РЕШЕНИЕ
Номер 260153 27.05.
Година 2021
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Апелативен съд І
търговски състав
На двадесет и осми
април през 2021 Година
В открито
заседание в следния състав:
Председател: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
Членове: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
Секретар:
Цветелина Диминова
като разгледа
докладваното от съдия Н. Желязкова
търговско дело № 151
по описа за 2021 година,
за да се
произнесе, намери за установено следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Обжалвано
е решение № 260035 от 04.11.2020г.,
постановено по т.д.№ 178 по описа за 2019г. на ОС Х., с което е осъдено ЗД „Б.и.“
АД ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. С. ****, район Л., бул. Д.Б.
№ **да заплати на Р.А.О. ЕГН ********** с постоянен адрес *** сумата от 5000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на
нейния дядо Г.П., настъпила на 29.09.2016г., вследствие ПТП, станало на
31.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.08.2019г.
до окончателното й изплащане, а искането за присъждане на законна лихва считано
от 24.07.2019г. до 08.-08.2019г. е отхвърлено; в тежест на ответника са
възложени разноски съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
е обжалвано от ответника ЗК„Б.и.“ АД ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление гр. С. ****, район Л., бул. Д.Б. № **, представляван адв. З.К. в
осъдителната част с твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност,
като постановено в противоречие с материалния закон и процесуалния закон, а
искането отправено до въззивния съд е обжалваното решение да бъде отменено и
постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В
срока за отговор е постъпил такъв от ищецът Р.А.О. ЕГН **********,
представлявана от адв. А.Г., с който жалбата е оспорена като неоснователна, а
искането е оспореното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение в полза на осъществилия безплатно процесуално
представителство адвокат А.Г..
Обжалвано е и определение № 260216 от 23.12.2020г., постановено по т.д. 178/2019г. по описа на ОС Х. в производство по чл. 248 ГПК. С подадената частна жалба Р.А.О. ЕГН **********, представлявана от адв. А.Г. оспорва съдебения акт, с който по молба на ответника и на основание чл. 248, ал.1 ГПК съдът е допълнил постановеното от него решение в частта за разноските, като е осъдил Р.О. да заплати на ответното дружество сумата от 2194.40 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно на частта от иска, за която производството е било прекратено. Според жалбоподателя определението е неправилно, тъй като искане за присъждане на разноски действително е заявено в подадения от ответника отговор, но същото е заявено съразмерно с отхвърлената част от иска. Твърди, че искане за изменение размера на предявения иск в посока неговото намаляване ищеца е направил в допълнителната искова молба, а в постъпилия отговор ответника не е направил искане за присъждане на разноски при условията на чл. 78, ал.4 ГПК, нито такова е заявено в проведените съдебни заседания. Според жалбоподателя искане по чл. 248 ГПК ответника е следвало да подаде след допускане на изменение на предявения иск, а не едва след постановяване на решението по спора. Извън изложеното счита, че не са налице и основания за присъждане на разноски в полза на ответника за прекратената част от производството, който след заявеното в допълнителната искова молба искане от ищеца за изменение размера на предявения иск ответникът е подал допълнителен отговор на допълнителната искова молба, с който е преповторил възраженията, посочени в отговора или не е извършил никакви действия, за които да се ангажира отговорността за разноски на ищеца. Твърди, че присъждането на разноски в полза на ответника в посочения размер, който значително надвишава присъдените такива в полза на спечелилата страна – ищец, представлява злоупотреба с права по чл. 3 ГПК. Според жалбоподателя дължими на ответника са единствено разноските, съразмерно с отхвърлената част от иска за присъждане на законна лихва. Заявява възражение за прекомерност и настоява съдът да отмени оспорения акт.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
съвкупност и при съобразяване предметните предели на въззивното производство,
намери за установено следното:
Първоинстанционното
производство е образувано по иск на Р.А.О. ЕГН ********** с постоянен адрес ***
срещу ЗД „Б.и.“ АД ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. С. ****,
район Л., бул. Д.Б. № **с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, обн. ДВ, бр.102 от
29.12.2015г.. Твърденията в исковата молба, на които са основава иска се
свеждат до следното: ищцата е
внучка на Г.А.П., който е починал на 29.09.2016 г., вследствие на ПТП, станало на 31.08.2016г.
около 7.50-8.00 ч. в гр. Л. по вина на Т.Г.Г.,
водач на автомобил „Ф.“, модел „Б.“,
с рег. № ******, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника
със застрахователна полица с покритие от 05.06.2016 г. до 04.03.2017 г.. Сочи, че с влязла
сила присъда по НОХД № 268/2018 г. на Окръжен съд – Х. Т.Г.е призната за
виновна за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал.
1, вр. с чл. 58а, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Ищцата твърди, че е
единствената внучка на починалия, с когото са имали трайна и дълбока
емоционална връзка, тъй като след развода на родителите й майка й отишла да
работи в И., а баща й се върнал в гр. П., с когото прекъснала връзка, като до
навършване на пълнолетие е живяла в семейството на дядо й и баба й. Сочи, че след
навършване на 20 години заминала при майка си в И., но всяка година се връщала
за един месец в дома им през лятото и за коледните празници. Твърди, че приела
много тежко новината за смъртта на дядо си и се върнала за погребението му,
както и че въпреки изминалото време продължава да чувства тъга от преждевременната
му смърт. Въз основа на изложеното настоява съдът да постанови решение, с което
на основание чл. 432, ал. 1 КЗ осъди ответника да й заплати сумата от
50 000 лв. представляващата обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се причинени болки и страдания, вследствие смъртта на нейния дядо Г.П.,
настъпила на 29.09.2016г. в пряка причинна връзка със станалото ПТП на
31.08.2016г., ведно със законната лихва считано от датата на увреждането
29.09.2016 г. до окончателното изплащане на главницата. Претендира разноски.
С протоколно определение от
26.10.2020 г. и по искане на ищеца, формулирано в допълнителната искова молба е
допуснато изменение на иска като е намален размера на претендираното
обезщетение от 50 000 лв. на 5000 лв.
Ответникът
– „Б.и." АД е депозирал писмен отговор в срока по чл. 367 ГПК, с който
оспорва исковете по основание и размер. Оспорва материално правната легитимация
на ищеца, като твърди, че по отношение на същия не е налице изискването за
изключителност в отношенията с неговия дядо. Навежда възражение за
съпричиняване на вредоносния разултат, като твърди, че пострадалия е пътувал
без предпазна каска. Оспорва иска и по размер, като твърди, че претендираното
обезщетение над 5000 лв. е недопустимо, предвид § 96, ал.3 от ЗИД на КЗ ДВ бр.
№ 101 от 07.12.2018г.. Възразява и по искането за присъждане на законна лихва,
считано от датата на увреждането.
В срока по чл. 372, ал.1 ГПК ищецът е депозирал
допълнителна искова молба, с която оспорва възражението за съпричиняване, както
и липсата на активна материално правна легитимация. Възразява и по приложението
на § 96, ал.3 от ЗИД на КЗ ДВ бр. № 101 от 07.12.2018г.. В допълнителната искова молба е заявено
искане за допускане изменение размера на предявения иск в посока неговото
намаляване до размер от 5000 лв..
В постъпилия допълнителен отговор
ответника подържа заявените вече възражения с отговора на исковата молба.
Настоява предявения иск да бъде отхвърлен и в полза на ответника да бъдат
присъдени разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска, в т.ч. адвокатско
възнаграждение.
Съгласно чл.
498, ал.3 КЗ във вр. с чл.
496 КЗ във вр. с чл.
380 КЗ, като допълнителна,
специална предпоставка за допустимост на прекия иск на пострадалия срещу
дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС е изтичането на тримесечен
рекламационен срок от сезиране на застрахователя по реда на чл.
380 КЗ за доброволно уреждане
на отношенията между пострадалия и застрахователя по повод плащане на
застрахователно обезщетение. В конкретният случай застрахователят е сезиран по
реда на чл.
380 КЗ със застрахователна
претенция вх. № ******** от 24.07.2019г., по която застрахователя с писмо изх.
№ ******* от 05.08.2019г. го е уведомил, че следва като не са установени
особено близки взаимоотношения с починалия и действително претърпени вреди от
пострадалата не са налице основание за изплащане на обезщетение.
Съгласно чл. 498, ал.3 КЗ, увреденото лице може да предяви претенцията си
за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера
на определеното или изплатеното обезщетение. Процедурата за доброволно уреждане
на спора е приключила с отказа на застрахователя да заплати на ищеца застрахователно
обезщетение, което обосновава извод за допустимост на прекия иск по чл.
432 КЗ.
Няма спор между страните, че с влязла
в законна сила присъда, постановена по приложеното НОХД № 268/2018г.
подсъдимата Т.Г.Г., ЕГН ********** е призната за виновна в това, че на 31.08.2016г.
в гр. Л., обл. Х. при управление на лек автомобил марка «Ф. Б.» с рег. № *******е
нарушила правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал.2 ЗДвП и по
непредпазливост е причинила смъртта на Г.А.П. б.ж. на гр. Л., настъпила на 29.09.2016г., за което й е
наложено съответното наказание.
Не се спори и че гражданската отговорност на Т.Г.Г. е била застрахована към датата на станалото ПТП при ответното
дружество, което обстоятелство се установява и от приложената на л.15 застрахователна
полица.
Няма спор и, че ищцата е внучка
на починалия, вследствие ПТП - то на Г.П., което се установява от представените
удостоверение за наследници и удостоверение за раждане – л. 11 - л.12.
Спорните между страните във въззивното
производство факти и обстоятелства са очертани от посоченото във въззивната
жалба, които се свеждат до това активно материално правно легитимирана ли е ищцата
да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо т.е.
налице ли е изключителност в отношенията им, изразяваща се в трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, вследствие която да е търпяла продължителни
болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени и до неправилно
приложение на материалния закон и конкретно чл. 52 ЗЗД при определяне дължимия
размер на обезщетението на увредената, вкл. и неприетото за налично
съпричиняване на вредоносния резултат.
За отговор на поставените спорни
въпроси от значение са събраните гласни доказателства и приетата съдебно медицинска
експертиза.
В качеството на свидетел в
проинстанционното производство е разпитан Х.Г.П., чиито показания съдът цени с
приложението на чл. 172 ГПК и кредитира като преки, непосредствени и
същевременно като отчита, че данни за психическото състояние на ищеца са
достъпни именно до най – близкия кръг от хора, в т.ч. и семейството. Свидетелят
твърди, че след като сестра му и съпруга й се развели, тогава 12-13 годишната Р. заживяла в дома на баба си и дядо си, тъй
като баща й се върнал в П., а майка й заминала за И., за да работи. Сочи, че
след като ищцата завършила средното си образование заминала за И. при майка си,
но всяко лято по един месец и по Коледните и Новогодишни празници посещавала
баба си и дядо си. Твърди, че и дядо й ходил в И., тъй като бил електротехник и
работил по жилището на ищцата. Обобщава, че Р. много тежко преживяла смъртта
му, тъй като била израстнала без баща и разчитала за всичко на своя дядо.
В аналогичен смисъл са и показанията
на другия разпитан свидетел Т.П., която сочи, че Р. много обичала дядо си и
между тях била изградена много силна емоционална връзка, като дядо й й помагал
за всичко. Твърди, че след смъртта на дядо й, баба й отишла да живее при нея, за да компенсира
отсъствието на човека, който я отгледал, тъй като Р. е останала без баща от
малка. Сочи, че Р. постоянно говори за дядо си и в тези случаи се натъжава.
От приетата от първостепенния съд
и без възражения от страните СМЕ се установява,
че настъпилите при ПТП на 31.08.2016г. травматични увреждания са довели до
смъртта на Г.П., както и че наличето на предпазна каска не би предотвратила настъпилите
увреждания.
Въз основа на коментираните
доказателства, настоящия състав на съда приема за установени описаните в
исковата молба болки и страдания, силен емоционален стрес и душевни мъки, и
причинната връзка между тях и процесното ПТП.
С ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че
материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния
съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на коментираното ТР е разяснено, че
най-близките на починалия се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те
търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по
степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да
получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако
претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени
вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна
точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и
родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако
са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради
съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними
по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането
на правото на обезщетение при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за
справедливост по чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на
Република България и с чл.20 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския
съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други
лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г.,
следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски
обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се
породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително
претърпени неимуществени вреди, наред с най-близките на починалия или вместо
тях, в случай, че те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт.
Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и
сестри, баби/дядовци и внуци. В
традиционните за българското общество семейни отношения баби/дядовци и внуци са
част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато,
поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността е станала толкова
силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за
получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на
родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият
родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен
извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия
и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни, като интензитет и
продължителност, морални болки и страдания.
Изводът е, че с коментираното ТР е изоставена
досегашната практика на ограничаване на кръга на лицата с право на обезщетение
за неимуществени вреди, но това не означава, че е предоставена неограничена
възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и на
всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Дадените разяснения в
мотивната част на ТР сочат, че е изрично поставеното изискването за изключение,
породило връзка, трайна и дълбоко емоционална, отличаваща се от
обичайната.
В конкретният случаи е предявен иск от внучка на
починалия, по отношение на която категорично може да се приеме, че е установено
наличието на трайна и дълбока емоционална връзка, отличаваща се от обичайната
връзка внучка/дядо. От събраните гласни доказателства се установи, че ищцата е заживяла,
заедно с дядо си от 12-13- годишна до навършване на пълнолетие, когато е
продължила да подържа близки отношения със своя дядо, който възприемала като
свой баща. Установи се, че тези отношенията са се наложили, предвид развода на
родителите на ищцата и дезинтересирането на бащата, което създало връзка между
ищцата и нейния дядо като в едно семейство – обичали се, подкрепя ли се, вкл. и
финансово. Изложеното до тук налага да се приеме, че отношенията ищца –
починал, нейн дядо, разкриват белезите на отношения между дъщеря - баща, който Р.
е загубила по – рано, и в този смисъл покриват изискването за изключителност по
смисъла обоснован в ТР № 1/2016г.. Неоснователни са възраженията на
жалбоподателя, че след като ищцата заминала за И., посещенията й били
спорадични и затова не покриват изискванията за изключителност в отношенията.
Следва да се има предвид, че връзката между ищцата и нейния дядо е установена в
пубертетната за ищцата възраст, която се
характеризира с емоционална и физическа незрялост и с присъщата нужда от помощ
и подкрепа, които Р. е намерила именно в своя дядо, предвид развилите се в
негативна посока отношения в семейството й и пълната незаинтерисованост на баща
й. Затова и предвид коментираните вече доказателства, съдът приема, че е
установена особена близост, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и
нейния дядо, която надхвърля обичайните за установените в българското общество традиции
отношения между внук и прародител; установени са и търпяните от ищеца,
вследствие неговата смърт продължителни
болки и страдания.
До същия правен извод е стигнал и първостепенния
съд, поради което и няма основание за корекция, въпреки изложените в жалбата
възражения – налице са вреди за ищеца, които подлежат на обезщетяване, а размера на дължимото за обезвреда обезщетение се определя от съда, който се
ръководи от критерия за справедливост, съобразявайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и като взема предвид, че понятието справедливост не е абстрактно, а е
свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
следва да се зачетат. Такова обективно обстоятелство в конкретният случай и по
отношение на ищцата е, че със смъртта на нейния дядо е загубила свой близък, на
чиято подкрепа е разчитал във всяка ситуация. Преценявайки от една страна
възрастта на увредената и отчитайки факта, че същата е създала собствено
семейство, на чиято подкрепа също следва да разчита, съдът счита, че
справедливия размер на обезщетението за
претърпените от нея неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е равностойно
на сумата от 5 000 лв.. С посочения
размер, според настоящия
състав на съда, ще се постигне целта на института за репарация на търпените
от ищеца неимуществени вреди, като се
съобразят икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП-то
и същевременно се спази общественото разбиране за справедливост, ориентир за
което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите.
До същите правни изводи е достигнал и решаващия
първоинстанционен съд, поради което и постановеното от него решение като
законосъобразен отговор на повдигнатия спор следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на
адв. А.Г.Г., в качеството му на процесуален представител на ищците се дължи
определяне на адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция при уловията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА,
което при съобразяване на чл. 7, ал.2, т.4 от Нареда № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът констатира да е в
размер на 580 лв.. За сумата от 580 лв., представляваща определено възнаграждение
за осъществена от него безплатна адвокатска помощ ще бъде ангажирана отговорността
на жалбоподателя.
По частната жалба на ищеца в първоинстанционното производство:
Първоначално иска е предявен за заплащане на обезщетение в размер на
50 000 лв., но в срока по чл. 372 ГПК от ищеца в депозираната от него
допълнителна искова молба е направено искане за изменение размера на предявения
иск в посока неговото намаляване от 50 000 лв. на 5000 лв.. Няма спор, че
изменение на иска чрез намаляване на първоначално предявения размер, за който
същия е заявен, е последица от частично оттегляне или отказ от иска. В
конкретният случай от заявилия искането за изменение на иска в хипотезата на
чл. 214, ал.1, изр. посл. ГПК не е посочено дали оттегля или се отказва от иска
за разликата над 5000 лв. до пълния заявен размер от 50 000 лв., нито
съдът е намерил за необходимо да му укаже да отстрани този пропуск, но е факт,
че в съдебно заседание, преведено на 26.10.2020г. е допуснал изменение на същия
чрез намаляване на размера му от 50 000 лв. на 5000 лв.. В същото съдебно
заседание е приключено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.
На 04.11.2020г. е постановено решение по спора.
На 01.12.2020г. в ОС Х. от ответника по спора е постъпила молба вх. №
263280, изпратена по пощата с клеймо на изпращане от 30.11.2020г. за изменение
на постановеното от съда решение в частта за разноските, с която се твърди, че
с протоколно определение от 26.10.2020г. съдът е прекратил производството по
делото в частта, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди над 5000 лв. до 50 000 лв., но съдът е пропуснал да се произнесе по
искането на ответника за присъждане на разноски, направено в отговора на
исковата молба.
В срока по чл. 248, ал.2 ГПК ищеца е възразил по направеното искане, като е
посочил, че иска е уважен изцяло и на ответника не се дължат разноски, съгласно
чл. 78, ал.3 ГПК, в който смисъл е направеното искане от дружеството
застраховател в отговора на исковата молба. Твърди, че искане по чл. 78, ал.4 ГПК от ответника не е заявено, нито в депозирания от него допълнителен отговор,
нито в съдебното заседание, когато искането на ищеца по чл. 214, ал.1 ГПК е
удовлетворено. Най – сетне като счита, че заявеното искане от ответника
представлява недобросъвестно упражнени права по смисъла на чл.3 ГПК, настоява същото
да бъде оставено без уважение.
С обжалвания съдебен акт, съдът е приел, че правото на ответника да иска
разноски, съразмерно с намалената част от иска се обуславя от обстоятелството,
че заплатеното възнаграждение за адвокат е съобразено с първоначалния размер на
предявения иск, поради което и е допълнил постановеното от него решение, като е
осъдил ищцата да заплати на ответника сумата от 2192.40 лв., представляваща
дължими разноски за адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 248, ал.1 ГПК в срока за обжалване, а в случай, че решението
не подлежи на обжалване в едносемечен срок от постановяването му страната може
да поиска допълване на решението в частта за разноските.
В конкретният случай искането по чл. 248 ГПК е изпратено по пощата с клеймо
на изпращане 30.11.2020г. или след изтичане срока за обжалване на определението
за десезиране на съда след допуснато изменение на иска чрез намаляване неговия
размер, което е сторено на 26.10.2020г.. Вярно е, че изрично определение за
прекратяване на производството за разликата над 5000 лв. до първоначално
заявения размер на иска от 50 000 лв., което подлежи на обжалване на
основание чл. 274, ал.1, т.1 ГПК не е четено от съдията докладчик, но това не
означава, че за ответника правото му на разноски на основание чл. 78, ал.3 ГПК
е възникнало в по - късен момент, а именно едва с постановяване на решението по
спора. Основанието, на което последния счита, че му се дължат разноски е именно
прекратеното от съда производството, в който смисъл е и изрично заявеното в молбата
му по чл. 248 ГПК. Дори и в аванс за ответника да се приеме, че след като съдът
е пропуснал да чете изрично определение за прекратяване на производството,
съответно не е указал на страните, че същото подлежи на обжалване и е приложим
едномесечения срок по чл. 248, ал.2 ГПК, то същия отново е изтекъл, тъй като
представител на ответника е присъствал в проведеното на 26.10.2020г. съдебно
заседание.
Изводът е, че направеното искане по чл. 248 ГПК е несвоевременно, поради
което и е следвало на това основание да бъде оставено без разглеждане.
Като се е произнесъл по същество на несвоевременно заявеното искане решаващия
първоинстанционен съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде
обезсилен, а производството по чл. 248 ГПК прекратено.
Мотивиран
от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 260035 от 04.11.2020г., постановено по
т.д.№ 178 по описа за 2019г. на ОС Х.с, което е осъдено ЗД „Б.и.“ АД ЕИК *******
със седалище и адрес на управление гр. С. ****, район Л., бул. Д.Б. № **да
заплати на Р.А.О. ЕГН ********** с постоянен адрес *** сумата от 5000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на
нейния дядо Г.П., настъпила на 29.09.2016г., вследствие ПТП, станало на
31.08.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.08.2019г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗД „Б.и.“
АД ЕИК ******* със седалище и адрес на управление гр. С. ****, район Л., бул. Д.Б.
№ **да заплати на
адв. А.Г.Г. с адрес *** * сума в
размер на 580 лв., представляваща
определено възнаграждение за осъществената от него безплатна адвокатска помощ
на Р.А.О. ЕГН **********.
ОБЕЗСИЛВА определение № 260216 от 23.12.2020г.,
постановено по т.д. № 178/2019г. по описа на ОС Х. като
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ молба вх. № 263280 от 01.12.2020г. на ЗД
„ Б.и.“ АД ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление гр. С. 1407, район Л., бул. Д.Б. № **за изменение на решението в
частта за разноските и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО
образувано по нея.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: