РЕШЕНИЕ
№ 119
гр. Бяла, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА в публично заседание на тридесет и първи май
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Т. Дочев
при участието на секретаря Валентина Т. Великова
като разгледа докладваното от Пламен Т. Дочев Гражданско дело №
20214510100986 по описа за 2021 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата моли съда да осъди на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр.
чл.55, ал.1, предл.I от ЗЗД ответника „Стик-Кредит” АД, с ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № ***, представлявано от Х.
М.Т., да заплати на БЛ. ЛЮБ. АТ., ЕГН: **********, живуща в обл.Р.,
общ.Ц., с.Ц., ул.“Ц.О.“ ***, сумата в размер на 150.00 лева - разликата между
заплатената от ищцата на ответника сума 650 лв. и получената от нея сума в
размер на 500лв., представляваща не дължимо платени суми по потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране
на искова молба 18.08.2021г.до окончателното й изплащане.
Претендира и разноските по делото.
Ответникът е депозирал отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който
оспорва иска.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за
установеното от фактическа страна, а от правна изведе следното:
Съдът намира, че процесният договор за паричен заем № ****от
08.11.2019 г., сключен със „Стик - Кредит“ АД е нищожен на основание чл.
22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл.26, ал.1 от ЗЗД, тъй като
противоречи на законоустановените императивни правила.
Съдът счита, че в нарушение на императивните правила, в договора за
потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, както и не са
изрично описани основните данни, които са послужили за неговото
1
изчисляване.
Съдът намира, че грешно посочения размер на ГПР, както и неясно
разписаната методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира, е в пряко
противоречие с императивните изисквания на чл.19, ал.1 вр. чл.10, ал.2 и
чл.10а, ал.2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен фиксиран лихвен
процент /ГЛП/ по заема от 36.00 %, без да става ясно как тази стойност се
съотнася към ГПР по договора. Описаните в съдържанието на договора такси
и разходи, в това число възнаградителна лихва и неустойка, водят до
незаконосъобразен размер на ГПР.
Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на Съда на
Европейския съюз /СЕС/ „На непосочването на ГПР в договор за кредит
трябва да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни.„ В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му“.
По делото са приети доказателства, че ищцата е погасила изцяло
сумата по сключения с ответното дружество договор, а именно в общ размер
на 650.00 лева, от които: Главница по Договор за паричен заем - 500.00 лева;
Договорна лихва по Договор за паричен заем - 5.00 лева; Неустойка - 45.00
лева; Такси за удължаване на срока - 100.00 лева.
Според приетата и неоспорена ССчЕ по делото действителният
размер на ГПР по процесния договор, ако се вземат предвид размерът на
отпуснатия кредит и изплатените от ищцата към ответното дружество суми, а
именно главница, договорна лихва и начислената неустойка, действителният
размер на ГПР би бил 6766.83 %.
Като се вземат предвид размерът на отпуснатия кредит и всички
изплатени от Б.А. към „Стик – Кредит“ АД суми по сключения договор,
съобразно нормативно установената формула в Приложение № 1 към чл.19,
ал.2 от ЗПК, единственият извод е, че действителният размер на ГПР, като се
включат всички изискуеми елементи съобразно чл.19, ал.1 от ЗПК, е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Съдът счита, че начислените такси за удължаване на срока на
основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, е недължима, тъй като заемателят не следва да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Ето защо съдът намира, че тези такси в общ размер на 100.00 лева не се
дължат на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като същите са част от
усвояването на кредита.
2
Съдът счита, че клаузите, уреждащи заплащането на тези такси са
изцяло неравноправни и нищожни, тъй като същите са във вреда на
потребителя по смисъла на чл.143, ал.1, т.3 от Закона за защита на
потребителите ЗЗП - не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят
до неравновесие в правата на страните, тъй като за да се възползва длъжникът
от всички допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква
одобрение от кредитора. С тези клаузи се въвежда задължение на едната
страна по договора да заплати за услуга, която има по силата на самия закон -
правото на страните да променят срока на падежа на договора, както и
свободата им да отложат една или повече погасителни вноски, което води до
значителна неравноправност на същите.
Съдът намира, че тези клаузи не са индивидуално уговорени,
съгласно чл.146 от ЗЗП.
В чл.17 от договора е посочено, че заемателят се задължава на
основание чл.23 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/, в срок до 3
дни от получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в
полза на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски,
разходи и неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на „Стик-Кредит“
АД всички задължения на заемателя по договора за кредит в срок от един
работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на „Стик-Кредит“ АД за заплащане на тези задължения.
В чл.20 от договора е уговорено, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението на Заемателя, посочено в чл.17, 18 и 19 от
договора ще причини на Заемодателя вреди, които неустойката посочена в
тази разпоредба следва да обезщети. Посочено е, че в случай, че заемателят
не изпълни задължението си посочено в чл.17 от договора същият дължи на
заемодателя неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоения транш по
кредита и е отразена в погасителния план, неразделна част от договора.
На ищцата е начислена неустойка в общ размер на 45.00 лева, тъй
като същата не е представила в срок обезпечения - поръчител или банкова
гаранция, посочени в процесния договор. Същата е заплатила по-малка по
размер сума за начислена неустойка от първоначално дължимата, единствено
поради обстоятелството, че е погасила заема предсрочно.
Съдът счита, че от една страна е налице изначална невъзможност
потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, съгласно всички
изисквания, посочени в договора. Ето защо налице се явява пълна нищожност
на договора по смисъла на чл.26, ал.2, пр.1 от ЗЗД. В тази връзка следва да се
вземе предвид и обстоятелството, че поставените изисквания към
допустимите обезпечения, които следва да предостави кредитополучателя,
които се явяват обективно невъзможни за постигане, а още по-малко в
изключително кратките срокове, които са уредени за това - 3 дни, считано от
3
датата на сключване на договора.
Ноторно известно е, че на поставените изисквания за физически лица
- поръчители, с оглед обществената и икономическа обстановка в Република
България, както към момента на сключване на договора, така и към
настоящия момент, отговарят изключително нисък процент от населението.
Нещо повече кредитодателят изисква не едно, а цели две физически лица,
които да отговарят на тези изисквания. От друга страна, дори да бъдат
намерени две такива физически лица, за снабдяването с нужните документи
за установяване на всички посочени изисквания, е необходим в пъти по-дълъг
срок от посочения (до края на следващия работен ден, считано от датата на
сключване на договора).
Съдът намира, че другата предоставена възможност на
кредитополучателя - банкова гаранция с посочените изисквания, е обективно
невъзможно да бъде предоставена изобщо, а още по-малко в предвидения
срок (3 дни, считано от датата на сключване на договора). Издаването на
подобна гаранция се извършва от търговските банки в страната, които от една
страна изискват множество документи, а от друга страна за одобряването и се
изисква предварително заплащане на възнаграждение, равняващо се на
сумата, която кредитополучателят би получил при отпускането на кредита. В
тази връзка при условие, че кредитополучателят избере тази опция, то той ще
следва да използва всичките средства, които са му предоставени от
заемодателя по договора за заем, за заплащането на възнаграждение към
търговската банка.
Ето защо съдът счита, че така формулираните клаузи водят до пълна
нищожност на процесния договор за потребителски кредит и свързания с него
договор за възлагане поръчителство и договор за поръчителство на основание
чл.26, ал.2, предл. първо от ЗЗД поради невъзможен предмет, както и на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.
Ето защо съдът счита, че единствената реална възможност на
заемателя, за да му бъде отпуснат заема, е да заплати предвидената и
начислена неустойка.
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/EО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите -
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
4
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл е ясно, че клаузата, с която в процесния договор за
паричен заем е уговорено, че се дължи неустойка в общ размер на 45.00 лева
при неизпълнение на задължението за осигуряване, в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита, на
обезпечение - банкова гаранция или поръчителство на физически лица, които
отговарят на определени условия, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.
Видно е, че изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно към този момент да
бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредитът, както и при
какви условия /вкл. и дали ще е необходимо обезпечение/. Въпреки това на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост според съда се увеличава.
Вън от горното е видно, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е азбучен /типичен/
пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3
от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния
Касационен съд /.
Съдът счита, че налице е заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26,
ал.1, пр.2 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Съдът намира,
че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо и незаконосъобразно.
Следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Налага се извода, че нито една от страните не е имала реално
5
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Явно е, че ако
кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи
даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не
се дължи, то съдът счита, че това плащане не се явява неустойка по смисъла
на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като
последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Съдът намира, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Съдът счита, че в пряко нарушение на императивното правило на
чл.19, ал.1 вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК „Стик - Кредит“ АД не е включило в
ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на 45.00 лева, която
по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР е бил
законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза на 6766.83
%. Ето защо съдът счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР,
приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Ето защо
съдът счита, че на основание чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал.4, са нищожни.
С тези действия „Стик-Кредит“ АД е заобиколило изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и
развалянето на потребителски договори национални нормативни актове /ЗПК,
ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република България, въз основа на
присъединяването ни към Европейския съюз и произтичащите от това
6
задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското. Приложимото и национално законодателство следва да бъде
тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и
разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на Европейския
Парламент и Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити.
Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита за това да
служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия
избор на потребителя.
Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се
установява на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. По тези съображения тези клаузи
изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в
ГПР. Ето защо съдът счита, че неправилното изчисляване и посочване е
самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на
това е обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Това следва и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е
формулирано и затвърждавано.
Съдът намира, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се
приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т. 10 от
ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на
основание чл.22 от ЗПК.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП, както и по
смисъла на правото на ЕС.
В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС
„Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се
окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики),
7
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
С оглед гореизложеното така уговорените в процесния договор клаузи,
с които незаконосъобразно се начислява неустойка са съществени и основни
за процесния договор, тъй като чрез тях ответното дружество цели
единствено придобиване на една сигурна печалба - допълнително от
възнаградителната лихва и без която клауза кредитодателят не би отпуснал
кредит, респ. не би сключил договора. Това обстоятелство води до пълна
недействителност на целия договор, а не само на конкретната клауза.
В настоящото производство се доказа, че процесният договор е нищожен
на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл.26, ал.1,
пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание
чл.146 от ЗЗП поради неравноправност на отделните клаузи от процесния
договор.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита“.
Ето защо съдът счита, че по делото е релевантна основателността на
предявения от ищцовата страна осъдителен иск против „Стик – Кредит“ АД
на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.55, ал.1, предл.I от ЗЗД за сумата
от 150.00 лева - разликата между заплатената от ищцата на ответника сума
(650.00 лева) и получената от нея сума (500.00 лева).
Отговорността на ответника за лихви е акцесорна и следва главния иск.
Ето защо и се дължи законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на исковата молба - 18.08.2021 г. до окончателното й изплащане.
На основание чл.78, ал.1 ГПК разноските по делото са в тежест на
ответника.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.23 вр. чл.22 от ЗПК вр. чл.55, ал.1, предл.I
от ЗЗД ответника „Стик-Кредит” АД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр.Ш., пл.„О.“ № ***, представлявано от Х.М.Т., да заплати на
БЛ. ЛЮБ. АТ., ЕГН: **********, живуща в обл.Р., общ.Ц., с.Ц., ул.“Ц.О.“
***, сумата в размер на 150.00 лева /сто и петдесет лева/ - разликата между
заплатената от ищцата на ответника сума 650 лв. и получената от нея сума в
размер на 500 лв., представляваща не дължимо платени суми по
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от
8
датата на депозиране на искова молба - 18.08.2021г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит” АД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр.Ш., пл.„О.“ № ****, представлявано от Х.М.Т., да заплати на
БЛ. ЛЮБ. АТ., ЕГН: **********, живуща в обл.Р., общ.Ц., с.Ц., ул.“Ц.О.“
***, сумата от 50.00 лв. /петдесет лева/, д.т. и сумата от 200.00 лв. /двеста
лева/ за СИЕ.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит” АД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр.Ш., пл.„О.“ № ***, представлявано от Х.М.Т., да заплати на
мл.адв.И.Н. със с.а гр.С., ул.“И.Д.“ № ***, ет.**, ап.***, сумата от 300.00 лв.
/триста лева/ на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението може да се обжалва пред Русенски окръжен съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бяла: ____________/п/___________
9