Р Е Ш Е Н И Е
№ 2264
Гр. Пловдив, 09.12.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен
съд – Пловдив, XXI касационен
състав, в публично съдебно заседание на осемнадесет ноември две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ХАРИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ВЕЛИЧКА ГЕОРГИЕВА
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и с
участието на прокурора Петър Петров, като разгледа докладваното от
съдия Ангелов К.А.Д. № 1902 по описа на съда за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.208 и сл. от
Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.285 ал.1 изр. второ
от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС, ДВ бр.
100/ 2019 г., в сила от 01.01.2020 г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията", срещу Решение № 819 от 27.04.2020 г.,
постановено по адм. дело № 3071/2018г. по описа на Административен съд –
Пловдив.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
/ГД „ИН“/ обжалва решението в частта му, с която е уважен предявения иск по
чл.284 ал.1 от ЗИНЗС за обезщетяване на причинени неимуществени вреди в размер
на 1 500.00 лв. В жалбата се съдържат оплаквания за постановяване на
решението в тази му част в нарушение и при неправилно приложение на материалния
закон и за неговата необоснованост - касационни основания по чл.209 т.3 от АПК.
Жалбоподателят поддържа, че при постановяване на решението си, съдът не
есъобразил действителната фактическа обстановка, установените по делото
обстоятелства, както и обективната истина, които са от съществено значение за
разрешаване на спора. Счита, че не е преценена доказателствена тежест и предвид
краткотрайният престой на Л. в ареста, следва да се приеме, че кумулативното
въздействие на условията там не е годно да доведе до сочените в решението на първоинстанционния съд резултати – увреждане
на психическото здраве и уонване на човешкото му достойнство. Касаторът счита
също така, че липсват предпоставките, за да се ангажира отговорността на
държавата в лицето на ГД „ИН“, тъй като липсват доказателства за обявяване на
бездействието на ответника да незаконно. Иска се отмяна на решението поради
неправилност и необоснованост.
С молба вх. №16636/10.10.2020 г. от
адв. Георги Георгиев, служебен защитник на М.Р.Л., оспорва жалбата и моли съда
да потвърди първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно.
Представляващият Окръжна прокуратура – Пловдив
прокурор е на становище, че решението е правилно и законосъобразно, поради
което следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав на съда, след като
обсъди събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателя касационни
основания, доводите и становищата на страните и като извърши, на основание
чл.218 ал.2 от АПК, служебна проверка на валидността, допустимостта и
съответствието на обжалваното съдебно решение с материалния закон, намира за
установено следното:
Касационната жалба е подадена в законово установения
срок, от надлежна страни, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната
от него част и е процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството пред Административен съд
– Пловдив се е развило по реда на чл.203 и следв. от АПК във връзка с чл.285
ал.1 от ЗИНЗС по исковата молба на М.Р.Л., против Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията", с която е предявен иск за присъждане на
сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и
1 000 лв. имуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат от
незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията в ареста гр. Пловдив
за периода 08.06.2018 г. – 21.11.2018 г. Съгласно изложеното в исковата молба
незаконосъобразната административна дейност, на която се основавала исковата
претенция, се изразявала в неосигуряване на задържаното лице на минимално
необходимите санитарно-хигиенни и битови условия - недостатъчна свободна
жилищна площ, липса на постоянен достъп до светлина, вода, санитарен възел,
липса на проветрение, недобро хигиенно
състояние на спални принадлежности, липса на условия за двигателна активност,
недостатъчен престой на открито, нарушен график на посещения. Вредите,
обезщетение за които ищецът е претендирал, се изразявали в претърпени
емоционални страдания, неудобства и унижение. Това що се отнася до
неимуществените вреди. По отношение на имуществените такива, твърди, че представляват
стойността на хранителни продукти, закупени от магазина на затвора, които са се
развалили поради високите температури в килията.
Предвид обстоятелствата, изложени в исковата молба,
становищата и исканията на страните, в хода на делото, след приложението на
чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора
доказателства и е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на
установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните, е направил
своите правни изводи. Формирането на същите е въз основа на задълбочен анализ
на събраните по делото, както писмени, така и гласни доказателства, като всяка
една от претенциите на Л. е подробно обсъдена в доказателствената съвкупност,
като съдът се е съобразил изцяло, както със субективните фактори, така и с
обективните такива.
С обжалваното решение Главна дирекция "Изпълнение
на наказанията" гр. София, е осъдена да заплати на М.Р.Л. сумата от 1 500
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
незаконосъобразни бездействия на администрацията на Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията" по неосигуряване на достатъчна жилищна площ, липса на
достатъчно удобства за ползване на мебелите в килията с оглед храненето на
задържания, недостатъчно проветрение и охлаждане на килията, липса на
достатъчно осветление в санитарното помещение, недобра хигиена на постелъчен
инвентар, недостатъчни условия за двигателна активност за периода 08.06.2018 г.
- 21.11.2018 г., като е отхвърлен предявеният от М.Л. иск срещу ГД
"Изпълнение на наказанията" за горницата над сумата 1 500 лв. до
претендираните 6 000лв., като обезщетение за вреди от нарушение на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, като неоснователен и недоказан. За да постанови този резултат съдът е
приел, че в периода 08.06.2018 г. - 21.11.2018 г., ищецът е претърпял
неимуществени вреди, в резултат на преживяно нечовешко и унизително отношение
по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, произтичащо от условията за изтърпяване на
наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” в Ареста – Пловди. С
оглед на което искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от неосигуряване
на достатъчна жилищна площ, липса на достатъчно удобства за ползване на
мебелите в килията с оглед храненето на задържания, недостатъчно проветрение и
охлаждане на килията, липса на достатъчно осветление в санитарното помещение,
недобра хигиена на постелъчен инвентар, недостатъчни условия за двигателна
активност в ареста, е приет за доказан и основателен от гледна точка на
правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.284 ал.1
във връзка с чл.3 от ЗИНЗС, като при съобразяване изискването на чл.284 ал.2 от ЗИНЗС за определяне на кумулативния ефект върху лицето на установените в случая
условия, съдът е определил размера на дължимото се обезщетение, при прилагането
на чл.52 от ЗЗД, като такова от 1 500 лева. Отхвърлен е искът по отношение на
претендираните имуществени вреди в размер на 1 000 лв., като неоснователен
и недоказан.
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Предявеният от М.Л. иск е квалифициран като иск по чл.284
ал.1 от ЗИНЗС, съгласно която разпоредба, държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС,
т. е. на нарушения на забраната осъдените /респ. задържаните/ да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, вкл. за
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Следователно отговорността на държавата по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС възниква при
наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Допуснати от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; 2. Нарушението
на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от
свобода” или на мярка „задържане под стража”; 3. Претърпяна вреда /имуществена
и/или неимуществена/ и 4. Причинна връзка между допуснатите от специализираните
органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са
налице кумулативно - липсата на който и да е от елементите от
правопораждащия фактически състав за възникване правото на
обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира
отговорността на държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.
Въз основа на събраните доказателства и установената
по делото фактическа обстановка, правилен е изводът на съда, че са налице
законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения от М.Л.
иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия
при изпълнение на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” от
ищеца в периода 08.06.2018 г. - 21.11.2018 г. в Ареста гр. Пловдив. В мотивите
на съдебното решение са изложени подробни съображения кои факти, релевантни за
спора, са приети за установени и, съответно, кои аспекти на битовите и
санитарно-хигиенните условия, при които задържаното лице е било поставено за
времето на пребиваването му в Ареста гр. Пловдив, релевиращи нарушение на чл.3
от ЗИНЗС и нарушаване на забраната по чл.3 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи, са приети за доказани.
В чл.3 от ЕКПЧ е прокламирано, че никой не може да
бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Във
вътрешното законодателство на страната това основно право е регламентирано с
нормата на чл.3 ал.1 от ЗИНЗС, предвиждаща, че осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение, вкл. и да бъдат поставяни в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража /чл.3
ал.2 от ЗИНЗС/. На това право на лишените от свобода, респ. на задържаните
лица, съответства насрещното административно задължение, при изпълнение на
наказанието „лишаване от свобода” и на мярката „задържане под стража”, да бъдат
осигурени необходимите и достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве на осъдените и задържаните лица и зачитане на
правата и достойнството им /чл.2 т.3 от ЗИНЗС/.
Съдебната практика на Европейския съд по правата на
човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република
България, относно заявени нарушения на чл.3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в
местата за лишаване от свобода и задържането под стража, е установила общи
принципи и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение
на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006 г. по
делото Й. срещу България, Решение от 24.05.2007 г. по делото Н. срещу България,
Решение от 28.06.2007 г. по делото М. срещу България, Решение от 27.11.2008 г.
по делото С.К. срещу България, Решение от 08.07.2014 г. по делото Х. и Т. срещу
България, Решението на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Н. и други срещу
България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката
дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл.3 от ЕКПЧ. В контекста на тази съдебна практика, по
смисъла на чл.3 от ЕКПЧ, „безчовечно или унижаващо отношение” предполага
страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и
унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране или наказание. Съгласно
мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за лишаване от свобода могат
често да съдържат такъв елемент, като държавата трябва да осигури на лишеното
от свобода лице условия, които са съвместими с уважението към човешкото достойнство,
така, че начинът и методът на изпълнение на мярката не го подлагат на стрес и
трудности с интензивност, която надминава неизбежното ниво на страданието,
свързано със задържането и, че, като се имат предвид практическите нужди на
лишаването от свобода, здравето и доброто му състояние са адекватно осигурени.
Обосновано от гледна точка на доказателствата и
правилно от гледна точка на закона първоинстанционният съд е приел, че с оглед
на някои от условията, при които М.Л. е изтърпявал наложената му мярка за
неотклонение „задържане под стража” в Ареста гр. Пловдив за периода от 08.06.2018
г. до 21.11.2018 г., е налице допуснато от страна на специализираните органи по
изпълнение на наказанията нарушение на чл.3 ал.1 във връзка с ал.2 от ЗИНЗС.
Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти - на нормална
обитаема жилищна площ; на достатъчно проветрение и охлаждане на килията;
недобра хигиена на постелъчен инвентар е недостатъчна възможност за двигателна
активност; липса на достатъчно удобства за ползване на мебелите в килията с
оглед храненето на задържания и липсата на достатъчно осветление в санитарното
помещение, са обстоятелства, които в своята съвкупност и преценени с оглед
периода на престоя на М.Л., несъмнено водят до потискане, унижаване и
неблагоприятно засягане на личността. Изпълнението на наложената мярка за
неотклонение „задържане под стража” и статутът на задържаното лице при
пребиваването му в ареста, неминуемо водят до ограничения, но в случая
прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация
и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на
основни субективни права на Л.. С оглед обичайните правила за условия на живот,
съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което да не накърнява
човешкото достойнство, посочените по-горе аспекти на условията, при които е бил
поставен М.Л., релевират липса на осъществени елементарни хигиенни и битови
стандарти и предвид кумулативния им ефект, следва да бъдат квалифицирани като
унизително и нехуманно третиране по смисъла на чл.3 ал.1 във връзка с ал.2 от ЗИНЗС. Противно на твърдяното от касатора ГД „Изпълнение на наказанията”,
преценката дали е спазено изискването по чл.43 ал.4 от ЗИНЗС за минимална
жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода /задържано лице/, в
контекста на практиката на ЕСПЧ, следва да бъде извършена не въз основа на
общата площ на килиите, а на свободната жилищна площ, т. е. от площта, която не
е заета от легла, мебели и друг инвентар; още повече, че за трима задържани в
една килия, са предоставени две кръгли табуретки, трайно закрепени за пода. Необорени
от страна на касатора са и твърденията за лошото хигиенно състояние на спалните
принадлежности, както и останалите установени обстоятелства по състоянието на
килията недостатъчно свеж въздух и нормална вентилация, недостатъчно осветление
в сервизното помещение и пр. Всъщност в тази насока само бланкетно се посочва,
че: „ ... Килията е разполагала с постелъчен
инвентар – три легла, възглавници, одеяла и чаршафи. Помещението е оборудвано
със самостоятелна тоалетна и течаща вода. Спазени са всички изисквания на чл.20
от ППЗИНЗС“, като нищо не се сочи по отношение на констатираните от
първоинстанционния съд обстоятелства в тази насока.
Неоснователно е и възражението на касатора за
недоказаност настъпването на твърдените неимуществени вреди за ищеца М.Л. и
причинно-следствената им връзка с условията, при които последният е изтърпявал
мярката за неотклонение в Ареста гр. Пловдив. В контекста на компенсаторните
средства за защита, констатацията, че условията не отговарят на изискванията на
чл.3 от ЕКПЧ и, че е налице нарушение на чл.3 ал.1 във връзка с ал.2 от ЗИНЗС,
дава основание да се направи предположение, че същите са причинили
неимуществени вреди на задържаното лице /Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015г. по
делото "Н. и други срещу България", съгласно което, средствата за
защита трябва по-скоро да отразяват съществуването на тази презумпция, а не
присъждането на компенсация да зависи от умението на жалбоподателя да докаже
чрез доказателства наличието на неимуществени вреди под формата на емоционална
травма/. А и съгласно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, във връзка с
ангажирането на отговорността на държавата за вредите, причинени на задържаните
под стража лица от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното. В случая от страна на ГД „Изпълнение на
наказанията” презумпцията по чл.284 ал.5 от ЗИНЗС не е оборена.
При тази фактическа установеност изводът на съда, че
искът е доказан по основание, е законосъобразен. Условията, при което ищецът е
изтърпявал наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража”,
обуславят основателността на предявения иск по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС. На М.Л. са
причинени негативни преживявания, изразяващи се в унижаване на човешкото
достойнство, морални и физически страдания, вследствие на незаконосъобразни
бездействия на администрацията на ГДИН в нарушение изискванията на чл.3 ал.2 от ЗИНЗС. Тези негативни преживявания излизат извън прага на строгост по чл.3 от
ЕКПЧОС и поради това следва да бъдат възмездени с парично обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, размерът на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост.
Следователно, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените
неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на
засегнатите нематериалните блага и интереси, и при отчитане икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде
средство за неправомерно обогатяване. Ето защо, спазването на принципа на
справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди да бъде определен от съда с оглед на всички установени по
делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да бъде
съобразено и пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и
други срещу България", съгласно което при определянето на паричната
компенсация, като форма на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, могат
да служат принципите, изложени от ЕСПЧ в пилотното решение, а именно
фундаменталния характер на правото на всяко лице да не бъде подлагано на
нечовешко или унизително отношение, от една страна, а, от друга, времето, през
което лишеният от свобода е бил поставен в условия на нечовешко и унизително
отношение по смисъла на чл.3 от ЕКПЧОС, като най-важния фактор за оценка на
претърпените вреди. В този смисъл, неоснователно е твърдението на
касатора, кумулативното въздействие на условията в ареста, с оглед кратката
продължителност на престоя на Л. там не е годно да доведе до сочените в
решението на първоинстанционния съд резултати – увреждане на психическото и
физическото здраве и уронване на човешкото му достойноство.
Касационният състав на съда намира, че решаващият съд,
изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е
изтълкувал, както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС за характера
на увреждането, степента на причинените страдания и техния интензитет, както и
вредните последици, обичайни за лицата, поставени в такива условия. Отчитайки
обстоятелствата, съставляващи проявления на нарушението на чл.3 ал.1 във вр. с
ал.2 от ЗИНЗС; периодът, през който ищецът е бил поставен в условия унижаващи
човешкото достойнство; предвид характера и интензитета на породените страдания
и негативни преживявания, без конкретно увреждане на здравето /физическо или
психическо/, първоинстанционният съд обосновано и правилно е определил
обезщетението за претърпени неимуществени вреди като такова в размер на 1 500
лв.
С
оглед на изложените съображения съдът намира, че касационната жалба е
неоснователна. Не са налице твърдените касационни основания, поради което
обжалваното решение като валидно, допустимо, постановено в съответствие и при
правилно приложение на закона, следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл.221 ал.2 предл.
първо от АПК, Административен съд – Пловдив, XXI състав,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 819 от 27.04.2020 г., постановено по адм.
дело № 3071/2018г. по описа на Административен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: