Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-16 състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
април април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА
при секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 9097 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът
В.Г.Л. твърди, че на 16.04.2009 г. е бил задържан в дома си със заповед за
задържане и конвоиране на лице, като на следващия ден въз основа на постановление
на Софийска градска прокуратура (СГП) бил задържан за 72 часа и привлечен в
качеството на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и
3 във вр. с ал. 2 от НК, а с определение по н.ч.д. № 1623 от 19.04.2009 г. на
СГС му му била определена мярка за неотклонение „задържане под стража”, потвърдена
от САС, която траела за срок от една година, след което мярка за неотклонение
била изменена на „подписка“. Излага, че по внесения от СГС обвинителен акт е
било образувано н.о.х.д. № 2184/2010 г. на СГС, по което се провели 62 съдебни
заседания, насрочвани всеки месец за по една седмица, на които присъствал и които
му причинили изключителен стрес и невъзможност да започне работа поради
необходимостта да пътува до гр. София, за да се явява на съдебните заседания.
Поддържа, че с присъда № 37 от 13.02.2012 г. е признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение, но поради подадени жалби и протест било образувано в.н.о.х.д.
№ 941/2012 г. по описа на САС, по което били проведени 14 заседания и постановено
решение № 319 от 21.08.2014 г., с което се потвърждавала оправдателната присъда
на СГС. Поради постъпили жалби и протест било образувано н.д. № 844/2015 г. на
ВКС, по което били проведени 3 съдебни заседания и по което решението на САС
било потвърдено с окончателно решение № 371 от 19.05.2016 г. на ВКС. Поддържа,
че от постановяване на оправдателната присъда до влизането й сила на 19.05.2016 г. са изминали повече от четири години, през които същият е живял в несигурност и притеснения.
Твърди, че бил на 58 години към момента на задържането му под стража и
привличането му към наказателна отговорност за „участие в организирана
престъпна група в съучастие с известни и неизвестни лица с цел да се вършат
престъпления в страната, с користна цел и с цел да вършат престъпления по чл.
354а от НК”, за което престъпление се предвиждало наказание от три до десет
години лишаване от свобода. В едногодишния срок, през който бил задържан под
стража, както и по време на наказателното производство, е живял с мисълта за
една реална голяма ефективна присъда. Това е довело до изключително влошаване
на здравословното и психичното му състояние, до терзания и чувство на безпокойство
по отношение на бъдещето му. Бил известен спортист по карате киокушин, а
престоят в ареста и наказателното преследване срещу него провалили множество
международни участия с големи наградни фондове, като репутацията му също
пострадала. Излага твърдения, че вследствие на воденото наказателно производство
се затворил в себе си, престанал да общува с приятелите си и не можел да си намери
работа, като намерил първата си работа на 03.11.2016 г. Родителите му били
принудени да продадат жилището му, за да могат да му помагат и да плащат вместо
него издръжките на двете му непълнолетни деца – дъщери, с които се прекъснала
връзката му в момент, в който те били във възраст, когато имали голяма нужда от
разбиране и подкрепа от баща си. Разбрали, че баща им е задържан в дома му и конвоиран
в гр. София под строга охрана като един от най-големите престъпници. Излага, че
в пресата го наричали „извършител на поръчкови убийства“, а това довело до срив
на неговия авторитет. Към настоящия момент поддържал формални отношения с
дъщерите си, независимо че е оправдан. Петното от задържането и обвинението в
толкова сериозно престъпление останало, като след излизането си от ареста, той
не бил същия – престанал да общува с близките и приятелите си, престанал да
чете пресата, избягвайки множеството статии за него, които уронвали престижа му
на спортист, и се наложило да отиде да живее при родителите си в град В..
Претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 200000
лева, заедно със законната лихва от 19.05.2016 г. и разноските по
производството.
Ответникът
П.на Р.Б.в законоустановения срок е оспорил исковете, възразявайки за
нередовност на исковата молба и недопустимост на предявения иск, а по същество
за неоснователност на исковата претенция поради липсата на доказателства за
изложените в исковата молба обстоятелства и твърдяните неимуществени вреди.
Следвало да се съобрази изключителната фактическа и правна сложност на делото по повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление срещу 21 лица, проведените разпити на множество свидетели и изготвени
множество експертизи и данните, че за ищеца са били висящи още четири досъдебни
производства и една осъдителна присъда за престъпление по чл. 142 от НК, за
което престъпление е реабилитиран, които данни правили неоснователни твърденията
му, че именно в резултат от процесното наказателно производство е станал затворен
и се е отчуждил от близки и приятели. Оспорва П.да е правила официални
изявления в медиите във връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство.
Прави евентуални възражения за завишаване размера на обезщетението неимуществени
вреди като несъобразен с принципа на справедливост, съпричиняване на
вредоносния резултат и погасяване на вземането по давност.
Съдът,
като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установено следното:
С
постановление от 17.04.20109 г. по досъдебно производство № ЗМ-6-П/2009 г. па
описа на ГДНП на МВР, пр. пр. № 1353/2019 г. по описа на СГП, ищецът В.Л. е бил
привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 във вр. с ал.
2 от НК, затова че за периода от 2002 г. до момента на неговото привличане като
обвиняем заедно с други установени и неустановени по производството лица
участвал в организирана престъпна група, организирана и ръководена от Златомир
Иванов и създадена да върши престъпления по чл. 115, чл. 339 и чл. 354а от НК.
Към
момента на привличането му ищецът В.Л. въз основа на заповед за конвоиране на
лице от 16.04.2009 г. е бил задържан и конвоиран от Първо РУ – В. до ГДНП на
МВР – София, след което с постановление от 17.04.2009 г. на основание чл. 64,
ал. 2 и чл. 199 от НПК бил и задържан от прокурор при СГС за срок от 72 часа до
произнасянето от съда по постоянната му мярка за неотклонение. Задържането на
ищеца и други лица е имало медиен отзвук, видно от приложената разпечатка от интернет
страница на статия със заглавие Задържаха хора на З.Б.във В., в която ищецът е
посочен като „известен в подземния свят с прякора Каратиста и извършител на
поръчкови убийства“.
На
19.04.2009 г. по н.ч.д. № 1623/2009 г. по описа на СГС по отношение на ищеца,
който към този момент е бил реабилитиран за извършено престъпление по чл. 142
от НК (така протокол от съдебно заседание и мотиви на решение по в.н.о.х.д. №
941/2012 г. на САС), е била взета постоянна мярка за неотклонение „задържане
под стража“, като е безспорно между страните, че така определената мярка за
неотклонение е била обжалвана от ищеца и потвърдена от въззивната инстанция. За
изтърпяването на така определената му мярка за неотклонение ищецът В.Л. се намирал
в следствените арести за периода от 17.04.2009 г. до 19.03.2010 г., когато същият
е бил приведен в СЦЗ във връзка с внасянето на обвинителен акт и образуването
на н.о.х.д. № 2184/2010 г. по описа на СГС. Безспорно е между страните, че в
съдебната фаза на наказателното производство мярката за неотклонение на ищеца е
изменена в „подписка“.
В
така образуваното съдебно производство са участвали 21 подсъдими, като за
провеждането на съдебното следствие, свързани със събирането на много доказателствени
средства, и постановяването на присъдата, предхождана от съдебните прения и
последната дума на подсъдимите, са проведени повече от 40 съдебни заседания, насрочване
от съдията-докладчик с резервни дати в рамките на около седмица за обезпечаване
на по-бързото му приключване и на които ищецът В.Л. е присъствал. Съдебното
производство пред първата инстанция е приключило с постановяване на присъда № 37
от 13.02.2012 г., с която ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и
3 във вр. с ал. 2 от НК.
Постановената
оправдателна присъда по отношение на ищеца е била протестирана от Прокуратурата.
По протеста и жалби на други подсъдими, признати за виновни от първата
инстанция, е било образувано въззивното производство по в.н.о.х.д. № 941/2012 г.
по описа на САС, приключило с постановяване на решение №319 от 21.08.2014 г., с
което е потвърдена оправдателната присъда на ищеца В.Л.. Решението на въззивната
инстанция по подадени протест на П.и жалби на другите подсъдими е потвърдено,
включително и относно оправдателната присъда на ищеца, с решение № 371 от 19.05.2016
г. на ВКС, което е окончателно.
По
делото е представена справка от 14.09.2017 г. от НСлС за водени две наказателни
производства срещу ищеца В.Л. в периода от 2009 година до м. септември 2017 г.,
едно от които е процесното наказателно производство, приключило с влязла в сила
оправдателна присъда за него, а другото наказателно производство по ДП №
С-173/1995 г. на НСлС, пр. пр. № 2996/1995 г. на СГП, образувано за престъпление
по чл. 143а от НК. Последното е продължило в съдебната фаза на производството,
по което касационната инстанция с решение от 14.01.2011 г. е оставила в сила
присъда на въззивната инстанция, с която е преквалифицирано деянието на тримата
подсъдими от такова по чл. 116, т. 4 във вр. с чл. 115 и чл. 20, ал. 2 от НК в
такова по чл. 143а, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, като на
основание чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК на същите не са им
наложени наказания.
От
представените справка от Регистър на трудовите договори на НОИ и длъжностна
характеристика от 03.11.2016 г. се установява по делото, че ищецът В.Л. е
работил по трудово правоотношение от 24.02.2012 г., като от 31.10.2016 г. заема
по трудов договор длъжността Ръководител проект в структурно звено В. на търговско
дружество Сико – С ООД.
Във
връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото гласни
доказателства чрез разпит на свидетелката Х.И., която живее във фактическо
съжителство с ищеца В.Л. от 1995 г. В показанията си свидетелката заявява, че
преди задържането му ищецът бил спокоен и добър човек и в отлично здраве. Бил
спортист и имал школи по карате, участвал в състезания, като преди задържането му
през 2009 година имал покана за участие в състезание в Япония. Бил задържан в
дома им в гр. В., но тя не присъствала при задържането му, а след това около
една година се намирал в арестите в гр. София, през която го е посетила два пъти.
При посещенията й той изглеждал много зле и имал здравословни проблеми със
стомаха и психическото му състояние. Заявява, че децата му (за две от които са
представени удостоверения за раждане и които за били съответно на 12 и 14
години към момента на задържането му) понесли тежко случилото се. Всички се
отдръпнали от него и трудно си намерил работа, като си започнал да работи едва
през 2017 година. Не участвал в турнири след задържането му заради
неоснователните нападки и медийно отразяване на случилото се срещу него. Съдът цени
показанията на свидетелката при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК с оглед
на всички данни по делото, като отчита възможната й заинтересованост от изхода
на спора. В частта им относно невъзможността на ищеца да започне работа до 2017
година достоверността на показанията на свидетелката се опровергават от
представената от НОИ справка, от която се установява, че той е работил по
трудов договор от м. февруари 2012 г. Тези показания не установяват по несъмнен
начин съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК и при липсата на други данни
по делото, че именно процесното наказателно производство и медийното му
отразяване е осуетило участията на ищеца в международни състезания. От същите
не се установява и съществувала близост на ищеца с неговите дъщери, респ. прекъсването
на връзка помежду им като родител и дете в резултат от процесното наказателно
производство, приключило срещу него с оправдателна присъда.
При
така установените факти съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Така
предявеният иск е процесуално допустим, а наведените в отговора възражения за
нередовност на исковата молба и недопустимост на предявения с нея иск –
неоснователни. С изложените в исковата молба обстоятелства, включително и
относно взетата по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“,
ищецът е обосновал вида и обема на твърдяните от него неимуществени вреди, за
които е исканото от него в настоящото производство обезщетение. А и в случаите,
когато лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление, държавата отговоря по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като
обезщетението за неимуществени вреди включва и обезщетението за вреди от
незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ – така задължителните
разяснения, дадени в т. 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по
тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Отговорността
на П.на Р.Б.се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 от НПК и
чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението
за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.на Р.Б.(като
централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря
по предявения иск, тъй като осъществява ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 от НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от органите на дознанието, следствието, П.и съда от незаконно
обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано, поради което
основателността на иска предполага осъществяването на следните материалноправни
предпоставки в съотношение на кумулативност: срещу ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от общ характер; да е бил оправдан с
влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение; да е претърпял изложените в
исковата молба неимуществени вреди и между незаконното действие на
правозащитните органи и неблагоприятните последици (вредите) да е налице
причинно следствена връзка, като тези елементи от фактическия състав на иска подлежат
на доказване от ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
В
чл. 4 от ЗОДОВ е предвидено, че отговорността на държавата е за всички имуществени
и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице. Следователно
държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на
претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели
гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители,
като нейната отговорност е гаранционна и обективна, поради което не е необходимо
вредите да са причинени виновно от длъжностните лица.
Установено
е по делото, че на 17.04.2009 г. срещу ищеца В.Л. е било повдигнато обвинение
за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и 3 във вр. с ал. 2 от НК,
за което той е оправдан с влязла в сила на 19.05.2016 г. присъда. При така
установените релевантни факти съдът приема, че са налице първите две от горепосочените
предпоставки за уважаване на иска чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
За
да бъде ангажиране на отговорността на ответника обаче, следва да бъде установено
и наличието на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира,
и обвинението в престъпление, за което ищецът е бил оправдан. За установяването
на твърдените неимуществени вреди по делото са събрани писмени и гласни доказателствени
средства. Съдът приема, че от събраните гласни доказателства се установява, че
провежданото около 7 години наказателно производство срещу ищеца В.Л., предвид
неговата фактическа и правна сложност, обусловена дори и само поради факта на
повдигнатото обвинение срещу 21 лица, включително и изтърпяването на взетата по
отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“ по
производството за около 1 година, преди определянето на която той е задържан на
16.04.2009 г., се е отразило неблагоприятно върху здравословното му и психическо
състояние.
Настоящият
състав на съда приема, че негативните последици върху личността и психиката на
обвинено в извършване на престъпление лице се подразбират от естеството на
упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период -
от 16.04.2009 г. до 19.05.2016 г., т.е. от задържането на ищеца и привличането му
към наказателна отговорност до влизането в сила на оправдателна присъда по повдигнатото
обвинение за извършено престъпление, ищецът В.Л. е имал неблагоприятни психични
изживявания, съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от
държавата. Обезщетение за тези неимуществени вреди според константната практика
на ВКС се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е
нормално такива вреди да са търпени (така решение № 427 от 16.06.2010 г. по гр.
д. № 273/2009 г., на ВКС, III ГО, решение № 457 от 25.06.2010 г. по гр. д. №
1506/2009 г. на ВКС, IV ГО, и други). Ето защо, при наличието на оправдателна
присъда по повдигнатото срещу ищеца обвинение за извършено престъпление, без
съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, които в случая са с по-голям
за него интензитет поради медийното отразяване на задържането му и образуваното
срещу него наказателно производство и чийто размер следва да се определи от
съда по справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за извършено престъпление, което
ищецът не е извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на
своя размер и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен
еквивалент (така решение № 483 от 9.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС,
II ГО). Предвид на изложеното, съдът приема, че провежданото наказателно производство
се е отразило неблагоприятно на правната сфера на ищеца, като неблагоприятните
изменения са настъпили в пряка причинно-следствена връзка с провежданото спрямо
ищеца наказателно производство по обвинение за извършено престъпление по чл.
321, ал. 3, пр. 2 и 3 във вр. с ал. 2 от НК, респ. че са налице са
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ.
Съдът
намира за неустановени по делото твърдените от ищеца неимуществени вреди от
невъзможността му в резултат от воденето срещу него наказателно производство да
започне работа до м. ноември 2016 г. и да участва в международни състезания. По
делото се доказа, че ищецът е започнал да полага труд по трудово правоотношение
от м. февруари 2012 г., а и свидетелските показания по делото не установяват по
несъмнен начин съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК и при липсата на
други данни, че именно процесното наказателно производство и медийното му
отразяване е осуетило възможни участия на ищеца в международни състезания. Не
се установява по делото и съществувала близост на ищеца с неговите дъщери,
респ. прекъсването на връзката помежду им като родител и дете да е в резултат
от процесното наказателно производство, приключило срещу него с оправдателна
присъда.
Съгласно
чл. 52 от ЗЗД, приложим предвид пар. 1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост”
като морално-етично понятие включва „съотношението между деянието и възмездието,
достойнството на хората и неговото възнаграждаване, правата и задълженията”.
Осъждането, само по себе си, има ефекта на овъзмездяване, а като база за
паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още и икономическия
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на деликта. Критериите за определяне
на този размер по справедливост са видът и обемът на причинените неимуществени
вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото (така
Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС). Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за
ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото.
Съдът
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, като определеният му размер
не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия (така решение № 532
от 24.06.2010 г. по гр. д. №1650/2009 г. на ВКС, III ГО, решение №356 от 09.12.2014
г. по гр. д. №2946/2014 г. на ВКС, IV ГО, решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.
д. №85/2012 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 06.02.2018 г. по гр. д. №
1639/2017 г. на ВКС, IV ГО, и други).
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази периодът, през който е
продължило процесното наказателно производство – около 7 години до влизане в
сила на оправдателната присъда по повдигнатото срещу него обвинение за
извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и 3 във вр. с ал. 2 от НК,
засягащо реда и общественото спокойствие и за което се предвижда наказание лишаване
от свобода от три до десет години. Съдът съобрази и определената и изпълнявана спрямо
ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, изтърпяването на което е
продължило в максималния срок от една година на досъдебното производство съобразно
чл. 63, ал. 4 (ред., ДВ, бр. 86 от 2005 г., релевантна в случая) от НПК,
отдръпването от него на приятели и близки, обществения отзвук на образуваното
срещу него наказателно производство, и възрастта на ищеца към момента на
образуване на досъдебното производство – 58 години, на която житейски обичайно
е човек да насочен към достойно завършване на професионалното си поприще и
изяви.
При
определяне на обезщетението съдът не съобразява предходното осъждане на ищеца
за престъпление по чл. 142 от НК и влязлата в сила на 24.01.2011 г. присъда по друго
наказателно производство срещу ищеца, което е приключило при провеждането на
процесното, но отчита същите при преценката на личността му и отражението на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му. За предходното
си осъждане по чл. 142 от НК ищецът В.Л. е бил реабилитиран още към момента на
образувано на процесното наказателно производство, а за преквалифицираното
деяние по чл. 143а, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК поради изтичането
на абсолютната погасителна давност в срока за произнасяне на решението от въззивната
инстанция същият е освободен от налагане на наказание. В тази насока съдът намира
за неоснователно наведеното от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат, а и евентуалното обременено съдебно минало на пострадалия
от незаконно обвинение не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал.
2 от ЗОДОВ, тъй като съдебното минало на лицето няма отношение към законността
на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към
наказателна отговорност и осъществената спрямо него процесуална принуда (така
решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
3 от 29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г. на ВКС, ІV ГО).
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 12000 лева. Този размер на обезщетението е съобразен с критерия за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който включва освен обективно установените по делото
факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия като ориентир за размерите на обезщетенията.
Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника за погасяване на
задължението, поради изтичане на предвидената в закона погасителна давност. В
случая обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, макар и да включва и
обезщетението за вреди от наложената мярка за неотклонение „задържане под
стража“, съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, при
незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата, респ. началният
момент на погасителната давност започва от влизане в сила на оправдателната присъда
за извършено престъпление – 19.05.2016 г., от който момент до предявяването на
иска на 17.07.2017 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 110 ЗЗД петгодишен
давностен срок.
С
оглед на изложените съображения така предявеният иск следва да бъде уважен за
сумата от 12000 лева, а за разликата над нея до пълния предявен размер – отхвърлен,
като неоснователен. Частичната основателност на иска води до основателност и на
акцесорната претенция, поради което посочената сума следва да се присъди заедно
със законната лихва, която е дължима от увреждането, а то е настъпило при осъществяване
на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – от влизане в сила на
оправдателната присъда – 19.05.2016 г., до окончателното й погасяване.
Съгласно
чл. 10, ал. 3, изр. второ от ЗОДОВ съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част
от иска. Ищецът е направил своевременно искане за присъждане на разноски на
адвоката, който е организирал и провел предоставянето му на безплатна правна
помощ по производството (така пълномощно и договор за правна помощ от 09.02.2017
г.), поради което на последния следва да се присъди сумата 331.80 лева, определена
по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
съразмерно на уважената част на иска. На основание чл. 10, ал. 3, изр. първо ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева –
платена държавна такса.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
П.на Р.Б.,
с адрес: гр. София, бул. ******, да заплати на В.Г.Л., ЕГН **********, с адрес:
***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата 12000.00 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и 3 във вр. с
ал. 2 от НК, по което е оправдан с влязла в сила на 19.05.2016 г. присъда по
н.о.х.д. № 2184/2010 г. по описа на СГС, НО, 30-ти състав, заедно със законната
лихва върху тази сума от 19.05.2016 г. до окончателното й изплащане, и на основание
чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ сумата 10.00 лева – разноски по производството за
държавна такса, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от
12000 лева до пълния предявен размер от 200000 лева.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., с адрес: гр. София,
бул. ******, да заплати на адв. Н.С., с адрес: ***, на основание на основание
чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА сумата 331.80 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената на В.Г.Л. безплатна правна помощ по
производството.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
СЪДИЯ: _________
Р. Бошнакова