Р Е Ш Е Н И Е
№ .......
гр. София, 26.10.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, II-А
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми септември
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ДАМЯНОВА
НЕДЕЛИНА
СИМОВА
при секретаря Румяна
Григорова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 5685 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
278430 от 27.11.2017 г., постановено по гр. дело № 43235/2016 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 71-ви състав, на основание чл. 344, ал.
1, т. 1 КТ е признато за незаконно и отменено уволнението на ищцата Н.А.Т.,
извършено със Заповед № 1985/14.05.2016 г., издадена на основание чл. 328, ал.
1, т. 2, предл. 1 КТ, и на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ ответното
дружество „Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на ищцата сумата от 3365,30 лева,
представляваща обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното
уволнение за периода от 31.05.2016 г. до 30.11.2016 г., ведно със законната
лихва от 29.07.2016 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за
разликата до пълния предявен размер от 4038,36 лв., като погасен чрез съдебно
прихващане с обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в брутен размер от 673,06 лв.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство „Ю.Б.“ АД, в която са изложени твърдения за
неправилност на атакуваното решение в частта, с която са уважени предявените
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 225 КТ поради необоснованост.
Сочи се, че районният съд е формирал изводите си при погрешно тълкуване на
събрания по делото доказателствен материал. Според жалбоподателя, неправилно
СРС е приел, че закритият финансов център, в който ищцата е полагала труд, не е
представлявал обособена част от предприятието на банката, както и че не е
налице закриване на част от предприятието. Твърди се още, че работодателят,
противно на приетото от съда, не е бил длъжен да извърши подбор. Отправено е
искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части и за
отхвърляне в цялост на исковите претенции. Претендира се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по
чл. 263, ал. 1 ГПК от ищцата в първоинстанционното производство Н.А.Т., с който
подадената жалба се оспорва като неоснователна по подробно изложени доводи. Претендира
се присъждане на адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.
263, ал. 2 ГПК е подадената насрещна въззивна жалба от Н.Т. срещу
първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата между
брутното трудово възнаграждение в размер на 673,06 лв. и изплатеното
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, възлизащо на нетното трудово възнаграждение в
размер на 557,89 лв., с което е направено прихващането. Твърди се, че сумата,
предмет на насрещната въззивна жалба, в размер на 115,17 лева, се дължи на
ищцата, тъй като според нея прихващането следва да бъде извършено с реално
изплатеното обезщетение, равняващо се на нетното трудово възнаграждение. Според
жалбоподателката, неправилно районният съд, извършвайки прихващане от дължимото
се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ с изплатеното обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, е приспаднал целия размер на брутното трудово възнаграждение, а не реално
изплатената сума.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба, с който
същата се оспорва като неоснователна. Според „Ю.Б.“ АД, правилен е изводът на
СРС, че от обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се приспадне брутният
размер на изплатеното обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ. Дружеството сочи, че
фактът на изплащането на обезщетение в размер на 557,89 лева, след удържане на
сумата от 115,17 лева за дължимите осигурителни вноски и данък, не е бил
оспорен от ищцата в първоинстанционното производство, съответно – че
оспорването му с насрещната въззивна жалба е преклудирано.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
правомощия, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е нарушена императивна
материалноправна норма, като относно релевираните в подадените жалби доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд намира следното:
От фактическа
страна:
Не е спорно
между страните по делото, че между „А.Б.– клон Б.“, в качеството му на
работодател, и Н.А.Т., в качеството ѝ на работник, е съществувало трудово
правоотношение, възникнало от трудов договор от 24.08.2007 г., по силата на
което Н.Т. е заемала длъжността „Банков служител, касиер“, с място на работа
офис Гоце Делчев, с брутно трудово възнаграждение в размер на 673,06 лева. Не е
спорно също, че считано от 01.03.2016 г. работодател по процесното трудово
правоотношение е дружеството „Ю.Б.“ АД, което е придобило предприятието на „А.Б.–
клон Б.“ по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие от
29.02.2016 г.
От представено
по делото Допълнително споразумение № 506/07.03.2016 г. между Н.Т. и „Ю.Б.“ АД
се установява, че ищцата е заемала при ответното дружество по силата на безсрочен
трудов договор длъжността „Банков служител, касиер“ с място на работа „506 –
офис Гоце Делчев“.
От представените
по делото писмени доказателства се установява, че с решение на управителния
съвет на „Ю.Б.“ АД, обективирано в протокол от 22.02.2016 г., е одобрена
предложената нова организационна структура на банката, съдържаща ново звено „А.К.“,
под прякото управление на изпълнителния директор на банката. В обособената
структура е предвидено да бъдат прехвърлени всички служители на „А.Б.– клон Б.“.
Това решение е одобрено от надзорния съвет на банката на 29.02.2016 г. С
решение на управителния съвет от 28.03.2016 г. е одобрено преустановяването на
дейността на четиридесет и девет офиса на банката, описани в списък към
Приложение № 1 – вътрешен меморандум от 16.03.2016 г. на Началник управление
„Клонова мрежа“. От приложения списък се установява, че сред закритите
финансови центрове под № 10 е посочен офис „Гоце Делчев 2“.
На 14.05.2016 г.
Н.Т. е получила предизвестие № 1952 от 10.05.2016 г. за прекратяване на
трудовото правоотношение поради закриване на част от предприятието – чл. 328,
ал. 1, т. 2 КТ. Същото е прекратено, считано от 31.05.2016 г. със Заповед №
1985 от 14.05.2016 г., връчена на същата дата, като е посочено, че следва да се
изплати обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 КТ за 11
работни дни. Предизвестието и заповедта са подписани от Е.Г.и Ц.П.,
упълномощени с пълномощно с рег. № 6216 от 02.08.2012 г. на нотариус Д.Т.с рег.
№ 264 в НК.
От извършена справка
в трудовата книжка на Н.Т. представена пред първоинстанционния съд в о.с.з., се
установява, че тя е останала без работа за периода от шест месеца, следващи
уволнението, считано от 31.05.2016 г. до 30.11.2016 г.
Страните по
делото не спорят, че на Н.Т. е изплатено обезщетение за оставане без работа по
чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 557,89 лв., представляващо нетния размер на
последното трудово възнаграждение. Това обстоятелство се установява и от
преводно нареждане от 28.07.2016 г.
От представеното
по делото длъжностно щатно разписание към 02.06.2016 г. се установява, че в гр.
Гоце Делчев функционира финансов център „Гоце Делчев – ФЦ 144“.
В обжалваното
решение е прието, че процесното уволнение е незаконосъобразно, доколкото по
делото не е установено наличието на посоченото в заповедта за уволнение основание
за прекратяване на трудовото правоотношение между страните – закриване на част
от предприятието.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ ищецът
следва да докаже наличието на трудово правоотношение, което е било прекратено,
а в тежест на ответника работодател е да докаже предпоставките, обуславящи
възникването на правото на уволнение на избраното от него основание и
надлежното му упражняване. Законността на уволнението се обуславя от следните
предпоставки: 1/ издадена от компетентен орган на работодателя заповед за
уволнение; 2/ доказване реалното закриване на част от предприятието, изразяващо
се в преустановяване на дейността на обособено звено, така че отпада
необходимостта от осъществяването й, което налага освобождаването на
работниците, осъществявали тази дейност; 3/ извършен подбор, в случай, че такъв
е необходим. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест,
доказването на горните обстоятелства е в тежест на ответника.
По отношение на
първата предпоставка, съдът намира, че същата е налице, тъй като от
представеното по делото пълномощно се установи, че в полза на Емил Георгиев, на
длъжност директор на „Човешки ресурси“, и Ц.П., на длъжност началник отдел
„Кадри“, подписали процесната заповед за уволнение, е надлежно учредена представителната власт от
изпълнителния директор и прокуриста на банката, касаеща подписване на
предизвестия и заповеди за прекратяване на трудови правоотношения със
служителите във финансовите центрове на „Ю.Б.“ АД.
По повод втората
от така очертаните предпоставки, настоящата инстанция намира следното:
При основанието
за уволнение закриване на част от предприятието е необходимо, в изпълнение на
решение на работодателя, да се закрива конкретното структурно звено в предприятието,
посредством преустановяване на дейността му изцяло, което именно да обуславя
прекратяването на трудовите правоотношения с работниците и служителите в
съответното звено. В този смисъл е
съдебната практика – например решение № 825 от 25.01.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1355/2009 г., IV г. о., ГК; решение № 653 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1854/2009 г., III г. о., ГК; решение № 144 от 08.08.2016 г. по гр. д. №
122/2016 г. на ВКС. Това уволнително основание трябва да се различава вътрешно организационното преустройство на
предприятието, при което дейността на съответното поделение продължава да съществува, но се
разпределя между други звена. В тези случаи не е налице закриване на част от
предприятието, защото дейността продължава макар и под други организационни
форми. Не е налице хипотезата на закриване на част от предприятието и тогава
когато на мястото на закритото звено е създадено ново, или когато дейността на
съответното звено е запазена, но се осъществява в по-малък обем или с по-малък
брой работници или служители, както и когато дейността на обособената част
премине изцяло или частично в рамките на друго структурно звено или се обособи
в рамките на друго звено или под друго наименование, но със същия предмет на
дейност. Конкретиката на случая обособява като спорен по делото въпрос дали
закриването на банковия офис, в който Н.Т. е работила, разкрива
характеристиките на уволнителното основание закриване на част от предприятието.
За да отговори
на този въпрос, въззивният съд съобрази обособеността на структурните звена,
както и длъжностните щатни разписания на клоновата мрежа на „Ю.Б.“ АД към
01.03.2016 г. и 02.06.2016 г.
По делото е безспорно
установено, че ищцата е полагала труд в офис на ответната банка в гр. Гоце
Делчев. Не е спорно, че в това населено място е функционирал още един офиса на
банката. От представеното длъжностно щатно разписание на клоновата мрежа на „Ю.Б.“
АД към 02.06.2016 г. се установява, че и след извършената реорганизация в гр.
Гоце Делчев е продължил да функционира единият финансов център, а именно „Гоце
Делчев – ФЦ 144“. Със закриване на единия от двата офиса работодателят е
реализирал правото си да реши кое от двете териториално обособени в това населено
място звена на банката да закрие при преструктурирането си. От установяването,
че в гр. Гоце Делчев функционира финансов център „Гоце Делчев – ФЦ 144“,
недвусмислено следва, че дейността по осъществяване на банкова дейност
продължава да се осъществява на територията на гр. Гоце Делчев. Дейността не е
преустановена за съответното населено място, което се явява елемент от
фактическия състав на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 2 –
закриване на част от предприятието. Предвид това настоящата инстанция също
приема, че се касае за случай на вътрешно организационно преустройство, което
не попада в приложното поле на закриване на част от предприятието. Закриването
на този финансов център води до по-малка нужда от работници, ангажирани с осъществяването
на изпълняваните до момента трудови функции, което е рефлектирало в
необходимостта от съкращаване на щата.
Предвид този
извод на съда, за работодателя е съществувало задължение да извърши подбор,
което той не е изпълнил. Това е така, тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 329, ал. 1 КТ при закриване на част от предприятието, както
и при съкращаване в щата (т.2) или намаляване на обема на работата (т.3),
работодателят има право на подбор и може в интерес на производството или
службата да уволни работници и служители, длъжностите на които не се
съкращават, за да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и
работят по-добре. В полза на
работодателя се създава субективно материално преобразуващо право, което се
прилага при изчерпателно посочени основания. В случаите на съкращаване на единствената щатна бройка и закриване на част от
предприятието подборът не е задължителен и се извършва по преценка на
работодателя, като ако се прави такъв, той по необходимост се извършва с лица
на сходни длъжности. В случаите обаче на намаляване обема на работа или
съкращаване на една или няколко от повече щатни длъжности, както е в процесния
случай, подборът е задължителен и става елемент от правото на уволнение, като
може да се осъществи между лица със същата длъжност, или ако работодателят реши
да разшири кръга – и спрямо лица със сходна длъжност. Работодателят не оспорва,
че не е провеждана процедурата по подбор. Неизвършването на такъв е опорочило
уволнението, което обуславя неговата незаконосъобразност.
По иска с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225 КТ ищецът следва да докаже
оставането си без работа поради незаконното уволнение, неговата
продължителност, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено
за последния пълен отработен месец преди уволнението. Съгласно ТР № 6 от
15.07.2014 г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС, фактът на оставане без работа
се доказва от уволнения работник или служител, който черпи изгодни правни
последици от него. Ако работодателят твърди, че в този период служителят е
работил на друго място и е получавал трудово възнаграждение, негова е
доказателствената тежест да установи това обстоятелство. Само ангажираността по
друго валидно трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото
лице защита на правото му на труд, може да изключи отговорността за обезщетение
по чл. 225, ал. 1 КТ.
По делото е
установено посредством извършена справка в трудовата книжка, че в 6-месечният
период, следващ уволнението – от 31.05.2016 г. до 30.11.2016 г., Н.Т. е
останала без работа. Предвид обстоятелството, че брутното трудово
възнаграждение на ищцата преди уволнението е било в размер на 673,06 лева, то
за релевантния период работодателят дължи обезщетение в общ размер на 4038,36
лв.
Изводът за
необходимостта от уважаване на иска налага разглеждането на евентуалното
възражение на ответника за прихващане с насрещно негово вземане за а платено
обезщетение по чл.222, ал.1 КТ в размер на 673,06 лева. Възражението за
прихващане е допустимо като релевирано своевременно пред първоинстанционния съд
– в отговора на исковата молба. По отношение на размера на вземането, с което
прави прихващане, ответникът е заявил в отговора, че това е сумата, която
ищцата е получила, като по делото няма спор, че това е сумата от 557,89 лева,
представляваща нетния размер на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ. В
определението за насрочване на делото по реда на чл. 140 ГПК от 08.03.2017 г.
съдът не се е произнесъл по приемане на релевираното от ответника възражение за
прихващане. В първото съдебно заседание, проведено на 19.04.2017 г.,
процесуален представител на ответника „Ю.Б.“ АД е поискал в доклада по делото
да бъде включено и възражението за прихващане, но съдът не се е произнесъл. В
съдебното заседание, проведено на 05.07.2017 г., процесуален представител на
ответника е уточнил размера на вземането, с което се прави възражение за
прихващане, като е посочил че същият възлиза на брутния размер на трудовото
възнаграждение или на сумата от 673,06 лв. Първоначално в това съдебно
заседание съдът е оставил без уважение искането за допълване на доклада в
частта за възражението за прихващане като преклудирано, повторно е оставил
искането без уважение с разпореждане от 06.10.2017 г. по повод молба на ответника,
но впоследствие в съдебното решение съдът е разгледал възражението за
прихващане, с което е санирал допуснатото процесуално нарушение, изразяващо се
в неприемане на своевременно релевираното и уточнено възражение.
Възражението за
прихващане е и основателно, доколкото са налице предпоставките за извършване на
компенсация. Обезщетението за оставане без работа по чл. 222, ал. 1 КТ се дължи
само при законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение и замества
трудовото възнаграждение за времето през което работникът е останал без работа
след прекратяването, но не повече от един месец. С признаване на уволнението за
незаконно и с отмяната му отпада с обратна сила основанието за изплащане на
това обезщетение, поради което и ищецът следва да го върне – решение № 623/24.06.2002г. по гр.д.№
933/2011г., ВКС, ІІІг.о.; решение № 432/21.05.2010г. по гр.д.№ 1134/2009г.,
ВКС, ІІІг.о. Следователно налице са предпоставките за уважаване на
заявеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане за
връщане на полученото от ищеца обезщетение по чл.222, ал. 1 КТ. С оглед
доводите в насрещната въззивна жалба спорен по делото остава въпросът за
размера на сумата, до която следва да се уважи възражението за прихващане.
Страните не
спорят, че ищцата по сметката си е получила сумата в размер на 557,89 лева,
представляваща нетния размер на обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, като за доказване заплащането на тази сума
ответникът е представил преводно нареждане. Няма спор, че разликата до брутния
размер, представляваща сбора от данъци и задължителни осигурителни вноски, дължими
от работника или служителя, не е изплатена на последния, а е удържана от
работодателя. Предмет на насрещната въззивна жалба е именно тази разлика, за
която Н.Т. твърди, че не следва да се взема предвид при уважаването на
възражението за прихващане. Съдът намира, че доводите в насрещната въззивна
жалба, че на прихващане подлежи само реално получената от ищцата сума в размер
на нетното възнаграждение, са неоснователни. Тези удържани суми също следва да се
приемат като плащане на ищцата, тъй като поначало те са дължими от нея, и макар
внесени от работодателя – същите са в полза на работника или служителя. Поради това
насрещната въззивна жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, като вземането на ищеца за обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ за
оставане без работа за периода 31.05.2016 г. - 30.11.2016 г. правилно е прието
от първоинстанционния съд за частично погасено чрез прихващане до размера на
сумата от 673,06 лв. Правилно искът е уважен за сумата 3365,30 лева, а за
разликата над тази сума до пълния предявен размер от 4038,36 лева, искът е
отхвърлен поради погасяване на вземането чрез прихващане.
По изложените съображения,
подадените въззивни жалби се явяват неоснователни и като такива трябва да бъдат
оставени без уважение, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло
на основание чл. 271, ал. 1, изр.1, предл. 1 ГПК.
При този изход
на спора разноски следва да бъдат присъдени в полза на двете страни. Въззиваемата
страна Н.Т. е представила доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение
в размер на 470 лв. без ДДС за настоящата инстанция, респективно 564 лв. с
включен ДДС, като по делото е била представлявана както за защита по
иницииралата производството въззивна жалба, така и по подадената от нея
насрещна въззивна жалба. С оглед успешно проведената защита срещу въззивната
жалба и неуспешната такава по насрещната въззивна жалба, следва да й бъде
присъдена половината от претендираната сума, а именно – 282 лв. с включен ДДС. Въззивникът
претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 23, т. 1 възлиза на сумата от общо 100 лв., половината от която в
размер на 50 лв. следва да бъде присъдена с оглед изхода на делото.
Така
постановеното въззивно решение подлежи на касационно обжалване пред ВКС на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийски
градски съд, ІI-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 278430 от 27.11.2017 г., постановено по гр. дело № 43235/2016 г. по описа на
Софийски районен съд /СРС/, IІ-ро ГО, 71-ви състав изцяло.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******да заплати на Н.А.Т.,
ЕГН ********** сумата от 282 лв. с включен ДДС (двеста осемдесет и два лева с включен ДДС), представляващи направени разноски за
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Н.А.Т., ЕГН ********** да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******сумата
от 50 лв. (седемдесет и пет лева), представляващи
направени разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.