РЕШЕНИЕ
№ 1845
*** 22.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430103362 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на от Н. Е. П., ЕГН **********, срещу ***, с
***, с които се иска да се прогласи нищожността на неустоечната клауза в чл. 6 .2 от ***,
поради противоречие със закона и неравноправност на клаузата и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10
лева, като частичен иск от 123.75лв., представляваща недължимо получена сума, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане. Ищецът твърди пълно заплащане от негова страна на сумите по договора..
Твърди се и нищожност на целия договор. В с.з на 24.11.2023г. искът с правно основание чл.
55, ал. 1, пр.1 ЗЗД е увеличен до размер от 138.75лв., представляващи сбор от 123.75лв.-
платена без основание неустойка и 15.00лв. такса.
Ответникът признава предявения иск за нищожност и моли да се постанови решение
при признание на иска. Твърди, че с поведението си не е станал причина за завеждане на
настоящите искове, поради което и моли да не се възлагат разноски в негова тежест.
Посочва, че не е имал претенции по отношение на процесното задължение, което не е било
търсено от ищеца, и последното не е било заплатено от него. Впоследствие, едва в първото
по делото съд.заседание заявява, че всъщност не спори, че сумата е платена, но реално не е
претендирал това плащане. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското
1
възнаграждение на ищеца.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и
разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Страните не спорят, а и се установява, че между тях е сключен Д*** по силата на който на
ищеца е предоставена сума в размер от 300 лева, с фиксиран ГЛП от 40,05 и ГПР от 47,51 %.
В чл. 6 т.1 от Договора, е посочено, че заемателят се задължава в срок от три дена след
усвояване на заема да предостави обезпечение по ОУ – поръчител и банкова гаранция, а в
тчл. 6 т. 2 е посочено, че при неизпълнение на това задължение, той дължи неустойка в
размер от 123,75 лв. ОУ и тарифа, в която да е посочено задължение за заплащане на такси
по делото не са представени. От изготвената по делото ССчЕ се установява, че на ищеца е
начислена неустойка по договора в размер на 123.75 лева, такса 15.00лв. и същите са
заплатени на 20.06.2022г., заедно с главницата и уговорената лихва.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
Както вече беше посочено, страните не спорят, а и се установява, че между тях е
сключен Д*** по който е начислена и заплатена такса в размер на 15.00 лева и неустойка по
договора в размер на 123.75 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
По предявения иск с правно основание чл.26 ЗЗД по отношение на неустойката
по кредита: Съдът счита за нищожна клаузата по договора в чл. 6, в който е уговорено, че
заемателят дължи плащане на неустойка при непредставяне на поръчителство и то при вече
сключен и изпълнен от страна на кредитора договор в размер на 123.75 лева, поради
нейната неравноправност. Неустойката е във фиксиран размер и в случая е над 1/3 от
размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между неустойката и
заетата от заемодателя сума. Съгласно чл. 143 ал. 2, т. 10 ЗЗП, неравноправни са клаузи,
които налагат на потребителя приемането им, с които той не е имал възможност да се
запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е посочено, че
неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ищецът не доказва, а
и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на неустойка в предвидения
2
в договора размер. Съдът намира, че така предвидената клауза има неравноправен характер
и по смисъла на чл. 143 ал. 2, т. 5 ЗЗП - задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, както и с
нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е
извършена конкретна услуга, тази неустойка, представлява и скрит разход по договора за
кредит, уговорена е като дължимост, възникваща едва след отпускането и усвояването на
кредита. Изискванията за предоставяне на някое от изброените обезпечение и краткият срок,
в който следва да бъде изпълнено задължението, са практически неосъществими за
потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в
сравнително нисък размер. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната
усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва или поръчители, които да
бъдат одобрени от кредитора в този кратък срок. При това положение е видно, че
кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като „неустойка“.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД: Както се посочи по-горе,
клаузата за неустойка в процесния договор за паричен заем е недействителна, а нищожното
правно основание се приравнява на липса на основание. Оттам платена без основание се
явява платената от ищеца сума от 123.75 лева. Без основание се явява и платената сума от
15.00лв., вероятно същата е начислена по Тарифа на кредитора, каквато обаче по делото не е
представена. Касае се реално за неустойка, дължима при забава на изпълнението за
заплащане на текущите задължения по кредита, а не плащане на разходи по събиране на
вземането. С определяне на такива плащания в тарифа, по същество се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана със случаите на забава на длъжника. Такива уговорки нямат за цел да
покриват разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, тъй като са уговорени като
твърдо определени суми в зависимост от размера на кредита. Няма как кредиторът
предварително да знае каква ще е стойността на платената сума за телефонни разговори и
писма за проведените опити да бъде събрана сумата по кредита. Плащането на тези две суми
– такса и неустойка, е извършено от ищеца при начална липса на основание, предвид
гореизложеното, поради което недължимо платените суми за неустойка и разходи, подлежат
на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Ответната страна не установи
наличието на валидно правно основание, по силата на което да е настъпило имущественото
разместване. Ето защо, предявеният осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, е
основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 138.75 лв. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
3
14.06.2023 г. до окончателното й плащане.
При този изход на спора, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски от 250.90лв. - за д. т. и депозит за изготвяне на съдебна
експертиза, за които е представен списък за разноски по чл. 80 от ГПК. Независимо от
твърдението, че е налице признание на иска и на това основание ответникът не следва да
заплаща разноски на ищеца, фактическата обстановка по делото не отговаря на
предпоставките на чл. 78 ал. 2 от ГПК. Налице е уговорено договорно задължение, което
ищецът е изпълнил, и при вече заведен иск кредиторът се съгласява, че клаузата за
експресно разглеждсане е нищожна, както твърди неговият длъжник. При това положение
не може да се приеме, че поведението на кредитора не е дало повод за завеждане на делото.
Напротив – той е приел плащането, а преди това го е и уговорил изрично. При вторият иск
поведението на ответника е същото – той първоначално отрича плащане, едва впоследствие
– при изготвена експертиза, констатирала плащането, уточнява, че е платено, но всъщност
не е търсил плащането и не е притеснявал длъжника да го плати. Това поведение също не
отговаря на изискването за признание на иска, водещо до освобождаване от разноски,
поради което такива се дължат на ищеца.
В рамките на настоящото производство, на ищеца, на по-късен етап от делото, е
предоставена втора безплатна правна услуга от различен от първоначалния адвокат /ЕАД
„М.“/, като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение
при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. При определяне размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази разясненията възприети в Решения
на Съда на ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16,
Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO),
които са задължителни и за националните съдилища, и в които е направен общия извод, че
националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване
"би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101,
параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за потребителя на
адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството, която при
неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на адвокатския
хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът намира, че това води до
нарушаване основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията му да
прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на
сторените разноски / в този смисъл е и практиката, обективирана в Определение
4
№1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/. Настоящият съдебен
състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не следва да зачита посочения
в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на адвокатско възнаграждение. Затова при
определяне на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид и посоченото в Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, а именно дали конкретните
условия за прилагането НМРАВ действително отговарят на легитимни цели и дали така
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели. Критериите и целите, които следва да съобрази са:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата,
справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от
разноските на противната страна, направени за защита по делото. В разглеждания случай
адв. М. предоставя безплатна правна помощ на ищеца на по-късен етап от делото, поради
което същият не е не е изготвил писмена искова молба, не е ангажирал писмени
доказателствени средства, и разглеждането на делото е приключило в рамките на три
открити съдебни заседание. Процесуалният представител на ищеца не се е явил за
насрочените съдебни заседание, не е ангажирал доказателства за реализиран допълнителен
разход по повод предоставената защита, а единствено е подал писмени становища за
съдебните заседание. Производството по делото не се характеризира с особена правна и
фактическа сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание.
Съобразявайки тези факти, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100.00 лв. с включено ДДС, за всеки
един от предявените искове, или общо 200.00 лева, които ответникът следва да заплати на
***.
Предвид горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД, ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.6 от Д*** с
която се начислява неустойка на сключения между Н. Е. П., ЕГН ********** и ***, с ***,
със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от Н.П., договор за заем, поради
противоречие със закона – чл. 143 ал. 2 т. 5 и т. 10 от ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, ***, с *** със седалище и адрес на
управление в ***, представлявано от Н.П., ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН ********** от
*** сумата от 138.75лв. / сбор от 123.75лв.- платена без основание неустойка и 15.00лв.
такса/, ведно със законната лихва от 14.06.2023г. до окончателното изплащане,
представляваща недължимо платена такса за експресно разглеждане по Д*** сключен
5
между страните по делото.
ОСЪЖДА ***, с *** със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от
Н.П., ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН ********** от *** разноски в размер на 250.90 лева,
на основание чл.78, ал.1 ГПК
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78 ал. 1 ГПК, ***, с *** със седалище и адрес на управление в
***, представлявано от Н.П., да заплати на ***, ***, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА,
сумата от общо 200.00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на ищеца безплатно процесуално представителство и правна помощ в
настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен срок от
връчването му на страните, с въззивна жалба.
Присъдените суми на ищеца могат да бъдат заплатени по банков път по банкова
сметка на ищеца с ***
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски районен съд пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6