РЕШЕНИЕ
№ 1594
гр. Пловдив, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20225300501528 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ищеца по
спора Д. Г. Ц., ЕГН – ********** срещу Решение № 583 от 24.02.2022 г., постановено по
гр.д. № 16 066/2021 г. на Районен Съд – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от
въззивника срещу въззиваемия – ответник по спора „ Алкао „ ЕООД, ЕИК ********* искове
за сумата 460 лв. - незаплатено трудово възнаграждение за месец септември 2020 г. , за
сумата 433, 65 лв. – обезщетение за неползван към датата на прекратяване на трудовия
договор / 13.09.2020 г. / платен годишен отпуск и за сумата 93, 37 лв. – обезщетение за
забава в плащането на горепосочените главници за период от 01.10.2020 г. до предявяването
на иска / 13.10.2021 г. /, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
предявяването на иска до окончателното изплащане.
Поддържаните във въззивната жалба оплаквания са за недопустимост и неправилност
на решението, искането – за неговата отмяна и постановяване решение от въззивния съд за
уважаване на исковете. Претендира направените за двете инстанции разноски.
Въззиваемото „ Алкао „ ЕООД е депозирало отговор по чл. 263 от ГПК, в който
възразява срещу жалбата, счита същата за неоснователна, съответно първоинстанционното
решение за допустимо и правилно. Претендира разноските, направени за въззивното
производство.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от Д. Г. Ц., ЕГН –
********** срещу „ Алкао „ ЕООД, ЕИК ********* обективно съединени искове по чл. 128
т. 2 от КТ и по чл. 224 от КТ за осъждането на дружеството да му заплати сумата 460 лв. -
1
незаплатено трудово възнаграждение за месец септември 2020 г. , сумата 433, 65 лв. –
обезщетение за неползван към датата на прекратяване на трудовия договор / 13.09.2020 г. /
платен годишен отпуск и сумата 93, 37 лв. – обезщетение за забава в плащането на
горепосочените главници за период от 01.10.2020 г. до предявяването на иска / 13.10.2021 г.
/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяването на иска до
окончателното изплащане.
По делото е безпротиворечиво установено че между страните е съществувало трудово
правоотношение, прекратено на 13.09.2020 г. на основание чл. 326 ал. 1 от КТ – Заповед на
ответното дружество – работодател № 119/11.09.2020 година.
По делото е безпротиворечиво установено че към датата на прекратяване на трудовия
договор дължимото се на ищеца трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. е в брутен
размер от 376, 75 лв., а обезщетението по чл. 224 КТ за неползвани 11 дни платен годишен
отпуск в брутен размер от 481,91 лв. – общо 858, 66 лв., а след приспадане на дължимите
ДОД и осигуровки нетната сума за получаване е 726, 07 лева.
По делото е безпротиворечиво установено че от така начислените трудово
възнаграждение и обезщетение по чл. 224 от КТ на ищеца е заплатена по банков път сумата
72, 35 лв., а разликата от 653, 72 лв. не е платена, тъй като е „ удържана „ от работодателя
поради надплатено в този размер трудово възнаграждение на ищеца за месец август 2020 г..
По този факт не се спори и се установява по делото, че по причина на техническа грешка в
софтуерната система, която обслужва начисляването и плащането на работните заплати в
ответното дружество за месец август 2020 г. на ищеца са платени две нетни заплати в общ
размер от 1 307, 44 лв., като платеното в повече е в размера от 653, 72 лева.
Спорния по делото факт е върнати ли са на дружеството надвзетите от ищеца 653, 72
лв., така както самият той твърди – на ръка, на П. Д. – *** на длъжност „ *** „, на дата
09.09.2020 година. В тази връзка по делото се установява следното:
От заключението на приетата по първоинстанционното дело ССчЕ в счетоводството
на дружеството не е отчетена постъпила от ищеца в брой парична сума, не е издаван
приходен касов ордер, лицето П. Д. е към този момент *** в отдел „ *** „ и не обслужва „
***„ , нито има правомощия да извършва каквито и да било счетоводни операции;
Според показанията на свидетеля Д. пред настоящата инстанция – допусната в
хипотеза на чл. 266 ал. 3 от ГПК, веднага след като бил констатиран факта на изплатени в
двоен размер работните заплати за м. август 2020 г. и конкретно от и след датата 03.09.2020
г. от ръководството й било възложено да уведоми работниците и служителите с платени в
повече от полагащите им се работни заплати че следва да ги върнат, по банков път или в
брой - в касата на дружеството, но подлежащите на връщане суми тя няма право да получи и
не е получавала, тъй като не може да издава и не е издавала счетоводни документи. Само ги
уведомявала за горното по представен й от ръководството списък с телефоните им. Знае Д.
Ц. да е бил по това време *** в Алкао ЕООД, има спомен че му се е обаждала да върне
надвзето трудово възнаграждение, както и че на Ц. да е предстояло прекратяване на
трудовия договор. В началото на м. септември същият се е явил лично при нея, но за да
оформи и да му предаде документите във връзка с прекратяване на трудовия договор, при
това си явяване той не й е предавал, съответно тя не е приемала парична сума от него.
С оглед така установеното съдът намира, че искът е неоснователен и правилно е бил
отхвърлен с първоинстанционното решение.
При лежаща върху ищеца доказателствена тежест същият не установи да е върнал на
ответното дружество надвзетата сума за работна заплата за месец август 2020 г., поради
което правилно за погасяване на това свое ликвидно и изискуемо вземане работодателят е
извършил прихващане с насрещните вземания на ***, също ликвидни и изискуеми. В тази
насока следва още да се посочи, че П. Д. – на която въззивникът настоява да е върнал
2
надвзетата работна заплата, не е *** на дружеството с правомощия да приема плащания от
негово името и за негова сметка. Тоест, твърдяното от въззивника плащане на служителя в
отдел „човешки рерурси„ Д. не съставлява надлежно изпълнение и не поражда действие за
кредитора по смисъла на чл. 75 ал. 1 от ЗЗД, който нито го е потвърдил, нито се е възползвал
от него. Съгласно ал. 2 на чл. 75 от ЗЗД длъжникът се освобождава не само когато е
изпълнил на кредитора, на овластено от него, от съда или от закона лице, но и когато
добросъвестно е платил задължението си на лице, което въз основа на недвусмислени
обстоятелства се явява овластено да приеме изпълнение. Такива недвусмислени
обстоятелства по делото не се установяват – не се и и твърдят, от въззивника – ищец по
отношение на твърдяното, но недоказано от него плащане на ***Д., при лежаща върху него
доказателствена тежест.
Неоснователно е оплакването на въззивника за недопустимост на решението като
постановено по непредявен иск. Определянето на правната квалификация се извършва от
съда на база изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и заявения
петитум. В случая, с обстоятелствената част на ИМ ищецът е твърдял да има към ответника
вземания, съставляващи незаплатени трудово възнаграждение за м. септември 2020 г. и
обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ за 11 дни неползван платен годишен отпуск към
11.09.2020 г. и с петитума на ИМ е искал неговото осъждане да му заплати исковите суми на
това основание. Ответникът се е бранил с възражение за недължимост на претендираните
трудово възнаграждение и обезщетение поради извършено прихващане с насрещно свое
вземане към ищеца, съставляващо надплатено му поради техническа грешка възнаграждение
за м. август 2020 г.. Следователно правната квалификация на предявените искове е правилно
определена като такива по чл. чл. 128 и 224 от КТ, а не по чл. 55 от ЗЗД – неоснователно
обогатяване, както неоснователно се поддържа във въззивната жалба. Съдът се е произнесъл
в рамките на така определения от страните предмет на спора и в рамките на търсената
защита, принципа на диспозитивното начало не е нарушен. Защитното възражение на
ответника не обуславя извод за твърдяната от въззивника различна от дадената от
първостепенния съд правна квалификация на исковете и не е налице произнасяне на съда по
непредявен иск.
С оглед изложеното жалбата е неоснователна, първоинстанционното решение за
отхвърляне на исковете е правилно и се потвърждава.
При така постановения инстанционен резултат въззиваемата страна има право на
направените за настоящото производство разноски – възнаграждение за един адвокат.
Същото е договорено и заплатено на дата 14.09.2022 г. в размер на 480 лева. Поради ниската
правна и фактическа сложност на делото заявеното от въззивника възражението за
прекомерност е основателно. Възнаграждението следва да се присъди в минималния размер
по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. към момента на договарянето и плащането му – 300
лева.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 583 от 24.02.2022 г., постановено по гр.д. №
16 066/2021 г. на Районен Съд – Пловдив.
Осъжда Д. Г. Ц., ЕГН – ********** да заплати на „ Алкао „ ЕООД,
ЕИК ********* деловодни разноски за въззивното производство в размер на
300 / триста / лева – възнаграждение за един адвокат.
3
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4