Решение по дело №3016/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№...

гр. София, ……………………. г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІII "Б" въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

                                                

ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                   Мл. съдия БОЖИДАР СТАЕВСКИ                                            

при участието на секретаря Габриела Владова, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски въззивно гражданско дело № 3016 по описа на съда за 2021 г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20261445/26.11.2020 г. по гр.д. № 10603/2020 г. по описа на Софийски районен съд III ГО 144 състав съдът на основание чл. 215 от КТ вр. с чл. 31, ал.1 вр. с ал. 6 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (квалифициран като иск по чл. 121а от КТ) е осъдил „Д.“ АД, ЕИК ******да заплати на Д.И.М., ЕГН: ********** сумата от 4 400 лв. стойност на командировъчни пари за месеците октомври и ноември на 2019 г. за командировки на Д.М. във Германия, Великобритания, Франция, Хърватия и Сърбия на основание трудов договор № 1733/27.04.2017 г. и четири броя заповеди за командировка за периода 04.10.2019 г. до 15.11.2019 г. за 63 календарни дни. Искът е отхвърлен за горницата над 4 400 лв. до пълния предявен размер от 6 720 лв. На основание чл. 224, ал.1 от КТ „Д.“ АД е осъдено да заплати сумата от 478 лв. вземане за обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019 г. Съдът е отхвърлил искът с правно основание чл. 128, ал. 1 и ал.2 от КТ за заплащане на сумата от 478 лв. вземане за неплатено трудово възнаграждение за положен труд по трудов договор с № 1733/27.04.2017 г. през месец ноември.

Срещу решението в частта в която са уважени предявените искове е постъпила в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Д.“ АД, ЕИК ******, чрез процесуалния си представител адв. Н.Н.. Във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Процесуалният представител на въззивника оспорва извода на първоинстанционния съд относно приложението на ограничената имуществена отговорност на работника. Счита че претърпените от работодателя вреди се дължат на умишленото поведение на работника, поради което е неприложима разпоредбата на чл. 206 от КТ. Изтъква че първоинстанционният съд е пропуснал да направи прихващане до размера на отговорността на работника по чл. 206 от КТ. Счита, че следва да се приложи чл. 207, ал. 1. т.1 от КТ като размера на отговорността следва да е равна на отчетническата. По отношение на искът по чл. 224, ал.1 от КТ въззивникът счита че доколкото М. е претендирал обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2019 г. следва искът да бъде уважен за сумата от 134,15 лв. Моли за отхвърляне на иска  по чл. 215, от КТ (квалифициран като иск по чл. 121а от КТ), както и искът по чл. 224, ал.1 за сумата над 134,15 лв.

Въззиваемият Д.И.М., ЕГН: ********** оспорва въззивната жалба. Сочи че не е уведомил работодателя за настъпилото ПТП, тъй като администрацията на работодателя започвала работа от 9,00 ч. а самото произшествие станало рано. Изтъква, че не е искал настъпването му, а по отношение на напускането му изтъква че това станало тъй като не му било разрешено да изчака органите на пътна полиция. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са искове по  чл. 215, ал.1 от КТ вр. с чл. 31, ал.1 вр. с ал.6 от  Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.

Ищецът твърди, че с трудов договор № 1733 от 27.04.2017 г. сключен с ответника бил назначен на длъжност „водач на МПС-международен шофьор на товарен автомобилен автомобил“ с месечно трудово възнаграждение в размер на 460 лв. Сочи че на 31.12.2017 г. с анекс към трудовия договор заплатата му била увеличена на 510 лв., а на 31.12.2018 г. била увеличена на 560 лв. Било уговорено работникът да получава бонуси и командировки с първоначално уговорени командировъчни в размер на 50 евро на ден. От. 2018 г. командировъчните били увеличени на 60 евро. Твърди че до месец октомври 2019 г. получавал редовно заплата и допълнителни заработки за бонуси и командировки. За месец октомври получил заплата на 02.12.2019 г. в размер на 478 лв. без да му бъдат заплатени бонусите в размер на 4 311 лв. Твърди че бил наясно че командировъчните нямало да му бъдат заплатени поради пътен инцидент на 21.10.2019 г. претърпян на територията на Франция, във връзка с който ответникът заплатил 1695 евро. Сочи че трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на 18.11.2019 г. Излага че въпреки многократните покани бившият работодател отказал да заплати процесните суми.

Ответникът „Д.“ АД , чрез процесуалния си представител адв. Н. е депозирал отговор на исковата молба с който оспорва предявените искве по основание и размер. Изтъква, че претендираните суми са недължими като заявява, че всички дължими към ищеца суми за месеците октомври и ноември на 2019 г. са му били заплатени. В условията на евентуалност прави възражение за прихващане със задължения към ответника от реализирания пътен инцидент от 21.10.2019 г. Сочи че инцидента е станал изцяло по вина на ищеца. Излага, че поведението на ищеца довело до вреди в общ размер на 4 293,66 евро като работодателят получил застрахователно обезщетение единствено в размер на 1000 евро.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността му настоящият състав намира следното:

Безспорно е по делото, че 27.04.2017 г. между „Д.“ АД, като работодател и Д.И.М., като работник, бил сключен трудов договор № 1733 със срок на изпитване от 6 месеца, считано от 26.04.2007 г., уговорен в полза на работодателя, за длъжността "шофьор на товарен автомобил".

С три допълнителни споразумения от 31.08.2017г., от 29.12.2017г. и 31.12.2018г. било увеличено трудовото възнаграждение на ищеца като след последното увеличение същото било в размер на 560 лв.

Със заповед от 18.11.2019г. трудовото правоотношение било прекратено.

По отношение на искът по чл. 215 от КТ.

Съгласно разпоредбата на чл. 215 от КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Въз основа на тази законова делегация с ПМС № 115 от 03.06.2004 г. е приета Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина - НСКСЧ /обн., ДВ, бр. 50 от 11.06.2004 г., в сила от 01.07.2004 г./.

В случая е безспорно установено, че ищецът е работел през исковия период като шофьор на товарен автомобил при ответното дружество, като извършил за периода от 14.09.2019 г. до 15.11.2019 г. общо 4 курса в чужбина, за което съответно били издадени командировъчни заповеди.

Не е спорно, че при курс във Франция на  21.10.2019г. ищецът управлявайки товарен автомобил „Volvo FH“, с рег. № СВ 4998 КН, преминал през поставени на пътя ограничители, поради ремонт и един от ограничителите счупил водния радиатор.

Не се спори във въззивното производство, а и се установява от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което настоящият състав кредитира като, пълно задълбочено и съответно на останалия доказателствен материал,  че за месеците октомври и ноември общите дължими от ответника суми за командировка възлизали на 6 877,33 лева. От които били изплатени сумите от 2 477,33 лева след направена удръжка от 4 400,00 лева за ремонт на радиатор.

Спорен по делото въпросът за основателността на направеното възражение за прихващане и дали работникът е действал умишлено като не  е уведомил компетентните власти за настъпилото ПТП.

Съдебното възражение за прихващане е всъщност искане за реализиране на пълната имуществена отговорност по съдебен ред - чл. 211 КТ, като работодателят не е длъжен да предяви иск, когато може да се брани с възражение - виж Решение № 295 от 18.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 251/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна съдебна практика/.

За да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност на работника, следва да бъде доказано в процеса наличието на следните кумулативно предвидени предпоставки: 1) да е извършено деяние от ответника; 2) деянието да е противоправно; 3) вина на ответника; 4) настъпила за ищеца вреда; 5) причинна връзка между противоправното поведение и претърпените вреди.

Освен това и според трайната практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение от 24.02.2011 г. по гр. д. № 137/2010 г., IV г.о., се приема, че съгласно чл. 203, ал. 2 КТ при умишлено причинена вреда на работодателя или на вреда, причинена от престъпление, отговорността на работника се определя от гражданския закон, но основанието за възникване на тази отговорност е наличието на умисъл у работника при причиняването й. Приема се също така, че всички предпоставки за реализиране на тази отговорност са в доказателствената тежест на работодателя и ако не се установи причиняването на вредата умишлено отговорността на работника може да бъде ангажирана само и единствено по реда на чл. 203, ал. 1 КТ вр. с чл. 201 КТ. Не са ли налице тези изисквания, последният носи единствено ограничена имуществена отговорност. При липсата на представена влязла в сила присъда, остава да бъде обсъдена само първата хипотеза - на умишлено причинена вреда, в каквато насока са и твърденията на ищеца. В гражданското право вината е психическо отношение на дееца към извършеното от него и негодите последици, която се проявява в две форми - умисъл и небрежност. Умисълът се възприема като психическо отношение на дееца към извършеното от него и последиците, до които то води. Небрежността пък е неполагането на дължимата грижа, която би следвало да положи всеки, който изпълнява някакво задължение, като критерият тук е грижата на добрия стопанин. Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 2 КТ, в случаите на умишлено причинена вреда отговорността на служителя се определя от гражданския закон. Тази разпоредба препраща към договорната отговорност по ЗЗД, тъй като имуществената отговорност на служителя е санкционна последица от нарушаването на задължение, съществуващо по силата и включено в съдържанието на трудовото правоотношение. ЗЗД не съдържа дефиниция на умисъла и небрежността като форми на вината, поради което следва да се приеме, че те имат интелектуалното и волево съдържание, определено в НК. За уважаването на иска по чл. 203, ал. 2 КТ, в тежест на ищеца е да докаже наличието на умисъл като форма на вината на служителя, причинил вредата, тъй като гражданският закон не презумира умишления характер на противоправното поведение. Умисълът по смисъла на чл. 203, ал. 2 КТ не се предполага. Доколкото тежестта за установяване на всички елементи на фактическия състав на чл. 203, ал. 2 КТ е на ищеца, при липсата на презумпция за умисъл или недобросъвестност и липсата на ангажирани доказателства за наличие на умисъл у ответника, следва да се приеме, че такъв не е налице. В конкретния казус не е налице противоправно поведение от ответника, не е налице вина на дееца, която се предполага по силата на оборимата презумция, предвидена в чл. 45 от ЗЗД-няма доказателства в обратната посока, не е налице и настъпила вреда и причинна връзка.

Действително работникът е бил запознат със Служебната инструкция за шофьорския състав в която е посочено задължението за уведомяването на органите на КАТ при настъпване на ПТП, но ответникът не е установил че това задължение не е изпълнено виновно.

Настоящият състав намира че показанията на свидетеля С.К.П., следва да се ценят по реда на чл. 172 от ГПК, като се държи сметка за неговата вероятна заинтересованост, предвид обстоятелството, че е служител на ответника, а и достоверността на показанията му не може да бъде проверена, тъй като не се подкрепят от други доказателства събрани по делото.

Нещо повече в заявлението за изплащане на застрахователно обезщетение до „Булстрад Виена Иншуърънс Груп“ АД. е посочено че органите на Пътна полиция са отказали да съдействат и извикали репатрак.

Ето защо настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е правилно в тази му част.

По отношение на искът по чл. 224, ал.1 от ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение - а именно то се формира въз основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.

Следователно основателността на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.

От заключението по делото се установява, че ищецът има неизползван платен годишен отпуск в размер на 31 дни за 2017г., 2018г. и 2019г. като обезщетението възлиза в общ размер на 831,73 лева.

         В случая обаче е претендирано обезщетение само за 2019г., което възлиза в размер на 134,15 лв. съгласно заключението на експертизата. Периодът на претенцията е посочен в исковата молба, а именно за 2019г. При това положение обезщетение за неизползван платен годишен отпуск следва да бъде присъдено само за 2019г.

         Ето защо жалбата се явява частично основателна и в тази част решението следва да бъде отменено и постановено друго с което искът по чл. 224 от КТ се отхвърля за разликата над сумата от 134,15 лв. до претендираният размер от 478 лв.

         По отношение на разноските.

         При този изход на производството на основание чл. 78, ал.1 от ГПК въззивника има право на разноски във въззивното производство в размер на 69,75 лв. с ДДС пропорционално на уважената част от жалбата.

Въззиваемият има право на разноски във въззивното производство размер на 279,43 лв.

На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението не подлежи на обжалване.

Мотивиран от гореизложеното.

РЕШИ:

         ОТМЕНЯ решение № 20261445/26.11.2020 г. по гр.д. № 10603/2020 г. по описа на Софийски районен съд III ГО 144 състав В ЧАСТТА в която „Д.“ АД, ЕИК ******е осъдена да заплати на Д.И.М., ЕГН: **********, на основание чл. 224, ал.1 от КТ разликата над сумата от 134,15 лв. до уважения размер от 478 лв. / или за сумата от 343,85 лева/, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

         ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.И.М., ЕГН: ********** срещу „Д.“ АД, ЕИК ******иск с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ за разликата над сумата от 134,15 лв. до размер от 478 лв. / или за сумата от 343,85 лева/, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г.

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 20261445/26.11.2020 г. по гр.д. № 10603/2020 г. по описа на Софийски районен съд III ГО 144 в останалата му обжалвана част.

         ОСЪЖДА Д.И.М., ЕГН: ********** да заплати на „Д.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 69,75 лв. с ДДС разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

         ОСЪЖДА „Д.“ АД, ЕИК ******, да заплати на Д.И.М., ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК сумата от 279,43 лв.

         Решението не подлежи на обжалване.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

 

 

                                                                                               2.