РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на дванадесети април две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 9246 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 379951 от 05.04.2018 г., постановено
по гр. дело № 53074/2016 г., по описа на СРС, 79 състав, е признато за
установено по предявените от „Р.(Б.)“ ЕАД срещу Ц.К.Б., установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и по чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на банката следните
суми: сумата от 4670,98 лв., представляваща непогасена главница по Договор за
банков кредит от 29.04.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 22.07.2009
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 04.04.2016 г. до окончателното плащане; сумата от 301,07 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 31.03.2013 г. до 12.06.2015
г.; както и сумата от 603,00 лв., представляваща неустойка за забава за периода
от 31.03.2013 г. до 30.03.2016г., като е отхвърлил иска за главницата за
разликата над уважения размер от 4670,98 лв. до пълния предявен размер от
4721,50 лв., равняваща се на 50,52 лв., за които суми по ч. гр. дело № 540/2016
г. по описа на Районен съд - Ловеч, 5-ти гр. състав, са издадени Заповед за
изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК от
04.04.2016 г. и изпълнителен лист от 05.04.2016 г. Със същото решение ответникът
е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 571,17
лв., представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 161,05
лв., представляваща разноски по ч. гр. дело № 540/2016 г. по описа на Районен
съд - Ловеч, V-ти гр. състав. Съобразно отхвърлената част от иска, ищецът е
осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 11,94
лв., представляваща разноски по делото.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от
ответника Ц.К.Б., чрез процесуалния му представител адв. П.П., с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и
необоснованост. Изтъква, че във връзка с твърденията на ответника, че задълженията
по процесния договор за кредит и анекс са погасени изцяло на 02.06.2010 г., и
невъзможността му да представи доказателства за това, поради загубване на
документите, то ищецът е следвало да докаже чрез писмени доказателства, носещи
подписа на кредитополучателя, че след 02.06.2010 г. ответницата е извършвала
плащания по процесния договор за кредит. Счита, че ищцовото дружество не е представило
доказателства, за да обори презумпцията на чл. 110 от ЗЗД, като установи, че не
е настъпила давността в полза на Ц.Б. по отношение на процесните суми. Оспорва
също извода на СРС, че по делото е установено надлежно обявена на ответника
предсрочна изискуемост, поддържайки че в уведомителното писмо са посочени
единствено месечните вноски, дължими за периода от 14.04.2011 г. до 21.06.2012
г., а не както е заявено в исковата молба от 15.04.2011 г. до 15.05.2015 г.
включително. Счита, че дори и да се приеме, че задължението по кредита не е
погасено изцяло и същото е дължимо, то предсрочната изискуемост на задължението
по договора е настъпила през месец ноември 2010 г., тъй като в договора съществувала
клауза (т. 10.1), предвиждаща автоматична предсрочна изискуемост на вземането
при просрочие над 150 дни. Сочи още, че по делото не било установено, че Ц.К. П.е
усвоила сумите от 4235,74 лв. и 355,03 лв. В тази връзка излага съображения, че
въпреки установеното в ССчЕ, че Ц. П.е изтеглила в брой сумата от 1200,00 лв.,
а със сумата от 4235,74 лв. е погасила задължение по стар кредит, и сумата от
355,03 лв. е преведена, е останало неясно по чия инициатива и по кой кредит е
преведена сумата от 4 235.74 лв., както и сумата от 355.03 лв. на кого и на
какво основание е преведена. Оспорва и извода на СРС, че клаузите на чл. 4.1, 4.3,
4.7, 4.8, 5.8 от Договора за кредит от 29.04.2008 г., както и клаузите на чл.
1.2 и чл. 1.3 от Анекс №1 от 22.07.2009 г. към него, не били неравноправни. Възразява,
че заключението на приетата в първоинстанционното производство първоначална и
допълнителна ССчЕ са изготвени единствено въз основа на частни документи,
представени и изготвени от ищеца, които не са подписани от ответницата. Предвид
изложеното, поддържа, че по делото липсват доказателства, обосноваващи основателността
на исковите претенции. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените
искове – изцяло отхвърлени.
Въззиваемият-ищец „Р.(Б.)“ ЕАД оспорва
подадената въззивна жалба, по подробно изложени съображения и моли същата да
бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – изцяло потвърдено като правилно.
Сочи, че със заверяване банковата сметка на ответника, следва да се приеме, че
договорената по кредита сума е била предоставена на ищцата, като е ирелевантно
последващото ѝ разходване.
Първоинстанционното решение, в частта,
с която е отхвърлен главния иск за сумата от 50,52 лв., представляваща разлика
между присъдената главница от 4670,98 лв. и предявения размер от 4721,50 лв. не
е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Исковото
производство пред СРС е образувано след подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК от длъжника Ц.К.Б., срещу която, в полза на „Р.(Б.)“ ЕАД, е била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 04.04.2016 г. и изпълнителен лист от 05.04.2016 г., по ч. гр. дело №
540/2016 г., по описа на Районен съд - Ловеч, 5-ти гр. състав.
Материалноправната
легитимация относно заявените претенции ищецът извежда с твърдения, че между банката
и Ц.К.Б. като кредитополучател, е съществувало валидно облигационно правоотношение
по Договор за кредит, сключен на 29.04.2008 г., по силата на който „Р.(Б.)“ ЕАД
е предоставило кредит за потребителски нужди в размер на сумата от 5865,25 лв.
срещу задължението ѝ да върне заема на месечни вноски, включващи
съответната част от главницата и възнаградителната лихва.
С отговора
на исковата молба, както и с молба от 17.05.2017 г., ответницата изрично е
признала наличието на подписан между страните договор за кредит и получаване на
заемната сума, които обстоятелства са отделени за безспорни с доклада по
делото, по който страните не са възразили. Следва да се отбележи, че наличието
на тези факти се установява и от представения към исковата молба договор за
кредит от 29.04.2008 г., както и от приетата пред СРС първоначална и
допълнителна ССчЕ, според която сметката на ответницата е била заверена със сумата
от 5865,25 лв. Ето защо и оплакванията на ищцата във въззивната жалба, че по
делото не било установено предоставянето на кредита, са неоснователни. Нещо
повече, тези възражения са в противоречие със защитната теза на длъжника, че е
погасил всички задължения по кредита на 02.06.2010 г., от което изявление е
изводимо, че в действителност Ц.К.Б. е получила договорената сума. По отношение
на твърдението ѝ за пълно погасяване на кредита, ответницата, чиято е и
доказателствената тежест, не е ангажирала никакви доказателства, още повече че
наличие на непогасени задължения се установява от приетата пред СРС
първоначална ССчЕ. Неоснователно се явява и оспорването на самото заключение с
доводи за изготвянето му единствено въз основа на документи, представени от
банката, които не са подписани от длъжника. По делото не се установява
счетоводството на банката да е водено нередовно, а въззивникът не е посочил
конкретни неточности в експертизата, които да са обусловено от обстоятелството,
че вещото лице е работило единствено по представени от ищеца документи. Положителният
факт на погасяване на дълга изцяло или частно, е в доказателствена тежест на
ответницата и при неустановяването му, съдът следва да приеме за доказани
твърденията на банката за дължимост на претендираните суми, съобразявайки и
заключението на вещото лице, както и правилно е процедирал СРС.
При
твърдения за изцяло погасяване на дълга и тяхното недоказване, ирелевантно за
основателността на предявените искове е оплакването във въззивната жалба, че
ищецът не бил установил, че след твърдяната от ответника дата на издължаване на
кредита (02.06.2010 г.), са постъпвали плащания. Такива последващи погашения са
единствено в интерес на длъжника, тъй като водят до намаляване на дълга му,
което е съобразено и отразено в изготвените ССчЕ.
По отношение
на второто оплакване във ВЖ, касаещо увудомяването за предсрочната изискуемост
на кредита, следва да се отбележи, че след депозирането на въззивната жалба е
постановено ТР № 8/02.04.2019 г., по тълк. д. 8/2017 г., на ОСГТК на ВКС,
което е задължително за органите на съдебната власт – чл. 130, ал. 2 ЗСВ, и в което е прието, че предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор
за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските
с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК. Даденото разрешение, съотнесено с обстоятелството, че съобразно чл. 3
от Анекс №1/29.04.2008 г. към договора за кредит, страните по делото са
предвидили, че крайният срок за погасяване на кредита е 15.06.2018 г., прави
неотносими към дължимостта на главницата и възнаградителната лихва, на релевираните
от въззивника оплаквания за ненадлежното му уведомяване за обявената предсрочна
изискуемост. Отделно от това, видно от приложеното по делото уведомление от
банката до кредитополучателя, получено лично от последния на 03.06.2015 г.,
волята на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е надлежно
сведено до знанието на Ц.Б. и доколкото са били налице останалите обективни
предпоставки – непогасяване на падежиралите вноски след 15.04.2011 г. (в този
смисъл е т. 2 от първоначалната ССчЕ), то и следва да се приеме, че от
03.06.2015 г. вземането по кредита е изцяло предсрочно изискуемо. Извод в
обратен смисъл не следва от твърдението на ответницата, че в уведомителното
писмо са посочени единствено месечните вноски, дължими за периода от 14.04.2011
г. до 21.06.2012 г., а не както е заявено в исковата молба от 15.04.2011 г. до
15.05.2015 г. Както се посочи, релевантно за преценката на настъпилата предсрочна
изискуемост в случая е наличието на непогасени задължения на кредитополучателя
и уведомяването на последния за волята на банката да направи вземането изцяло
изискуемо, които предпоставки са доказани по делото.
Неоснователни
са и оплакванията в жалбата за неравноправност на клаузите на чл. 4.1, 4.3,
4.7, 4.8, 5.8 от Договора за кредит от 29.04.2008 г., както и клаузите на чл.
1.2 и чл. 1.3 от Анекс №1 от 22.07.2009 г. към него. В чл. 143, т. 1-19 от ЗЗП
са предвидени различни хипотези, при които е налице неравноправност на клаузи
от потребителски договор, какъвто безспорно се явява сключеният от ищцата
договор за кредит. Изброяването не е изчерпателно, като според чл. 143 ЗЗП
преценката се извършва относно това дали уговорката е във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Следва да се отбележи, че преценката за неравноправност на клаузата на чл. 5.8
от договора за кредит е неотносима към предмета на настоящия спор, тъй като тя касае
предсрочно погасяване на суми по кредита, каквото не се установява по делото.
По отношение
на останалите клаузи, настоящият състав изцяло споделя мотивите на СРС, че
клаузите установяват едностранно увеличаване на лихвения процент, при неясни
критерии. С оглед конкретиката на настоящото дело обаче процесните клаузи не се
явяват неравноправни, тъй като изменението на лихвения процент не е довело до
вреда за потребителя. Според таблицата към т. 3 от първоначалната ССчЕ
лихвеният процент по кредита, от сключването му до 15.09.2008 г., е бил
съобразно договорените 7,35 %, а след този момент, до подписване на анекс №1 от
22.07.2009 г., е увеличен на 8,10 % и на 9,10 %. С подписване на Анекс №1 ответницата
се е съгласила с новия размер на стойността на банковия ресурс от 8 %, който е
един от двата компонента при формирането на лихвения процент, уговорен в преамбюла
на анекса. Прибавен към втората компонента, представляваща фиксирана надбавка
от 1,1 пункта, лихвеният процент по кредита е бил определен между страните в размер
на 9,10 %, с който е олихвявана главницата до 15.12.2010 г. Следва да се отбележи,
че от датата на сключването на анекс 1 увеличението на лихвата, в сравнение с
първоначалния договорен размер, не е извършено едностранно, а по взаимно
съгласие на страните, тъй като самият кредитополучател е изразил изрична воля
за това. Считано от 15.01.2011 г. банката едностранно е намалила така договорения
лихвен процент на 8,60 %, а от 15.07.2012 г. – на 4,60%.
Според допълнителната
ССчЕ, при приложените от банката лихвени проценти, към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК - 04.04.2016 г., задълженията за договорна лихва,
дължима за периода от 31.03.2013 г. до 12.06.2015 г., възлизат на 302,17 лв., а
за наказателна лихва, за периода от 31.03.2013 г. до 30.03.2016 г., - в размер
на 651,13 лв.. За същите периоди, съгласно условията на първоначалния договор
(при лихвен процент 7,35 %) и наказателна лихва в размер на законната лихва, договорната
лихва се равнява на 441,30 лв., а наказателна лихва - 664,47 лв. Видно от
заключението, едностранното изменение на лихвения процент от страна на банката
е довело до натрупване на по-нисък размер на договорната и наказателната лихва,
спрямо първоначално уговорените условия, дори при приложението на наказателна
лихва в размер на законната лихва, при което не може да се приеме, че
потребителят е бил увреден, респективно визираните клаузи са неравноправни.
Извод, че положението на кредитополучателя не е било влошено, е заключението по
т. 2 и т. 19 от първоначалната ССчЕ, според което общият дълг към датата на подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК, формиран от непогасени главница, възнаградителни
и наказателни лихви, съобразно първоначалните условия по кредита, е в размер на
6946,90 лв., а според определяните от банката лихвени проценти, се равнява на
6630,99 лв., т.е. същият е в по-нисък размер.
Предвид
изложеното, настоящият състав намира за обосновани изводите на СРС за възникнало
между страните по делото валидно облигационно правоотношение по Договор за
банков кредит от 29.04.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 22.07.2009
г., както и че договорената сума от 5865,25 лв. е предоставена на ответницата, и
последната не е погасила възникналите задължения в посочените в решението
размери, а именно: 4670,98 лв. - главница; 301,07 лв.- възнаградителна
лихва за периода от 31.03.2013 г. до 12.06.2015 г.; 603 лв. - неустойка за
забава за периода от 31.03.2013 г. до 30.03.2016 г.
Поддържаното
във въззивната жалба възражение за настъпила погасителна давност по отношение
на претендираните вземания, се явява също неоснователно. По изложените по-горе
съображения, предсрочната изискуемост на кредита е настъпила с получаване на
уведомлението лично от длъжника на 03.06.2015 г. Доколкото при договора за
кредит е налице неделимо плащане, договореното му връщане на погасителни вноски
не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания, поради което приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД
по отношение на главницата. Давността е прекъсната с подаване на Заявлението по
чл. 417 ГПК на 04.04.2016 г., поради което по давност биха се погасили всички
вземания за главницата, които са станали изискуеми преди 04.04.2011 г. Видно
обаче от заключението на първоначалната ССчЕ, най-рано падежиралата вноска,
която включва част от неиздължената по кредита главница, е с дата 15.05.2011 г.,
поради което не е настъпила предвидената петгодишна погасителна давност.
По отношение
на възнаградителната лихва, претендирана за периода от 31.03.2013 г. до
12.06.2015 г., която на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се погасява с
изтичането на тригодишна давност, съдът съобрази, че месечните вноски се
заплащат на 15-то число на месеца. Ето защо и дължимата възнаградителна лихва
за м. април 2013 г. става изискуема на 15.04.2013 г., поради което депозираното
на заявлението по чл. 417 ГПК на 04.04.2016 г. е преди изтичане на давността и
вземането не е погасено. По аналогични съображения, претенцията за неустойка за
забава за периода от 31.03.2013 г. до 30.03.2016 г., също не се явява погасена
по давност.
С оглед на
обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд достига, съответстват
на правните съждения на първата инстанция, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната
жалба да се остави без уважение.
При този
изход на спора, на въззиваемия-ответник следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от 100 лв., предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
С оглед на
цената на всеки един от предявените обективно кумулативно съединени искове,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1, вр., чл. 69, т. 1 от ГПК
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
379951 от 05.04.2018 г., постановено по гр. дело № 53074/2016 г., по описа на
СРС, 79 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Ц.К.Б.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. П.П., да
заплати на „Р.(Б.)“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
БЦ „Е. ****“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, за сумата от 100,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО в
необжалваната част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: