Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 26. 06. 2018 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД,
Наказателно отделение, ІІ въззивен състав, в публично заседание на втори април
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАН КОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. С.
МИЛЕВ
2. АНЕЛИЯ Щ.
при
участието на секретаря Димитрина Димитрова, като разгледа докладваното от съдия
Щ. в.н.ч.х.д. № 867 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на Глава XXI от НПК.
С присъда от 31. 05. 2016 г,
постановена по н.ч.х.д. № 6242/15 г. на СРС, НО, 12 състав, подсъдимият Н.А.Б.
е бил признат за виновен в това, че на 02. 11. 2014 г. около 22.30 часа в гр.
София нанесъл удари по тялото на С.Б.С., с което му причинил лека телесна
повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, извън случаите по чл. 128 и
чл. 129 от НК – престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК, поради което и на
основание чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил
административно наказание „Глоба“ в размер на 1 000 лева. Подсъдимият е
бил осъден да заплати на тъжителя сумата от 1 000 лева на основание чл.
45, ал. 1 от ЗЗД, платима ведно със законната лихва, считано от 02. 11. 2014 г.
до окончателното изплащане на сумата, като гражданският иск е бил отхвърлен
като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 8 000 лева. Н.Б.
е бил осъден на основание чл. 189, ал. 3 от НПК да заплати в полза на Държавата
и по сметка на СРС сумата от 50.00 лева, представляваща държавна такса върху
размера на уважената част от гражданския иск, както и 5.00 лева за служебното
издаване на изпълнителен лист.
Срещу тази присъда е депозирана
въззивна жалба от подсъдимия Н.Б., чрез защитника му адвокат Б.Ч.. С нея и с
допълнението към нея се въвеждат оплаквания за необоснованост на присъдата на
СРС. Поддържа се, че обвинението се е основало на оскъдни доказателства, както
и че деянието на Б. е извършено в условията на неизбежна отбрана, тъй като е
използвал сила, след като е бил нападнат от С.С..
Постъпила е и жалба от повереника на тъжителя С.С. –
адвокат С., с която се атакува присъдата на СРС в частта й, в която е отхвърлен
гражданския иск до пълния му размер.
По реда на чл. 327 от НПК въззивният
съд допусна изслушването на комплексна медицинска и психиатрично-психологическа
експертиза относно медико-биологичния характер на уврежданията, причинени на
пострадалия С. и на подсъдимия Б., както и възможността последният да е
действал при условията на физиологичен афект.
В проведеното публично съдебно
заседание пред въззивния съд повереникът на тъжителя оспорва жалбата на
подсъдимия и пледира присъдата на СРС да бъде отменена само в обжалваната от
него отхвърлителна за гражданския иск част и вместо това той да бъде уважен
изцяло. Изтъкна, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, тъй като по делото
са събрани достатъчно еднопосочни доказателства, които установяват, че Б. е
причинил описаната в тъжбата лека телесна повреда, при това без да е бил
провокиран по никакъв начин от пострадалия. Акцентира на изключително агресивно
поведение на подсъдимия, което счита, че е продължило и след пристигането на
място на полицейски служители и именно на него основава искането си
гражданският иск да бъде уважен в неговата цялост, като сочи, че причинените
имуществени вреди се дължат не само на причинената телесна повреда, но и на
използваните словесни нападки и обиди.
Защитникът на подсъдимия моли
присъдата на СРС да бъде отменена изцяло и вместо това да бъде прекратено
наказателното производство срещу Н.Б.. Намира, че от събраните по делото
доказателства се установява, че в инкриминираната вечер тъжителят С. е блъсна
силно подсъдимия, ударил го е и го е натикал на парапета на стълбището, като се
е надвесил над него, за да го удари отново. При това положение подсъдимият се е
опитал да го отдръпне от себе си, като е възможно при това действие да го е
ударил. Поддържа, че се касае до частен битов скандал, при който подсъдимият е
потърсил лично и съдействие от органите на полицията.
Подсъдимият Б. и тъжителят С. не
участваха в производството пред въззивния съд и не взеха лично становище по
подадените две въззивни жалби.
Въззивният съдебен състав, след като
се запозна с доводите на страните, както и събраните от СРС и СГС доказателства
и доказателствени средства, намери за установено следното:
Основавайки се на събраната в хода
на първоинстанционното следствие доказателствена съвкупност, включваща писмените
доказателства (съдебномедицинско удостоверение № С-313/2014 г., характеристики
на Н.А.Б. и справка за съдимост за същия, материалите по пр.пр.
№ 1087/15 г. по описа на СРП),
както и гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите М.Р.Б., Д.Б.Б.и М.Г.К., както и обясненията на подсъдимия Н.Б.,
Софийският районен съд е приел фактическа обстановка, която въззивният съд няма
основание да изменя съществено.
След самостоятелен анализ на
описаните доказателства и доказателствени средства, както и при съобразяване на
заключението на комплексната медицинска и психиатрично-психологическа
експертиза, изслушано в хода на въззивното съдебно следствие, този съдебен
състав от фактическа страна намери за установено следното:
Подсъдимият Н.А.Б. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, женен, неосъждан, със средно образование, работи
като технически сътрудник, живущ ***, с ЕГН **********. За него са събрани
положителни характеристични данни.
Към 02. 11. 2014 г. подсъдимият Н.Б.
и тъжителят С.С. ***, като подсъдимият живеел в
апартамент 80 на третия етаж във входа, а тъжителят С. – на втория етаж в
апартамент 76. Отношенията помежду им били напрегнати, тъй като в продължение
на дълги години Б. имал оплаквания от силен шум, който С. вдигал в жилището си,
с което нарушавал спокойствието на живущите в блока.
На посочената дата около 22.30 часа
подсъдимият Б. отново в продължително време чувал прекомерен шум от жилището на
С., което се намирало на етажа под неговия. Затова и решил да слезе долу и да
помоли С. да го преустанови. Когато той излязъл от апартамента си, съпругата му
– свидетелката М.Б., и общото им дете се намирали в жилището, като вече си били
легнали, но също чували викове от апартамента на С. и Б.разбрала, че съпругът й слиза на долния
етаж, за да разговаря със съседа им. Преди това, в течението на вечерта,
подсъдимият Б. бил изпил една бира.
Когато Б. позвънил на входната врата
на апартамента на С., последният му отворил и подсъдимият му казал, че трябва
да спре да вдига шум. Тогава тъжителят го блъснал с ръце назад, при което Б.
залитнал и се опрял в парапета на стълбището. Тъжителят започнал да се
приближава към него, когато Б. се върнал обратно към С. и му нанесъл няколко
силни удара с ръка в областта на лицето, главата и торса. При това му причинил
мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана по лявата
вежда, кръвонасядания по лицето и контузия на гръдния кош от дясно.
След нанасянето на тези удари Б. се
върнал в жилището си, откъдето позвънил на тел. 112 и направил оплакване за
нарушаване на нощната тишина от страна на С.С.. На
място малко по-късно пристигнали свидетелите Д.Б.и М.К.– полицаи в 04 РУ-СДВР.
Двамата съставили, съответно на С. и на Б., протоколи за полицейско
предупреждение на основание чл. 56 от ЗМВР, с които предупредили всяко от
лицата да не влиза във физическа саморазправа с другия, всички спорни въпроси
помежду си да решават по законоустановения ред и да спазват законите на РБ.
Подсъдимият Б. отказал да подпише протокола, адресиран за него. По искане на
пострадалия С. полицейските служители повикали на място екип на „Бърза помощ“.
На следващия ден С.С. бил освидетелстван от доц. д-р Н. Станчев, специалист по
съдебна медицина. Резултатите от обективните находки по лицето, главата и
тялото на С. лекарят отразил в СМУ № С-313/2014 г. Също на следващия ден
сутринта подсъдимият Б. разказал на съпругата си събитията от предходната нощ и
й показал охлузвания на ръката си и на десния си крак.
Тази
фактическа обстановка в голяма степен съвпада с възприетата от контролирания
съд. При анализа на доказателствения материал
настоящият състав следва да посочи, че основните източници на информация за
събитията във вечерта на 02. 11. 2014 г. са обясненията на подсъдимия Б. и
показанията на неговата съпруга. Няма каквото и да било основание тези гласни
доказателствени средства да не бъдат кредитирани, включително и само отчасти. И
това се дължи на факта, че по делото не са събрани каквито и да било
доказателства, които да оборват твърденията на подсъдимия и свидетеля Б.,
въпреки проведеното пълно и обективно следствие от двете инстанции. Техните изявления,
от друга страна, не страдат и от вътрешна противоречивост или житейска
нелогичност, каквато е открил СРС. Посочените като противоречия части от
показанията на Б.са напълно незначителни и по съществото си не изключват
възможността да се направи категоричен извод, че тя е възприела разказа на
съпруга си за случилото се в утрото на деня, следващ инкриминирания, и че
основната част от показанията й имат характера на производно доказателствено
средство. В този смисъл думите й имат значение преди всичко да послужат за
проверка на обясненията на Б. и в този ред на мисли те не ги опровергават,
напротив – подкрепят ги и установяват, че обясненията не са били подготвени
нарочно, за да обслужат интересите на подсъдимия в процеса, а вярно отразяват действителността, още
повече че съдържат самопризнание за използваната от подсъдимия сила спрямо
пострадалия. В частта относно установените увреждания по ръката и крака на Б.
показанията на съпругата му имат пряко доказателствено значение.
При това положение,
съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в наказателния
процес, не съществува правна възможност за съда да не даде вяра на обясненията
на подсъдимия, включително в частта им относно предхождащото нанасянето на
ударите от негова страна поведение на пострадалия С.. Така, въпреки двоякия
характер на обясненията като източник на доказателства и средство за защита, в
случая те следва да се приемат като достоверни в тяхната цялост. Писмените
доказателства, посочени от СРС – СМУ и протоколи за полицейско предупреждение
категорично нямат пряко отношение към авторството на деянието, за да се
използват като аргумент за оборване на годността на обясненията. Факт е, че при
посещението си на адреса след инцидента, двамата полицейски служители Б.и К.са
съставили протоколи за полицейско предупреждение както срещу С., така и срещу Б..
Тяхното съдържание обаче е напълно идентично за всяко от двете лица, поради
което не би могло обосновано да се твърди, че от тях се установяват
доказателства за конкретното поведение на тъжителя и на подсъдимия. Поради това
и е неуместно съпоставянето на протоколите с обясненията на подсъдимия за
детайлите относно използваната сила от страна на тъжителя.
Изненадващ е направеният
извод в мотивите на СРС, че обясненията на подсъдимия и показанията на неговата
съпруга не могат да бъдат възприети в частта им, която се отнася до
провокативното поведение на С. и установените увреждания по подсъдимия, като
вместо това следва да се кредитира версията, изложена в тъжбата. Без да се
излагат подробни съображения в тази насока, въззивният съд единствено ще
отбележи, че съдържанието на тъжбата очертава предмета на делото, свързан с
твърденията на тъжителя за фактите около твърдяното престъпление, но не е и не
може да бъде, подобно на обвинителния акт, източник на доказателствена
информация. Затова и тази версия не може да бъде съпоставяна със събраните
доказателства и, респективно, кредитирана за тяхна сметка и на нея не могат да
се базират каквито и да било фактически констатации от страна на решаващия съд.
Същото се отнася до съдържанието на писмения отговор срещу тъжбата и
пледоарията на защитника, които също не бива да се ползват като източник на
доказателства и да се ценят като потвърждаващи или оборващи обясненията, дадени
от подсъдимия пред съда в хода на следствието.
Що
се отнася до вече споменатите показания на полицейските служители Д.Б.и М.К.,
то техният принос към предмета на делото е пренебрежимо малък, тъй като не са
възпроизвели пред съда каквито и да било конкретни факти, свързани с
инкриминирания случай, а единствено са потвърдили авторството на съставените от
тях протоколи за полицейско предупреждение. Затова и няма причина те да се
обсъждат детайлно при изграждането на фактическата обстановка.
Съдебномедицинското
удостоверение носи непосредствена информация относно обективните находки,
установени по тялото на пострадалия тъжител, и установява вида, локацията и
характеристиките на телесните му увреждания. В заключителната му част СМУ е
подкрепено от заключението на изслушаната пред въззивния съд комплексна СМППЕ,
която съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвена,
включително с допълненията, направени от експертите при разпита им в съдебното
заседание.
При
тези факти се налага извод, че подсъдимият Н.Б. е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, за което е
бил предаден на съд.
От
обективна страна около 22.30 часа на 02. 11. 2014 г. той е нанесъл няколко
удара с ръката си в областта на главата, лицето и торса на пострадалия С.С.. Заради тези удари по посочените части от тялото на
тъжителя са били установени следните увреждания – мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана по лявата вежда, кръвонасядания по
лицето и контузия на гръдния кош от дясно. Те са довели до временно
разстройство на здравето на С.С., което не е било в
нито един момент опасно за живота му. Недвусмислена е пряката
причинно-следствена връзка между активните действия на подсъдимия и
установените увреждания на С., тъй като, ако първият не беше удрял пострадалия,
безспорно здравето му нямаше да бъде увредено по посочения начин. Освен, че СМУ
и СМППЕ са категорични, че тези увреждания могат да бъдат причинени чрез удари
с ръка в съответните части на тялото на тъжителя, по делото няма събрани дори индиции, че от момента на нанасянето на ударите от страна
на Б. до момента на освидетелстването на С. се е намесил външен фактор, който
да е допринесъл изцяло или частично за констатирания от съдебния медик
вредоносен за здравето на С. резултат.
Авторството
на деянието се установява от обясненията на подсъдимия и показанията на
неговата съпруга, като те – от гледна точка на механизма за причиняване на
телесна повреда, са подкрепени от СМУ и заключението на СМППЕ. Доколкото
обясненията, съдържащи и самопризнание, не са единственият доказателствен
източник, на който се базира осъдителната присъда на СРС, то и не е налице нарушение
на забраната по чл. 116, ал. 1 от НПК.
От
субективна страна деянието е осъществено от подсъдимия при форма на вината пряк
умисъл. Той е съзнавал, че нанася неколкократни удари по главата, лицето и
торса на пострадалия С., разбирал е, че тяхната последователност и избраната от
него сила са от естество обективно да увредят телесния интегритет на тъжителя,
но въпреки това е предприел описаното поведение точно с целта да увреди
здравето на С..
При
преценката си дали да сподели извода на СРС, че се касае до извършено умишлено
престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК или са налице основания за изключване на
наказателната отговорност на Б. или преквалификация на престъплението в
по-леко, въззивния съд взе предвид, освен доказателствата, събрани от районния
съд, и заключението на комплексната СМППЕ. На първо място трябва да бъде
посочено, че в случая не се касае до хипотеза на неизбежна отбрана по смисъла
на чл. 12 от НК, тъй като подсъдимият е нанесъл удари спрямо пострадалия след
като противоправното нападение на последния спрямо
него е било преустановено. Това е така, тъй като С. е ударил Б., заради което
подсъдимият физически се е отдалечил от нападателя, залитайки към парапета на
стълбището. След това обаче, пострадалият не е предприел поведение спрямо
подсъдимия, с което да индикира продължаваща
непосредствена опасност за Б.. Последният обаче се е върнал обратно към С. и
тогава му е нанесъл няколкото удара, за които
признава.
Не
се касае и до случай на реторсия, предвиден в чл.
130, ал. 3 от НК. Както посочиха вещите лица в разпита си в хода на въззивното
следствие, ако се възприемат показанията на свидетелката Б., че по ръката и
крака на подсъдимия е имало охлузвания, то те биха представлявали лека телесна
повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК, свързана само с болка и страдание
за него, така че причинената от подсъдимия спрямо С. в отговор телесна повреда
по чл. 130, ал. 1 от НК не обуславя приложение на института на реторсията, доколкото се касае до телесни повреди от
различен вид.
Накрая,
не може да става и дума за наличие на физиологичен афект с оглед преценката за
извършено по-леко престъпление по чл. 132, т. 3, вр.
чл. 130, ал. 1 от НК. Както е посочено в съобразителната част на комплексната
експертиза от психиатъра и психолога, участвали в изготвянето й, подсъдимият е
действал под влияние на негативни емоции, предизвикани от шума в дома на съседа
му, но не и в специфичното емоционално състояние, което представлява
физиологичният афект. Той е възприел ситуацията в детайли и я възпроизвежда
пред съда в нейната динамика и хронологичен ред. При възприетата фактическа
обстановка, свързана с блъскане от пострадалия и – едва след съприкосновението
с парапета на стълбищата, нанасяне на удари спрямо С., вещите лица са
категорични, че за Б. е имало достатъчно време да се разреди афективното напрежение и ударите не са били непосредствен
отговор на евентуална необичайна и неочаквана провокация от страна на
пострадалия. Допълнителен аргумент, изтъкнат от експертите и възприет от
въззивния съд, е и фактът, че след нанасянето на ударите подсъдимият е успял да
затвори вратата на жилището на пострадалия и да се обади на тел. 112, след
което да посрещне полицейските служители.
При
това положение следва да се приеме, че подсъдимият Н.Б. е извършил
престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, за което е обвинен.
Индивидуализирайки
наказанието на Б., районният съд правилно е отчел наличието на всички
материални предпоставки на чл. 78а от НК за освобождаване от наказателна
отговорност на подсъдимия с налагане на административно наказание. Определен е
минималният размер на глобата от 1 000 лева и, доколкото липсва съответна
жалба от тъжителя в насока за увеличаването й, е безпредметно въззивният съд да
излага съображения относно установените смекчаващи и отегчаващи отговорността
на подсъдимия обстоятелства и тяхното съотношение.
Проверяваната
присъда е законосъобразна и в частта й за произнасянето по гражданския иск.
Предявеният такъв с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е за сумата от
8 000 лева, а определеното от СРС обезщетение за неимуществени вреди
възлиза на 1 000 лева. Искът е доказан по основание, доколкото подсъдимият
Б. е извършил престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК, на което се базира
имуществената претенция спрямо него. Определеното от районния съд обезщетение и
според въззивния съд адекватно ще послужи за обезвреда
на пострадалия с оглед реалната степен на увреждане на здравето му. Конкретното
деяние, както и причинените вреди, не се отличават по никакъв начин с особено висока степен на обществена
опасност спрямо обикновените случаи не телесна повреда, водеща до разстройство
на здравето, неопасно за живота на пострадалия. Действията на подсъдимия,
изразени в нанасянето на няколко удара, не са способствали за твърдените от
повереника на тъжителя тежки последици за С., такъв характер няма и
продължаващо агресивно поведение на подсъдимия, още по-малко използването на
обидни думи и закани, които нито са доказани, нито са изначално въведени в
тъжбата като основание за гражданския иск. Тъжителят не се е възползвал от
възможността да ангажира доказателства относно продължителността или
интензивността на неблагоприятните последици за себе си от телесната повреда,
поради което и напълно съответна е преценката на първоинстанционния съд, че
справедливото обезщетение за пострадалия възлиза на 1 000 лева, а за
разликата до 8 000 лева гражданският иск се явява неоснователен и правилно
е бил отхвърлен. Главницата от 1 000 лева се дължи за плащане ведно със
законната лихва, считано от 02. 11. 2014 г., както е поискал гражданският ищец,
в който смисъл е и произнасянето на СРС.
С
оглед изхода на делото, контролираната инстанция законосъобразно е възложила на
подсъдимия да плати на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в полза на Държавата и
по сметка на СРС сумата от 50.00 лева като държавна такса върху уважения размер
на гражданския иск и 5.00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист. Към
тези задължения за разноски на подсъдимия въззивният съд следва да добави и
сумата от 690 лева, изплатени от СГС разноски за възнаграждения на вещите лица,
участвали в изготвянето на комплексната СМППЕ.
В
заключение, при извършената на основание чл. 314, ал. 1, вр.
чл. 313 от НПК цялостна служебна проверка
на
правилността на атакуваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи нейната отмяна или
изменение, поради което прие, че следва
тя бъде потвърдена, а двете жалби – да бъдат оставени без уважение, като
неоснователни.
Мотивиран от горното и на основание чл. 334, т. 6, вр.
чл. 338 от НПК, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 31. 05. 2016 г., постановена от СРС, НО, 12 състав, по н.ч.х.д. № 6242/15 г.
ОСЪЖДА подсъдимия
Н.А.Б., със снета по делото самоличност, да заплати на основание чл. 189, ал. 3
от НПК в полза на Държавата и по сметка на Софийския градски съд сумата от
690.00 (шестстотин и деветдесет) лева, направени разноски за възнаграждения на
вещи лица.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.