Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 129
25.06.2020 г., гр. Габрово
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Габровският окръжен
съд, в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА КОСЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРЕМЕНА ГОЛЕМАНОВА
мл. съдия МАРИЯ ДЪЛГИЧЕВА
при участието на секретаря Шаханова, като разгледа докладваното от
съдия Дългичева в.гр.д. № 82 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на Н.Д.А., А.Н.А. и Б.Д.Б. против решение № 19 от 21.01.2020
г. по гр.д. № 491/2019 г. на Районен съд – Севлиево. С него
първоинстанционният съд е уважил предявения иск по чл. 108 ЗС, като е приел за установено по отношение на
ответниците Н.Д.А., А.Н.А. и Б.Д.Б., че ищците Д.Т.С. и В.Т.Т. са собственици
на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, представляващ дворно место,
ведно с построените в него къща и стопанска постройка, надлежно
индивидуализирани в диспозитива на обжалваното решение, и е осъдил ответниците
да предадат на ищците владението върху процесната идеална част от имота.
С въззивната жалба са
наведени възражения по правилността на обжалваното решение за нарушение на
съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и
необоснованост. Иска се неговата отмяна и постановяване на друго за отхвърляне
на предявения иск. Обосновава се, че първоинстанционният съд неправилно е приел
за оборена презумпцията
по чл. 69 ЗС, позовавайки се на разясненията на ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д.
1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като се акцентира, че по делото са събрани достатъчно
доказателства, за да се обоснове извод в обратната насока. Първоинстанционният
съд не е отчел задължителната обвързваща доказателствена сила на приложения по
делото констативен нотариален акт, както и свидетелските показания, подкрепящи
въведеното правоизключващо възражение за придобиване на процесния имот по давност от праводателя на ответниците. Възразява се,
че ищците е следвало при условията на пълно и главно доказване да опровергаят
извода на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, обективиран в
констативния нотариален акт, което не са сторили. Претендират се разноски с
оглед изхода на делото.
В срок е депозиран
отговор на въззивната жалба, с който се оспорва същата. Иска се потвърждаване
на обжалваното решение и присъждане на разноски за въззивното производство,
като са развити подробни съображения в подкрепа правилността на обжалвания
съдебен акт.
Настоящият съдебен
състав намира, че въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице,
срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване, поради което е процесуално
допустима.
Съобразявайки
служебните правомощия по чл. 269, ал. 1, изр. първо от ГПК, въззивната съдебна
инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, в предметната рамка на въззивното производство, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Спорният въпрос по делото се свежда до това дали
придобитото по наследство от ищците право на собственост върху ½ идеална
част от процесния имот е придобито по давност от праводателя на ответниците,
тяхна майка, която се разпоредила с целия имот в тяхна полза чрез договор за
покупко-продажба. За да приеме предявеният иск за собственост за основателен,
първоинстанционният съд е приел, че праводателят на ответниците не е придобил
по давност собствеността върху спорната ½ идеална част от процесния
имот, респективно, че извършената в полза на ответниците разпоредителна сделка
не е довела до прехвърляне правото на собственост на спорната идеална част.
Въззивната съдебна инстанция, след анализ на приетите
по делото доказателства, приема за установено, че процесният имот,
представляващ УПИ, ведно с построените в него жилищна сграда и стопанска
постройка, находящ се в село С., община С., към 1985 г. първоначално е бил
собственост на съпрузите Б. и Н. Т. – дядо и баба на страните по делото. След
смъртта на Б. Т. на 10.10.1985 г., респективно и на Н. Т. на 27.01.1991 г.
собствеността е преминала по наследство при равни права върху двете им деца
братята Т. Т. и Д. Т.. Ищците са наследници от коляното на Т. Т., починал
на 27.04.2018 г., а ответниците от
коляното на Д. Т., починал 2008 г., като последният е оставил за наследници
преживялата съпруга М. Т. и двете им деца Б.Б. и Н.А.. След смъртта на Д. Т.,
съпругата му М. Т., се е снабдила с констативен
нотариален акт, по силата на който е призната за собственик на целия
имот на основание наследствено правоприемство и придобивна давност. В рамките
на същия ден след снабдяване с констативния
нотариален акт, собствеността върху имота е прехвърлена в полза на Б.Б.
и Н.А. чрез договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 29 по
н.д. № 184/23.03.2018 г. по описа на нотариус П. Д., с район на действие
РС-Севлиево, като към датата на покупко-продажбата Н.А. и А.А. са съпрузи, в
режим на съпружеска имуществена общност. С оглед последното, в хода на делото
пред първата съдебна инстанция А.Н.А. е конституиран като ответник необходим
другар по предявения иск за собственост. Безспорен по делото е фактът, че
процесният имот се е ползвал от наследодателя на ответниците – Д. Т., който
след смъртта на родителите му е продължил да живее в него, заедно със съпругата
си М. Т. и двете им деца - Б.Б. и Н.А., последните - ответници по предявения
иск. Наследодателят на ищците Т. Т. е
живял в град С., и както се установява от събраните по делото гласни
доказателства периодично е посещавал имота, без да осъществява пряка фактическа
власт върху него.
Настоящият въззивен съдебен състав, намира, че
крайният извод на първата съдебна инстанция за основателност на предявения иск
за собственост е правилен и законосъобразен. В разглежданата хипотеза
фактическото основание на заявената искова претенция е поддържаното от ищците
наследствено правоприемство от Т. Т., техен баща, притежавал процесния имот в
съсобственост при равни права със своя брат, наследодател на ответниците. След
смъртта на бабата и дядото на страните, фактическата власт върху имота е
упражнявана от бащата на ответниците, който е останал да живее в имота заедно
със своето семейство. Настоящият съдебен състав приема, че установената от
бащата на ответниците фактическа власт не покрива правните белези на владение.
Основанието, на което Д. Т. е упражнявал фактическата власт върху имота е
наследствено правоприемство от своите родители. Последното, според разясненията
на ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д. 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, само по себе си
съставлява достатъчно основание да се приеме, че презумпцията по чл. 69 ЗС е
оборена. Няма данни по делото бащата на ответниците да е владял имота спрямо
своите праводатели, чрез действия, изключващи техните права. Напротив,
обосновано може да се предположи, че ответниците,
заедно с техните родители – Д. и М. Т. са живели в процесния имот първоначално
със знанието и съгласието на техните баба и дядо, а след смъртта на последните
със съгласието на бащата на ищците, който е притежавал друг жилищен имот.
Бащата на ищците е предоставил процесния имот за ползване на своя брат, чиито
съпруга и децата също не биха могли да имат качеството владелци. Последните са
били в имота като членове на семейството на
Д. Т., а не в друго качество, т.е. били са държатели на притежаваните от
бащата на ищците идеални части. Майката на ответниците е установила
фактическата власт върху имота в качеството си на съпруга, а не на лице,
претендиращо собственически права. Нейният съпруг е бил държател на идеалните
части на бащата на ищците, респективно и тя като негова съпруга -също. Ето защо
се налага и краен извод, че наследниците от коляното Д. Т. са установили
фактическа власт върху имота не като владелци, а като държатели на
притежаваните от бащата на ищите иделни части от правото на собственост. Веднъж
установена на едно основание, фактическа власт може да бъде променена от
държане във владение или посредством промяна в основанието, или чрез interversio
possessionis - преобръщане на държането във владение, което представлява
изрично или конклудентно изявление на държателя до действителния собственик, че
правата му няма да бъдат зачитани занапред от държателя. В случая подобно
изявление не фигурира по делото. Отделно от приетите по делото гласни
доказателства не може да се направи извод, че правата на ищците, респективно на
техния баща са били отречени по начин, сочещ на промяна на държането във
владение. Правото на собственост не се погасява по давност. В този аспект,
обстоятелството, че бащата на ищците не е живял в процесния имот и че е бил
посрещан като гост от майката на ответниците, е правно ирелевантно. От
ангажираните от ответната страна гласни доказателства не може да бъде установено
и да се направи извод за отблъскване на владението на Т. Т. било от брат му Д. Т.,
било от съпругата му, която след неговата смърт е продължила да осъществява
фактическата власт върху имота. Без правно значение е обстоятелството дали Т. Т.
физически е имал ключ за имота или не, както и кой от съсобствениците е плащал
режийните разходи по имота или неговите данъци. Не е необходимо имотът да се
посещава, за да се запази съсобствеността върху него. Обстоятелствата, че Т. Т.
не е живял в имота и го е посещавал от време на време, както и че не е имал
ключ за него, са ирелевантни за изхода на спора.
Настоящяит съдебен състав приема, че до момента на
снабдяване на майката на ответниците с констативен нотариален акт, респ.
прехвърлянето имота в тяхна полза, не е налице промяна в намерението за своене,
респ. в правната същност на установената фактическа власт. Следва да се
изтъкне, че по силата на констативния нотариален акт майката на ответниците се
легитимира като собственик, включително и на притежаваните от самите тях по
наследство от баща им Д. Т. идеални части, т.е. тя изглежда е придобила е по
давност идеалните части на своите деца, за да им ги продаде - обстоятелство,
което на пръв поглед изглежда житейски алогично.
С оглед изложеното, наведеното от ответниците
правоизключващо възражение за придобиване на притежаваните от ищците идеални
части по давност е неоснователно. Праводателят на ответниците не е имал
качеството владелец, тъй като основанието, на което е установена фактическата
власт изключва намерението за своене. Ответниците имат обаче качеството добосъвестни
владелци, тъй като са придобили процесните иделни части на основание годно да
ги направи собственици от несобственик. Ответниците се легитимират като
собственици на проценияте иделни части по силата на покупко-проджба от
23.03.2018 г., но тъй като праводателят им не е бил собственик, те не са
придобили процесните права по силата на осъществената разпоредителна сделка. Оттук
следва, че за тях от датата на сключване на договора - 23.03.2018 г. е
започнала да тече петгодишна придобивна давност, която към настоящия момент не
е изтекла, напротив - прекъсната е с предявения ревандикационен иск.
Наведеното във въззиванта жалба възражение за
незачитане на доказателствената сила на костантиния нотариалаен акт е
неоснователно. Съгласно разясненията на ТР
№ 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС дейността на
нотариуса в това производство представлява достигане до правен извод на база
представените доказателства или изслушаните свидетели, а не удостоверяване на
факт, поради което изводът за притежанието на правото собственост попада извън
доказателствената сила на документа, уредена в чл.179, ал.1 от ГПК, респ.
верността на изводите се преценява наред с всички събрани по делото
доказателства. В тежест на ответниците е да докажат изгодните за тях юридически
факти, обосноваващи придобиване на процесния имот по давност. Ищците е следвало
да докажат фактите, опровергаващи констатацията на нотариуса за принадлежността
на правото на собственост, т.е. фактическото основание на предявения иск, което
са сторили. Безспорно е установено, че процесните идеални части са придобити от
тях по наследство.
При този изход на делото и предвид изричното искане, в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените и доказани във
въззивното производство разноски в размер на 500.00 лева – адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното, Габровският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19 от 21.01.2020 г. по гр.д. № 491/2019 г.
на Районен съд – Севлиево.
ОСЪЖДА Н.Д.А. с ЕГН: ********** и адрес: ***, А.Н.А. с ЕГН: **********
и адрес: *** и Б.Д.Б. с ЕГН: ********** и адрес: *** ДА ЗАПЛАТЯТ на Д.Т.С. с
ЕГН: ********** и адрес: *** и В.Т.Т. с ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от
500.00 лв. /петстотин и лева/, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.