РЕШЕНИЕ
№ 549
гр. Бургас, 07.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20222100500367 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на жалба
на ЕТ „МАСР – Мурад Мухамед“ – ищец в първоинстанционното производство, срещу
Решение №53/11.01.22г., по гр. дело №5926/2021 год., по описа на Районен съд Бургас,
с което: е отхвърлен иска на въззивника против Т. Ч. Х., *** гражданин, роден на
********** година, Булстат **********, с адрес по регистър Булстат: ***, за
установяване дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК №260050/27.08.2020 г. и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист от 28.08.2020 г. по ч.гр.д. № 2332/2020 г. по описа на Бургаския районен съд, а
именно: сумата от 1091. 02 евро - главница, представляваща частично предявена сума
от дължимата годишна такса от 1545.60 евро /с ДДС/ за 2020 година, за поддръжка и
управление по сключен между страните договор от 31.03.2017 г. за поддръжка на
апартамент № ***, с нотариална заверка на подписи с рег. № 1730/31.03.2017 г. на
помощник –нотариус Имухан Хюсеин при нотариус Симеон Илиев с рег. №699 в
регистъра на Нотариалната камара, ведно със законната лихва върху главницата от 1
091. 02 евро, считано от датата на предявяване на заявлението на 21.05.2020 г.
Въззивникът излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение и претендира отмяната му, с постановяване на въззивно
решение, с което искът да бъде уважен. На първо място въззивникът счита, че съдът в
производството по чл.422 ГПК не следва да извършва проверка за противоречие на
претенцията на добрите нрави, предвид това, че такава проверка е била направена от
съда в заповедното производство и е преминала и въззивен контрол за
законосъобразност – излага съображения.
На второ място въззивникът оспорва извода на БРС за противоречие на
закона на клаузите в договора, с което се нарушава принципа на свобода на
договарянето. Според въззивника, противоречие на закона е налице тогава, когато
договорът противоречи на правовия ред в държавата. В случая се касае не за договор за
управление, а за договор за поддръжка и то на някои общи части в комплекс
1
„Панорама бей“ – ненаименован договор, съдържащ елементи на договор за изработка,
който не е забранен от закона и който съдържа елементи, които не се регулират от
нормите на ЗУЕС.
Извършва анализ на договора, за да се обоснове извод, че същият не касае
управлението на общите части, а само тяхната поддръжка и в тази връзка с позоваване
на нормата на чл.48, ал.6 ЗУЕС се аргументира тезата, че не е налице противоречие на
закона етажните собственици да сключат договори, с които да възложат на трето лице
да извършва действия по почистване и др., без с това да задължава останалите етажни
собственици или да препятства решенията на общото събрание на етажната
собственост в тази насока - излага подробни съображения по темата. Счита, че с
процесния договор не се създават органи за управление на етажната собственост,
различни от посочените в закона и оспорва изводите на БРС в тази връзка.
Въззивникът излага съображения, че в договора е уговорена цена за услуга,
уговорена свободно от страните, а не е налице такса. Оспорва се извода на съда, че
размерът е прекомерен, като анализира понятието „прекомерност“, за да обоснове
извод, че в случая не е налице база, с която да се извърши сравнение, за да се направи
извод за прекомерност; оспорва се извода на съда, че този размер прекомерен, предвид
това, че се възлага за заплащане само на тези, които са сключили договори, а
задължението за заплащане следва да се възложи на всички етажни собственици.
Въззивникът е извършил значителна по обем работа, за която му се следва заплащане
на ,говореното възнаграждение. Според въззивника договорът не препятства етажните
собственици да вземат решение по чл.51 ЗУЕС, досежно таксата за управление и
поддържане на общите части. Позовава се на съдебна практика и извършва анализ на
практиката на съдилищата по идентични казуси.
Въззиваемият - ответник Т. Ч. Х., чрез процесуален представител
адв.Шейков представя в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната
жалба. В него въззиваемата страна излага съображения за потвърждаване на
решението. Въззиваемият споделя изводите на съда относно приложимост на чл.1
ЗУЕС по отношение на процесния казус, императивния характер на нормите на закона,
в т.ч. и на чл.2, ал.1 ЗУЕС и липсата на възможност за заобикаляне нормите на закона и
разграничаване на различните видове общи части, респ. – договаряне поддръжката на
едни от тях по различен начин от тази на други. Според въззиваемия с процесния
договор са включени клаузи, които са от компетентността на общото събрание на
етажната собственост – извършва примерно посочване. Излага съображения за
императивния характер на нормите на ЗЕУС досежно реда на управление и поддръжка
на общите части, като в тази връзка намира, че договорът не може да бъде източник на
задължения за ответника досежно заплащане на разходи за поддръжка и управление. С
позоваване на съдебна практика въззиваемият счита, че договорът е нищожен, т.к.
неговите клаузи противоречат на императивните норми на ЗУЕС и не могат да бъдат
заместени от тях.
Според въззиваемия, проверката на заповедния съд не обвързва съда, който
разглежда спора по чл.422 ГПК.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена
в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, след като обсъди събраните по делото
доказателства, намира че първоинстанционния съд е установил релевантните за спора
факти и обстоятелства, досежно качеството на ответника на собственик на
самостоятелен обект в сграда – жилище – апартамент №***, с идентификатор
67800.8.52.1.3 в гр.Созопол, м. „Буджака“. Установил е сключен между страните на
31.03.2017г. договор за поддръжка на апартамент №*** и общите части на комплекса,
в който се намира този апартамент, срещу задължение за заплащане на парично
възнаграждение, което ответникът е изпълнявал до 2019г, като за календарната 2020г.
не е заплатил такова. За сумите, претендирани от ищеца е предявено заявление по
чл.417 ГПК и е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
№260050/27.08.2020 г. и въз основа на нея - изпълнителен лист от 28.08.2020 г. по
ч.гр.д. № 2332/2020 г. по описа на Бургаския районен съд. Поради това и на осн. чл.272
ГПК, въззивният съд споделя мотивите към решението в тази им част.
2
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, не установи съществуването на основания за
нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и
допустимо. След като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на
страните и като съобрази Закона намира, че първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено, при споделяне на мотивите
и в тази им част на осн. чл.272 ГПК.
В допълнение, по изложените в жалбата съображения следва да се каже:
Законът за управление на етажната собственост урежда специфични обществени
отношения и предвижда в тази връзка специфични форми на управление на общите
части – с Общо събрание на етажните собственици (ОСЕС) и чрез договор – чл.2.
Втората форма е предвидена по отношение на сгради в режим на етажна собственост,
построени в жилищен комплекс от затворен тип. За тези сгради законът предвижда
управлението да се осъществява по силата на договор, сключен между инвеститора и
собствениците на самостоятелни обекти. Макар да не е въведена изрична законова
забрана за „смесване“ или съчетаване на различните форми на управление, естеството
на обществените отношения, които законът регулира изключват такава възможност.
В настоящия случай на първо място, не се твърди и не се установява ищецът
да е инвеститор на сградата. На второ място не се установява същата да съставлява
жилищен комплекс от затворен тип. Това изключва възможността управлението и
поддръжката да се осъществяват по реда на чл.2 ЗУЕС, независимо от обстоятелството,
че между страните е сключен договор, който е изпълняван до 2019г.
Поради това редът за управление и поддържане на общите части на сградата
е чрез ОСЕС. Размерът на таксите за това следва да се определи по реда на чл.51
ЗУЕС, дори ако съобразно правомощията на ОСЕС, съгласно чл.17, ал.2, т.7 ЗУЕС
събранието вземе решение за възлагане на управлението и поддържането на външно за
собствеността лице. В т.см. и Решение № 122/06.11.2019г., постановено по т.д. №
1830/2018г. по описа на ВКС, І т.о., и Решение № 80/04.11.2021 г. по гр.д.№ 1213/2020
г. на ВКС, ІV ГО, според което са нищожни уговорки в договор по чл. 2 от ЗУЕС,
сключен от индивидуален собственик на обект в сграда в режим на етажна
собственост, която не е в жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на т. 3 от ДР
на ЗУЕС, по въпроси, уредени в чл. 51 от ЗУЕС, независимо дали договорът урежда и
други въпроси, извън изключителната компетентност на ОС на етажните собственици.
Нищожността е по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – противоречие с материалния закон.
Ето защо въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника,
че задълженията на ответника произтичат от сключения Договор за поддръжка и
управление на общите части на комплекса, на който е основана исковата претенция,
доколкото процесният комплекс не е такъв от затворен тип и по отношение на него
особеният режим по чл. 2 от ЗУЕС е неприложим, а управлението на общите части
следва да се осъществява по реда на чл. 1 ЗУЕС. По делото не се твърди и не се
установява да е налице взето решение от ОС на ЕС на комплекса относно
управлението на общите части, респ. за възлагане управлението и поддръжката им на
трето лице – ищеца. Извън казаното, от страна на ищеца в първоинстанционното
производство се посочва и обстоятелството, че сключеният договор не е такъв по
смисъла на чл. 2 от ЗУЕС.
Въззивният съд не споделя възраженията на въззивника, че между страните е
сключен обикновен облигационен договор, който не противоречи на закона и на
добрите нрави. Разпоредбите на ЗУЕС, определящи режима на управление на общите
части на етажната собственост имат императивен характер и е недопустимо тези
въпроси да се уреждат чрез писмен договор с отделен етажен собственик, когато
сградата не е в комплекс от затворен тип по смисъла на §1, т. 3 от ДР на ЗУЕС. В
допълнение следва да се каже: доколкото общите части са единни и неделими и не
може да се отграничи частта на всеки от етажните собственици в тях. Да се признае
правото на всеки етажен собственик самостоятелно да сключва договор за
поддържането и управлението им с избрано от него лице, би довело до създаване на
правен и физически хаос, до пълна неяснота по въпроса за правата и задълженията на
страните по различните договори, респ. за изпълнението или неизпълнението им.
Въззивният съд не споделя правната аналогия, която ищецът прави с
нормата на чл.48, ал.6 ЗУЕС, даваща право на етажният собственик за извърши без
3
решение на ОСЕС необходим ремонт на общите части. Възможността, която тази
норма предвижда, цели привеждане на сградата и общите части в съответствие с
техническите изисквания за пригодност, с оглед отстраняване на пречки и неудобства
за нормалното им ползване (§1, т.8 ДР ЗУЕС), докато поддържането на общите части е
дейност, насочена към запазването им в добро състояние (§1, т.13 ДРЗУЕС). За
последното се дължат такси по чл.51, за които, както вече стана дума се взема решение
от компетентността на ОСЕС.
Не могат да се споделят оплакванията на въззивника, че валидността на
процесния договор е преценена от заповедния съд, поради което исковия съд няма
правомощия да пререшава въпроса. Вярно е обратното – заповедният съд извършва
проверка от формална страна в едностранно производство, без участието на длъжника.
Подаването на възражение от последния задължава ищеца да предяви иск за
установяване на вземането си. Именно в исковото производство съдът следва да събере
доказателства и да извърши подробен анализ на валидността на правоотношението.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция намира иска за
неоснователен. Първоинстанционното решение, с което е отхвърлен, е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемия следва да се присъдят направените във въззивното
производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 600 лева.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №53/11.01.22г., по гр. дело №5926/2021 год., по
описа на Районен съд Бургас.
ОСЪЖДА ЕТ ,,Маср - Мурад Мохамед“, ЕИК ********* да заплати на Т. Ч.
Х., *** гражданин, роден на ********** година, Булстат *********, с адрес по
регистър Булстат: ***, СУМА, в размер на 600 лева, представляваща направените по
делото разноски пред настоящата инстанция.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
на осн. чл.280, ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4