№ 44
гр. София , 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и осми юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Даниела Борисова
Членове:Милен Михайлов
Кристина Гюрова
при участието на секретаря ГЕРГАНА ХР. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Даниела Борисова Въззивно частно
наказателно дело № 20211100602003 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава ХХІ НПК.
Образувано е по въззивна жалба от 25.03.2021 г. на частния тъжител С.
М. ЕЛ Д., чрез адвокат К.С. от САК срещу разпореждане от 24.02.2021 г.
постановено по нчхд № 2483/2021 г. по описа на СРС, НО, 11 състав, с което е
прекратено наказателното производство по делото на основание чл. 250, ал. 1,
т. 1, вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. с чл. 81 НПК.
С депозираната въззивна жалба се моли за отмяна на
първоинстанционното разпореждане и връщане на делото на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди се, че обжалвания
съдебен акт е неправилен, за което се излагат подробни съображения.
Жалбоподателят не се съгласява с изложените от първия съд в мотивите на
обжалваното разпореждане съображения. Жалбоподателят не се съгласява с
извода направен от първия съд за това, че в подадената частна тъжба се
съдържат данни за престъпление от общ характер посочвайки, че частната
тъжителка е изчерпала този ред на защита, чрез сезиране на прокуратурата с
жалба. Посочва още, че именно във връзка с депозираната до прокуратурата
1
жалба е съставено на 13.10.2020 г. постановление за отказ да се образува
досъдебно производство с мотив, че се касае за извършено престъпление от
частен характер или такова по чл. 182, ал. 2, вр. с чл. 193а НК. При това
положение, жалбоподателят твърди, че е преграден пътя на частната
тъжителка С. М. ЕЛ Д. да търси реализирането на наказателната отговорност
на Р.. Жалбоподателят посочва, че двата акта, този на съда и този на
прокуратурата се намират в очевидно противоречие. На последно място
жалбоподателят посочва, че първият съд сочи като основание за прекратяване
на наказателното производство и чл. 81 НПК, а именно, че частната тъжба не
отговаря на изискванията на посочената норма, но твърди, че в тази насока не
се излага никаква конкретика, поради което и заинтересованите от обжалване
на съдебния акт субекти са в невъзможност да проследят и разберат
формирането на вътрешното убеждение на съдията-докладчик по отношение
на основанията за прекратяване на наказателното производство. Моли да бъде
отменено обжалваното разпореждане, а делото върнато на първият съд за
разглеждането му от друг съдебен състав.
С въззивната жалба не се прави искане за събиране на нови
доказателства.
Въззивният съдебен състав след като се запозна с жалба и материалите
по делото намери, че не следва да бъде провеждано въззивно съдебно
следствие, разпит на свидетели и вещи лица.
В хода на съдебното производство пред въззивния съд
жалбоподателката и частен тъжител по делото С. М. ЕЛ Д. редовно призована,
не се явява. Същата се представлява пред въззивния съд от редовно
упълномощения си защитник адвокат К.С. от САК, който поддържа
въззивната жалба и няма искания за събиране на нови доказателства. Моли
съда да уважи въззивната жалба и да отмените атакувания съдебен акт по
съображения подробно изложени в същата и заявява, че няма какво да добави
към тях. Моли първоинстанционния съдебен акт да бъде отменен като
незаконосъобразен и делото върнато на друг състав на СРС за продължаване
на съдопроизводствените действия.
В хода на съдебното производство пред въззивния съд, лицето срещу
2
което е насочена тъжбата ВЛ. КР. Р., се явява лично и с редовно
упълномощения си процесуален представител адвокат Силвия Александрова
от САК, която оспорва въззивната жалба и заявява, че няма искания за
събиране на други доказателства. Моли въззивния съд да остави без уважение
въззивната жалба като неоснователна, а разпореждането на
първоинстанционния съд бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Твърди, че посочената в частната тъжба правна квалификация, касаеща
престъпление по чл. 182, ал. 2 НК визира други хипотези, а не процесната
така, както е заявено в тъжбата на частната тъжителка. Според процесуалният
представител чрез текста на посоченото престъпление се цели да се охранят
интересите, правата и задълженията на страните като последица от
неизпълнение на лични контакти, както и при нарушаване на родителски
права. Твърди, че в случая не е конкретизирано изпълнителното деяние от
състава на престъплението по чл. 182, ал. 2 НК, с което е допуснато
процесуално нарушение в самата тъжба. Счита, че в случая става въпрос за
друг престъпен състав, който може да употреби тъжителката или така, както е
приел и първия съд, поради което моли делото да не се връща на
първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия, тъй като по този ред и така представена тъжбата с нейните
аргументи е процесуално недопустима, защото има специален ред, различен
от предприетия от частната тъжителка.
В правото си на реплика адвокат С. заявява, че редът е точно този,
защото в случая има и отказ на СРП, в който се сочи, че делото не е от общ
характер. Процесуалният представител посочва, че редът е този, а дали се
касае за неизпълнение или осуетяване изпълнение на съдебно решение, то
това е въпрос по същество, който може да бъде прецизиран от първа съдебна
инстанция.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба
на жалбоподателя и частен тъжител, депозирана чрез неговия процесуален
представител – адвокат С., съобрази представените по делото писмени
документи и становищата на страните в хода на въззивното съдебно
производство, и след като провери изцяло и в съответствие с разпоредбата на
чл.314 НПК правилността на атакуваното разпореждане, констатира, че са
налице основания за неговата отмяна, поради следните съображения от
3
фактическа и правна страна:
Въззивната инстанция намира депозираната въззивна жалба от частния
тъжител С. М. ЕЛ Д., чрез адвокат К.С. срещу разпореждането на СРС, НО, 11
състав постановено на 24.02.2021 г. по нчхд № 2483/2021 г. за процесуално
допустима, т.к. изхожда от процесуално легитимиран за това правен субект и
същата е депозирана в законоустановения 15 дневен срок по чл. 250, ал. 4
НПК.
Разгледана по същество въззивната жалба е основателна.
На 16.02.2021 г. е внесена в СРС частна тъжба от частния тъжител С. М.
ЕЛ Д., с която се желае повдигане на обвинение на лицето ВЛ. КР. Р. с
твърдение, че същия е осъществил в периода 10.08.2020 г. – 20.08.2020 г.
състав на престъпление по чл. 182, ал. 2 НК. Частният тъжител е изложил в
депозираната от него тъжба пред първият съд твърдения свързани с
неизпълнение и осуетяване на съдебно Решение от 04.01.2016 г. постановено
по гр.д. № 28435/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав, от страна на
лицето срещу което е насочена частната тъжба - В.К. Р.. В частната тъжба се
твърди, че същият не е върнал детето Е.В. Р. на майка й С. М. ЕЛ Д., с което е
нарушил изпълнението на режима на лични контакти установен с посоченото
по-горе съдебно решение. В частната тъжба се сочи, че непосредствените
грижи за отглеждането и възпитанието на малолетното дете Е.В. Р. са
полагани от майката С. М. ЕЛ Д., с която детето има силна емоционална
връзка. Частният тъжител Е. посочва, че е насърчавал детето да има
комуникация с баща си - ВЛ. КР. Р. независимо, че от 10.02.2019 г. живеят
постоянно в гр. Виена, Австрия. С оглед обявената в началото на 2020 година
пандемична обстановка в много държави, частната тъжителка сочи, че се е
уговорила с ВЛ. КР. Р. детето да остане при него, считано от 10.04.2020 г. до
10.08.2020 г., когато да го върне в гр. Виена, Австрия с цел подготовка за
новата учебна година, за което той е бил уведомен и се е ангажирал да го
върне до посочената дата. Частната тъжителка твърди, че в периода на
пребиваване на детето Е.В. Р. в Република България, е имала трудно
осъществима с него комуникация, защото лицето срещу което е насочена
частната тъжба ВЛ. КР. Р. не е разрешавал на детето да разговаря с нея, както
и че детето се е страхувало да говори с нея в присъствието на баща си, а в
4
период от 10 дни /от 29.07.2020 г. до 08.08.2020 г./ твърди, че не е имала
връзка с дъщеря си. В заключение на изложението си в частната тъжба,
частната тъжителка посочва, че ВЛ. КР. Р. не е спазил уговорката си да върне
детето Е.В. Р. на 10.08.2020 г. На последно място частната тъжителка излага
подробни съображения за случили се събития до 20.08.2020 г., когато
малолетното дете Е.В. Р. е било върнато след намеса от страна на
полицията и вследствие на издадената за това Заповед за незабавна защита от
Софийски районен съд. Към тъжба са приложени писмени документи, в
подкрепа на твърденията изложени в нея – удостоверение за раждане №
1456/19.08.2010 г., издадено от район Триадица, Столична община; решение
от 04.01.2016 г. постановено по гр.д. № 28435/2015 г. по описа на СРС, III ГО,
91 състав; решение от 19.12.2018 г. постановено по гр.д. № 34424/2018 г. по
описа на СРС, III ГО, 37 състав; удостоверение за посещаване на училище;
удостоверение за адресна регистрация; постановление от 13.10.2014 г.
съставено от прокурор при СРП по пр.пр. № 31412/2020 г. по описа на СРП.
С разпореждане от 24.02.2021 г., съдията-докладчик по нчхд №
2483/2021 г., по описа на СРС, НО, 11 състав е прекратил на основание чл.
250, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК наказателното производство по
делото. За да прекрати наказателното производство по делото районният съд
е посочил на първо място, че е налице неяснота относно твърденията
изложени в частната тъжба свързващи се с двете проявни форми на
изпълнителното деяние на престъплението по чл. 182, ал. 2 НК. Според
първият съд, режимът на лични контакти е режим, който създава само
задължения за упражняващия родителските права родител (за когото
контактите са по подразбиране), респективно само права за неупражняващия
(за когото те са изключение). При така посоченото контролираният съд сочи,
че в настоящия случай липсва годен субект на отговорност, касателно
инкриминирания от тъжителя режим на упражняване на лични контакти,
защото субект може да бъде само и единствено родителят, комуто са
възложени родителските права, а правото на личен контакт е само право. На
свой ред се посочва в атакувания съдебен акт, че правото на личен контакт е
само право и то със строго личен характер, поради което и нереализирането
му има етични, но не и накателноправни аспекти. В посочения смисъл
районният съд приема в заключение, че лимитирането на тъжбата, само до
5
частта на решението, касаеща личните контакти, налага извод за обективна
несъставомерност на обвинението, дори при доказване на всички твърдения,
т.к. липсва законова норма, под която поведението да бъде субсумирано
(невръщането би касаело необезпокояването на родителските права, а не
личните контакти). При така изложените съображения, първият съд е счел, че
в тъжбата се съдържат данни за извършено престъпление от общ характер, а
не такова от частен характер.
Срещу разпореждането от 24.02.2021 г., с което е прекратено
наказателното производство по делото е постъпила въззивна жалба от
частният тъжител С. М. ЕЛ Д., чрез адвокат С., която инициира и настоящото
въззивно производство пред въззивният съд.
Въззивният съд намира, че първият съд неправилно и
незаконосъобразно е прекратил по реда на чл.250, ал.1, т.1 НК наказателното
производство по делото, като е приел, че описаните в тъжбата на частния
тъжител С. М. ЕЛ Д. обстоятелства не се субсумират под състав на
престъпление, което се преследва по частно правен ред, а са такива, които
съставляват престъпление от общ характер, както и че в тъжбата се съдържа
неяснота относно това, коя от формите на изпълнителното деяние на
престъплението по чл. 182, ал. 2 НК от обективна страна се подържа от
тъжителя, а също и че описаното е обективно несъставомерно.
Въззивният съдебен състав на първо място следва да посочи, че
мотивите на първия съд, с които е прекратено наказателното производство по
делото са неправилни и незаконосъобразни затова, защото са в противоречие,
както с материално правните норми на Наказателния кодекс, така и с
материално правните норми на Семейния кодекс, уреждащи процесните в
настоящия случай обществени отношения, които се твърди да са нарушени и
които се свързват с твърдения за нарушен определен по съдебен ред режим на
лични отношения. На следващо място първият съд преждевременно е
прекратил наказателното производство по делото считайки, че тъжбата е
неясна по посочени от него съображения, поради което и в тази насока
атакувания съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. До този извод
първият съд би могъл да стигне едва след като се убеди, че тази неяснота не е
отстранена от частния тъжител и то вследствие на предоставен му за това
6
срок за отстраняване на нередовностите в тъжбата, какъвто срок видно от
материалите по делото не му е бил предоставен.
На следващо място въззивния съд не може да се съгласи с изводите на
първият съд и затова, защото в мотивите на своето разпореждане без да
разгледа делото по същество и да се произнесе със свой съдебен акт по
въпросите включени в обхвата на нормата на чл. 102 НПК, контролираният
съд се е произнесъл по същество на спора с атакуваното разпореждане, с
което е заявил своето предварително вътрешно убеждение за изхода на
делото, без да изследва изложените в тъжбата факти и обстоятелства и без да
ги провери в хода на едно надлежно проведено съдебно следствие. Така
изложените в мотивите на атакуваното разпореждане съображения от страна
на първия съд водят до извод за наличие на недопустимо предубеждение у
него по фактическите обстоятелства очертаващи предмета на доказване по
делото, с което се възпрепятства законосъобразното и правилно
правораздаване и усещането за справедливост у едната от страните в процеса,
каквато несъмнено е частния тъжител. В тази връзка е необходимо да се
посочи, че за първоинстанционният съд е налице задължение да установи, на
този ранен етап от производството, само и единствено дали описаното от
тъжителят в обстоятелствената част на неговата частната тъжба съставлява не
само престъпление по НК, но и дали същото се преследва по частно правен
ред, както и дали тъжбата е подадена в срока на чл. 81, ал. 3 НПК и от
активно легитимирано за това лице. Това е така, защото с оглед изискването
на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 НПК в тъжбата следва да се посочат всички
съставомерни факти и обстоятелства, касаещи признаците от обективната
страна на престъплението, което се преследва по реда на частното обвинение
и за което се иска ангажиране на наказателната отговорност на дееца. Това
посочване следва да се осъществи чрез съответното изложение от страна на
частния тъжител, което да включва изрично, точно и ясно фактическите
обстоятелства на които се позовава, тъй като въз основа на фактите, които се
вменяват във вина на лицето, което се желае да бъде конституирано в
качеството на подсъдим, съдът изпълнява процесуалното си задължение да
определи правната квалификация на деянието. В тази насока е необходимо да
бъдат съблюдавани и задължителните указания за всички съдилища дадени
чрез ТР № 2/2002г. т.4.2 на ОСНК на ВКС, според което в обстоятелствената
7
част на обвинителния акт, респективно частната тъжба при наказателни дела
от частен характер, следва да се посочат фактите, които обуславят
съставомерността на деянието. Следва да се подчертае, че тъжбата не е
доказателствено средство, защото определя само предмета, рамките на
доказване в едно бъдещо наказателно производство от частен характер
съобразно чл.102 НПК и в нея следва да се съдържа изчерпателно описание
на данни за обстоятелствата на престъплението, т.е. трябва да бъдат изложени
всички фактически обстоятелства, представляващи твърдения за извършеното
престъпление от конкретното лице, срещу което е депозирана тъжбата и на
които се позовава пострадалия за да претендира ангажиране на наказателна
отговорност на това лице, което според него ги е осъществило. В случай, че
посочените изисквания не са спазени от страна на тъжителят и частната
тъжба не е редовна, то за първият съд е налично задължението да предостави
възможност на същия да отстрани нередовностите в нея, като му определи
срок за това, а в случай, че частният тъжител не отстрани констатираните от
съдията-докладчик нередовности, то тогава да прекрати наказателното
производство. Предвид специфичният характер на производствата, които се
образуват по повод депозирана тъжба от лице, което счита, че е пострадало от
деяние, което съставлява престъпление преследвано по частно правен ред, без
участие на прокурор, поставя изискване към съдията-докладчик да може да
извърши и надлежната правна квалификация на описаните в тъжбата факти и
обстоятелства по НК. В конкретния случай въззивният съд счита, че ясно,
точно и недвусмислено са изложени в тъжбата фактите и обстоятелствата,
които според тъжителя са известни и обективно настъпили, и за които желае
ангажиране на наказателната отговорност на лицето срещу което е насочил
своята тъжба – ВЛ. КР. Р.. Изложените в частната тъжба факти и
обстоятелства са достатъчни в конкретния случай за да се даде правната
квалификация на описаното в тъжбата деяние, което по делата от частен
характер е задължение на съдията-докладчик. Друг е въпроса, че описаните
факти и обстоятелства подлежат на проверка чрез способите и средствата
предвидени по НПК и следва да бъдат доказани по несъмнен и категоричен
начин, а това може да се постигне единствено в хода на едно развито по
същество съдебно производство, но не е и на този предварителен стадий.
В конкретиката на настоящия случай от страна на частната тъжителка
8
С. М. ЕЛ Д. се инкриминират в тъжбата факти и обстоятелства свързани с
изпълнението от страна на ВЛ. КР. Р. (лицето срещу което е насочена
тъжбата) на определения му с решение от 04.01.2016 г. постановено по гр.д.
№ 28435/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав (с което е прекратен брака)
режим на лични отношения с малолетното дете Е.В. Р., като се твърди, че
последния е осъществил състав на престъпление по чл. 182, ал. 2 НК, което се
преследва по частно правен ред, като не е изпълнил посоченото решение в
тази му част. С оглед мотивите на първия съд, въззивният съд счита, че следва
да посочи следното: Изхождайки от данните съдържащи се в посоченото
съдебно решение се налага извода, че в конкретния случай родители на
малолетното дете Е.В. Р. са частната тъжителка С. М. ЕЛ Д. и ВЛ. КР. Р.
(лицето срещу което е насочена тъжбата), които са се споразумели по
въпросите включени в обхвата на чл. 59 от Семейния кодекс, свързани с
упражняване на родителските права по отношение малолетното дете Е.В. Р.
след прекратяване на техния брака. При това положение въззивният съд не
може да се съгласи с направените от страна на първия съд изводи, че липсва
годен субект на престъплението по чл. 182, ал. 2 НК; че субект на отговорност
касателно инкриминирания режим на упражняване на лични контакти може
да бъде само и единствено родителят, комуто са възложени родителските
права; че определеният със съдебното решение режим на лични контакти
създава само задължения за упражняващия родителските права родител и
само права за неупражняващия ги, както и че в този смисъл е налице
обективна несъставомерност на обвинението. Това е така, защото от момента
на раждането на детето Е.В. Р., частният тъжител С. М. ЕЛ Д. и лицето срещу
което е насочена тъжбата - ВЛ. КР. Р. са станали носители на родителски
права и задължения, в който смисъл е разпоредбата на чл. 122, ал. 1 и ал.2 от
Семейния кодекс, а именно: носител на родителските права и задължения по
отношение на ненавършилите пълнолетие деца са и двамата родители, като те
имат еднакви права и задължения независимо дали са сключвали брак или не.
Ето защо и изхождайки от посочената разпоредба е видно, че родителските
права се упражняват и от двамата родители еднакво. Това единство на
правата и задълженията е намерило своята легализация и в разпоредбата на
чл. 125, ал. 1 от Семейния кодекс, където е посочено, че грижите на родителя
за цялостното развитие на детето, за образованието и интересите му, е както
негово право, така и негово задължение. Независимо, че упражняването на
9
родителските права е било предоставено на майката – частната тъжителка,
след прекратяване на брака с ВЛ. КР. Р., то последния не е лишен от тях,
поради което и в тази връзка за същият продължава да са налице, както права,
така и задължения при отглеждането и възпитанието на малолетното дете,
като за лицето срещу което е насочена тъжбата е регламентиран режим на
личните отношения с малолетното дето. Този режим на лични отношения в
конкретния случай е регламентиран детайлно при съблюдаване на
разпоредбата на чл. 59, ал.3 от Семейния кодекс с решение от 04.01.2016 г.
постановено по гр.д. № 28435/2015 г. по описа на СРС, III ГО, 91 състав и при
изпълнението и спазването на който имат права и задължения и двамата
родители на малолетното дете, а именно – частната тъжителка Е. и лицето
ВЛ. КР. Р.. Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 от Семейния кодекс регламентира
задължителния обем при определянето на режима на личните отношения
между родителите и децата, и тази норма има императивен характер. Това е
така, защото чрез разпоредбите на Семейния кодекс, предвид своеобразния
характер на отношенията „родители – деца“ не е проведено разграничение
между правата и задълженията на родителите. Както се каза вече, родителят,
който не упражнява непосредствено родителските права не е лишен от тях,
той разполага с по-ограничен обхват и размер при тяхното упражняване,
доколкото майката на която са предоставени родителските права разполага с
пълният техен обем при отглеждането и възпитанието на детето, поради
което при спазване на определения режим на лични отношения на родителя,
който не упражнява непосредствено родителските права, за същият е налице
задължение да върне детето на родителя на който са възложени родителските
права. Няма спор в случая, че за родителят, на който са възложени
родителските права и ги упражнява в пълен обем е налично задължение да
спазва определения по съдебен ред режим за лични контакти на родителят,
който не упражнява родителски права в пълен обем, както и да не му пречи да
има необходимия пълноценен контакт с малолетното дете.
При така изложените съображения от въззивния съд и въз основа на
изложеното в частната тъжба няма спор, че субекта на престъплението по чл.
182, ал. 2 НК може да е само и единствено лице, което има качеството на
родител, каквито в случая са и частният тъжител Е. и лицето ВЛ. КР. Р.,
защото законодателят е приел, че субекта на това престъпление е специален.
10
Що се отнася до изводите на първия съд за обективна несъставомерност на
престъплението, то това е въпрос, който следва да бъде решен от съдебния
състав разглеждащ делото по същество след събиране и проверка на всички
относими към предмета на доказване по делото доказателства. На етапа на
разпоредителното заседание, този въпрос няма как да бъде решен при
спазване на принципа за обективност, пълнота и всестранност. Не на
последно място от съдържанието на твърденията изложени в частната тъжба е
ясна волята на частния тъжител, който инкриминира неспазване на определен
със съдебно решение режим на лични контакти, при което посочва и формите
на изпълнителното деяние от обективната страна на състава на
престъплението по чл. 182, ал. 2 НК, които счита, че са осъществени от
лицето срещу което насочва своята тъжба. В случай обаче, че първият съд
реши, че е налице неяснота в частната тъжба по отношение на формите
включени в състава на изпълнителното деяние на престъплението от
обективна страна, което се твърди в тъжбата да е извършено от лицето срещу
което е насочена тя, то няма пречка, както се каза вече, първият съд да даде
указания за отстраняването им като определи и срок за това. На последно
място дали е обективно несъставомерно описаното в тъжбата поведение на
лицето срещу което е насочена тъжбата, то това е въпрос, който следва да
бъде решен с крайния съдебен акт отново от страна на съответния решаващ
по същество спора съдебен състав, а не в стадия на разпоредителното
заседание.
Предвид всички изложени съображения въззивният съд намира, че
въззивната жалба на частния тъжител С. М. ЕЛ Д. депозирана чрез адвокат
К.С. от САК следва да бъдат уважена, като основателна, а обжалваното
разпореждане отменено като неправилно и незаконосъобразно и делото
върнато на първия съд за разглеждането му от друг съдебен състав, доколкото
съдебния състав постановил обжалваното разпореждане се е произнесъл и по
въпроси включени в обхвата на разпоредбата на чл. 102 НПК.
Водим от горното и на основание чл. 334, т. 1 НПК Софийски градски
съд,
РЕШИ:
11
ОТМЕНЯ разпореждане от 24.02.2021 г. постановено по нчхд №
2483/2021 г. по описа на СРС, НО, 11 състав, с което е прекратено
наказателното производство по делото на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. с
чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. с чл. 81 НПК.
Връща делото на първоинстанционния съд за разглеждането му от друг
съдебен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12