Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 17.10.2017
г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и осми юни две хиляди и седемнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при
секретаря Д. Такова, като разгледа т.д.
№ 5707/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и
2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД и чл. 101 ЗЗД.
Ищецът
К.т.б. АД /н./ твърди, че по силата на договор от 13.03.2013 г. предоставил на В.И.
АД /н./ паричен кредит срещу задължение за връщане на
усвоените средства ведно с възнаградителна лихва, което задължение било
скрепено с неустойка. Поддържа, че с договор от 10.06.2013 г. ответникът Р.И.
АД встъпил в дълга. Твърди, че поради забава в плащанията обявил кредита за
предсрочно изискуем, считано от 17.03.2015 г. Поддържа, че непогасените
вземания по договора са както следва: 26 000 000 евро – главница,
1 889 463,78 евро – възнаградителна лихва за периода 25.06.2014 г. –
25.03.2014 г., 2 579 777,78 евро – неустойка за периода 25.03.2015 г.
– 25.09.2015 г., 356 777,78 евро – неустойка върху забавена главница за
периода 25.09.2015 г. – 21.10.2015 г., 256 796,28 евро – неустойка върху
забавена лихва за периода 25.06.2014 г. – 21.10.2015 г. За събиране на
вземанията направил и разноски в размер на 1361,15 лв. /съгласно уточнителна
молба от 09.01.2017 г., л. 36/. За посочените суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение, като след постъпило възражение ищецът предявява
настоящите установителни искове. Моли съда да установи съществуването на
горепосочените вземания, ведно с вземането за законна лихва върху главницата от
02.11.2015 г. Претендира разноски за юрисконсулт в заповедното и исковото
производство.
Ответникът
Р.И. АД оспорва исковете при твърдение, че договорът за встъпване в дълг е
нищожен – поради липса на съгласие /не е подписан от законния представител на
встъпващия/ и поради противоречие с императивната норма на чл. 187е, ал. 3 ТЗ
/тъй като целта на банковия кредит е придобиване на акции от капитала на
встъпващия/. Оспорва настъпването на предсрочната изискуемост, както и размера
на сочените от ищеца вземания. Не претендира разноски.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Безспорно между страните
е, че на 13.03.2013 г. между ищеца и В.И. АД е сключен договор за банков
кредит, по силата на който банката се задължава да предостави в заем парична
сума в размер на 26 000 000 евро, а кредитополучателят – да използва
средствата за договорената цел, върне заетата сума и да заплаща възнаградителна
лихва. На 10.04.2013 г. е подписан процесният договор за встъпване с дълг, с
който ответникът поема задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за
възникналите от договора за кредит вземания за главница, лихви, неустойки. От
заключението на съдебно-графическата експертиза се установява, че договорът е
подписан за встъпилия от Валери Филипов, който към момента на подписване на
договора е имал надлежна представителна власт съгласно вписването в Търговския
регистър. Ето защо възражението за нищожност поради липса на съгласие е
неоснователно.
В
чл. 2 от договора за банков кредит е уговорено, че средствата следва да бъдат
използвани за придобиване от В.И. АД на акции, представляващи 100 % от капитала
на Р.И. АД. Че кредитът е използван целево, се установява от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза – на 13.03.2013 г. кредитополучателят е усвоил
по договора за кредит сумата от 26 000 000 евро /л. 128/, като на
04.03.2013 г. възмездно е придобил притежаваните от Е.П.ЕООД, Р.Т.ЕООД, А.Б.ЕАД
и С.С.**АД акции от капитала на Р.И. АД на обща стойност 65 950 000
лв. /л. 134/.
При
тези факти спорен е въпросът дали
договорът за встъпване в дълг е нищожен поради противоречие с чл. 187е, ал. 3,
изр. 1 ТЗ. Съгласно посочената разпоредба дружеството не може да предоставя заеми или да обезпечава придобиването на
негови акции от трето лице. Тълкуването на забраната налага да се отговори на
следните въпроси:
1/. коя е сделката,
която законът забранява да бъде обезпечавана от дружеството – сделката по
самото придобиване на акциите или сделката, с която приобретателят на акциите
финансира тяхното придобиване; 2/.
Кои са обезпечителните сделки по смисъла на чл. 187е, ал. 3 ТЗ, 3/. за кого важи изключението от
забраната, установено в изр. 2 на чл. 187е, ал. 3 ТЗ, и 4/. с какви правни последици законът свързва нарушаването на
забраната за финансиране.
В
тази хронология съдът ще даде отговор на поставените въпроси:
1/. Забраната по
чл. 187е, ал. 3, изр. 1 ТЗ е установена по силата на задължение, произтичащо от
Втора директива на Съвета от 13.12.1976 г. (77/91/ЕИО). Директивата има за цел
да хармонизира националните законодателства в областта на учредяването на
акционерните дружества и защитата на техния капитал, като установява правила,
при които сделките по придобиване на акции от дружеството са ограничени от
допълнителни изисквания /чл. 19 – чл. 24 от Директивата/. Както се сочи и в
наименованието на Директивата, целта на правилата е да защитят капитала на капиталовото дружество. Следователно,
търсейки отговор на въпроса, коя сделка е забранена от чл. 187е, ал. 3 ТЗ,
следва да се отговори кои са възможните
сделки, с които капиталът би се увредил. Най-общо това са сделки с акции на
дружеството, при които записаният срещу стойността на акциите капитал би
„напуснал“ дружеството по пътя на плащане на цената за придобиването им.
Безспорно е, че това може да се случи, когато дружеството финансира пряко
придобивната сделка или удовлетвори по пътя на реализиране на обезпечението прехвърлителя
на акциите със сума, равна на тяхната цена. Тогава ще е налице пряко нарушение
на установената забрана. До този резултат обаче може да се стигне и когато
дружеството не обезпечава пряко придобивната сделка, а сделката по финансиране, както е в настоящия случай – защото, ако
се реализира обезпечението, на практика дружеството ще заплати същата цена,
която би заплатило, ако финансираше или обезпечаваше пряко самата придобивна
сделка. Поради това съдът приема, че когато дружеството обезпечава кредитна
сделка, имаща за цел придобиване на акции от капитала му, се нарушава като
резултат установената забрана. При това няма изискване акциите, предмет на
придобиване, да са собствени акции на дружеството. Напротив – опасността за
капитала на дружеството възниква, когато се финансира или се обезпечава
придобиването на акции от капитала, притежавани
от акционер, защото именно по този начин трето за дружеството лице /бившият акционер/ получава продажната
цена.
2/. От изведения
по-горе смисъл на разпоредбата се налага и следващият извод – обезпечаване е
всяко правно действие, в резултат на което дружеството би се оказало в положението на длъжник по обезпечената сделка. Ето
защо, противно на твърденията на ищеца, съдът приема, че обезпечителна сделка,
забранена от чл. 187е, ал. 3 ТЗ, е не само залогът/ипотеката/поръчителството,
но и встъпването в дълг, при което встъпващият без да ползва отпуснатите
средства, ще отговаря за тяхното връщане.
3/. Установено е
изключение от забраната за финансиране/обезпечаване – тогава, когато финансиращото дружество е банка. Това е
оправдано от гледна точка на обичайната търговска дейност на банката /да
финансира/. Такъв е и буквалният прочит на разпоредбата – „изключението не се
прилага за сделки, сключени от банки“. Щом правилото на изр. 1 се отнася за
финансиращата/обезпечаващата сделка, то и изключението се отнася за нея. А страна по тази сделка е именно дружеството,
от чийто капитал ще се придобият акциите. В този смисъл е и цитираното от
самия ищец определение по т.д. № 4344/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО.
4/. Правните
последици от нарушаване на забраната следва да се търсят в смисъла на
установяването й, а той е обществен – нормите, които съхраняват капитала на
търговското дружество, са установени в обществен
интерес /а не само в интерес на миноритарните акционери, както твърди
ищецът/, поради което те са императивни. Именно поради това е ирелевантно дали
има други акционери, които биха могли да бъдат ощетени от сделката, или финансираният
придобива всички акции от капитала.
Прякото
нарушаване на императивната разпоредба води до нищожност поради противоречие
със закона. Когато нарушаването се явява резултат от разрешена сделка /в случая
– финансиране не на самото придобиване, а на сделката, финансираща
придобиването/ ще е налице нищожност поради заобикаляне на закона. И в двата
случая обезпечителната сделка не поражда правни последици.
Гореизложените
изводи са в съответствие с постановената практика по приложението на чл. 187е,
ал. 3 ТЗ, мотивирана обстойно в Решение № 67/18.01.2013 г. по т. д. №
1396/2012 г. на ОС – Варна, чието касационно обжалване не е
допуснато при споделяне изводите в него /вж. Определение № 711/20.08.2014 г. по т. д. № 4344/2013 г.
на ВКС, ТК, І ТО ВКС/.
Ето
защо отговорността на ответника не може да бъде ангажирана – встъпването му в
дълга е в резултат на нищожна сделка.
По разноските:
Ищецът
следва да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на
2 431 762,58 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от К.т.б.
АД /н./, ЕИК *******, срещу Р.И. АД, ЕИК *******, искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл.
101 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: 26 000 000
евро – главница, 1 889 463,78 евро – възнаградителна лихва за периода
25.06.2014 г. – 25.03.2014 г., 2 579 777,78 евро – неустойка за
периода 25.03.2015 г. – 25.09.2015 г., 356 777,78 евро – неустойка върху
забавена главница за периода 25.09.2015 г. – 21.10.2015 г., 256 796,28
евро – неустойка върху забавена лихва за периода 25.06.2014 г. – 21.10.2015 г.,
1361,15 лв. - разноски за събиране на вземането.
ОСЪЖДА К.т.б. АД /н./,
ЕИК *******, да заплати по сметка на съда сумата от 2 431 762,58 лв.
държавна такса.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
СЪДИЯ: