№ 378
гр. Благоевград , 19.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и втори юни,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Катя Бельова Въззивно гражданско дело №
20211200500340 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от адв.Г.Ю., в качеството си на
процесуален представител на В. С. З. и В.С. З., и двамата с общ адрес: с.П., общ.С., ул.“Ч.“
№7, с посочен съдебен адрес: гр.Благоевград, ул.“Т.А.в“ №41, ет.2, против Решение
№908759 от 10.11.2020 г., постановено по гр.д.№1719/2019 г. по описа на РС-Благоевград в
частта, с която В. С. З., ЕГН ********** и В. СТ. З., ЕГН **********, са осъдени, при
условията на солидарност, да заплатят на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ****, следните суми,
произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от 29.08.2007 г. и сключените към
него Допълнително споразумение от 23.10.2010 г. и Допълнително споразумение от
25.11.2011 г., а именно: сумата от 12 660, 57 лв., представляваща главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 2148, 53 лв., представляваща
договорна лихва, считано за периода от 25.09.2014 г. до 08.03.2017 г. Решението се атакува и
в частта в която е разпределена отговорността за сторените разноски по делото.
Жалбоподателите поддържат, че решението в атакуваната част е недопустимо, неправилно,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила.
В жалбата се поддържа, че в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон
1
съдът е извел правните изводи: че между страните на 29.08.2007 г. е сключен Договор за
кредит за текущо потребление по силата на който „Б. ДСК“ ЕАД е отпуснала кредит в
размер на 15 000 лв., че сумата по кредита е изцяло усвоена, както и че впоследствие между
страните са сключвани валидни и действителни допълнителни споразумения; че е
неоснователно възражението на ответника В.З. за нищожност на нищожност на договора за
кредит и последващите допълнителни споразумения поради липса на съгласие от негова
страна да бъде страна по същите; че Б.та е цедирала вземането към жалбоподателите и че
към момента на цедирането процесното вземане е било действително; че Б.та валидно е
уведомила жалбоподателите за извършената цесия; че са неоснователни възраженията на
жалбоподателите за наличието на неравноправни клаузи в договора и споразуменията към
него; че е неоснователно възражението на жалбоподателите срещу размера на уговорените
лихви; че е налице предсрочно изискуемо вземане и това вземане, като действително и
валидно, е било редовно съобщено на жалбоподателите; че жалбоподателите са били
уведомени за предсрочната изискуемост на процесните вземания, чрез писма изх.
№58/13.03.2017 г. и изх.№59/13.03.2017 г. Твърди се също така, че районният съд не се е
произнесъл въобще по наведени други възражения и искания на ответниците – за
недопустимост на предявения иск, по заявеното възражение за погасяване на вземанията по
давност, което също налага обезсилване на решението и връщането му за разглеждане от
друг състав.
В жалбата се твърди, на следващо място, че първоинстанционния съд се е произнесъл по
непредявен иск.
Посочва се, че съдът се е произнесъл по иска, който вече е бил разгледан и по който е
недопустимо повторно произнасяне. В тази връзка се посочва, че между страните по делото
е налице влязло в сила решение по гр.д.№703/15 г. по описа на БлРС, с което съдът е
отхвърлил предявените от ищеца искове с правно основание чл.422 ГПК. Твърди се, че
настоящият иск се основава на факти, които са били известни на ищцовото дружество при
предявяване на заявлението по чл.417 ГПК и иска по чл.422 ГПК, поради което било
недопустимо повторното позоваване на тези факти в новото производство, в което предмет
на делото е отново договора за банков кредит, разглеждан и обсъден в рамките на гр.д.
№703/15 г. по описа на БлРС.
На следващо място, в жалбата се поддържа, че Б.та не е установила, че на 10.12.2012 г. по
силата на договор за продажба на вземания е прехвърлила на „ОТП Факторинг“ ЕАД
вземането си, произтичащо от договора за текущо потребление от 29.08.2007 г. и
допълнителните споразумения към него.
Твърди се, че съдът не се е произнесъл по оспорването, че на жалбоподателите са били
връчени приложените към исковата молба Общи условия, както и по оспорването на
представителната власт, учредена с представеното към исковата молба пълномощно, с което
„Б. ДСК“ ЕАД е упълномощила „ОТП Ф.Б.“ ЕАД да уведомява от името на Б.та всички
2
длъжници по вземанията по кредити от портфейла, които Б.та е прехвърлила с договора за
цесия от 10.12.2012 г. В този смисъл се поддържа, че не се установява по делото ищецът да е
имал право да уведоми длъжниците за сключения договор.
В жалбата се поддържа, че липсва произнасяне по възражението, че който и да е от
длъжниците е бил уведомен за сключеният цесионен договор.
Излагат се и съображения, че съдът не се е произнесъл и по направените от
жалбоподателите възражения за наличието на неравноправни клаузи в договора и
допълнителните споразумения към него.
Иска се от съда отмяна на решението в атакуваните части и постановяването на ново такова,
с която предявените искове да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на сторените по
делото разноски.
По реда на чл.263, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна –
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ****, чрез пълномощника си юрк.Р.М.М.. В него се поддържат
съображения за неоснователност на жалбата. Твърди се, предявения по делото иск е
процесуално допустим, а възраженията на жалбоподателите в обратната насока са
неоснователни. В тази насока се посочва, че отхвърлянето на иска по чл.422 ГПК не е
пречка за предявяването на нов осъдителен иск, основан на същия договор, основаващ се на
по-късно настъпила изискуемост на вземанията. Посочва се, че с решението по гр.д.№703/15
г. по описа на РС-Благоевград предявеният от „ОТП Ф.Б.“ ЕАД иск срещу същите
ответници за установяване съществуването на вземанията по процесния договор и
допълнителни споразумения към него, е отхвърлен поради ненастъпила предсрочна
изискуемост на кредита, като по настоящото дело са наведени твърдения за настъпила
предсрочна изискуемост на 03.04.2017 г. – дата, следваща 15.12.2016 г., когато са
приключили устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, поради което е
налице въвеждане на нови факти, необхванати от обективните предели на силата на
пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение.
На следващо място, в отговора се посочва, че длъжникът не е страна в облигационните
правоотношения между цедента и цесионера и като трето лице няма правен интерес от
оспорване на договора за цесия. В този смисъл се поддържа, че длъжникът по цедираното
вземане, бидейки трето за тази сделка лице, не може да оспорва произволно, без да излага
твърдения за извършено плащане на цедента или цесионера, какъвто е процесния случай.
Отделно от това, в тази връзка се посочва, че със сключването на споразумение от
19.06.2013 г. между „ОТП Ф.Б.“ ЕАД и В. С. З. и В. СТ. З., ответниците са признали, че са
налице прехвърлени на дружеството-ищец вземания, валидността на договора за цесия и
факта, че вземанията на Б.та – цедент по него са били прехвърлени надлежно на ищеца.
В отговора се твърди, на следващо място, неоснователност на възраженията на
жалбоподателите за нищожност на договора за кредит, ведно с последващо сключените към
3
него допълнителни споразумения на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, както и поради
противоречие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Поддържа се, че същите
са бланкетни и необосновани.
Не на последно място, в отговора се посочва, че при определяне на размера на исковата
претенция, съдът е взел предвид изчисленията на вещото лице по вариант първи от новата
съдебно-счетоводна експертиза, при който е приложен лихвеният процент, уговорен в
първоначалния договор за кредит и не е взета предвид капитализацията на лихвата,
посочена в допълнителните споразумения. Посочва се, че дори и при този вариант на
изчисляване на дълга, по делото се установява, че към датата на изпращане на писмото, с
което въззиваемият съобщава цесията и обявява предсрочната изискуемост на длъжниците,
както и към датата на предявяване на иска, са били налице обективните обективните
предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и вземането на
дружеството е възникнало.
С оглед горните съображения въззиваемото дружество поддържа, че решението в
атакуваната част е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да се потвърди.
Претендира се също така и присъждане на юрисконсултско възнаграждение по реда на
чл.78, ал.8 ГПК.
В откритото съдебно заседание пред въззивния съд, в което е даден ход на делото по
същество, жалбоподателите, редовно призовани, не се явяват. Вместо тях се явява адв.Ю.,
която по съществото на делото поддържа жалбата и моли за отмяна на обжалвания акт в
атакуваните части. Претендира присъждането на разноски.
В откритото съдебно заседание пред въззивния съд, в което е даден ход на делото по
същество, въззиваемото дружество се представлява от юрк.Молласали. Същата по
съществото на делото поддържа, че жалбата е неоснователна, моли за потвърждаване на
решението и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на
другата страна.
Благоевградският окръжен съд, след като съобрази материалите по делото и
приложимия закон, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, същата е подадена в
законоустановения срок от страна по делото, която има правен интерес от обжалването на
постановеното от районния съд решение в частта, с която исковете са уважени, поради което
съдът я намира за допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съгласно разпореждането на чл.269, ал.1,
изр.2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като
4
съгласно указанията, дадени в т.1 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за
приложението на императивни правни норми.
Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на
съда, същото е допустимо в обжалваните части, като постановено при наличието на
положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки. Възраженията на
жалбоподателите за недопустимост на решението са неоснователни. Районният съд се е
произнесъл съобразно искането на ищеца (вж. петитума на поправената искова молба от
21.08.2019 г.), поради което доводите на жалбоподателите, че е налице произнасяне по
непредявен иск, освен немотивирани, са и неоснователни. Неоснователни са също така и
доводите за недопустимост на иска, тъй като било налице влязло в сила решение по гр.д.
№703/15 г. по описа на БлРС, с което съдът е отхвърлил предявените от ищеца искове с
правно основание чл.422 ГПК. Липсва процесуална пречка за предявяване на осъдителен
иск, след отхвърлен иск по чл.422 ГПК, основан на същия договор и на новонастъпили
факти във връзка с изискуемостта на вземанията по договора, поради което оплакванията за
недопустимост на соченото основание, са несъстоятелни.
Съдът намира, че атакуваното решение в обжалваните части, с които исковете за
главница и лихва са уважени е и правилно, а въззивната жалба е неоснователна, по
следните съображения:
Пред въззивния съд не са събрани нови доказателства.
Съдът намира, че фактическата обстановка е правилно установена от първоинстанционния
съд, поради което препраща на основание чл.272 от ГПК към приетото за установено от
фактическа страна в мотивите на първоинстанционното решение.
Правните изводи на настоящата съдебна инстанция относно основателността на исковете за
главница и лихва до уважените размери също съвпадат напълно с тези на
първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272 от ГПК съдът препраща и към
тази част на мотивите на първоинстанционното решение.
Съдът намира, че във връзка с доводите в жалбата следва да отбележи следното:
С оглед обстоятелствената част и петитума на искова молба съдът намира, че в рамките на
процеса са предявени кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.430, ал.1 ТЗ вр. с чл.79 ЗЗД и чл.430, ал.2 ТЗ вр. с чл.86 ЗЗД, във връзка с
чл.99, ал.1 ЗЗД, които са процесуално допустими.
В разглеждания случай ищцовата страна е длъжна да установи при условията на пълно и
главно доказване съществуването на твърдените вземания в нейна полза по основание,
размер и длъжник, в т.ч. валидно възникнало между цедента („Б. ДСК“ ЕАД) облигационно
правоотношение, произтичащо от описания в исковата молба Договор за кредит за текущо
потребление от 29.08.2017 г. и сключените към него Допълнително споразумение от
5
23.10.2010 г. и Допълнително споразумение от 25.11.2011 г., изпълнение на поетите от
негова страна задължения по договора, както и да докаже настъпилата изискуемост на
описаните в исковата молба вземания.Освен това, в тежест на ищцовата страна по делото
(доколкото предявява иска в качеството на цесионер по сключен договор за цесия) е и
доказване на обстоятелството, че длъжниците са уведомени за извършената цесия, съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД.
В тежест на ответниците по спора лежи задължението да докажат фактите, които изключват,
унищожават или погасяват процесните вземания. Същите следва да установят качеството си
на изправна страна по договора и по – конкретно следва да докажат, чрез надлежни
доказателства и доказателствени средства, че са извършили надлежно и в срок плащането на
дължимите от тях суми по процесния договор и допълнителните споразумения към него.
В процесния случай, съдът намира, че ищеца по първоинстанционното дело е установил
предпоставките за основателността на предявените искове до уважените от
първоинстанционния съд размери по следните съображения:
На първо място, установено е безспорно по делото, че на 29.08.2007 г. между „Б. ДСК” ЕАД
и В. С. З. е сключен Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който
кредитодателят „Б. ДСК” ЕАД е отпуснал кредит в общ размер на 15 000,00 лева със срок за
издължаване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Сумата по кредита е
преведена по банкова сметка на кредитополучателя В.З., като това обстоятелство се
установява по първоначално изготвената съдебно-счетоводна експертиза, която въззивния
съд кредитира. В тази връзка се доказва по делото, че ответницата З. е усвоила процесната
сума в размер на 15 000,00 лева еднократно – на 29.08.2007г., като същата е преведена по
разплащателна сметка с IBAN № BG08STSA93000011038158, с титуляр В. С. З., като
усвояването е осъществено по следния начин – на 29.08.2007 г. е удържана административна
такса в размер на 300,00 лева; на 30.08.2007 г. ответницата В.З. е изтеглила в брой сума в
размер на 6 700,00 лева; на 21.09.2007г. ответницата В.З. е изтеглила в брой сума в размер
на 8 000,00 лева. В този смисъл са неоснователни възраженията на жалбоподателите, че
сумата по договора за банков кредит не е изцяло преведена и усвоена от ответницата В.З..
Неоснователно е също така и възражението на жалбоподателите, че договора за банков
кредит е нищожен, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, поради липса на дадено съгласие от
ответника В.З.. Действително, по делото се установява от извършената съдебно-
графологическа експертиза, че В.З. не е подписал процесния договор за кредит за текущо
потребление от 29.08.2007 г. Установява се обаче, че приетите към доказателствения
материал по делото, а именно Допълнително споразумение от 23.03.2010 г. към Договора за
кредит за текущо потребление от 29.08.2007г.; Погасителния план с дата 24.03.2010г.; Общи
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление; Такси по кредита за текущо
потребление; Допълнително споразумение от 25.02.2011г. към Договора за кредит за текущо
потребление от 29.08.2007г.; Споразумение от 19.06.2013г. и Погасителния план от
6
07.06.2013г., са подписани от ответника З.. Сключените споразумения от дата 23.03.2010 г. и
от дата 25.02.2011 г. представляват признание от страна на двамата ответници, подписали
споразуменията, за предоставянето им на кредит от „Б. ДСК” ЕАД, посредством процесния
Договор за кредит за текущо потребление от 29.08.2007 г., включително и досежно
дължимостта на предоставената сума на дълг по отношение и на двамата ответници,
подписали споразуменията. Ето защо съдът намира, че и ответникът В.З. е отговорен по
сключения договор за текущо потребление от 29.08.2007 г., като възраженията на
жалбоподателите в обратната насока са неоснователни.
На второ място, както се посочи по-горе, по делото се доказва цедента реално е предоставил
описаната сума на ответницата В. С. З..
На следващо място, доказано е по делото и настъпване на падежа на задължението за
връщане на вземанията по договора за кредит за текущо потребление, т.е. доказана се явява
по делото и изискуемостта на вземанията. В тази насока следва да се изтъкне, че съобразно
т.1.1. от Допълнителното споразумение, сключено на 25.02.2011 г. между „Б. ДСК“ ЕАД и
В. С. З. и В. СТ. З., се променя крайният срок за издължаване на процесния кредит, от 120
месеца от датата на разрешаване на кредита на 96 месеца от сключеното допълнително
споразумение, като се определя крайна падежна дата за окончателно издължаване –
25.02.2019 г. Към момента на приключване на устните състезания по първоинстанционното
дело тази дата е била изтекла, поради което на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да
съобрази посоченото обстоятелство, което прави безпредметно обсъждането на въпроса
дали вземанията са обявени за предсрочно изискуеми.
На следващо място, посредством заключението на извършената по първоинстанционното
дело нова съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че неплатеното задължение на
длъжниците за главница, при отчитане на лихвения процент, уговорен в първоначалния
договор за кредит, като не се съобразява капитализацията на лихвата, посочена в
допълнителните споразумения, възлиза в размер на 12 660, 57 лв., а това за договорна лихва
за забава за периода от 25.09.2014 г. до 08.03.2017 г. в размер на 2148, 53 лв.
Не на последно място, въззивният състав на съда намира, че ищеца по делото е ангажирал и
доказателства за това, че длъжниците са уведомени за извършената цесия съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД, а възраженията на жалбоподателите в обратния смисъл са
неоснователни. От съвкупния анализ на събрания доказателствен материал по делото се
установи наличие на действително вземане, което впоследствие е цедирано на ищцовото
дружество. Към представения по делото Договор за покупко-продажба на вземания (цесия),
сключен на 10.12.2012 г., е приложен Приемо-предавателен протокол, видно от който
вземането към ответницата В. С. З. по Договор от 29.08.2007 г. е прехвърлено на „ОТП
Ф.Б.” ЕАД и същото е със следните параметри: дата на падеж – 25.02.2019г.; срок – 138
месеца; разрешен размер на кредита – 15 000,00 лева; общ размер на дълга към 01.08.2012 г.
– 19 205,33 лева, от който 13 204,99 лева – главница; 4 768,28 лева – лихва; 257,14 лева –
7
законна лихва; 974,92 лева – съдебни разноски. Ето защо, съдът намира за неоснователни
наведените във въззивната жалба възражения, касателно договора за цесия и неговото
действие в правния мир. На следващо място, следва да се посочи, че в закона липсва забрана
цедентът да делегира правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия, какъвто
е и настоящият случай. Сред наличните по делото доказателства е и пълномощно, от което
се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да изготви и изпрати съответните
съобщения по реда на чл.99, ал. 3 от ЗЗД от името на Б.та. В тази връзка не става въпрос за
прехвърляне на задължението за уведомяване от цедента на цесионера, а за упълномощаване
на последния за извършване на самото действие. Тъй като съобщаването не е лично
непрехвърлимо право, то не съществува законова пречка извършването на това действие да
бъде възложено на представител, в това число и на цесионера – по аргумент на чл.36 от ЗЗД,
като при наличието на такова упълномощаване цесионерът действа спрямо длъжника не от
свое име, а от името и за сметка на представлявания от него цедент. Възможността цедентът
да упълномощи трето лице, което да съобщи за извършеното прехвърляне на вземането,
следва и от самата цел на установеното в чл.99, ал.4 от ЗЗД задължение – да се защити
длъжникът срещу ненадлежно изпълнение на негово задължение /в този смисъл е Решение
№ 137/02.06.2015г., постановено по гр.д. № 5759/2014г. на III г.о. на ВКС, постановено по
реда на чл. 290 от ГПК/. Самото упълномощаване на свой ред следва да е оповестено, т.е.
длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя, трябва да бъде
известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на цедента, като и тук
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомяването, нито е определен срок за това /в този смисъл е Решение № 123/24.06.2009г.,
постановено по т.д. № 12/2009г. на ВКС/. Предвид на това неоснователни се явяват
възраженията на ответниците относно това упълномощаване. Нещо повече, с оглед на
кредитираното заключение по допуснатата и назначена съдебно-графологическа експертиза
се установява по делото, че подписите за „Получател” в двете известия за доставяне с
баркодове ЕВ015043974BG и ЕВ015043886BG на „Български пощи” ЕАД са положени от
ответницата В. С. З.. А отделно от това – със сключването на споразумението от 19.06.2013г.
между ответниците и цесионера, първите са признали, че са налице прехвърлени на ищеца
вземания, т.е. със сключването на споразумението ответниците са признали валидността на
договора за цесия, както и факта, че вземанията на Б.та по него са били надлежно
прехвърлени на ищеца, като отричането на този факт в настоящото производство, в това
число и във въззивната жалба, не може да бъде възприето от съда, който намира
възраженията на жалбоподателите в тази насока за неоснователни.
При изчисляване на размера на исковата претенция съдът е взел предвид изчисленията на
вещото лице по новата съдебно-счетоводна експертиза, съобразно варианта, при който е
приложен лихвения процент, уговорен в първоначалния договор и не е взета предвид
капитализацията на лихвата, посочена в допълнителните споразумения, поради което
доводите на жалбоподателите за наличието на неравноправни клаузи във връзка с
договорените лихвени проценти с допълнителните споразумения, не следва да се разглеждат
8
по делото.
Отделно от това, районният съд е изложил подробни съображения във връзка с
възраженията за наличието на неравноправни клаузи, които се споделят от въззивния съд.
Ето защо и възраженията за липсва на произнасяне в тази насока са неоснователни.
Неоснователни са също така и възраженията за липса на произнасяне в частта относно
възраженията за погасяване по давност на процесните вземания. Районния съд се е
произнесъл по тези възражения, поради което възраженията за липса на произнасяне са
неоснователни.
Предвид на изложените съображения, съдът намира, че предявените искове са основателни
до уважените от районния съд размери, поради което атакуваното решение в обжалваните
части, като валидно, допустимо и правилно, следва да се потвърди. Решението е правилно и
в частта, с която е разпределена отговорността за сторените по делото разноски, поради
което и в тази част следва да се потвърди. Доводите във въззивната жалба са неоснователни.
Изложените от районния съд съображения се споделят от въззивния съд, който на основание
чл.272 ГПК препраща към тях.
С оглед изхода от делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК в полза на въззиваемото дружество
следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от гореизложените съображения, Благоевградският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №908759 от 10.11.2020 г., постановено по гр.д.№1719/2019 г.
по описа на РС-Благоевград в частта, с която В. С. З., ЕГН ********** и В. СТ. З., ЕГН
**********, са осъдени, при условията на солидарност, да заплатят на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК ****, следните суми, произтичащи от Договор за кредит за текущо потребление от
29.08.2007 г. и сключените към него Допълнително споразумение от 23.10.2010 г. и
Допълнително споразумение от 25.11.2011 г., а именно: сумата от 12 660, 57 лв.,
представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 2148,
53 лв., представляваща договорна лихва, считано за периода от 25.09.2014 г. до 08.03.2017 г.,
както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА В. С. З. и В.С. З., и двамата с общ адрес: с.П., общ.С., ул.“Ч.“ №7, с посочен
съдебен адрес: гр.Благоевград, ул.“Т.А.в“ №41, ет.2, да заплатят на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н „О.“, бул.“К.А.Д.“ №19, ет.2, сумата в
размер на 100 лв. (сто лева) – за юрисконсултско възнаграждение по делото.
9
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните,
пред Върховния касационен съд на Република България, при наличието на основанията по
чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10