Р Е Ш Е Н И Е
№ 477 гр. Стара Загора 20.12.2021
год.
Старозагорският административен съд, в открито заседание на седми декември през две
хиляди двадесет и първа година, шести състав:
Административен съдия: МИХАИЛ РУСЕВ
при
участието на секретаря Зорница Делчева като разгледа адм. дело №621 по описа за
2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.197, ал.2 от
Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по жалба, подадена от И.И.К., против
Решение №277/04.10.2021 год. на Директора на ТД на НАП Пловдив, постановено по
жалба срещу постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№С210024-022-0063575/27.08.2021
год., издадено от Е.В. на длъжност главен публичен изпълнител при ТД на НАП
Пловдив, с което решение жалбата е оставена без уважение като неоснователна. Излага
съображения, че е в Затвора Стара Загора от 2016 год., но едва сега му е бил
наложен запора, което говори за бездействие на публичния изпълнител. Твърди
също така, че чистата сума, която получава в момента е 292.50 лв., която е
доста под социалния минимум. След полученият запор, възнаграждението му се е
редуцирало съответно на 131.87 лв. през месец септември и 79.15 през месец
октомври. Освен това публичният изпълнител е разпределил сумата от 1 000.00
лв., която жалбоподателят е получил като обезщетение въз основа на съдебно
решение по административно дело №364/2020 год. по описа на Административен съд
Стара Загора. Въз основа на така изложените съображения е направено искане за
отмяна на наложеният запор и връщане на взетите суми за месец септември и
октомври, както и връщане на сумата от 1 000.00 лв.
Ответникът по жалбата – Директора на ТД на НАП
Пловдив, изразява становище за неоснователност на подадената жалба. В
представеното писмено становище и в съдебно заседание, чрез процесуалния си
представител, твърди че при налагането на обезпечителните мерки са спазени
процесуалните правила, както и че е налице обезпечителна нужда от налагането на
запора. Въз основа на това е направено искане за отхвърляне на жалбата като
неоснователна. Претендира и разноски по делото.
Въз основа на събраните доказателства, съдът прие
за установено от фактическа страна следното:
Изпълнително дело №13150000017/2015 год. е
образувано за събирането на дължими от страна на И.К. публични задължения –
глоби на ОД на МВР Стара Загора. С разпореждания за присъединяване са
присъединени множество други публични задължения, като едно такова разпореждане
е с изх.№С190024-105-0325490/08.10.2019 год. /лист 30 от делото/ е допуснато
присъединяване на публичен взискател в изпълнителното производство за
вземанията на НАП за установени публични задължения въз основа на ревизионен
акт №Р-16001619001233-091-001/02.09.2019 год., който е бил обжалван от К. пред
Директора на ОДОП Пловдив. Със свое решение №667/22.11.2019 год. жалбата на К.
е отхвърлена като неоснователна. Така потвърденият ревизионен акт е бил
обжалван пред Административен съд Стара Загора, който със свое решение го е
отменил /делото бе на доклад на съдията докладчик по настоящето дело/. Така
постановеното съдебно решение е обжалвано пред ВАС на Република България и е
висящо към настоящия момент. С постановление за налагане на обезпечителни мерки
№С210024-022-006375/27.08.2021 год. Е.В. – главен публичен изпълнител в ТД н
НАП Пловдив е наложила запор върху вземането на И.И.К. от трето задължено лице
– работодател Централно ведомство за сумата от 639 837.57 лв. /лист 18/.
Срещу това постановление е депозирана жалба от К. /лист 11/ до Директора на ТД
на НАП Пловдив, който със свое решение №277/04.10.2021 год. /лист 8-9/ е оставил
без уважение жалбата и е потвърдил издаденото постановление за налагане на
обезпечителни мерки. Именно това решение е предмет на съдебен контрол.
От горното, се установява по безспорен начин, че
по изпълнително дело в тежест на жалбоподателят са налице установени и
изискуеми публични вземания, които не са платени доброволно. За тези вземания
съществуват изпълнителни основания по смисъла на чл.209, ал.2 от ДОПК, като
същите са подробно посочени като основание и размер.
При така изяснена фактическа обстановка съдът
прави следните правни изводи:
Правният спор по настоящото дело е относно
законосъобразността на Решение №277/04.10.2021 год., с което на основание чл.197,
ал.1 от ДОПК, Директорът на ТД на НАП гр. Пловдив е оставил без уважение жалба
с вх. №16689/21.09.2021 год., подадена от И.И.К. против постановление №С210024-022-0063575/27.08.2021
год. за налагане на обезпечителни мерки, издадено от Е.В. на длъжност главен
публичен изпълнител. Няма данни кога това решение е получено от страна на К.,
поради което съдът намира жалбата срещу Решение №277/04.10.2021 год. на Директорът
на ТД на НАП гр. Пловдив за допустима, като подадена срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол, от лице, което има правен интерес от оспорването и като жалбата
е подадена в рамките на преклузивния седемдневен срок по чл.197, ал.2 от ДОПК.
Обжалваното Решение №277/04.10.2021 год. е
постановено от компетентен орган - Директор на ТД на НАП Пловдив. Решението е
издадено в рамките на установения срок в чл.197, ал.1 от ДОПК, в писмена форма,
след обсъждане на наличните в преписката писмени доказателства и оплакванията
на лицето, подало жалбата пред решаващия орган. Обжалваното по административен
ред Разпореждане изх. № №С210024-022-0063575/27.08.2021 год. също е издадено от
компетентен орган - публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция
на НАП гр. Пловдив, определена съгласно чл.8, ал.1, т.1 от ДОПК и в рамките на
правомощията му по чл.167, ал.1 от ДОПК. Същото е издадено и в предвидената в
чл.196 от ДОПК писмена форма и съдържа посочените в ал. 1 задължителни
реквизити.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Безспорно е че по отношение на установените
публични задължения , установени по реда
на чл.19 от ДОПК, вследствие на издаденият ревизионен акт, са изискуеми.
Съгласно чл.153, ал.1 и чл.157, ал.1 от ДОПК, обжалването на ревизионният акт било
то по административен, било то по съдебен ред, не спира неговото изпълнение,
поради което и установените в него публични задължения подлежат на принудително
събиране. Няма данни, а и не се твърди от жалбоподателят, същият да е
представил надлежно обезпечение и да е поискал от съда спирането на
предварителното изпълнение на установените в ревизионният акт задължения
/доколкото същият е на фаза съдебно оспорване/. Ето защо същите са изискуеми и
публичният изпълнител е предприел действия чрез налагането на съответния запор.
Доколкото се касае за задължения в особено големи размери, то наложената
обезпечителна мярка е съразмерна и е наложена до размера на установените
задължения.
Настоящият
съдебен състав намира процесното действие по превеждане на суми, извършено от
затворническата администрация при Затвора Стара Загора като трето задължено по
изпълнителното дело лице, за изцяло съобразено с правилата на ДОПК. Действително
съгласно нормата на чл.86, ал.1, т.4 от ЗИНЗС, лишените от свобода имат право на парични суми за задоволяване на лични
нужди, които по аргумент от чл.81, ал.2 от ППЗИНЗС могат да бъдат до размер на
една минимална работна заплата. Ако Затворът Стара Загора в качеството му трето
задължено лице извърши плащане на тази лична партида на затворника-длъжник по образуваното
изпълнително дело въпреки полученото запорно съобщение, взискателят и
присъединените кредитори разполагат с процесуална възможност да искат от
затвора направеното плащане. Законодателят е предвидил солидарна отговорност
както на третото задължено лице, така и на лицата от органите му на управление
– чл. 211 от ДОПК. От тази нормативна регламентация следва извод, че в случай,
че администрацията на Затвора Стара Загора, въпреки полученото запорно
съобщение, би извършвала плащане към длъжника К. на получаваните от него суми
като трудово възнаграждение, то тя би се поставила в положение на солидарно
отговорна страна по това правоотношение. Той не е осъден да заплаща издръжка и
спрямо него нормата на чл.57, ал.1 от ППЗИНЗС във връзка с чл.213, ал.2, т.4 от ДОПК не е намерила приложение. Третото задължено лице няма ангажимент да
уведомява длъжника за извършени плащания от негови сметки.
Според чл.78, ал. 3 от ЗИНЗС на лишените от свобода
могат да се правят удръжки, съгласно действащите закони, но не повече от две
трети от полагащото им се възнаграждение, като това ограничение не се отнася за
удръжките за задължения за издръжка. В случая не се наблюдават
незаконосъобразни действия във връзка с неправилно изчисление на секвестируем
доход, представляващ трудово възнаграждение. Безспорно е че не се удържа целият
размер на получаваното трудово възнаграждение, а част от него, каквото е
твърдението и жалбоподателят. С ПМС №321/2009 год. е приета и Наредба за
определяне на стандарти за годишна бюджетна издръжка за един лишен от свобода.
Съобразно чл.4, ал.1, т.3 от тази наредба стандартът за годишната бюджетна
издръжка за един лишен от свобода включва осигуряването и на санитарно-хигиенни
материали. С наредбата се установява по нормативен ред, какво включва
издръжката на всеки един лишен от свобода. Това нормативно задължение е в
тежест на затворническата администрация.
В този
смисъл, получаването на трудовото възнаграждение е за положеният от
жалбоподателя труд, но същото не следва да се разглеждан в контекста на Кодекса
на труда и като такова по отношение на него не важат установените правила за
несеквестируемост. Налице са специални норми в ЗИНЗС, които намират приложение,
а не тези в КТ. Спрямо това възнаграждение могат да се правят удръжки, като
следва да се съблюдават разпоредбите на чл.78, ал. 3 от ЗИНЗС вр. с чл. 56, ал.
1 от ППЗИНЗС , т.е. да остават средства, които задължително се заделят за лично
ползване, както и от възможността на трети лица да предоставят парични суми.
Ограничението за разполагаема сума в максимален размер до една минимална
работна заплата не може да се определи като условие, предпоставящо не
секвестируемост на вземането по аргумент от чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК, тъй като ЗИНЗС и ППЗИНЗС предвиждат специални правила единствено и само за удръжки от
възнаграждението на лишените от свобода, които полагат труд, Следователно на
правото по чл.86, т.4 от ЗИНЗС стои единствено задължението по чл.56, ал.1 от ЗИНЗС остатъка от възнаграждението след удръжки да се задели по личната партида
по чл.86, ал.2 от ЗИНЗС, но няма условие личните средства да са в размер на
една минимална работна заплата. Ограничението е обратното – да не надвишават
този размер. Оттук и извода, че при възможност лишените от свобода разполагат с
лични средства до една минимална работна заплата, които биха могли да се
набират от получаваното трудово възнаграждение, както и от предоставени
средства от трети лица. Като се има предвид, че упражняването на правото по
чл.86, т.4 от ЗИНЗС зависи единствено от възможността да се получават средства
и като се вземат предвид изричните правила за удръжки от възнаграждението,
които са специални спрямо чл. 213 от ДОПК и визират изрично секвестируемост на
2/3 от него, независимо от неговия размер, се налага извода, че само личните
средства, представляващи остатък след изпълнение на правилата на чл.78, ал.3 от ЗИНЗС вр. с чл.56, ал.1 от ППЗИНЗС, не могат да бъдат основа за последващи
удръжки – основанието и реда за тяхното извършване са изрично уредени.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че
наведените в жалбата оплаквания са неоснователни, а обжалваното решение е
правилно и законосъобразно.
За пълнота на изложението съдът намира, че не
следва да се оплаква и произнася по отношение на оплакването, съдържащо се в
допълнителната молба на К., за удържане на паричните средства в размер на
1 000.00 лв., представляващи присъдено обезщетение за неимуществени вреди,
вследствие на осъдително решение на Административен съд Стара Загора. Това е
така, тъй като тази сума, не е предмет на издаденото постановление за налагане
на обезпечителни мерки, потвърдено с Решение на Директора на ТД на НАП Пловдив.
Тази сума не е част от получаваното трудово възнаграждение от страна на К. и е
удържана въз основа на друго постановление за налагане на обезпечителни мерки,
което за да подлежи на съдебен контрол след да мине и задължителният такъв административен
пред Директора на ТД на НАП Пловдив, чието решение подлежи на съдебно
обжалване.
По делото е направено
искане от страна на страните за присъждане на направените по делото разноски. С оглед
неоснователността на оспорването, в полза на ответника, представляван от
юрисконсулт, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер 100.00
лв., съгласно приложения по делото списък на разноските, определени в
съответствие с чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с
чл.78, ал.8 от ГПК и чл.37 от Закона за правната помощ. Размера на разноските е
определен с оглед на фактическата и правна сложност на делото и осъщественото
процесуално представителство.
Водим от горното и на основание чл.197, ал.4 от ДОПК, съдът:
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на И.И.К., против
Решение №277/04.10.2021 год. на Директора на ТД на НАП Пловдив, с което е
потвърдено постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№С 210024-022-0063575/27.08.2021
год. на Е.В. – главен публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП
Пловдив, като неоснователна.
ОСЪЖДА И.И.К., ЕГН ********** с
постоянен адрес ***, понастоящем в Затвора Стара Загора да заплати на
Националната агенция за приходите, ЕИК *********, гр. София, бул.„Княз
Дондуков“№52, представлявана от Изпълнителният Директор Р. С. сумата от 100.00
/сто/ лева, разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: