от 33Д предвижда различни правни последици при непредоставяне на
обезпечение, а именно право на кредитора да обяви предсрочна изискуемост
на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени
облигационната връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В
процесния договор в разрез с нормалното търговско развитие на
правоотношенията, са предвидени различни правни последици, което разкрива
целта му да предвиди силно ограничителни изисквания за предоставяне на
обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага,
подвеждащо именувана неустойка. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 26,
ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора,
когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две
6
хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на
процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона
или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена
клаузата за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е
възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като
изрично изискване в чл.11, ап.1, т.10 ЗПК.
Предвид това, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и
нищожността на посочената клауза по договора обуславя недействителността
на целия договор.
Счита, че сключеният между страните договор за потребителски
кредит № 879164/ 16.06.2023г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн.
чл.26, ап.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие
със закона. От всичко гореизложено следва, че са нарушени разпоредбите на
чл. 11, т. 10, чл. 10а, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, във вр.с чл.26, ал. от ЗЗД договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Моли съда да приеме за установено в отношенията между страните по
предявения иск от К. П. К., против "КРЕДИРЕКТ" ЕООД, с ЕИК *********,
че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 879164/
16.06.2023 г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, ал. 2
ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК във вр. чл. 26, ап. 1 от ЗЗД.
В условията на евентуалност, моли съда да признае, че клаузата на
чл.6(1) договор за потребителски кредит № 879164/ 16.06.2023 г.за
предоставяне на поръчителство и безусловна банкова гаранция е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Прави възражение за прекомерност на юрисконсултско/адвокатско/
възнаграждение в исковото производство. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, процесуалният
представител на ответното дружество е подал писмен отговор, в който заявява,
че оспорва исковата молба като неоснователна.
Счита за неоснователни претенциите на ищеца за обявяване
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
7
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД и доводите за нищожност на клаузата от договора,
уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение. Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо
място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно
такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на
договора за кредит произтича и от това, че основните му параметри – главница
и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от
това, клаузите на Договор за потребителски кредит № 879164 са съобразени с
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния
договор. В доказателство на твърденията прилага Лог файл по договор за
паричен заем № 879164, който проследява в хронологичен ред всички
настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилага
и попълненото от кредитополучателя искане за сключване на договор за
кредит, както и изпратения на посочения от него имейл адрес
***********@*****.*** Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Видно от
тези документи и противно на твърденията в исковата молба, всички условия,
включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са
индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна,
точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по
кредита още преди сключването на договора. Процесният договор за кредит
съдържа всички реквизити по ЗПК и ЗПФУР, а клаузите му са съставени на
ясен и разбираем език, като формулировката и тълкуването им създават
яснота и информираност у потребителя какъв ще бъде крайният размер на
задължението му към кредитодателя общо и по пера. С гореописаните
документи изцяло опровергавам твърдението, че клаузите в договора са в
противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно
добрите нрави. Видно от лог файла още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния
8
договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. Така
безспорно се установява, че кредитополучателят е бил запознат още преди
сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне
от страна на ответното дружество. Едновременно с това ищецът е разполагал
е с цели 14 дни, за да упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28,
ал. 5 от Общите условия и чл. 29 ЗПК, посочено изрично и в СЕФ, в който
случай последиците за него щяха да бъдат същите като при успешно
проведено дело срещу ,,Кредирект‘‘ ЕООД, но с тази разлика, че нямало да се
намесват трети за спора страни, да се дължат разноски за държавни такси и
адвокатски възнаграждения, както и да се задръства съдебната система с
изпразнени от съдържание дела. Възможността за отказ от договора гарантира
в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени,
че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С
информация за това свое право ищецът е разполагал на няколко етапа от
правоотношението – веднъж при получаването на Стандартния европейски
формуляр, в който в т. 1 от част IV „Други важни условия по договора за
кредит“, правото на отказ в 14 дневния срок от сключването на договора е
конкретно посочено, както и втори път след получаването на самия договор и
Общите условия. Последното се доказвало от представения с настоящата
молба лог файл. Т.е. ищецът не само е могъл да не ползва услугите на
кредитодателя, стига да не е искал това, но след избирането им е разполагал с
няколко възможности да се откаже от сключването на договора преди
отпускането на кредита, както и след отпускането му. Но вместо да направи
нещо от изброените действия, той е изтеглил заема от представляваното от
дружеството, с единствената цел да се обогати от последващите съдебни
производства.
Клаузата, с която е определена и приложимата лихва по кредита е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. Нещо повече,
ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не
изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза, тъй като е
част от основния предмет на договора. Така Решение № 50086 от 21.12.2023 г.
на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. ТК. В процесния договор лихвата е
уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и
с цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е
изрично описана в Погасителния план, имплементиран в самия договор.
9
Предвид това лихвата е ясно и изрично посочена в договора и за потребителя
не се създава никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която
се задължава да плати по кредита. Когато лихвата е определена като
фиксирана за целия период, не се посочва лихвен процент на ден, както и
условията за прилагането му, тъй като същият е относим при уговорена
променлива лихва.
Същото се отнася и за метод и формули за изчисляване на лихвата. В
случая лихвеният процент е един и е константен за целия период на договора,
а в член 2, ал. 5 от договора е посочена, как точно се изчислява лихвата.
Предвид това изложените аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК са
напълно несъстоятелни. Противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са
спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в
договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а
именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута,
определена с Постановление на МС на РБ. При нормативно определен лимит
на ГПР към датата на сключване на договора от 64,8% и ГПР определен в
процесния договор в размер на 53,73%, е видно, че в случая годишният
процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за
забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената
неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е длъжен
да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От
своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да
бъде включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
10
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит.
Неустойката, от своя страна, обслужва неизпълнението и нейната
функция е да обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право
на изправната страна и подлежи на договаряне между страните. Нещо повече,
в настоящия случай, освен че неустойката е дължима от потребителя за
неспазване на конкретно задължение по договора, тя е уговорена като
фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още
преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Предвид изложеното, двете понятия не бива да се смесват, те нямат обща,
дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включват в
ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на
договора.
В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не
предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на
договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно
със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е
посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3
от договора. В цитираните клаузи е направено и ясно разграничение между
задълженията за главница, лихва и неустойка и изрично е посочено, че
неустойката не се включва в ГПР. В погасителния план ясно и точно са
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат
11
посочени сумите е именно пълна и изчерпателна информираност на
потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие
на правоотношението им.
По отношение на действителността на лихвата по договора.
Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия
срок на договора, като при това обстоятелство „Кредирект“ ЕООД не си е
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните е
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.
По този начин се цели поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно
положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в пълен размер в
кратки срокове. Изтъква, че в Част II от европейският формуляр са посочени
размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и
размерът на общата сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя,
като по този начин кредитополучателят е бил напълно информиран за
условията, преди да сключи съответния договор. Погасителният план, който е
неразделна част от Договора включва пълна и точна информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и
каква част от вноската представлява главница и каква лихва. Твърденията, че
уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва са
неправилни и необосновани.
На първо място, доводът, че конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва
противоречи на закона и основополагащи правни принципи, без подобен
лимит да е законодателно уреден, и при ясно и недвусмислено определен
лихвен процент за целия срок на договора, не може да намери основание нито
в закона, нито в правната доктрина. Наличието на противоречие с добрите
нрави се преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е
конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а
морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде
изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има
12
една конкретна стойност.
На следващо място, възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото
време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на
сключване на договора е 64,8 %. От това следва, че максималният възможен
размер на договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. В
същия смисъл е и актуалната съдебна практика - Решение № 50086 от
21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о., ТК; Решение № 3232 от
12.07.2023 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 1056/2023 г.; Решение № 1498 от
18.12.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2009/2023 г.; Определение № 837 от
22.03.2023 г. на ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 2206/2022 г. и мн. други. Твърдим,
че цитираната от ищеца съдебна практика е неприложима и постановена
преди въвеждане на максималния праг на допустимата лихва. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с
индивидуално уговорени параметри по договора, за които потребителят е бил
наясно предварително, от които е имал възможността да се откаже без каквито
и да било последици за него, както още при сключване на договора, така и
след това. Изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно
посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е
уговорено между страните.
От договора и от Стандартния европейски формуляр е видно, че преди
сключването и при подписването му кредитополучателят е бил наясно, че ГПР
не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави
обезпечение на кредита. Така текстовете на процесния договор не съдържат
никаква заблуда относно размера на ГПР и оспорената клауза – потребителят е
бил наясно още преди сключването на договора, че освен главница и лихва,
ако не обезпечи кредита ще дължи и неустойка. Гореизложеното обосновава и
действителност на самата клауза за неустойка по смисъла на ЗПК. С нея не се
нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК. С лог файла и със самия договор се
опровергават и твърденията липса на информираност за правото на отказ.
Правото на отказ от договора е посочено в СЕФ и в чл. 14 от договора, като и
13
двата документа са получени от кредитополучателя.
Оспорената неустойка е действителна. Оспорената от ищеца
неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения
при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не
води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните:
представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен
изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор
за кредит, получил е подробна информация за желания от нея кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с
цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок чрез
предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например.
В случая ищецът К. П. К. не се е възползвал от нито една от договорно
и законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на
казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят
изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с
14
изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя
си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу
своя кредитор. Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради изброените по-
горе причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху
цялостното отпадане.
На следващо място неустойката е имала предварително определен
начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри за срока на
договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава Тълкувателно
решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776
от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК, счита, че в
разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още повече,
доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като
поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно
съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на
процесния договор кредитополучателят К. П. К. не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение
в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Следва да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че
кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на
неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл,
когато договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
15
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ
26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
Излага твърдения, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички
доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата
молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не
са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и
не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл.
143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с
потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя
яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени
разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на
неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В Погасителния
план към договора са изчерпателно посочени компонентите на всяка една
възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че
такова не бъде дадено. В самия договор са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката за
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от
допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви
условия се задължава. Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен
размер чрез цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се
дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок
и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят К. П. К. е бил информиран за условията за ползване на
продукта на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да
представи обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че
не го направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално
определен размер.
Предвид това е изключена ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
16
да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на
информация за разходите по връщане на предоставения кредит са
неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставена на ясен
и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и
погасителен план на вноските за целия период на кредита. Изложеното
изключва възможността К. П. К. да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Посочва, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т.
75. 9 1.4.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът
е сключил 12 договора с финансовите институции от групата на ЕМ ВИ
ФАЙНЕНС, което е собственик на "КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, и
„КРЕДИРЕКТ“ ЕООД и "СИТИ КЕШ" ООД, като всички съдържат уговорка
за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита.
Договорите са сключени в периода 2023 г. – 2024 г.
Следва да бъде посочено, че последният договор е сключен на
27/07/2024г. – след завеждане на настоящата искова молба. Независимо, че
ищецът подава искова молба за недействителност на договора за заем, той
17
продължава да сключва договори със същия предмет и условия. Наличието на
12 договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа
оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на
ищеца в следния смисъл:
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да
упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договор с ответното дружество - да прекрати договора,
да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за
замяната му с друг вид, К. П. К. по своя инициатива е сключила още 11
договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази
фактическа постановка става ясно, че К. П. К. е сключил договорите с
единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите,
а след това заведе искове за недействителност. Това е в пряко противоречие с
добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения
по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят
щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил 12 при
същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на
кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а
впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на
претенциите за недействителност на клаузи от договора.
Отделно от недобросъвестността на кредитополучателя,
гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице индивидуално
договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в
продължение на две години ищецът е ползвал многократно един вид кредитен
продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по
всеки отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал
да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното 10 знание за
икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл е и цитираната
18
по-долу съдебна практика, постановена при идентична фактическа
обстановка, в която потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече
от един път. Това опровергава твърденията за недобросъвестност, нарушение
на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика
Заблуждаващата търговска практика представлява такова поведение от страна
на търговеца, което да подтикне потребителя да сключи определена сделка,
която не би сключил в противен случай К. П. К. по своя инициатива се е
задължил 12 пъти с уговорката за плащане на неустойка на ответното
дружество, в случай че не предостави обезпечение на кредитите, а договорите
са сключвани след като клаузата за неустойка от предходния е породила
действието си. Това на самостоятелно основание опровергава твърдението на
ищеца за заблуда в условията на предоставените му кредитни услуги. По
отношение на твърдението за неравноправност Настоящият договор следва да
се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на
база 12-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и
предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това е
необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с
потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите,
с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно
информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си
задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази
основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските
договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор ищецът е
сключил с ответното дружество 12 договора с уговорка за плащане на
неустойка. Предвид това, не може да се твърди липса на индивидуално
договаряне на клаузите по договорите, както и липса на информираност с
условията и последиците от процесните клаузи, доколкото потребителят се е
запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното.
Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран
за условията за ползване на продукта на търговеца предварително – да връща
19
заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в тридневен
срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да
плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и
след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал
същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е
повтаряно до сключването на 12 идентични договора. От тук е явно, че в
случая е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността
на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за 11 финансовите
задължения, които се поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на
СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр.
д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от Решение на Съда (втори състав)
от 20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др.
срещу Banca Romвneasca SA).
Моли съда да отхвърли предявените от К. П. К., ЕГН **********,
претенции като неоснователни. Претендира разноски. Направено е
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
от ищцовата страна.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
По делото не е спорно, а и видно от представения по делото договор за
потребителски кредит № 879164/16.06.2023 г., сключен между ищеца К. П. К.,
в качеството на кредитополучател и "Кредирект" ЕООД, в качеството на
кредитор, ответникът е предоставил на ищеца сумата от 2 800 лева, при
фиксиран годишен лихвен процент от 44.00 % и годишен процент на
разходите /ГПР/ в размер на 53.73 %, със срок на погасяване 18 месечни
вноски с размер на погасителната вноска 4 вноски в размер на 102,67 лева и 14
вноски в размер на 259,27 лева и посочена в договора обща сума за връщане
4 040,46 лева. Договорът е с крайна падежна дата 04.07.2025 г.
В чл. 6 от договора страните са уговорили, че в двудневевн срок от
сключването му, заемателят се задължава да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: 1. банкова гаранция: 2. две физически лица –
поръчители, които трябва да отговарят на посочени от заемодателя условия.
В чл. 18, ал. 1 от договора кредитополучателят се е задължил да заплати
20
на кредитора неустойка в размер на 5 553,54 лева, ако не предостави
договореното в чл. 6 от настоящия договор обезпечение в двудневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в настоящия договора за кредит, като в ал. 3 страните са уговорили,
че неустойката по предходната алинея представлява отделно от главницата и
лихвата вземане, което се дължи за неизпълнение на задължение по договора
за потребителски кредит и на основание чл. 19, ал. 3. т. 1 от Закона за
потребителския кредит същата не се включва при изчисляване на годишния
процент на разходите, като в чл. 4 кредитополучателят декларира, че размерът
на неустойката по ал. 1 е определен преди сключване на настоящия договор за
кредит, след проведени преговори с кредитора по предложение на едната със
съгласието на другата страна, като за определяне на нейния размер са взети
предвид общият размер на кредита, срокът на договора, както и предходна
кредитна история на кредитополучателя.
По делото е представен и погасителен план към договора за паричен
заем, видно от който всяка една от погасителните вноски е с различен размер,
посочен в плана и включваща главница, лихва и неустойка.
По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация на потребителски кредити.
От заключението на назначената поделото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по договор за потребителски кредит №
879164/16.06.2023 г., годишния процент на разходите по кредита е изчислен в
размер на 53,73 лева и следва да е съобразен с формулата, съгласно
приложение № 1 към чл. 19, ал. 1 от ЗКП, вземайки предвид посочените по
договора общи положения и допълнителни допускания.
При изчисляването му са взети предвид посочените в ал. 2 параметри, в
т ч. общите разходи по кредита съгласно § 1, т. 1 от 31K, а именно:
възнаградителната лихва.
По кредитен калкулатор на ГПР с параметри както следва: размер на
кредита 2 800 лв., срок на кредита в месеци- 18 и фиксиран лихвен процент -
44% експертизата е изчислила ГПР 54,0536 % /без такси и неустойка/.
Неустойката в ГПР по погасителен план в размер на 5553,54 лв. не е
включена. В случай, че бъде включена, размерът на ГПР би бил значително по
в голям размер и нереалистичен %, а именно – 295,4082 %.
21
Общият размер на извършените плащания от ищеца възлизат на 2 780
лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Ответникът "Кредирект" ЕООД представлява финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Това определя дружеството като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 ЗПК. В този случай е безспорно, че процесния договор за
паричен заем попада в дефиницията на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и по отношение на
него са приложими разпоредбите на ЗПК и чл. 143- чл.148 ЗЗП.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т.20 и ал.
2 ЗПК.
В исковата молба е направено главно възражение за недействителност
на процесния договор за паричен заем поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, а при условията на евентуалност – възражение за нищожност на чл.
6/1/ от договора.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл. 19,
ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Действително е налице противоречива съдебна практика относно
въпроса – дали за да е изпълнена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК следва
да е посочен годишния процент на разходите по кредита като цифрово
изражение и общата сума, дължима от потребителя, както е в случая или
22
следва да бъдат посочени всеки един отделен разход по чл. 19, ал.1 ЗПК и § 1,
т.1 от ДР към ЗПК, който се включва. Настоящият съдебен състав счита, че от
тълкуването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК не следва извода, че
всеки един разход следва да бъде посочен, който се включва в ГПР. Вече
когато в хода на производството се установи, че неправилно е посочен този
процент и че в него не са били включени разходи, които е следвало да бъдат
включени, тогава в зависимост от конкретиката на случая следва да се
преценява дали е налице недействителност на договора - чл. 22 ЗПК или на
клаузата, с която е уговорен ГПР – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Клаузата на чл. 18 от процесния договор, че се дължи неустойка в
размер на 5 553,54 лева, поради това че в 2-дневен срок от подписването му
потребителят не е представил на кредитора обезпечение, е нищожна, тъй като
с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно
задължение, от което пряко обаче не произтичат никакви вреди за кредитора.
Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази неустойка са, че
вземането няма да бъде събрано. Съгласно чл. 16, ал. 1 ЗПК преди сключване
на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч. информация,
получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България
за оценка на кредитоспособността на потребителите. В случая това изискване
не е спазено и от неизпълнението на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции (обезпечителна, обезщетителна и санкционна) и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, какъвто е
настоящият случай и съответно клаузите, с които е уговорена са нищожни,
поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл. трето ЗЗД (т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-702-2008 г. ІІ т.о.). Изложеното
от съда е в унисон с Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че
заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директива
2008/48/ЕО в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването
23
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 на СЕС
по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза, която
предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители или
банкова гаранция или непредставяне на документ, удостоверяващ доходите на
потребителя, т.е. неговата платежоспособност, е в пряко противоречие с целта
на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Целта е, ако има
съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се провери това,
респ. да се поиска обезпечение и след това да се да отпусне кредита, която
практика би съответствала на изискванията на Директивата.
Нещо повече, СЕС в свое решение от 11.01.2024г. по дело C‑755/22г., с
предмет преюдициално запитване, отправено от Районен съд Прага-Запад,
Чехия, приема, че членове 8 и 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година трябва да се тълкуват в
24
смисъл, че когато кредиторът не е изпълнил своето задължение да оцени
кредитоспособността на потребителя, те допускат кредиторът да се
санкционира в съответствие с националното право с нищожност на договора
за потребителски кредит и изгубване на правото да му се платят уговорените
лихви, макар договорът да е изпълнен изцяло от страните и за потребителя да
не е настъпила вредоносна последица вследствие на това неизпълнение.
Тази неустойка, определена като конкретна сума в размер 5 553,54 лева
представлява по същността си такса (възнаграждението) за гарант, което е
обективирано и в чл. 18, ал. 5 от самия договор, а именно, че в случаите по
предходното изречение неустойката може да бъде заплатена от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
общият й размер е 5 553,54 лева (при отпусната заемна сума от 2 800 лева тя
надвишава 2 пъти от стойността на кредита), т.е. тя не е обвързана с
неизпълнение на задължението за заплащане на сумите по кредита, а с
преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя.
По този начин всъщност се заобикаля и трайно установената съдебна
практика да се обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се
предвижда задължение за потребителя да представи обезпечение, като се
начислява неустойка в случай на неизпълнение на това задължение. Именно в
процесния договор за кредит е предвидена такава неустойка, която клауза
също е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за неизпълнението
на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което пряко обаче
не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. В случая е предвидено
неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция
и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. На
практика така се стига до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна
неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо. При това следва
да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има
предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът
25
(заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави
обезпечението.
Съдът намира, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на
обезпечение, е разход по кредита и спада в изброените в чл. 19, ал. 1 ЗПК
разходи и като такова следва да бъде включено при определянето на годишния
процент на разходите за съответния потребителски кредит. В случая тази
неустойка има за цел да обезщети вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би могъл да претърпи,
при неплатежоспособност и липса на обезпечение, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи добросъвестно цена за ползване на заетите средства, съответна на
получените гаранции. Освен това, води до значително оскъпяване на
ползвания заем като утежнява финансовото състояние на длъжника.
По този начин всъщност се заобикаля и трайно установената съдебна
практика да се обявяват за нищожни клаузите от договорите, с които се
предвижда задължение за потребителя в 3 – дневен срок да представи
обезпечение, като се начислява неустойка в случай на неизпълнение на това
задължение. По този начин се заобикаля и законово определения максимален
размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК и последиците от това нарушение
съгласно ал. 5 от същата разпоредба.
Следователно, макар формално процесният договор за паричен заем да
покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри на
ГПР не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, т.е.
настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която
възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48 /ЕО е нарушена
поради некоректното посочване на ГПР, в който не е включена посочената
неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, а е следвало
да бъде сторено това. Целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
26
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договора – чл. 26, ал.1, предл. ЗЗД, във вр. с чл. 22
ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение,
несъмнено води до надвишаване на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /видно
от заключението на СЧЕ при включване на неустойката ГПР би бил 295,4082
%/, а от там до нищожност на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Предвид
изложеното се налага извод, че договора за потребителски кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване
на действителният процент на ГПР.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което представлява на нарушение по чл. 22 ЗПК, водещо до
недействителност на договора. Следва да се уточни, че нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е посочен, но това е направено по начин, който не е достатъчно
пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато посочения в
договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между
страните. И в трите хипотези е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
доколкото потребителят е реално лишен от информация за приложимия ГПР,
което право му признава и гарантира ЗПК.
Ето защо следва да се приеме, че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като в него не е посочен правилният ГПР, което следва да се приравни на
непосочване на ГПР в договора.
Неоснователно е възражението на ответника за индивидуално уговорени
клаузи – касае се за изготвени от същия типове бланки.
27
Предвид изложеното, съдът намира, че договорът за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД, във вр.
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което предявеният главен
иск за прогласяване на неговата недействителност следва да бъде уважен
изцяло. Предвид че главният иск е уважен, съдът не разглежда евентуално
предявените такива.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца направените по делото разноски. Направено е възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В тази връзка съдът следва да отбележи, че възражението на ответника
за липса на представителна власт, тъй като не е обективирана в договора за
правна защита и съдействие е неоснователно, тъй като такава е учредена с
пълномощно по делото, а именно адвоката да завежда и води дело до
окончателното му приключване във всички инстанции.
Отделно от горното, въпросът за извършени действия без
представителна власт не следва да се обсъждат, доколкото по делото ищецът
не е изпратил представител в съдебно заседание.
В становище по делото ответникът излага аргументи за недължимост и
присъждане на адвокатско възнаграждение под определения минимум в
Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за предоставена безплатна помощ, какъвто не е настоящия
случай, тъй като видно от договора за правна защита и съдействие,
адвокатското възнаграждение не е определено по чл. 38 от ЗА, а е заплатено в
брой.
Основателно обаче се явява възражението на ответника, че в договора
за правна защита и съдействие е посочено само ,,искова молба‘‘, поради което
съдът приема, че адвокатско възнаграждение се дължи за изготвяне на искова
молба, съгласно чл. 9 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните
възнаграждения за адвокатските възнаграждения, а именно в размер на 400
лева.
С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски в размер на 700 лева, от които сумата от 400 лева заплатено
28
адвокатско възнаграждение, сумата от 250 лева заплатен депозит за вещо лице
и сумата от 50 лева държавна такса.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание 26, ал.1,
предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК, договор за потребителски кредит
№ 879164/16.06.2023 г., сключен между „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н
Младост, бул. ,,Цариградско шосе‘‘ № 115 Е, ет. 5 и К. П. К., ЕГН **********,
с адрес: гр. Димитровград, ********************* и "Кредирект" ЕООД.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. ,,Цариградско
шосе‘‘ № 115 Е, ет. 5 да заплати на К. П. К., ЕГН **********, с адрес: гр.
Димитровград, ********************* и "Кредирект" ЕООД сумата от 700
лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Хасково в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
29