Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 23.03.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на петнадесети
февруари през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка
Сименова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №9528 по описа за 2017
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.03.2017
год., постановено по гр.дело №79075/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в, е признато
за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Б.И.Б.
и Р.Т.Б. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца /всеки един от тях/ следните
суми: 1 189.31 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия и 22.44 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.ноември 2012 год. до м.април 2014 год. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“********бл.********, абонатен
№143190, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело № 47248/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 07.08.2015 год. до
окончателното им изплащане и 212.11 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия и 3.34 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.12.2012 год. до
27.07.2015 год. и ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б. са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
539.85 лв. и сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 57.09 лв. и сумата
от 329.90 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която е уважен предявения иск е подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б..
Жалбоподателите поддържат, че по делото липсвали убедителни писмени
доказателства за дължимостта на претендираните суми. В представените от ищеца
документи не фигурирали имената на ответницата, поради което и последната
нямала качеството на задължено лице. Не било посочено основанието на исковете и
при какви условия се претендира ангажирането на отговорността на ответниците.
Не бил съобразен чл. 62 ЗЗП, като ищецът трябвало да докаже, че ответниците са
поръчали доставката на енергия. Не следвало да се кредитират заключенията на
вещите лица, тъй като те били работили въз основа на документи, които не били
представени по делото. Липсвали доказателства за въвеждането в експлоатация на
абонатната станция, както и че тя е отговаряла на техническите изисквания. Ищецът
основавал претенциите си на извършен реален отчет на действително потребена
топлинна енергия. Нормативната уредба ясно разграничавала две хипотези – реален
отчет и служебно начисляване на топлинна енергия, като на практика уреждала
различни по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи юридически
факти. При учредено вещно право на ползване неговият титуляр бил задължен да
заплаща доставената топлинна енергия. Приспадането и добавянето на суми от
изравнителните сметки можело да стане само с изричното съгласие на потребителя
на топлинна енергия. В случая със суми за връщане от ищеца били прихванати
стари задължения /извън процесния период/. Наличието на съгласие за това не
било установено по делото. Липсвали данни за изправността на уредите, чрез
които се извършвало измерването на топлинната енергия през процесния период,
както и такива за извършено отчитане на индивидуалните разпределители или за
пречки от абоната за това. Издадените фактури не представлявали доказателство
за дължимостта на претендираните суми. Не било установено основанието за
дължимостта на стойността на услугата дялово разпределение. Ето защо молят
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Срещу
определението на СРС по горепосоченото дело от 09.01.2020 год., постановено по
реда на чл. 248 ГПК, е подадена частна жалба от ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б.,
които поддържат, че присъденото юрисконсултско възнаграждение за заповедното
производство в размер на 329.90 лв. е прекомерно. Максималният размер на това
възнаграждение било в размер на 50 лв.
Ответникът по
частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е депозирал отговор.
По отношение на
въззивната жалба:
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Съгласно
разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм.
и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за
битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на
имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ,
бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени
инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал.
1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването;
писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди
ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на
топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания
случая по делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка
на писмените доказателства по делото, че ответниците са съсобственици на
процесния апартамент №5 /при равни права/ – молба за вписване на законна
ипотека и списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за
проведено на 21.08.2002 год. Общо събрание на етажните собственици на процесната
сграда, който е подписан от ответника Б.И.Б. /чл. 180 ГПК/ и обективира
извънсъдебното му признание, че е титуляр на права върху имота и на откритата
при ищеца клиентска партида №143190, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд приема, че отговаря на истината. Следователно ответниците се
явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнил правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното,
следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия период в процесния имот
е имало монтирани 5 бр. радиатори с дистанционно отчитане тип F59Р и 1 бр. щранг-лира, като не
ползвала топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, като тъй като отчитането
се извършвало дистанционно не се изисквало осигуряването на достъп до имота за
извършването на отчети от фирмата за дялово разпределение; делът на ответниците
за отопление и сградна
инсталация бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба, като ищецът бил отчитал за своя сметка технологични разходи, а
измервателните уреди били изправни – общият топломер в абонатната станция бил
преминал през съответните метрологични проверки, като било констатирано, че
съответства на одобрения тип. Топлинната енергия от щранг-лирата се изчислявала
от фирмата за дялово разпределение, като топлинната й мощност се умножавала по
максимален специфичен разход на сградата и енергийната стойност на 1 деление.
Въззивният съд
приема, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология. Следва
да се посочи, че според чл. 6.9 от Методиката по
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, при щранг-лира без уред
за дялово разпределение /както е в случая/ инсталираната мощност се определя по
изчислителен път и се прилага разпоредбата по т. 6.5. – прилага се екстраполация по
максимален специфичен разход на сградата. В
този смисъл неоснователни са възраженията на ответниците, че дяловото разпределение
е било извършвано неправилно. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен
начин по делото потребената от ответниците топлоенергия в определено
количество, като основание на предявените главни искове е възникнало
облигационно правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а
не нейното реално отчитане. А и в частност количеството на доставената в имота енергия
през процесния период е установено въз основа на реалното му дистанционно
отчитане.
Неоснователен е и
доводът на жалбоподателите относно приложението на установената в разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация
като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило
могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В частност по делото нито се твърди, нито е
установено наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на
чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна
енергия не се явява непоискана, респективно ответниците дължат нейната
стойност.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74
от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна
собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на
топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът
на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към
топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към
търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от
между етажните собственици на процесната сграда и третото лице-помагач.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди от 2008
год., клиентите заплащат цена за услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й
се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите
за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща
допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В случая въз
основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото настоящият съдебен
състав счита, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена през периода от м.ноември 2012 год. до
м.април 2014 год.
Доказано е също
така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, която подлежи на кредитиране /чл.
202 ГПК/, че за периода от м.ноември 2012 год. до м.април 2014 год. стойността
на доставената топлинна енергия възлиза на 2 378.61 лв., а стойността на
услугата дялово разпределение – 44.88 лв., поради което и законосъобразно
първоинстантционният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на
отговорността на всеки един от ответниците за 1/2 част от посочените суми /т.е.
при условията на разделност/, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
07.08.2015 год. до окончателното изплащане.
Във връзка с
останалите оплаквания във въззивната жалба следва да се посочи, че по делото не
е установено, че ищецът е приспадал суми за връщане на ответниците от техни задължения,
които са възникнали преди исковия период – напротив видно е от заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че след изготвяне на
изравнителните сметки за отоплителните сезони, обхванати от процесния период,
са били определени само суми за доплащане.
Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни вземания за
стойността на доставената топлинна енергия и за стойността на услугата дялово
разпределение в претендираните размери и между страните няма спор във
въззивното производство, че ответниците са в забава през периода от 31.12.2012
год. до 27.07.2015 год. /виж и чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от 2008 год./, то претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват установени в своето основание и законосъобразно са били изцяло
уважени от първоинстанционния съд при съобразяване на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза.
Ето защо въззиввната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По
отношение на частната жалба:
Частната жалба е
подадена от надлежни страна, в определения от СРС срок /виж чл.
62, ал. 3 ГПК/ и срещу подлежащ на обжалване акт /чл. 248, ал. 3 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНИ.
По общото правило на чл.
78 ГПК присъждането на разноски на страните се основава на вината на противната
страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни
действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск. Т.е. логиката на закона е,
че разноски винаги се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна
сфера. В този смисъл задължението за заплащане на разноски е задължение за
заплащане на понесените от съответната страна вреди.
Ако предявеният
иск бъде уважен /изцяло или частично/, ищецът има право на разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК, ако
своевременно е поискал присъждането им и действително е бил представляван от
юрисконсулт.
В частност
искането за присъждане на разноски от страна на ищеца /заявител в заповедното
производство/ е направено своевременно, като са налице и доказателства за осъществена правна защита на същия от юрисконсулт в заповедното производство.
Когато юридическо
лице е било защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се определя от съда и
не подлежи на доказване – чл. 78, ал. 8 ГПК. В случая посочената разпоредба е
приложима в редакцията й към момента на издаване на заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №47248/2015 год. по описа на
СРС, ГО, 75 с-в, в съответствие с конституционното правило на чл. 5, ал. 5 за
влизане в сила на нормативните актове три дни след обнародването им.
Адвокатското възнаграждение се определя според действащия нормативен акт към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие. Доколкото в
случая такъв не се сключва, а съдебният акт /заповедта за изпълнение/ го
замества относно размера на възнаграждението, то настоящият съдебен състав
приема, че нормата следва да се приложи съобразно нейната редакция към момента
на постановяването му, а именно обн. – ДВ, бр. 59 от 2007 год., в сила от
01.03.2008 год. /т.е. преди изм.,
ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 год./, съобразно която
в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт – в този смисъл Определение № 93 от 1.02.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 3056/2017 г., II
т. о., ТК, Определение № 50 от 7.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 645/2017 г., II
т. о., ТК, Определение № 210 от 26.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1316/2017
г., I г. о., ГК, Определение № 46 от 22.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 637/2016 г., I т.
о., ТК, Определение
№ 570 от 4.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1217/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 291 от
26.09.2017 г. на ВКС по т. д. № 60352/2016 г., III г. о., ГК, Определение № 335 от
20.06.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1186/2017 г., II т. о., ТК, Определение № 219 от
13.04.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 72/2018 г., II т. о., ТК.
Следователно
размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя според Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията към момента на издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Като
е съобразил определения по реда на посочената наредба минимален размер на
разноските за юрисконсултско възнаграждение в процесната заповед за изпълнение,
СРС е ангажирал отговорността на ответниците за заплащането им, с оглед изхода
от спора в исковото производство. В този смисъл неоснователна е претенцията на ответниците
за определяне на размер на юрисконсултското възнаграждение по чл. 37 ЗПП вр. с чл. 26, ал. 1 НЗПП. Аргумент
в подкрепа на това разбиране са и разясненията, дадени в т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК.
В този смисъл не
е налице основание за изменение на първоинстанционното решение в частта му за
присъдените на ищеца разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, както законосъобразно е приел и СРС.
Ето защо развитите
от частните жалбоподатели оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да се остави без уважение.
При този изход на
спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 2 ГПК /виж и чл. 248, ал. 3 ГПК/ настоящето решение, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.03.2017 год.,
постановено по гр.дело №79075/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на ответниците Б.И.Б. и Р.Т.Б.
срещу определението от 09.01.2020 год., постановено по реда на чл. 248 ГПК по
гр.дело №79075/2015 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в.
Решението, включително и в частта му с характер на определение, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/