Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 11.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети февруари през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7586 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.04.2020г.,
постановено по гр.д. № 60425/2018г. на СРС, ГО, 63 състав, са уважени предявените пасивно субективно съединени
искове от „Т.С.” ЕАД, както следва: срещу Н.М.Д. – иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане на
сумата от 749, 72 лева, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за топлоснабдяван
имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, жк „******, абонатен номер
051919, за периода от 01.06.2015г. до 30.04.2016г.,
ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното и изплащане и за сумата от 8, 63 лева – главница за цена
за услугата дялово разпределение за периода от 01.06.2015г. до 30.04.2016г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, и срещу В.М.А. – иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане на
сумата от 236, 44 лева, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за топлоснабдяван
имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София, жк „******, абонатен номер
051919, за периода от 01.06.2015г. до 30.04.2016г.,
ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане и за сумата от 2, 87 лева – главница за цена
за услугата дялово разпределение за периода от 01.06.2015г. до 30.04.2016г.,
ведно със законната лихва върху тази сума. Предявените срещу Н.Д. искове за
главница са отхвърлени до пълните им предявени размери съответно от 1 182, 21
лева - за доставена топлинна енергия, и от 14, 39 лева – за цена на услугата
дялово разпределение.
Със същото
решение са отхвърлени предявените срещу ответниците искове с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от общо 349, 50 лева – обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия, начислена за периода от 15.09.2015г. до 03.08.2018г. и за сумата от 4,
17 лева лихва за забава върху главницата за дялово разпределение.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Н.М.Д. и В.М.А., в която са релевирани
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че решението е недопустимо,
тъй като исковата молба е подадена срещу ненадлежни ответници, доколкото същите
не са страни по твърдяното спорно материално правоотношение. Освен това исковете
били предявени срещу ответниците в качеството им на законни наследници на М.С.,
който е бил жив към датата на подаване на исковата молба. Това обстоятелство
според жалбоподателите опорочава съдебния процес и постановеното съдебно
решение. Развити са подробни съображения, че клиент и страна по доставката на
топлинна енергия за исковия период е единствено М.С.. Облигационното
правоотношение било възникнало между ищеца и посоченото лице М.С., което се
установявало и от издадените фактури на името на същия. Ето защо считат, че не
са налице основания за ангажиране на тяхната отговорност. В условията на
евентуалност са развити съображения за неправилност на решението, тъй като
предявените искове били недоказани по основание и размер, тъй като не били
представени издадените за исковия период фактури. Считат решението за необосновано,
доколкото първоинстанционният съд не е разгледал всички релевирани от
ответниците възражения, включително и това за погасяване на част от вземането
по давност. Оспорват се изводите на приетите в първоинстанционното производство
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза по съображения, че са
изготвени без да се вземат предвид относими за правилното решаване на спора
документи, респективно – че част от изводите са направени въз основа на частни
документи, своевременно оспорени от ответниците. По тези съображения е
направено искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо, а в
условията на евентуалност – за неговата отмяна и постановяване на друго
решение, с което предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната страна – “Т.С.” ЕАД оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
Привлеченото на страната на ищеца трето лице-помагач –
„Т.” ООД, не изразява становище по жалбата.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно използването
от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на
топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответниците са потребители на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължат заплащане на доставената в имота топлинна енергия съобразно правата им в
съсобствеността, като стойността на задължението е определено в съответствие с кредитираното
заключение на съдебно-техническата експертиза.
На първо място следва да се посочи, че релевираните
оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част
са неоснователни.
Процесуалната легитимация на страните като абсолютна
процесуална предпоставка за съществуването и упражняването на право на иск се
извежда от изложените в исковата молба фактически твърдения за правопораждащия
претенцията юридически факт. Процесуалната легитимация на двете страни следва
от правното твърдение на ищеца, обусловена е от заявената от ищеца
принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от
ищеца право. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна
страна той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с
исковата молба. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение
на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на
въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на
правото и кой е носител на правното задължение. Съответствието между
процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество,
който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и
допустимостта на иска.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от изложените в исковата молба безпротиворечиви твърдения се налага
извод, че ответниците са надлежно процесуално легитимирани страни. Ищецът
излага обстоятелства за съществуващо между страните облигационно правоотношение
по доставка на топлинна енергия в конкретен имот, по което ответниците са
неизправна страна – не са изпълнили задължението си да заплатят потребената в
имота топлинна енергия. Преценката дали ищецът има качеството на кредитор по
спорните вземания, съответно – дали ответникът е задължено лице по твърдяната
облигация, включително дали между страните е съществувала описаната в исковата
молба правна връзка, източник на предявеното вземане, следва да се извърши с
акта по същество на спора. В този смисъл всички доводи на въззивниците за
недопустимост на предявения иск, обосновани с твърдението за несъществуване на
договорно правоотношение със соченото в исковата молба съдържание на правата и
задълженията на страните, са относими към преценка на материалната легитимация
на страните. Същите не касаят процесуалните предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск.
Настоящият съдебен състав приема, че ищцовото
дружество се легитимира като кредитор по спорните вземания по следните
съображения:
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува
одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в
сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ /в относимата към процесния случай редакция - ДВ, бр. 54 от 2010 г., в сила от 16.07.2010 г./ всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите
си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик
или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е
задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна
енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото
дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ императивно установява кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като
меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване.
Между страните по делото не е спорно, а и това
обстоятелство се установява от представените по делото справки по реда на
Наредба № 14/18.11.2009г., че С.С.А. и М.А.С.са били съпрузи. С договор за
продажба на недвижим имот, съгласно Наредбата за продажба на жилища от
държавния жилищен фонд от 21.06.1972г., С.А. /със старо име С./ и М.С. са
придобили правото на собственост върху жилище, представлящо апартамент № ******,
находящо се в гр. София, жк “******. С.А.
е починала на 10.02.2014г. и е оставила за свои наследници по закон – М.А.С./съпруг/,
В.М.А. /дъщеря/ и Н.М.Д. /дъщеря/. По делото не е спорно обстоятелството, че
процесното жилище е било придобито от С.и М.С.и в условията на съпружеска
имуществена общност, прекратена при равни квоти със смъртта на С.С. /чл. 28 от СК/. След смъртта на С.С. и на
основание чл. 9, ал. 1 от ЗН права върху описаният недвижим имот притежавали
тримата й законни наследници – съпруг М.С., притежаващ ½ ид. част от
него като част от прекратената СИО, и 1/6 ид. част – по наследяване от
починалата си съпруга или общо 4/6 ид. части. Дъщерите В.А. и Н.Д. придобили по
наследствено правоприемство по 1/6 ид. част от имота.
С договор за дарение на
недвижим имот от 26.11.2014г., обективиран в нотариален акт № 141, дело № 558
от 2014г., М.А.С.е дарил на дъщеря си Н.М.Д. собствените си 4/6 ид. части от
правото на собственост върху процесния имот, като си е запазил правото на
ползване върху 4/6 ид. части от дарявания имот безвъзмездно и до края на живота
си. Видно от представения по делото акт за смърт М.А.С.е починал на
21.08.2019г., като не е спорно обстоятелството, че е оставил за свои наследници
– ответниците по делото, негови дъщери. Следователно по делото е установено, че
през исковия период ответниците са собственици на процесния имот при квоти –
1/6 ид. част за В.А. /за целия исков период/, 1/6 ид. част за Н.Д. за периода
до 26.11.2014г., а за периода от 26.11.2014г. до 30.04.2016г. – 5/6 ид. части
предвид извършеното дарение на 4/6 ид. части от недвижимия имот. Ето защо се налага извод, че ответниците имат
качеството на битов клиент съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./. Установено
е принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден
имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на
посочената по-горе законова разпоредба.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на
чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно
установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота – собственост или вещно право на ползване.
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите
правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато
обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като
обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие
/конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма
за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е
приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 от
ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа
на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.
Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без
наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до
топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са
потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с
доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява
придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството
дали и кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай /ответниците са съсобственици на имота за процесния период/
същата има само счетоводно значение и не може да дерогира законовата разпоредба
на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Законът по императивен ред приема, че договорът се
смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в
облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това
лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект. Без значение са предвидените в Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр.
София правила във връзка с промяната на собствеността върху топлоснабдявания имот
и предвидените задължения на стария собственик за уведомяване за настъпилите
изменения на обстоятелствата. И това е така, тъй като както вече бе посочено
по-горе, чрез императивни правни норми са установени страните по договорите за
доставка на топлинна енергия в хипотеза на договор, сключен при Общи условия,
като купувачите са само собствениците и ползвателите на имота въз основа на
учредено вещно право на ползване, респективно лицата, които изрично са изявили
воля за сключване на договор за доставка на топлинна енергия. С оглед
изложеното възраженията на ответниците относно пасивната материална
легитимация, основани на факта, че трето за спора лице е посочено като
получател на услугата в издадените фактури, е неотносимо към предмета на спора.
Както бе посочено, с договор за дарение от
26.11.2014г. М.С. е дарил на дъщеря си Н.Д. собствените си 4/6 ид. части от правото на собственост върху процесния
имот, като си е запазил правото на ползване върху 4/6 ид. части от дарявания
имот безвъзмездно и до края на живота си. Като носител на ограничено
вещно право на ползване върху 4/6 ид. част от недвижимия имот, за който не е
спорно, че е топлофициран /същият се намира в сграда – етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа/, дарителят М.С. има качеството на
клиент на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ. Обстоятелството, че ответникът Н.Д. е титуляр на 4/6 ид. части правото на собственост върху отопляемия
обект /носител на т.нар. „гола собственост”/ е ирелевантно за конкретната му
материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове за стойността на
доставената топлинна енергия до посочения размер, доколкото именно носителят на
вещното право на ползване упражнява правомощието да владее и ползва имота,
съответно е задължен за разноските, свързани с ползването му /чл. 57 от ЗС/. Не
се установява за процесния период правото на ползване да е прекратено или
конкретно да е упражнявано от лице, различно от ползвателя. Вещното право на
ползване е прекратено със смъртта на лицето на 21.08.2019г., която е настъпила
след исковия период.
С оглед изложеното се налага извод, че ответниците са
страни в облигационното правоотношение с ищцовото дружество по доставка на
топлинна енергия /съответно – отговорността за заплащане на стойността на
потребената топлинна енергия е съобразно притежаваните от тях квоти от
съсобствеността върху имота/. Страна по договора за доставка е бил и М.С. в качеството му на вещен ползвател на 4/6
ид. части от имота, а след неговата смърт отговорността за неплатените
задължения по договора съразмерно на притежаваната идеална част от правото на
ползване, преминава върху законните му наследници /ответници по делото/ при равни квоти /т.е. по ½
част от 4/6 части, или всяка от ответниците отговаря в качеството на наследник
на М.С. за по 4/12 от задължението му за неплатена стойност на топлинна
енергия/. При съобразяване и на притежаваната от ищците на самостоятелно
основание идеална част от правото на собственост върху жилището, се налага
извод, че всяка една от тях отговаря до размер на ½ част от натрупаните
за процесния период задължения към ищцовото дружество.
Въпросът дали ответникът реално е ползвал топлинна
енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на жилище в
топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те остават
такива дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл. 153,
ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и
компетентно, че делът на ответника за отопление на имота, за сградна инсталация и битово горещо
водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба. Технологичните разходи
за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка на
топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия, постъпило в
сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция
топломер, който е преминал на периодични метрологични проверки за техническа
годност и е бил годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията
на Закона за измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване,
предвиждащи задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи
топломери трябва да се извършва през две години/. Въз основа на този извод на
вещото лице, съдът приема за неоснователни релевираните от ответника оспорвания,
че количеството на топлинната енергия не е било измерено коректно, че липсват
доказателства за реално доставеното количество топлинна енергия в имота, че не
са приложени изискванията на ЗЕ във връзка с дяловото разпределение. В
заключението е посочено още, че начислените суми за процесния период са в
съответствие с действащите за исковия период нормативни актове – Наредба №
16-334/06.04.2007г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия. Сумите
за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една изравнителна сметка.
За процесния период в имота е имало монтирани 3 отоплителни тела и съответно 3
броя разпределители, както и 1 брой водомер, чиито показания са отчитани от
фирмата за дялово разпределение. Количеството топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, била определяна въз основа на пълния отопляем обем на имота
по проект и в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334/2007г. за
топлоснабдяването, като същата е определена съобразно действащите за периода
норми и ограничения. С оглед изложеното се налага извод, че ищецът е установил
по реда на пълното и главно доказване, че е начислена реално потребената
топлинна енергия. Въз основа
на съдебно-техническата експертиза се установява още, че ответникът е давал
достъп до уредите за индивидуално разпределение за отчет за процесните
отоплителни периоди, че отчетите са редовно извършвани и начисляванията при
изравняванията са въз основа на реално отчетено количество топлинна енергия
съгласно дяловото разпределение. Неоснователни са доводите, че изводите на вещото лице
се основават единствено на едностранно съставени от ищеца документи. Напротив,
по делото са приети като писмени доказателства изготвените от фирмата за дялово
разпределение изравнителни сметки за потребената топлинна енергия в процесния
имот, които не са оспорени от ответниците. В същите са посочени резултати от
изравняването за исковия период. Неоспорени са и приложените талони за отчети
на уреди за дялово разпределение за процесния период, които са подписани от
абоната без забележки. В този смисъл наведените от жалбоподателите възражения
за неизвършено отчитане на реално доставената и потребена топлинна енергия в
имота са неоснователни.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания, като начислените на ответника суми съответстват на
действително дължимите.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че ответниците дължат на
ищцовото дружество заплащане на присъдената с решението на СРС сума за главница.
Противно на доводите на жалбоподателите количеството на реално потребената
топлинна енергия е установена от заключението на съдебно-техническата
експертиза, а неговата стойност от съдебно-счетоводната експертиза. Общият
размер на неплатеното задължение за исковия период с включени изравнителни
сметки /т.е. стойността на реално потребената топлинна енергия/ възлиза на посочената
в заключението на техническата експертиза сума – 1 499, 45 лева, а задължението
на всяка една от ответниците е в размер на приетата за установена от
първоинстанционния съд сума, в правилно приложение на правилото на
диспозитивното начало в гражданския процес.
Правилни са и изводите на СРС, че
релевираното от ответниците възражение за погасителна давност е преклудирано,
поради което за съда не е съществувало правомощие да се произнася по същото. За
да стигне до този извод въззивният съд съобрази следното:
Съгласно
чл. 131 от ГПК, възраженията на ответника срещу предявения иск и фактите, на които те се
основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба. С
изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи
и правоотлагащи възражения, се преклудират, и не могат да бъдат въведени
по-късно в производството пред първоинстанционния съд, освен ако пропускът се
дължи на особени непредвидени обстоятелства – чл. 133 от ГПК. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане
на срока за отговор се отнася и за възраженията за погасителна давност. Същите
се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се
основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността
се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл. 84 ЗС/. Възражение за придобивна и
погасителна давност могат да се въведат след изтичане на срока за отговор,
включително и за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради
нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на
участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви в
преклузивния за това срок пред първата инстанция, каквито твърдения в случая не
са направени /така т. 4 от
задължителните разяснения на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълкувателно дело №
1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая възражението за погасяване на
част от вземането по давност е релевирано от ответниците за първи път в хода на
устните състезания по делото пред първоинстанционния съд, поради което същото е
преклудирано и не подлежи на разглеждане.
По предявените искове за цена за услугата дялово
разпределение:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите
по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани
в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение
на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
В случая въззивният съд приема, че
услугата дялово разпределение е била реално извършена за имота на
ответниците, поради което претенцията за заплащането й е установена в своето
основание, а по отношение на нейната стойност следва да се кредитира
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което размерът на
дължимата цена за предоставената услуга за исковия период е в общ размер на 17,
27 лева.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77477
от 27.04.2020г., постановено по
гр.дело № 60425/2018г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Н.М.Д., ЕГН **********,*** и В.М.А.,
ЕГН **********,***, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК **********, седалище и
адрес на управление *** Б, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Т." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.