Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седми
април две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. с. ИВАН КИРИМОВ
при участието
на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл.съдия Иван
Киримов в. гр. д. № 4540 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Софийски
районен съд срещу решение от 22.01.2020 г., постановено по гр.д. № 76220/2018
г. на СРС, I ГО, 31
състав, в частта в която е осъден да заплати на Р.К.И. сумата от 500 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, дължими вследствие на
нарушение на правото на разглеждане на гр.дело
№ 39801/2016 г. по описа на СРС, 27-ми състав в разумен срок, претърпени
в периода от 18.07.2016 г. до 30.11.2018 г. С решението исковата претенция е
отхвърлена за разликата над уважения размер от 500 лева до пълния предявен
размер от 4000 лева. Ответникът е осъден да заплати на Р.К.И. на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК сумата от 91,25 лева, представляваща сторени по делото
разноски съразмерно на уважената част от иска.
В жалбата са изложени доводи, че решението е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е
необосновано. Навежда се оплакване, че от събраните по делото доказателства не
може да се установи по еднозначен и безспорен начин, че твърдените от ищцата
вреди са настъпили вследствие от забавеното разглеждане от СРС, 27 състав на
гр.д. № 39801/2016 г. На следващо място сочи, че при формиране на изводите си
първоинстанционният съд необосновано не е взел предвид свръхнатовареността на
СРС като обстоятелство, което непреодолимо за самите съдебни състави води до
забавяне разглеждането на делата от отделните съдебни състави на СРС. Твърди и,
че присъденият размер на обезщетението от 500 лева е прекомерен и не е
съобразен с изискванията за справедливостта по аргумент от чл. 52 от ЗЗД. При
така изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено в
обжалваната част и искът изцяло отхвърлен, а при условията на евентуалност
претендира за намаляване на присъденото обезщетение. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ищцата Р.К.И. чрез адв. А.Г.. Изложени са съображения за
неоснователност на въззивната жалба. Намира за несъстоятелен довода на
ответника, че СРС е натоварен с разглеждането на много образувани съдебни дела.
Сочи, че съгласно практиката на ЕСПЧ държавата може да носи отговорност не само
за закъснение при разглеждане на отделен случай и производство, но и при отказ
да увеличи ресурсите в отговор на натрупването на дела или структурни
недостатъци в съдебната система, които предизвикват закъснения. Сочи, че ако не
е бил подаден настоящият иск по делото все още е можело да не бъдат предприети
никакви действия, доколкото такива са предприети едва след депозирането на
настоящата искова молба. Намерено е за неоснователно и последното оплакване във
въззивната жалба като се сочи, че присъдената сума е по-малка от минималната
работна заплата, а ищцата е търпяла вреди за повече от две години и половина
забавено производство и три години до произнасяне на решение по делото. Отправено е искане за потвърждаване на решението
в обжалваната част и присъждане на направените по делото разноски.
Страните не са заявили доказателствени искания.
Съдът, след
като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за
установено следното от фактическа
страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правна квалификация чл.
2б от ЗОДОВ.
По делото е представено гр. дело № 39801/2016 г.
по описа на СРС, 27 – ми състав /преразпределено на 175 състав с протокол от 13.08.2018
г. и посочена причина за преразпределение Заповед АС – 238/10.08.2018
г. на председателя на СРС/, от което се установява, че същото е образувано на 18.07.2016
г. по искова молба, подадена от Р.К.И. *** ЕАД, с която е предявен
отрицателен установителен иск за сумата от 2027,85 лева, представляваща
главница за цена топлинна енергия за периода от 01.01.2009 г. до 31.05.2016 г.,
за сумата от 40,19 лева, представляваща цена за услугата дялово разпределение
за периода от 01.05.2008 г. до 30.06.2011 г. за имот находящ се в гр. София,
ж.к. „*******, абонатен № 157712. На 24.11.2017 г. по делото е
постъпила молба от процесуалния представител на ищцата, в която е изложено, че
делото е на доклад и все още няма указания за заплащане на държавна такса.
Първото действие от страна на съда е разпореждане от 22.12.2018 г. ,
което са дадени указания на ищцата да представи документ за заплащане на
държавна такса в производството в размер на 131,11 лева. Ищцата е изпълнила
указанията с молба от 04.01.2019 г., като с разпореждане от 09.01.2019 г. съдът
е разпоредил препис от исковата молба да бъде изпратен на „Топлофикация София“
ЕАД – ответник. Постъпил е отговор на исковата молба от ответника на 14.02.2019
г. С определение от 06.03.2019 г. съдът е изготвил проект за доклад по делото и
е насрочил разглеждането му в открито съдебно заседание на 16.04.2019 г. С
молба от 15.03.2019 г. ищцата е направила частичен отказ от исковата претенция.
С определение от 27.03.2019 г. съдът е прекратил частично производството по
делото, поради така депозирани отказ. По делото е проведено едно съдебно
заседание на 16.04.2019 г. и съдът се е произнесъл с решение от 07.05.2019 г.,
с което е уважил предявения иск. Решението е влязло в сила на 31.05.2019 г.
По делото е разпитана свидетелката С.Д., съгласно
чиито показания ищцата завела дело срещу „Топлофикация София“ през 2016 г..
Отделно излага, че през месец август 2016 г. била със ищцата в с. Враня, близо
до Сандански, когато последната получила телефонно обаждане от „Топлофикация
София“ ЕАД. И. заявила на Д., че „Топлофикация пак ме притеснява“, като
съгласно показанията на Д., И. ѝ заявила, че откакто завела делото
непрекъснато я притесняват, поради което последната не могла да спи. Твърди, че
независимо, че делото приключило от „Топлофикация София“ ЕАД продължавали да
притесняват ищцата. Настоящата инстанция след преценка показанията на свидетеля
намира същите за правдиви и годен източник на информация по релевантните за
предмета на делото въпроси, поради което ще гради крайните си изводи въз основа
на тях.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Настоящият съдебен състав счита, че при разглеждането на
гр. д. № 39801/16 г. на СРС, 27 с-в е била допуснато неприемливо забавяне за периода от
датата на образуването на делото 18.07.2016 г. до датата на подаване на исковата
молба, с която е образувано настоящото дело – 30.11.2018 г.. Изключителната натовареност на съда не е основание за отхвърляне на иска,
тъй като държавата следва да създаде условия и организация, която да осигурява
разглеждането на делата в разумен срок.
От събраните гласни доказателства се установи,
че ищцата е претърпяла неимуществени вреди,
изразяващи се в стрес, притеснения и страдания от бездействието на съда и продължителността на делото. Следва да се
добави, че е налице съдебна практика на ВКС, която се споделя от настоящия
съдебен състав, че относно неимуществените вреди съгласно практиката на ЕСПЧ по
искове с правно основание чл. 2б ЗОДОВ
съществува презумпция, че неразумната продължителност на производството
причинява такива вреди, поради което не е необходимо ищецът да твърди изрично и
да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от
лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките
на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на
доверието му в държавността поради забавянето на делото /Р № 272/27.01.2020 г.,
IV ГО на ВКС по гр. д. № 924/19 г., постановено по чл. 290 ГПК/.
Настоящият съдебен състав счита, че размерът
на обезщетението за репариране на претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в преживян стрес, притеснение от изхода
на делото и страдания съгласно разпоредбата на чл.
52 ЗЗД следва да бъде определен в размер на 500 лв.. При определянето му съдът съобрази примерно изброените критерии
по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, както и други
факти от значение на правилното решаване на спора-предмета на производството и
обстоятелството, че същото не е сред тези, които се разглеждат по реда на глава
XXV от ГПК-Бързо производство; периода на необоснованата забава /около две години и
четири месеца/; обстоятелството, че делото
не се отличава с фактическа и правна сложност, нито с необходимост от събиране
на значителен обем от доказателства или призоваване на голям брой страни;
поведението на страните и на техните процесуални или законни представители;
възрастта на ищцата;
социално-икономическите условия в страната към относимия период, както и
значението на конкретното дело за ищцата, която
признава, че обажданията от „Топлофикация София“ ЕАД са продължили и след
приключване на производството по гр. дело № 39801/2016 г. по описа на СРС, 175
състав. В случая ищцата не е доказала да е претърпяла неимуществени вреди над обичайните такива, които да са в причинна връзка с
допуснатото забавяне по конкретното дело. Обезщетението за неимуществени вреди
следва да съответства на принципа за справедливост съгласно разпоредбата на чл.
52 ЗЗД и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
Поради
идентичност на крайните изводи на двете инстанции първоинстанционното решение
следва да бъде изцяло потвърдено.
По
разноските: С
оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат
разноски. Ищцата
по жалбата има право на разноски за въззивното производство и е заявила
претенция за присъждане на такива Представен е договор за правна защита и
съдействие, съгласно който ищцата е заплатила адвокатски хонорар в размер на
800 лева. По делото е направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК
от въззивника, което настоящата инстанция намира за основателно, като съобрази,
че делото не се отличава със съществена фактическа и правна сложност. При така
изложеното адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно
разпоредбата на чл. 7, ал.
2, т. 1 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА
АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ, в размер на
300 лева.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.01.2020 г.,
постановено по гр.д. № 76220/2018 г. на СРС, I ГО, 31
състав.
ОСЪЖДА Софийски районен съд, с адрес: гр. София,
бул. „********“ № **да заплати на Р.К.И., ЕГН **********, с адрес: *** сумата
от 300 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, представляваща сторени по делото
разноски.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.