№ 695
гр. София, 12.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Цветко Лазаров
Членове:Ралица Д.
Нина Стойчева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Ралица Д. Въззивно гражданско дело №
20211000500946 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на „Банка ДСК“ АД
срещу решение № 262079/23.12.2020г. на СГС, ГО, 3ти състав, постановено
по гр.д. № 12160/17г., с което са отхвърлени искове с правно основание
чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано, постановено в нарушение на материалния закон.
Първоинстанционният съд е приел, че между банката и ответника е сключен
договор за кредит за сумата от 100 000лв., която следва да се погаси за
определен период от време, определен е падеж на месечната погасителна
вноска. От счетоводната експертиза се установява, че редовното погасяване
на кредита е преустановено на 11.03.2014г. Той е осчетоводен като
предсрочно изискуем на 21.02.2017г. Към тази дата са просрочени осем
погасителни вноски Вещото лице е изчислило дължимите суми- главница и
лихви. С уведомление от 13.02.2017г. банката е обявила предсрочната
изискуемост на длъжника, който лично го е получил на 16.02.2017г.
Неправилен е изводът на съда, че уведомлението е нередовно, тъй като не
съдържа индивидуализация на неплатените вноски с настъпил падеж,
1
определен размер на редовната и наказателна лихва, както и падежна дата.
Волеизявлението на банката трябва да се обективира в писмен документ, в
който да се съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата на чл.60,
ал.2 от ЗКИ или на такива, уговорени в договора, които дават право на
кредитора на упражни правото си. Към този документ няма строги
изисквания за съдържанието му. Жалбоподателят поддържа, че клаузата на
чл.7 от договора за кредит не е нищожна като неравноправна, тъй като тя
съдържа изрично указание за размера на лихвата и надбавката към него. Дори
и да се приеме, че тя е неравноправна, това не освобождава
кредитополучателя да заплаща лихва по кредита в първоначално уговорения
размер от 10, 99%.
Затова моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Д. М. Д. в депозиран писмен отговор оспорва жалбата. Счита, че
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение. Той е извършил подробен анализ на събраните по делото
доказателства. Правилно е прието, че между нея и ищеца има валиден
договор за кредит от 05.09.2007г. Правилно е прието, че уведомлението за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем е трябвало да
индивидуализира конкретно неплатените вноски с настъпил падеж и забава,
както и размер на лихвите. Правилно е приета за нищожна като
неравноправна клаузата за едностранна промяна на лихвения процент.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС е сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК. В исковата
молба ищецът „Банка ДСК“АД твърди, че с ответника са сключили договор
за банков кредит на 05.09.2007г. за 100 000лв. като кредитът е усвоен на
10.09.2007г. със срок на издължаване от 240 месеца, считано от 10.09.2007г.
Лихвата е уговорена в размер на 10,99%. За обезпечаване на кредита е
учредена договорна ипотека върху недвижим имот. На 04.12.2009г. е
сключено Допълнително споразумение и за остатъка от дълга се уговаря
гратисен период на издължаване на главницата от 6месеца без да се променя
крайния срок за погасяване. В този срок длъжникът заплаща част от
2
месечната лихва по погасителен план. Непогасената част от нея се
капитализира към остатъка от главницата, а при настъпване на предсрочна
изискуемост на кредита по време на гратисния период, капитализация не се
извършва. Уговорена е лихва от 11.19 % Към датата на сключване на
допълнителното споразумение се дължи част от вноска с падеж на
20.09.2009г. в размер на 160, 21лв. и месечни вноски с падежни дати
20.10.2009г. и 20.11.2009г.. Капитализацията на дължимата възнаградителна
лихва е 2 281, 90лв. След изтичане на гратисния период са капитализирани 2
375, 76лв. Погасяването на месечните вноски продължава да е със закъснение
с повече от седем дни. На 31.05.2013г. е сключено Допълнително
споразумение и към нея длъжникът дължи част от месечната вноска с падеж
на 20.02.2013г. от 403, 97лв. и месечни вноски с падежни дати 20.03.2013г. и
20.04.2013г. С допълнителното споразумение е договорена капитализация на
дължими възнаградителни лихви от 3 295, 75лв., както и отказ на банката от
наказателни лихви от 1020, 68лв. Първата вноска след сключване на
споразумението е платена изцяло на 20.06.2013г. На 11.03.2014г. е сключено
ново Допълнително споразумение с ответника като към тази дата тъй дължи
част от месечната вноска с падеж на 20.11.2013г. в размер на 182, 14лв. и
месечни вноски с падежни дати на 20.12.2013г., 20.01.2014г. и 20.02.2014г.
Капитализарана е дължимата възнаградителна лихва от 1887, 69лв., а банката
се е отказала от наказателна лихва от 602, 82лв, годишна такса за управление
от 215, 93лв., от такса изискуемост от 60лв. годишно. Падежната дата се
променя на 28мо число на месеца. Първата вноска след сключване на
споразумението е внесена изцяло на 28.03.2014г. Последната вноска преди
прехвърляне на кредита в изискуемост е на 07.10.2016г., с която е погасена
част от дължимата месечна вноска с падеж на 28.06.2016г. и остават
дължими 477, 17лв. В разпоредбата на т.20.2 от ОУ към договора се съдържа
правило, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие. Ищецът е упражнил това свое право с уведомление от
13.02.2017г., получено лично от Д. Д. на 16.02.2017г. На 21.02.2017г.
кредитът е отнесен като предсрочно изискуем. Към тази дата не са погасени
вноските с падеж на 28.07.2016г., 28.08.2016г., 28.09.2016г., 28.10.2016г.,
28.11.2016г., 28.12.2016г, 28.01.2017г. всички в размер от 1308, 80 лв. и
частично тази с падеж на 28.06.2016г. от 477, 17 лв. Поради неплащане на
3
дълга банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение, което
е уважено. Затова моли съда да признае за установено, че ответникът Д. Д.
дължи на „Банка ДСК“ АД сумата от 92 146, 57 лв.- главница, договорна
лихва от 7 537, 05 лв. за периода 16.07.2016г. до 01.03.2017г.,
санкционираща лихва от 291, 85лв. за периода 28.07.2016г. до 20.02.2017г.,
такса за управление от 330 лв., такса изискуемост от 120 лв. и
застрахователни премии от 1 393, 83лв., в едно със законната лихва, считано
от 02.03.2017г. до окончателното погасяване на задължението. Претендира
разноски.
В депозиран писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът Д.
Д. оспорва исковете. Не оспорва, че с банката са сключили договор за кредит.
Твърди нищожност на чл.7 от договора за кредит на основание чл.143, т.10 и
т.12 от ЗЗП Съгласно него лихвата се образува от БЛП и надбавка. Базовият
лихвен процент се определя от банката периодично и едностранно, без да е
посочено въз основа на какви критерии и по каква методология. Във всяко
едно от допълнителните споразумение се съдържат клаузи които са
нищожни: чл.1.2 от Допълнително споразумение от 04.12.2009г. и чл.3 от
допълнително споразумение от 11.03.2014г., предвиждащи капитализация на
лихвата към главницата. Ответникът поддържа, че няма предсрочна
изискуемост, тъй като уведомлението е нередовно. В него, както и в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, трябва да се
индивидуализират неплатените вноски с настъпил падеж, да е посочен
конкретният размер на редовна и наказателна лихва, както и да се посочи
размерът на цялото задължение. Изпратеното от банката уведомление не
отговаря на тези изисквания. Сочи, че на 18.02.2017г е била поканена да
отиде в офис на банката за доброволно уреждане на задълженията по
кредита. На 21.02.2017г. тя е провела среща със служител на ищеца. На нея й
е казано, че за да сключи споразумение за разсрочване трябва да плати
1100лв. до 24.02.2017г. На 23.02.2017г. тя е платила тази сума, а на
01.03.2017г. още толкова. На 02.03.2017г. банката е подала заявление за
издаване на заповед незабавно изпълнение. Д. Д. твърди, че е извършвала
плащания за месеците юли, август и септември на 2016г. и те са отразени в
справка по банковата сметка. С тях са погасявани главница и лихва. Затова
отразеното в извлечението от счетоводните книги и твърденията в исковата
молба за липса на плащания за периода юли- октомври 2016г. са неверни.
4
Счита, че не са налице условията за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Поддържа, че има несъответствие с внесените и осчетоводени от
нея суми, както и неотразяване на плащания, извършени след обявяване на
кредита за предсрочно изискуем през 2017г.
Не се спори, че между ищеца и ответника Д.Д. като кредитополучател
е сключен договор за ипотечен кредит на 05.09.2007г. Въз основа на него
й е отпуснат кредит от 100 000лв., който е следвало да бъде усвоен
еднократно и да се погаси за срок от 240 месеца на падеж 20то число от
месеца. Неразделна част от договора за кредит са ОУ за предоставяне на
ипотечни кредити, Такси по жилищни ипотечни кредити.
Безспорно е, че на 04.12.2009г. между ищеца и ответника е сключено
Допълнително споразумение, с което е уговорен гратисен период от 6месеца
за издължаване на главницата без да се променя крайният срок на
издължаване на кредита. Уговорено е в гратисния период длъжникът да
заплаща месечна лихва от 600лв. В допълнителното споразумение е
констатиран размера на дълга към датата на сключването му. Променен е
размерът на лихвата на 11,19%.
Не е спорно, че на 31.05.21013г. между страните по делото е сключено
Допълнително споразумение, в което е отразен остатъка от дълга, променен е
размерът на лихвата на 12,99%.
С допълнително споразумение от 11.03.2014г. е преустановено
ползването на други гратисни периоди и /или частични индивидуални
погасителни планове, ако такива са договорени, променена е датата на падежа
на месечната вноска. Към всички допълнителни споразумение са приложени
Общи условия и погасителни планове.
Безспорно е, че със писмо от 13.02.2017г. банката е уведомила Д. Д., че
обявява кредита за предсрочно изискуем поради забава в погасяване на
задължения. Не е спорно, а и от приложения към делото по заповедното
производство документ е видно, че уведомлението е получено лично от
ответника на 16.02.2017г.
Не се спори, че като обезпечение на кредита е сключена договорна
ипотека върху описан в чл.8 от договора за кредит недвижим имот.
Безспорно е, че на 02.03.2017г. „Банка ДСК“ АД е депозирала заявление
5
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, което е
уважено и е издадена заповед за изпълнение на 09.03.2017г. за исковите
суми. Срещу нея в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжника Д.Д. е подала
възражение.
Заповедното производство, съдържащо се в гр.д. № 13203/17г. на СРС,
158 състав е приобщено към настоящото дело.
Към отговора на исковата молба са приложени писмени доказателства,
включително и такива за извършени плащания по кредита от страна на
ответника.
По делото са представени от Д. Д. 8 бр. платежни документи, с които са
внесени суми по изпълнително дело № 1518/17г. на ЧСИ.
От заключението на счетоводната експертиза- основна и допълнителна,
изготвена от вещото лице И.Й., прието от първоинстанционния съд, се
установява, че кредитът е усвоен на 10.09.2007г. Вещото лице е посочило
сумите, които са постъпили по разплащателната сметка за погасяване на
кредита от кредитополучателя. На 28.04.2014г. е преустановено редовното
погасяване на задължението и забавата е 137 дни. На 21.02.2017г. е наредено
счетоводно записване на задължението като предсрочно изискуемо. Вещото
лице е посочило дължимите главница, лихви и такси към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посочено е
задължението при първоначалния лихвен процент, размерът му, ако се
извадят капитализираните лихви, размерът на задължението след
извършеното последно плащане от длъжника. Вещото лице е установило
разминавания между внесените от ответника суми и отразените в
извлечението, с които банката е погасявала задължението. Размерът на
задължението след приспадане на капитализираните лихви и отчитане на
надплатените суми е 81 149, 99 лв.
Съдът възприема заключенията като компетентни, безпристрастни,
обосновани, основаващи се на правилата в счетоводството.
При така събраните доказателства СГС е отхвърлил изцяло
предявените искове.
Пред въззивния съд е допусната счетоводна експертиза с формулирана
задача от съда с оглед ТР № 8/2017/02.01.2019г. на ОСГТК на ВКС и в
6
жалбата. Основното заключение е посочило размера на дълга към датата на
предсрочна изискуемост 21.02.2017г. Сумата от 81 149, 99 лв. включва
главница от 72 951, 45лв., договорна лихва от 6 117, 82лв., санкционираща
лихва от 236, 89лв. и заемни такси от 1843, 83лв. Всички падежирали вноски
от 20.09.2007г. до 21.10.2021г. са 170 броя в размер на 175 356, 70лв. при
месечна вноска в размер от 1031, 51лв. Длъжникът е платил вноски общо в
размер на 13 900лв., а според банката са платени погасителни вноски от 17
153, 39 лв. С една част от тях са приспаднати разноски по изпълнително дело,
а останалата част не е отразена в посока намаление на дълга. В
допълнителното заключение вещото лице е посочило, че падежирали, но
непогасени са 44 бр. вноски на стойност 45 251, 62лв. Сумата от 125 636,
81лв. е лихва по договора, съгласно погасителния план. Сумата от 136 109лв.
е общо платена сума от кредитополучателя. В съдебно заседание експертът е
допълнил заключенията си.
Съдът възприема експертизите като компетентни, безпристрастни,
обективни, изчерпателни и обосновани.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема, че предмет на въззивно разглеждане са предявени искове с правно
основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с чл.430, ал.1 от ТЗ, чл.422 във
вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ, чл.422 във вр. с чл.415,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД/санкционираща лихва/, чл.422 във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.24.1.1 от договора
за кредит- такса управление, чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.24.1.6 от договора за кредит- такса изискуемост и чл.422 във вр. с члц.415,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.28 от договора за кредит- застрахователни премии,
предявени при условията на първоначално обективно съединяване.
Искът по чл.422, ал.1 от ГПК е специален положителен установителен
иск. С него разполага кредиторът, чието вземане в заповедното производство
е оспорено от длъжника. Чрез него кредиторът иска да постигне
стабилизиране на заповедта за изпълнение, която да послужи като
изпълнителен титул за събиране на вземането му. Правният интерес от
предявяването му винаги е налице, когато длъжникът е оспорил вземането
като е предявил възражение в срока по чл.414 от ГПК. Видно от заповедното
производство е, че длъжникът Д. Д. е предявила възражение в
7
законоустановения срок. Поради което за „Банка ДСК“ АД е налице правен
интерес от предявяване на исковете по чл.422 от ГПК. / Р № 89/02.06.2011г.
по т.д. № 649/2010г., ІІ т.о. на ВКС, Р № 246/11.01.2013г. по т.д. № 1278/11г.,
ІІ то. на ВКС, Р № 171/ 24.04.2012г. по гр.д. № 801/11г., ІV г.о. на ВКС/.
Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му взема
предвид наведените в жалбата основания- чл.269 от ГПК, с изключение на
допуснато нарушение на императивна материалноправна норма.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не се спори между страните, че са сключили договор за банков кредит
на 05.09.2007г. , който има своята легална дефиниция в чл.430 от ТЗ. Според
нея банката отпуска на заемателя парична сума, която той е длъжен да върне
след изтичане на срока. Банковият кредит се отпуска с определена цел, при
конкретно посочени условия и срок. За отпусната сума кредитополучателят
дължи лихва. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, която
е изискване за валидността му. Той се смята за сключен от момента на
постигане на съгласието. От това легално определение като характеристики
на договора за банков кредит могат да се посочат, че той е двустранен,
консенсуален, възмезден и срочен. Процесният договор за кредит е
действителен като сключен в изискуемата от закона форма, като страните по
него са постигнали съгласие по съществените му елементи- размер на
кредита, падеж и размер на месечните погасителни вноски, срок на
издължаването му.
От счетоводните експертизи се установява, че кредитът в отпуснатия
размер от 100 000лв. е усвоен от кредитополучателя Д. Д.. Поради това за нея
е възникнало задължението да го върне според договореното чрез 240
месечни анюитетни вноски в определен размер, на падеж, посочен в
договора за кредит и при условията, посочени в него и съобразно
погасителен план, неразделна част от договора за кредит.
Активно легитимиран да предяви иск за установяване на вземането е
кредиторът, когато е нарушено правото му, произтичащо от договора за
кредит да получи връщане на дадения паричен ресурс.
Пасивно легитимиран да отговоря по иска на банката е
8
кредитополучателят, чието задължение произтича от същия правопораждащ
юридически факт, както правото на кредитора, когато не го изпълнява в срок
и съобразно уговореното.
Правото на кредитора и задължението на длъжника произтичат от общ
юридически факт, договора за кредит.
Поставеният за разглеждане пред въззивния съд въпрос е за това дали е
обявена предсрочна изискуемост на кредита и съдържанието на писмения
документ, в който се съдържа волеизявлението на кредитора. В отговора на
исковата молба ответникът е направил такова възражение, което по характер
е правоизключващо, чрез което се защитава, срещу предявения иск.
Преди да разгледа въпроса за предсрочната изискуемост следва да се
посочи кои от приложените по делото общи условия обвързват страните.
Четирите версии са обвързвали страните в различен етап от договорните им
взаимоотношения. Тези, които са версия от 2014г. са неразделна част от
допълнително споразумение от 11.03.2014г., респективно от договора за
кредит. Приети са от кредитополучателя и са валидни за кредитното
правоотношение. Затова тези Общи условия следва да се считат за
обвързващи страните по договора за ипотечен кредит от 05.09.2007г.
Предсрочната изискуемост като възможност за лишаване на длъжника
от действието на срока в негова полза е уредена в общия закон- чл.7 ЗЗД,
както и в специалния –чл.60, ал.2 от ЗКИ. Тя може да бъде част от договора
между банката и кредитополучателя. За процесния договор предсрочната
изискуемост е предвидена в чл.20.2 от Общите условия, която разпоредба има
един и същи смисъл във всичките им приложени версии.
Съгласно т.18 от ТР № 4/2013/18.06.2013г. на ОСГТК на ВКС
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на едната страна при наличието на две
предпоставки: обективен факт на неплащането и упражнено от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост
се отнася само до вноските, които са с ненастъпил падеж. Такава не може да
бъде обявена по отношение на вече падежиралите вноски към момента на
обявяването й. По отношение на тях изискуемостта е настъпила на друго
основание. С превръщане на кредита в предсрочно изискуем длъжникът се
лишава от преимуществото на срока. Няма изискване в закона или в
9
практиката с какъв документ и съдържание кредиторът да обяви на
длъжника предсрочната изискуемост. Няма изискване в него да са
индивидуализирани неплатените вноски с настъпил падеж, да бъде конкретно
определен размерът на дължимите лихви, както и да посочи размерът на
цялото задължение. Не може към изявлението на кредитора за обявяване на
предсрочна изискуемост на непогасения остатък от кредита да се прилагат
изискванията, които чл.60, ал.2 от ЗКИ, с последното си изменение, възлага за
съдържанието на извлечението от счетоводните книги. Целите, които се
постига с двата документа са напълно различни. С единия се упражнява едно
потестативно право, което възниква в полза на кредитора, когато са налице
определени обективни предпоставки, а именно забавено или липса на
плащане от страна на длъжника. Извлечението от счетоводните книги е
документ, извънсъдебно изпълнително основание, въз основа на който
законът е признал право на кредитора по облекчен ред, да получи
изпълнителен титул, чрез който да събере вземането си от нередовния платец.
Затова в извлечението от счетоводните книги е необходимо да бъдат
посочени непогасените месечни вноски, размера на дълга, да се
конкретизират всички акцесорни вземания, на които има право кредиторът.
Посочването им в документа, с който кредиторът обявява на длъжника
предсрочна изискуемост има отношение към поканата за доброволно
изпълнение в определен срок, ако такава се съдържа в него, но не и към
волеизявлението за предсрочна изискуемост. Необходимо е да има и ясно
и недвусмислено негово изявление в тази насока. Преценката, че е такова се
прави от съда във всеки конкретен случай. Няма пречка длъжникът да бъде
уведомен за настъпването й с нотариална покана или писмо, както е в
настоящият случай. В доказателствата, приложени в заповедното
производство, и приобщени към настоящото дело, както и към исковата
молба е видно, че „Банка ДСК “АД е изпратила до ответника писмо от
13.02.2017г., което му е връчено лично на 16.02.2017г., удостоверено чрез
потвърждаване за получаване. При преценка на всички изброени
доказателства по отделно и в тяхната съвкупност може да се направи извод,
че длъжникът е бил уведомен за предсрочната изискуемост и е получил
писмото на банката от 13.02.2017г. От съдържанието му се установява, че
кредиторът е направил изрично волеизявление, че поради забава в
плащанията на задължението обявява кредита за предсрочно изискуем. То е
10
достигнало до длъжника, поради което трябва да се приеме, че кредитът за
непадежиралите вноски към този момент е станал предсрочно изискуем.
Предсрочна изискуемост настъпва както по отношение на главницата, така
също и за дължимите лихви и такси/ Р № 106/20.06.2017г. оп т.д. №
60152/16г., IV г.о. на ВКС, Р № 115/02.02.2021г. по т.д. № 2323/19г., ВКС, I
т.о./. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя
изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение към датата
на настъпването й. Затова следва да се приеме, че спрямо Д. Д. е настъпила
предсрочна изискуемост на непадажиралите вноски по кредита и другите
акцесорни вземания, тъй като са били налице предпоставките за това. Видно
от извлечението от счетоводните книги и от заключението на счетоводните
експертизи е, че тя е преустановила плащанията на месечните анюитетни
вноски на 28.04.2014г. Жалбоподателят претендира остатъка, който следва
да се издължи до уговорения краен срок за погасяването на кредита.
Посочените просрочени вноски обосновават обективният факт на
неплащането, което от своя страна е предпоставка за възникване в негова
полза на субективното потестативно право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. По този начин длъжникът е лишен от преимуществото на срок,
който е уговорен в негова полза. На основание чл.154 от ГПК всяка страна е
длъжна да докаже твърденията и възражението си, от които черпи за себе си
благоприятни правни последици. Така в тежест на ищеца- кредитор е да
докаже, както че е обявил предсрочната изискуемост на вземането си по
договор за кредит, датата на настъпването й, както и че са налице
предпоставките за това. Събраните доказателства установяват всички тези
факти, поради което съдът следва да приеме, че са се осъществили
обективните факти за настъпването на предсрочната изискуемост по
отношение на Д. Д.. Неоснователно е твърдението на ответника, че
предсрочна изискуемост не е настъпила, тъй като тя е платила на
24.02.2017г. 1100лв., с която се погасява задължението с падежна дата
28.06.2016г. и част от това с падеж на 28.07.2016г. На 02.03.2017г. е внесена
от длъжника сумата от 1100лв., която е отнесена за погасяване на наказателни
лихви. Тези плащанията са направени след като кредитът е бил обявен за
предсрочно изискуем на 16.02.2017г., поради което не отричат настъпването
й.
Поради изложеното следва да се приеме, че кредитът е обявен за
11
предсрочно изискуем и за банката е възникнало правото да поиска
погасяване изцяло и на непадежиралите вноски. Длъжникът не е изпълнил
задължението, произтичащо от договора за кредит, да плаща редовно, на
падежа и според уговорения размер месечни вноски.
Във връзка с действителният размер на непогасения дълг следва да се
обсъди договорът за ипотечен кредит и допълнителните споразумения към
него. В това от 04.12.2009г. и от 11.03.2014г. се съдържат клаузи, според
които непогасената част от редовните лихви се капитализира към остатъка на
главницата- чл.1.2 и чл.3. Тълкувайки тези клаузи се налага извод за
наличието на анатоцизъм. Разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗЗД предвижда
олихвяването на изтекли лихви да става съобразно наредби на Българската
народна банка/БНБ/. Съгласно чл.16 от Наредба№9/19.12. 2002г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на
провизии за загуби от обезценка, действаща както към момента на сключване
на договора, така и към настоящият момент, се забранява начисляването на
лихва върху лихва, освен когато в първоначалния договор е предвидена
възможност за капитализиране на лихва. Такава не е предвидена в договора
за банков кредит от 05.09.2007г. Възможност за начисляване на лихва върху
лихва е допустимо само между търговци, ако е уговорена- чл.294, ал.2 от ТЗ.
Клауза от договор, която предвижда включване на договорната лихва към
редовната главница и върху нея да се начислява лихва е нищожна като
противоречаща на закона- чл.26, ал.1, пр.1 във вр. с чл.10, ал.3 от ЗЗД./ Р №
66/29.07.2019г. по т.д. № 1504/18г., ВКС, II т.о., Р № 30/20.05.20г. по т.д. №
739/19г., ВКС, I т.о, Р № 132/13.02.21г. по т.д. № 2195/19г., ВКС, I т.о/.
Затова посочените клаузи от двете допълнителни споразумения са нищожни
като противоречащи на закона. Въззивният съд се произнася по отношение на
нея като съобрази, че чл.10, ал.3 и чл.26, ал.1 от ЗЗД по своя характер са
императивни материалноправни норми, установени в обществен интерес и в
негова защита. Според т.1 на ТР № 1/2013/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС
въззивният съд е ограничен от заявените в жалбата оплаквания при
проверката за правилност на първоинстанционното решение, но не и при
допуснато нарушение на императивна материалноправна норма. Основна
функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не
може да бъде обусловена от волята на страните, когато трябва да се осигури
приложението на императивния материален закон. В този случай служебното
12
трябва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. В случай,
че първоинстанционният съд не е изпълнил тези свои задължения, то това
процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната
инстанция, независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната
жалба. Нищожността на тези разпоредби от допълнителните споразумения се
отразява на размера на главницата, от която следва да се приспадне
прибавената договорна лихва. Това, което следва да се приспадне е 9
841,10лв. договорна лихва. Размерът на дължимата главница е 72 951, 45лв.
след като се приспаднат и надплатени суми от длъжника, посочени в
счетоводната експертиза.
По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 във вр. с
чл.430, ал.2 от ТЗ за присъждане на договорна лихва за периода 16.07.2016г.
до 01.03.2017г. С подписване на договора за кредит и усвояване на кредитния
ресурс длъжникът се задължава да го върне като заплати и цената му, а
именно възнаградителна лихва. Първоначалният лихвен процент е уговорен в
точен размер, а именно 10, 99 % като лихвата представлява БЛП, определян
периодично от банката и надбавка от 7, 3 пункта- чл.7 от договора за
ипотечен кредит. Към момента на сключване на договора БЛП е 3,69%. С
допълнителните споразумения от 04.12.2009г. и 31.05.2013г. договорната
лихва по кредита е променена съответно на 11,19% и 12,99%. В отговора на
исковата молба ответникът е въвел възражение за нищожност на клаузата на
чл.7 от договора за кредит на основание чл.143, ал.1, т.3, т.10 и т.12. Няма
спор, че банката като търговец има като основен предмет на дейност
приемане на депозити, финансов лизинг, обмен на валута и кредитиране в
това число отпускане на потребителски кредити или такива, обезпечени с
ипотека. Тя извършва финансова услуга по смисъла на пар.13, т.12, б. „б“ от
ДР на ЗЗП към приложимата редакция. Няма спор, че ответникът е
потребител на финансова услуга по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Според нея потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или
ползва услуги, които не са предназначение за извършване на търговска или
професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. В чл.2, б „б“ от Директива 93/13/ЕИО също се
съдържа дефиниция за потребител, която смислово се покрива с тази в
българския закон. Следователно по отношение на процесния договор за
13
кредит намира приложение ЗЗП.
Според общата дефиниция на чл.143 от ЗЗП неравноправна е всяка
клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не отговаря
на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя. В
т.1-18 са изброени случаите, в които е налице неравноправност. В т.10 е
посочено, че е неравноправна клаузата, когато позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. Уговорките, които определят основния
предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат
преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 от
ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на
договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за
изпълнено не само, ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка,
но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото
задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици
от сключването на договора. Тълкуването на Съда на Европейския съюз на
Директива 93/13/ЕИО/ относно неравноправните клаузи в потребителските
договори е, че промяната на цената следва да се налага от обективни,
външни и извън контрола на търговеца фактори, които да са подробно
разписани в договора, както и методиката на банката за изменението да е част
от договорното съдържание, а не да представлява вътрешен акт на търговеца,
съответно при изменение на договора да липсва възможност за субективна
едностранна преценка на доставчика на услугата. При конкретна преценка на
клаузи от договори за кредит, в които размерът на възнаграждението
(лихвата) на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към
момента на сключване на договора, следва да се приеме, че е спазено
изискването за яснота и разбираемост. Това следва по дефиниция от
характера на договора за банков кредит съгласно чл. 430, ал.1 във връзка с,
ал.2 от ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна
престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични
средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и на
14
заемополучателя. В решение № 92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ
т.о. е пояснено, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато
съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за
банков кредит да се формира от два компонента- годишна лихва в точно
определен към датата на подписване на договора размер в проценти и
договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена
от промяната й, то тази промяна трябва да се осъществи при ясна методика,
доведена до знанието на кредитополучателя. Ако тя не е част от договора,
тази клауза е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП и нищожна
съгласно чл.146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката- кредитор
да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер./ Р №
9/27.20.2020г. по т.д. №62/19г., ТК, I т.о. на ВКС/ В този смисъл чл.7 от
договора за кредит е ясна и разбираема като съдържание във втората си част,
където ясно е посочен размерът на БЛП и надбавката, които в съвкупност
определят лихвения процент по кредита към момента на сключване на
договора. Тази клауза следва да се тълкува заедно с чл.9.1 от Общите условия
от 2014г. за предоставяне на ипотечни кредити, които са неразделна част от
договора за кредит и са приети от кредитополучателя. От тях става ясно, че
кредитът се олихвява с фиксиран или променлив лихвен процент.
Променливият лихвен процент е зависим от БЛП, определян по одобрена от
кредитора методология и се променя при промяна на БЛП по негово
решение. Тази разпоредба регламентира по същество правото на кредитора
да променя БЛП едностранно, респективно договорната лихва по кредита и
месечната погасителна вноска. Затова част от чл.7 от договора за кредит е
нищожна като неравноправна, а именно, че банката определя периодично
БЛП, който като съставна част от лихвения процент се отразява и на
месечната анюитентна вноска. В останалата част разпоредбата на чл.7 от
договора за кредит не е нищожна като неравнопрвна. С нея се въвежда точно
определен лихвен процент на възнаградителната лихва, която
кредитополучателят дължи. Разпоредбата е с ясно изразено съдържание,
поради което не е неравноправна. Договорната лихва/възнаградителна/ е
част от основния предмет на договора, тъй като се включва в основната
престация и която сама по себе си го характеризира/Решение на СЕС по С-
15
26/13/. Извън него е клаузата, която позволява търговецът да променя
едностранно лихвения процент/ Решение на СЕС по дело 2015/С138/04/
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП е императивна материалноправна по своя
характер, затова съдът има задължението да провери съответствието на други
разпоредби от договора за кредит и допълнителните споразумения към него с
нея. С първите две допълнителни споразумения от 2009г. и 2013г. е
променена договорната лихва като клаузите са ясни и разбираеми и
длъжникът знае каква възнаградителна лихва ще заплати за ползвания
кредит.
С оглед на горното възнаградителната лихва следва да се изчисли за
периода 16.07.2016г. до 01.03.2017г. при договорна лихва от 12,99%.
Съгласно заключението на счетоводната експертиза, приета пред въззивния
съд договорната лихва е 6 117, 82лв. Искът с правно основание чл.422 във вр.
с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ТЗ е основателен за този
размер.
По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.92, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.20.1 от ОУ от 2014г. към договора за
кредит/санкционираща лихва/.
В ОУ, неразделна част от договора за кредит, е предвидена неустойка
при забава в плащането на погасителните вноски, целяща да обезпечи
точното във времево отношение изпълнение от страна на длъжника.
Неустойката се дължи само, ако е уговорена. Тя има обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Може да бъде уговорена както за
пълно неизпълнение, така и за забавено изпълнение. В случая тя е определена
от банката като наказателна надбавка към лихвата от 3 процентни пункта и е
предвидена за забавено изпълнение, т.е. след падежа на дължимата
анюитетна вноска. За процесния период наказателната лихва е в размер на
236, 89лв., съгласно счетоводната експертиза приета пред въззивния съд.
Искът е основателен за тази сума.
По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.24.1.2 от ОУ от договора за кредит, версия
2014г. Страните са уговорили, че кредитополучателят дължи на кредитора
такса за управление на кредита, която всяка година се събира на падежната
дата, определена с договора от авоара по разплащателната сметка на
16
кредитополучателя. Тя е 330лв. и се дължи от въззивника в този размер.
Искът е изцяло основателен.
По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.24.1.6 от ОУ от 2014г. към договора за кредит за такса изискуемост.
Посоченото основание в исковата молба не намира регламентация в общите
условия или договора за кредит. В т.6 на чл.24.1 от ОУ са посочени други
обявени от кредитора такси и комисионни, както и всички други разходи по
обслужването на задължението и принудителното събиране на вземането.
Клаузата не изброява кои такси са в задължение на длъжника извън тези,
посочени в чл.24.1 от ОУ. От Общите условия не може да се извлекат
предпоставките, при които възниква задължение за длъжника да заплати
такса изискуемост. Липсата на основание за плащането й води до
неоснователност на предявения иск за сумата от 120 лв.
По иска с правно основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.28.1 от Общите условия от 2014г. за
заплащане на застрахователни премии. Във всички приложени Общи условия
е предвидено задължение за кредитополучателя да застрахова предоставеното
в полза на баката имущество като обезпечение. При неизпълнението му
кредиторът е овластен да сключи имуществена застраховка при избран от
него застраховател като това е за сметка на длъжника. Не се спори, а и от
счетоводната експертиза е установено, че Д. Д. дължи 1 393,83лв.
застрахователни премии. Искът е основателен и доказан в пълен размер.
Въззивният съд не следва да съобрази внесената от Д. Д. сума в
индивидуалното принудително изпълнение от 13900лв., защото това е
станало по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение. Трябва да се вземат предвид само суми,
представляващи доброволно плащане./ т.9 от ТР № 4/2013/18.06.2014г. на
ОСГТК на ВКС/. Тази сума не може да се отнесе към погасяване на дълга и да
се отрази на размера му.
При така изложените правни изводи първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, в която е уважен иск с чл.422 във вр. с чл.415,
ал.1 от ГПК във вр. с чл. 430, ал.1 от ТЗ за сумата от 72 951, 45 лв. като до
пълния размер от 92 14657, 75 лв. се отхвърли като неоснователен.
Решението следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иск по
17
чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ЗЗД за сумата от
6, 117, 82лв. като до претендирания размер от 7 537, 05лв. следва да се
отхвърли като неоснователен.
Решението трябва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иск по
чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД за сумата от 236,
89лв./санкционираща лихва/ като до претендирания размер се 291,85лв. се
отхвърли като неоснователен.
Решението следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен иск по
чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.24.1.2 от ОУ от 2014г. към договора за кредит за сумата от 330лв., както и
в частта, в която е отхвърлен иск по чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във
вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.28.1 от Общите условия от 2014г. за
сумата от 1 393, 83лв., представляваща дължими застрахователни премии.
Решението трябва да се потвърди в частта, в която е отхвърлен искът по
чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.24.1.6 от ОУ към договора за
кредит версия 2014г. за такса изискуемост в размер от 120лв., както и в
частта, в която останалите искове са отхвърлени до пълните им предявени
размери.
Решението трябва да се отмени в частта, в която в полза на Д. Д. са
присъдени разноски за СГС над 260, 50лв.
По разноските пред САС.
Съгласно чл.78 от ГПК всяка страна има право на разноски съобразно
уважената и отхвърлена част от исковете.
При този изход на спора пред въззивния съд разноски на жалбоподателя
се дължат, съобразно уважената част от исковете за двете инстанции- за СГС
-1983, 05, за САС-2186, 53 и за заповедното производство 1698, 18лв.
На ответника по жалбата Д. Д. се дължат разноски в размер на 186,
07лв. за САС. Направеното възражение по чл.78, ал.5 от ГПК от
процесуалния представител на въззивника е неоснователно. Адвокатското
възнаграждение, заплатено от Д. Д. не е прекомерно по размер с оглед на
извършените процесуални действия пред въззивния съд, проведеното
събиране на доказателства в съдебното дирене, депозирането на отговор по
жалбата и писмени бележки от процесуалния представител на ответника.
18
Следва да се посочи, че адвокатското възнаграждение е под минималния
размер, предвиден в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 262079/23.12.2020г. на СГС, ГО, 3ти състав,
постановено по гр.д. № 12160/17г. в частта, в която са отхвърлени исковете на
„Банка ДСК“ АД: по чл. 422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 430,
ал.1 от ТЗ за сумата от 72 951, 45 лв., по чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК
във вр. с чл.430, ал.2 от ЗЗД за сумата от 6 117, 82лв., по чл.422 във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД за сумата от 236,
89лв./санкционираща лихва/, по чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.24.1.2 от ОУ от 2014г. към договора за
кредит за сумата от 330лв., както и в частта, в която е отхвърлен иск по
чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.28.1 от Общите условия от 2014г. за сумата от 1 393, 83лв., както и в
частта, в която в полза на Д. М. Д. са присъдени разноски за СГС над сумата
от 260, 50лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. М. Д., ЕГН
**********, гр. ***, ул. „***“ № * и със съдебен адрес: гр. София, ул. „Поп
Богомил“ № 1, ет.6, офис 29 чрез адв. Ю.Р. че дължи на „Банка ДСК“ АД,
ЕИК121830616, гр. София, ул. „Московска“ № 19 и със съдебен адрес: гр.
София, бул. „Витоша“ № 15, ет.2 сумата от 72 951, 45лв. главница по
договор за ипотечен кредит от 05.09.2007г. на основание чл. 422 във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 430, ал.1 от ТЗ, сумата от 6 117, 82лв.
договорна лихва за периода 16.07.2016г. до 01.03.2017г. на основание чл.422
във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430, ал.2 от ЗЗД, сумата от 236, 89
лв. за периода 28.07.2016г. до 20.02.2017г. на основание чл.422 във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.92 от ЗЗД/санкционираща лихва/, сумата от
330 лв. такса управление на основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК
19
във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.24.1.2 от ОУ от 2014г. към договора
за кредит, както и сумата от 1393,83лв., застрахователни премии на
основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл.28.1 от Общите условия от 2014г. в едно със законната лихва,
считано от 02.03.2017г. до окончателното изплащане върху главницата от 72
951, 45лв., върху сумата от 330 лв. и върху сумата от 1393, 83лв .
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. М. Д., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № * и със
съдебен адрес: гр. София, ул. „Поп Богомил“ № 1, ет.6, офис 29 чрез адв.
Ю.Р. да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК121830616, гр. София, ул.
„Московска“ № 19 и със съдебен адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 15, ет.2
сумата от 1698, 18 лв. разноски в заповедното производство, сумата от 1983,
05лв. разноски пред СГС и сумата от 2186, 53лв. разноски за производството
пред САС.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК121830616, гр. София, ул.
„Московска“ № 19 и със съдебен адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 15, ет.2
да заплати на Д. М. Д., ЕГН**********, гр. ***, ул. „***“ № * и със съдебен
адрес: гр. София, ул. „Поп Богомил“ № 1, ет.6, офис 29 чрез адв. Ю.Р. сумата
от 186, 07лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20