Р Е Ш Е Н И Е №
260055
Гр. Пловдив, 29.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, трети граждански състав в публичното заседание
на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стела Дандарова
ЧЛЕНОВЕ: Вера Иванова
Катя
Пенчева
при секретаря Анна Стоянова, като
разгледа докладваното от съдията В. Иванова в.т.д. № 79 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение №
104, постановено на 15.08.2019 г. по т.д. 182/2018 г. на Окръжен съд – Хасково,
в неговите части, с които е признато за установено по отношение на Х.С.Й.
съществуването на вземанията на „Б.Д.“ЕАД-гр.С., за които е издадена заповед №
301 от 26.03.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 448 /
2013 г. на Районен съд – Димитровград, произтичащи
от договор за ипотечен кредит от 07.11.2008 год.,
включващи: 1. Вземане за главница в размер
на 3 450.32 евро, представляваща падежирали и неплатени вноски
за периода от 17.11.2008 год. до 17.07.2019 год. включително, ведно със
законната лихва, считано от 23.03.2013 год.; 2. Вземане
за изискуема договорна лихва за периода от 17.11.2008 год. до 22.03.2013 год.
включително в размер на 3 872.68 евро, както и е осъдена Х.С.Й. да
заплати на „Б.Д.“ЕАД-гр. С. сумата 717,08 лева – деловодни разноски, направени
в исковото производство, съразмерно на уважената част от иска, както и
сумата 567,36 лева – деловодни разноски, направени в заповедното
производство, съразмерно на уважената част от иска.
Жалбоподателката
Х.С.Й. моли по съображения, изложени във въззивната жалба от 3.10.2019 г.,
решението да бъде отменено като неправилно в обжалваните негови части, като
бъде отхвърлен изцяло като неоснователен предявеният срещу нея установителен
иск. Като ответница в производството пред окръжния съд оспорва иска като
неоснователен. По нейно искане във въззивното произвоство са събрани нови
писмени доказателства. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът
по жалбата „Б.Д.“ЕАД-гр. С. моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по
съображения, изложени в писмен отговор от 12.12.2019 г. Като ищец в
производството пред окръжния съд банката е предявила иск с правно основание чл.
124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК за признаване за
установено спрямо ответницата, че дължи на банката следните суми:
18 259,66 евро главница, договорна лихва 4 202,56 евро, начислена за
периода от 7.11.2008 г. до 22.03.2013 г., лихва за забава 1 438,84 лв.,
начислена за периода от 20.04.2012 г. до 22.03.2013 г., заемни такси 30 евро,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.03.2013 г., съдебни
разноски 1 854,10 лв. (включващи ДТ и юрисконсултско възнаграждение), за
които суми в полза на банката е издадена заповед № 301 от
26.03.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 448/2013 г. по
описа на Районен съд – Димитровград, срещу която ответницата е
възразила по реда на чл. 414 от ГПК. По негово искане във въззивното
производство е прието заключение на ССЕ. Претендира за присъждане на разноски
за въззивното производство.
Пловдивският
апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно
разпоредбите на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на
жалбоподателката, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и намери за установено следното:
Не
се спори между страните, видно е и от приложеното по делото на
ОС-Хасково ч.гр.д. № 448/2013 г. на РС-Д., че по реда на чл. 417 от ГПК в полза на ищеца по делото „Б.Д.“ЕАД-гр. *** е издадена на 26.03.2013 г.
срещу ответницата по делото Х.С.Й. заповед № 301 за плащане на исковите суми
ведно с разноските за заповедното производство, като вземането произтича от
неизпълнение на договор за ипотечен кредит от 7.11.2008 г. и допълнително
споразумение към него от 2.03.2010 г., който кредит поради неплащане на 3 броя
погасителни вноски е преобразуван от банката в предсрочно изискуем на
20.04.2012 г. Безспорно е също така, видно е и от посоченото приложено ч.гр.д.
№ 448/2013 г. на РС-Димитровград, че за тази заповед ответницата е уведомена на
30.05.2014 г. и надлежно е възразила на 12.06.2014 г. по реда на чл. 414 от ГПК, за което банката е била уведомена на 27.06.2014 г. и на 25.07.2014 г. е
била подадена исковата молба, с която е предявен установителният иск съгласно
чл. 422 от ГПК.
С подадената на
25.07.2014 г. искова молба банката твърди, че между нея и ответницата е бил
сключен на 7.11.2008 г. договор за ипотечен кредит, съгласно който банката й е
предоставила кредит в размер на 19 000 евро за срок от 240 месеца, като тя
заплаща лихва при лихвен процент по кредита 13,49%, и за обезпечаване на вземането
на банката за главница, лихви, такси и други е учредена договорна ипотека върху
апартамент в гр.П.. Твърди, че поради нередовно погасяване на задълженията е
било подписано между страните допълнително споразумение от 2.03.2010 г. Твърди,
че ответницата преустановява плащанията по кредита през месец януари на 2012 г.
и на 20.04.2012 г. кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем. Твърди, че
към датата на подаденото от банката заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение 22.03.2013 г. кредитното задължение на
кредитополучателя Х.Й., което е отразено и в извлечението от счетоводните
книги, е било 18 259,66 евро главница, договорна лихва 4 202,56 евро,
начислена за периода от 7.11.2008 г. до 22.03.2013 г., лихва за забава
1 438,84 евро, начислена за периода от 20.04.2012 г. до 22.03.2013 г.,
заемни такси 30 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 22.03.2013
г. Претендира да бъде установена дължимостта на посочените суми, за които в
полза на банката е издадена заповедта за изпълнение, срещу която длъжницата е
възразила.
С отговора на исковата
молба, подаден на 3.11.2014 г., ответницата възразява за липса на облигационна
обвързаност между страните, като заявява, че не е подписвала процесния договор
за ипотечен кредит от 7.11.2008 г. и допълнителното споразумение от 2.03.2010
г. и оспорва тяхната автентичност. Заявява, че не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането на банката по договора за кредит. Възразява за
погасяване на вземанията на кредитора по договора за кредит от 7.11.2008 г.
чрез новиране, защото счита, че допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. има
правното значение на договор за новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Оспорва
твърдението на банката, че посочената в исковата молба сума е усвоена. Оспорва
твърдението на банката, че е налице неизпълнение на договора за ипотечен кредит
от 7.11.2008 г. Възразява за наличие на неравноправни клаузи в договора за
кредит. Заявява, че т.7 от договора, т.6 от допълнителното споразумение и
т.24.3 от Общите условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити относно
дължимата от ответницата лихва са неравноправни съгласно чл. 143,т.10 от ЗЗП с
оглед липсата на договореност между страните за условията, при които се
осъществява едностранното изменение от страна на банката на лихвения процент по
кредита. Относно претендираните договорни и наказателни лихви възразява, че са
нищожни на основание чл. 26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави
уговорените в т.20.1 и т.20.2 от Общите условия договорни и наказателни лихви,
защото по своята правна същност наречените в тези разпоредби „лихви“
представляват неустойки за забавено плащане, като се начислява неустойка върху
редовния дълг по главницата и едновременно с нея е начислявана и такава за
просрочената част от главницата и така при забава на плащанията банката е
начислявала неустойки за обезщетение за едни и същи вреди два пъти и то върху
неизискуеми суми. Заявява, че в резултат на начисляваните без основание
неустойки при постъпване на суми по банковите сметки, чрез които се обслужва
кредита, от тях банката е удовлетворявала несъществуващи вземания за неустойка,
чийто размер от датата на подписване на договора за кредит до датата на
подаването на заявлението по чл. 417 от ГПК е значителен и достатъчен да покрие
твърдяните като просрочени вноски. Счита, че клаузата на т.20.2 е
неравнопоставена клауза между равнопоставени правни субекти на гражданския
оборот и обективира нелоялна търговска практика в смисъла на „агресивна“ такава
съгласно чл.68г от ЗЗП, както и че тя противоречи и на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и на Директива 2005/29/ЕО та Европейския парламент и Съвета от
11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители
на вътрешния пазар. Заявено е възражение за прихващане в условията на
евентуалност, само в случай, че съдът прецени, че е налице твърдяната от
банката предсрочна изискуемост на задълженията по договора за банков кредит,
със сумата 7 500 евро, представляваща разлика между първоначалния лихвен
процент и увеличения едностранно от кредитора. Счита, че наличното според
ответницата несъответствие между първоначално уговорената лихва и едностранно
определената такава от банката, както и извършените от ответницата погасявания
на дълга дават отражение върху твърдяното от банката основание за настъпване на
предсрочна изискуемост.
С допълнителната искова
молба от 7.02.2019 г. банката-ищец заявява, че е налице договорна връзка между
страните и тя е предоставила на ответницата кредита в размер на 19 000
евро. Оспорва възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията
на банката по договора за ипотечен кредит. Заявява, че е неоснователно
твърдението на ответницата, че с подписването на допълнителното споразумение от
2.03.2010 г. банката не е преструктурирала кредита, а страните са новирали
задължението, поради което вземанията на банката са погасени. Оспорва и
възражението относно нарушаване на изискването на чл. 143,т.10 от ЗЗП относно
клаузите от договора за ипотечен кредит и Общите условия, съдържащи основанията
за изменение на базовия лихвен процент, както и заявява, че лихвеният процент
по кредита не е увеличаван или променян за периода на действие на договора.
Посочва относно направеното оспорване на размера на претендираните от банката
договорна лихва и наказателна лихва във връзка с твърдението, че клаузите на
т.20.1 и т.20.2 от ОУ са нищожни на основание чл. 26,ал.1 от ЗЗД, че съгласно
чл.20.1 от ОУ кредитът се олихвява със санкционираща лихва до отнасянето му в
просрочие, като при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорна лихва, увеличена с 3 процентни пункта, а след
отнасянето на кредита в просрочие до предявяване на молба за събиране на
кредита по съдебен ред остатъкът от кредита, представляващ главница, се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер
на 10 процентни пункта съгласно чл. 20.2, следователно цитираните клаузи касаят
както различни периоди на забава, така и различна главница, върху която се
начисляват.
С отговора на
допълнителната искова молба от 18.03.2019 г. ответницата поддържа възраженията
и становищата, заявени с отговора на исковата молба. Допълнително са изложени
съображения относно твърдяната от банката предсрочна изискуемост на
задълженията по договора за банков кредит.
С обжалваното съдебно
решение окръжният съд приема, че между страните е сключен на 7.11.2008 г. договора
за ипотечен кредит и банката е предоставила кредита в размер на 19 000
евро, който е усвоен от кредитополучателя изцяло. Съдът намира за недоказано
възражението на ответницата за оспорване на автентичността (авторството) на
договора. Съдът установява въз основа на заключението на ССЕ, че плащанията по
договора са преустановени на 17.01.2012 г. Съдът намира, че кредитът не е
надлежно обявен за предсрочно изискуем поради липсата на доказателства,
установяващи надлежно уведомяване на длъжника за упражненото от банката право
да трансформира остатъка от кредита в предсрочно изискуем. Затова и
съобразявайки задължителните указания, дадени в ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по
тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК, съдът приема, че искът следва да бъде уважен до
размера на падежиралите до приключване на устните състезания вноски за
главница, като изчислява този размер въз основа на посочените в колона № 5 от
погасителния план от 17.11.2008 г. към договора за ипотечен кредит от 7.11.2008
г. размери на месечните „вноска главница“, сборът от които за периода от
17.11.2008 г. до 17.07.2019 г. (приключване на устните състезания), отразени от
пункт 1 до пункт 128 вкл., възлиза на сумата 4 435,66 евро. Съдът отчита
извършеното от ответницата погасяване на част от главницата в размер на 740,34
евро, както и на заплатените от нея 245 евро, отнесени от банката за погасяване
на наказателна лихва съгласно заключението на ССЕ, и определя, че искът се
явява основателен и доказан за сумата 3 450,32 евро, определена като
разлика между общия размер на падежиралите вноски 4 435,66 евро и
внесените такива от страна на кредитополучателя в размер на 985,34 евро, а за
разликата над 3 450,32 евро до пълния предявен размер 18 259,66 евро
искът като неоснователен, недоказан следва да се отхвърли. Съдът при определяне
на размера на дължимата главница не приема като база за изчисления погасителния
план към допълнителното споразумение, отчитайки основателността на заявеното от
ответницата възражение за нищожност по чл. 26,ал.1 от ЗЗД, поради противоречие на
закона – чл. 10,ал.3 от ЗЗД, предвид формираната по този въпрос съдебна
практика, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г., постановено по т.д.
1504/2018 г. на ВКС. Съдът приема за неоснователно възражението на ответницата
за нищожност на клаузата на т.7 от договора за ипотечен кредит относно реда на
формиране на възнаградителната лихва и предпоставките за нейното изменение на
основание чл. 146,ал.1 във вр. с чл. 143,ал.1,т.10 и т.12 от ЗЗП, защото
преценява, че следва да намери приложение изключението, визирано в чл. 146,ал.1
от ЗЗП, според която индивидуално уговорените клаузи не са неравноправни, като
отчита и обстоятелството, че в рамките на действие на договора лихвата не е
била променяна. Съдът преценява като неоснователно заявеното от ответницата възражение
за прихващане предвид липсата на доказателства, установяващи предпоставките за
извършването му. Относно претендираното установяване на вземането за договорна
лихва съдът приема, че искът следва да бъде уважен за срока, посочен в исковата
молба – от 7.11.2008 г. до 22.03.2013 г. Съдът изчислява дължимия размер на
тази договорна лихва като сбор от вноските за лихва по погасителен план от
17.11.2008 г., посочени от пункт 0 до пункт 52 вкл. за периода от 17.11.2008 г.
до 17.03.2013 г., възлизащи общо на 10 822,71 евро, прибавяйки към тях и
сумата от 33,34 евро – лихва, изчислена за периода от 17.03.2013 г. до
22.03.2013 г., съобразно крайния момент на периода. Съдът приспада от общо
начислената по погасителния план договорна лихва 10 856,05 евро заплатената
от ответницата лихва в размер общо на 6 983,37 евро съгласно заключението
на ССЕ и намира, че искът относно договорната лихва следва да бъде уважен за
3 872,68 евро и да бъде отхвърлен над този размер до предявения размер от
4 202,56 евро. Съдът приема за неоснователна претенцията относно сумата
1 438,84 евро за лихва за забава за периода от 20.04.2012 г. до 22.03.2013
г., както и за сумата 30 евро за заемни такси, тъй като кредитът не е бил
надлежно обявен за предсрочно изискуем.
С подадената въззивна
жалба жалбоподателката твърди, че решението в обжалваните негови части, с които
искът е уважен, е неправилно. Твърди, че възражението й за липса на валидна
облигационна обвързаност между страните, тъй като договорът за ипотечен кредит
от 7.11.2008 г. и допълнителното споразумение към него от 2.03.2010 г. не са
подписани от нея и са оспорени като неавтентични, неправилно е прието за
неоснователно, защото окръжният съд в противоречие с процесуалните правила не е
събрал поисканата от нея съдебно-графологична експертиза. Твърди, че съдът,
след като правилно приел да не е налице надлежно обявяване на процесния кредит
за предсрочно изискуем, неправилно преценил и присъдил размера, който
ответницата дължи на банката, а именно главница в размер на 3 450,32 евро,
представляващи падежирали и неплатени вноски за периода от 17.11.2008 г. до
17.07.2019 г., и договорна лихва в размер на 3 872,68 евро за периода от
17.11.2008 г. до 22.03.2013 г. вкл., защото е използвал като база за изчисление
на посочените суми погасителния план от 17.11.2008 г. към договора за ипотечен
кредит от 7.11.2008 г., но тази база не е меродавна, защото погасителният план
е прогнозен документ, още повече, че за изчисляване на тези суми не са
необходими само математически, но и специални икономически познания, като
банката е имала възможност да поиска изготвянето на ССЕ относно падежиралите
вноски към датата на приключване на устните състезания и относно размера на
договорната лихва за периода до датата на подаване на заявлението в съда, но тази
размери са останали недоказани и затова искът е следвало да бъде изцяло
отхвърлен. Заявява, че съдът правилно е приел за нищожни уговорките в
допълнителното споразумение от 2.03.2010 г., предвиждащи анатоцизъм, но не е
разгледал заявеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на
вземанията на кредитора по договора за ипотечен кредит от 7.11.2008 г. чрез
новиране. Счита, че въпреки че част от уговорките, предвидени в допълнителното
споразумение, са нищожни, то това не влече нищожност на цялото споразумение,
поради което същото в останалата си част се явява валидно и действително.
Счита, че допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. има правното значение на
договор за новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, с който страните са заместили
задълженията по сключения договор за ипотечен кредит от 7.11.2008 г. с нови,
вследствие на което старите задължение са се погасили. Счита, че в случая не се
касае за преструктуриране на съществуващия дълг по първоначалния договор от
7.11.2008 г., както би било, ако първоначалните условия са изменени чрез даване
на отстъпки от страна на банката към длъжника – разсрочване на плащанията,
намаление на лихвите или други облекчения, целящи изплащането на дълга, а са
налице всички предпоставки на обективна новация и това е действителната обща
воля на страните, тъй като са променени вида и размера на задълженията, начина
и срока за погасяването им, като са договорени нови съществени условия,
отнасящи се до предмета на договора. Заявява, че неправилно окръжният съд е
преценил, че не е налице нищожност на оспорените договорни клаузи, уговарящи
едностранно увеличение на възнаградителната лихва, и, съответно, не е уважил
направеното възражение за прихващане. Посочва, че в т.7 от договора е
предвидено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва в
размер на базисен лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от
кредитора, и надбавка, че в т.6 от допълнителното споразумение от 2.03.2010 г.
е предвидено, че към датата на сключването му лихвеният процент е 13,49% и може
да бъде променян при условията и предпоставките, предвидени в Общите условия, а
съгласно т.24.3 от ОУ за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, които са
неразделна част от допълнителното споразумение, кредиторът има право да променя
базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя. Счита, че
посочените клаузи са неравноправни на основание чл. 143,т.10 от ЗЗП с оглед на
липсата на договореност между страните за условията, при които се осъществява
едностранното изменение от страна на банката на лихвения процент по кредита.
Счита, че предвид липсата на условията, при които се извършва едностранното
изменение на лихвения процент по кредита, то тези клаузи не са индивидуално
уговорени. Заявява, че следва да се приеме, че неравноправната клауза няма да
обвърже потребителя, в случая ответницата, който да заплаща едностранно
определените от банката лихви, като съдът се позове на практиката на ЕС, тъй
като клаузата за едностранно изменение на лихвения процент противоречи както на
вътрешното право, така и на общностното такова. Счита, че тези клаузи
противоречат и на чл. 58 от ЗКИ, тъй като съгласно чл. 58,ал.1 от ЗКИ при
отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента
своите условия по кредитите, които съдържат най-малко лихвения процент, изразен
като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита. Заявява, че посочената клауза противоречи не само на добрите нрави, но
противоречи и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, както и на Директива
2005/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар.
Заявява, че съгласно трайната съдебна практика сумите, получени от банката и
платени от кредитополучателите под формата на премии или други едностранно
определени надбавки всъщност са получени без правно основание, вследствие на
което банката се е обогатила за сметка на обедняването на своите
кредитополучатели и заплатените суми следва да бъдат възстановени на
потребителите съгласно разпоредбите на чл. 55 и сл. от ЗЗД, поради което с
отговора на исковата молба е заявено възражение за прихващане на основание чл.
55,ал.1,пр.1 от ЗЗД със сумата 7 500 евро, представляваща разликата между
първоначалния лихвен процент и увеличения едностранно от кредитора.
С отговорите на
въззивните жалби банката посочва, че съгласно заключението на ССЕ кредитът е
предоставен и усвоен в посочения размер и след усвояването погасителните вноски
съгласно изготвения и предоставен на длъжницата погасителен план не са
погасявани точно и на падежа, което е довело до просрочие и изпадане в забава.
Възразява срещу оспорването на автентичността и истинността на договора за
ипотечен кредит и допълнителното споразумение към него. Заявява, че е
неоснователно твърдението на жалбоподателката, че с подписването на
допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. към договора за ипотечен кредит от
7.11.2008 г. банката не е преструктурирала кредита, а страните са новирали
задължението, поради което вземанията на кредитора са погасени. Заявява, че
допълнителното споразумение е сключено по молба на ответницата и за сключването
му е взето решение от компетентните органи на банката на основание чл. 13 от
Наредба №9 на БНБ. Посочва, че по силата на сключеното допълнително
споразумение на кредитополучателката са предоставени гратисни периоди за
издължаване на главницата по кредита, без да се променя крайният срок за
погасяване на кредита, като кредитополучателят заплаща само част от месечната
лихва по погасителния план в размер на 50%. Посочва, че е договорено
непогасената част от начислената лихва през гратисния период да се капитализира
към остатъка от главницата, но това се случва едва в края на гратисния период и
че с подписването на допълнителното споразумение кредиторът се отказва от
вземането си за наказателна лихва за определен период от време. Заявява, че с
оглед на посоченото задължението по договора за ипотечен кредит от 7.11.2008 г.
не е новирано с подписаното между страните допълнително споразумение, а е
преструктурирано, поради което са неоснователни твърденията на
жалбоподателката, че банката е предявила своите претенции на базата на
документи, удостоверяващи наличието на едно погасено задължение. Счита за
неоснователни твърденията на жалбоподателката, че присъдените размери на
падежиралите вноски от кредита към датата на приключване на устните прения и на
договорната лихва са недоказани. Счита за неоснователни и твърденията на
жалбоподателката, че клаузите на договора за ипотечен кредит и Общите условия,
съдържащи основанията за изменение на базовия лихвен процент, са формулирани
твърде общо и липсва яснота относно основанията за изменение на базовия лихвен
процент, както и че това представлява нарушение на изискването на чл. 147,ал.1
от ЗЗП, от което да следва клаузата да бъде определена като неравноправна на
основание чл. 143,т.10 от ЗЗП. Заявява, че клаузите, регламентиращи условията
за промяна на лихвения процент, не представляват неравноправни клаузи и че те
попадат в изключенията по чл. 144 от ЗЗП, поради което не са нищожни. Посочва,
че лихвеният процент по кредита не е увеличаван или променян за периода на
действие на договора.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269,изр.2 от ГПК въззивният съд се произнася по въпросите относно
правилността на обжалваното решение съгласно посоченото в жалбата, като с оглед
нормата на чл. 271,ал.1,изр.2 от ГПК, когато решението не е обжалвано от
другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото
решение. Следва затова преценката на апелативния съд относно основателността на
твърденията и претенциите на всяка от страните, съответно, за решаване на спора
между тях и за проверка на правилността на обжалваното решение, да бъде
съобразена с предмета на въззивното обжалване с оглед подадената само от
ответницата Х.Й. въззивна жалба.
Претенцията на
банката-ищец се основава на твърдението, че между страните при условията на чл.
430 от ТЗ е сключен на 7.11.2008 г. представеният в копие с исковата молба
договор за ипотечен кредит, както и е сключено представеното също в копие с
исковата молба допълнително споразумение от 2.03.2010 г. към същия договор. С отговора
на исковата молба ответницата е оспорила автентичността на тези документи, като
твърди, че тя не ги е подписвала. По искане на ответницата, заявено с молба от
15.04.2019 г., окръжният съд в съдебното заседание на 15.04.2019 г. е назначил
съдебно-графологична експертиза със задача да даде заключение дали подписите за
ответницата в двата документа са изпълнение от нея при депозит, вносим от нея,
което определение е отменено от окръжния съд в съдебното заседание на
15.07.2019 г. С оглед заявените от жалбоподателката във въззивната жалба
оплаквания апелативният съд с определение в съдебното заседание на 24.06.2020
г. откри производство по оспорване на двата документа относно подписването им
от нея и с определение в съдебното заседание на 12.08.2020 г., след
представянето от банката и приемането на двата документа в оригинал, назначи
СГЕ за изготвяне на заключение по въпросите, посочени от жалбоподателката във
въззивната жалба, а именно дали подписите под двамата документа са положени от
Х.Й.. Уведомена за определението на съда и за определения депозит за
изготвянето на заключението, жалбоподателката не внесе такъв, поради което в
съдебното заседание на 14.10.2020 г. съдът заличи тази експертиза. При тези
обстоятелства и при доказателствена тежест за ответницата и жалбоподателка Х.Й.
заявеното от нея оспорване на автентичността на двата документа остана
недоказано. Съответно, недоказано остана и основаното на това оспорване нейно
възражение за липса на облигационна връзка между страните по делото по договора
за кредит и допълнителното споразумение към него. Следва още да се посочи, че
неоснователност на оспорването и на възражението се установява и с оглед на
обстоятелството, установено със заключението на в.л. Н. от 13.06.2019 г.,
прието в съдебното заседание на окръжния съд на 24.06.2019 г., че договореният
кредит е усвоен от кредитополучателя Х.Й. на 17.11.2008 г. по посочена
разплащателна сметка и от ответницата са плащани суми за погасяване на
задълженията й по кредита (740,34 евро за главница, 6 983,37 евро за
договорна лихва). Следва да се отчете и обстоятелството, че ответницата се
позовава, включително и във въззивната жалба, на споразумението от 2.03.2010
г., основавайки на него възражението си за погасяване на вземанията на
кредитора по договора за кредит от 7.01.2008 г. чрез новиране, което очевидно е
в противоречие с нейната теза да не е подписвала това споразумение. Установява
се следователно, че са налице валидно сключени от страна на ответницата договор
за кредит и допълнително споразумение към него. Основателно е твърдението на
банката-ищец, че между страните е възникнало твърдяното от ищеца правоотношение
по договора за банков кредит, в изпълнение на което и съгласно нормата на чл.
430,ал.1 и ал.2 от ТЗ заемателят Х.Й. дължи да върне предоставената й парична
сума и да заплаща лихва по кредита, уговорена с банката.
Ответницата възразява,
че задълженията й по договора за ипотечен кредит от 7.11.2008 г. са погасени
чрез новиране с подписването на допълнителното споразумение от 2.03.2010 г.
Същевременно, както е изрично заявено във въззивната жалба, тя счита, че са
нищожни уговорките в това допълнително споразумение, предвиждащи анатоцизъм.
Твърдението за наличие на новация е неоснователно с оглед съдържанието на
допълнителното споразумение. Видно от текста на допълнителното споразумение от
2.03.2010 г., то е сключено с оглед погасяването на остатъка от дълга в размер
на 19 400 евро, като са променени условията за това погасяване с
договаряне на гратисен период за издължаване на главницата по кредита от 6
месеца без да се променя крайният срок за издължаване на кредита, в който срок
кредитополучателят заплаща част от месечната лихва по погасителен план в размер
на 50%, а непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка
от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата
от гратисния период. Видно от заключението на вещото лице Н. от 13.06.2019 г.,
редовното погасяване на кредитното задължение е преустановено на 17.10.2011 г.,
след която дата задълженията са погасявани частично и със закъснение, като след
17.01.2012 г. по кредита не са правени вноски и той е обявен от банката за
предсрочно изискуем на 20.04.2012 г. Безспорно е, че в случая е извършено от
банката капитализиране на непогасена лихва към остатъка от главницата по
кредита. Затова окръжният съд посочва в мотивите на решението си по спора, че
при определяне на размера на дължимата главница не приема като база за
изчисления погасителният план към допълнителното споразумение, отчитайки
основателността на заявеното от ответницата възражение за нищожност по чл.
26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие на закона – чл. 10,ал.3 от ЗЗД, предвид
формираната по този въпрос съдебна практика, обективирана в решение №
66/29.07.2019 г. по т.д. 1504/2018 г. на ВКС, съгласно което уговорките в
допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява
възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.3 от ЗЗД.
Както е изрично посочено в същото решение на ВКС, наличието на анатоцизъм е
установено с оглед на регулацията в чл. 13 от Наредба №9/3.04.2008 г. на БНБ за
оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфични провизии за кредитен риск (отм., ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.). Ясно е
посочено в решението на ВКС, че тази регулация касае преструктуриране на
кредити и условията за това. Както е казано в решението на ВКС, предмет
на регулация в чл. 13 от Наредба № 9 от 3.04.2008
г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) на БНБ е дефиниране
на преструктурирането на рискови експозиции /носещи риск от загуби/, между
които попадат и кредитите, и условията за това, като в ал. 1 от цитирания член е посочено,
че една експозиция се счита за преструктурирана, когато първоначалните условия
на споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника,
предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност
да се изплати в срок пълният размер на дълга, които отстъпки банката не би дала
при други обстоятелства, а съгласно ал. 2 от същия член, първоначалните
условия на споразумението се считат за изменени по смисъла на ал. 1 при намаление на дълга
(главница и/или лихви), замяна на част от дълга срещу собственост,
рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на банката, с изключение
на промени в договорените лихвени проценти, породени от промени в пазарните
лихвени нива, и според ал. 3 на чл. 13 от Наредбата не е
преструктурирана експозиция, по която са налице едновременно следните условия:
1 договорено е удължаване общо с не повече от 2 години на срока за плащане на
главницата и/или лихвите, без да се намалява нетната настояща стойност на
паричните потоци по условията на допълнителните споразумения; 2 банката има
основание да счита, че ще събере главницата и лихвите; 3 не са налице
обстоятелства, показващи влошаване във финансовото състояние на длъжника. Прието
е с решението на ВКС, че, видно от цитираните разпоредби, ключово за наличието
на преструктуриране по см. на чл. 13 от цитираната наредба е даването на отстъпки
от банките към длъжника в хипотеза на невъзможност да се плати в срок пълния
размер на дълга, вследствие на влошено финансово състояние, като в ал. 2 на чл. 13 от Наредбата акцентът също е върху
това, че преструктурирането се изразява в даване на финансови отстъпки от
банката, като е налице примерното им изброяване и от него е видно, че
отстъпката към длъжника намира израз в намаляване на дълга – главница и/или
лихви, а не в увеличаването на същия, в замяна на кредита с друг кредит при
по-изгодни за длъжника условия (рефинансиране) и други. В случая
уговорките в допълнителното споразумение са именно за преструктуриране на
кредита, което преструктуриране е основанието да се приеме наличието в случая
на недопустим анатоцизъм, с която констатация на окръжния съд жалбоподателката
е съгласна. След като е налице преструктуриране на кредита, очевидно
неоснователно се претендира от жалбоподателката задължението по договора за
кредит да е новирано с допълнителното споразумение от 2.03.2010 г., при което
вземанията на кредитора по договора за кредит от 7.11.2008 г. да са
погасени.
Както бе посочено,
съгласно заключението на вещото лице Н. от 13.06.2019 г. редовното
погасяване на кредитното задължение от ответницата е преустановено на
17.10.2011 г., след която дата задълженията са погасявани частично и със
закъснение, като след 17.01.2012 г. по кредита не са правени вноски. Затова
длъжникът Х.Й. дължи на банката плащането на суми за връщане на кредита и за
уговорени (възнаградителни) лихви по кредита. Твърдението на жалбоподателката е, че окръжният съд
неправилно е определил размерите на тези задължения.
С решението на
окръжния съд е прието, че кредитът не е надлежно обявен от банката за
предсрочно изискуем. Съгласно т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. №
8/2017 г., ОСГТК, допустимо е предявеният по реда на чл. 422,ал.1 от ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като предявеният по
реда на чл. 422,ал.1 от ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. С оглед на това и на заявеното във
въззивната жалба оплакване, че при съобразяване на посоченото тълкувателно
решение окръжният съд неправилно е изчислил дължими суми, за изясняване на
въпроса във въззивното производство бе назначена ССЕ.
За изчисляването на
размера на дължимите от ответницата и жалбоподателка суми се взима предвид, че
в случая безспорно са налице фактически и правни обстоятелства, които изискват
и служебна проверка от съда относно неравноправен характер на договорни клаузи,
тъй като разглежданият случай попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Видно от договора за ипотечен кредит от 7.11.2008 г., той е
потребителски договор, тъй като е сключен между банката като кредитодател, от
една страна, и, от друга страна, от Х.Й. като кредитополучател, която се явява
потребител по смисъла на чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО, съгласно която
разпоредба „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на Директивата, участва в договора поради
интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална
дейност, респективно по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, която норма определя
като потребител физическо лице, което ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, както и физическо лице,
което като страна по договор по ЗЗП действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Както бе вече посочено по-горе, отчитайки
основателността на заявеното от ответницата възражение за нищожност по чл.
26,ал.1 от ЗЗД поради противоречие на закона – чл. 10,ал.3 от ЗЗД, предвид
формираната по този въпрос съдебна практика, обективирана в решение №
66/29.07.2019 г. по т.д. 1504/2018 г. на ВКС, съгласно което уговорките в
допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява
възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.3 от ЗЗД, окръжният съд при определяне на размера на дължимата главница не приема
като база за изчисления погасителният план към допълнителното споразумение. При
определянето от въззивния съд на размера на задълженията на ответницата към
банката също ще бъде отчетено, че е налице нарушение по смисъла при сключването
на допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. на чл. 143,ал.1,т.2 от ЗЗП във
вр. с чл. 10,ал.2 от ЗЗД. В отношенията между банката и длъжника Х.Й. по
договора за кредит уговорката в т.1.2. от допълнителното споразумение за
прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви,
върху които впоследствие да се начислява възнаградителна лихва, представлява
забранен анатоцизъм по смисъла на чл. 10,ал.2 от ЗЗД, поради което тя е нищожна
съгласно чл. 146,ал.1 във вр. с чл. 143, ал.2,т.2 от ЗЗП. При условията на чл.
146,ал.5 от ЗЗП наличието на тази неравноправна клауза обаче не води до
нищожност на договора между страните, защото процесният договор може да се
прилага и без нея, а именно като задължението на длъжника по договора за кредит
се определи, без към размера на главницата да се прибавят суми за изтекли
лихви. На следващо място и във връзка с оплакването на жалбоподателката относно
наличие на нищожност на оспорени от нея договорни клаузи, уговарящи едностранно
увеличение на възнаградителна лихва и, съответно, наличие на основание за
уважаване на заявеното от нея възражение за прихващане, следва да се вземе
предвид, че оспорването на клаузи относно увеличение на размера на
възнаградителната лихва в случая е безпредметно. В договора за банков кредит от
7.11.2008 г. действително в т.7 е договорено, че за предоставения кредит
кредитополучателят заплаща лихва в размер на базисен лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, като към датата на
сключване на договора базисния лихвен процент е 4,69%, стандартната надбавка е
в размер на 8,80 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо
13,49%. От страна на банката обаче е посочено, че размерът на лихвата не е
променян и е 13,49%. Видно от заключението на вещото лице Н. от 13.06.2019 г.,
прието от окръжния съд в заседанието на 24.06.2019 г., на поставения от
ответницата втори въпрос ясно е отговорено, че за целия процесен период
лихвеният процент е бил в размер на 13,49%. В заключението от 11.09.2020 г.,
прието в съдебното заседание на апелативния съд на 14.10.2020 г., вещото лице
Н. отново посочва, че за периода няма промяна на уговорения лихвен процент за
възнаградителна лихва, който остава 13,49%. Очевидно е, че, след като лихвеният
процент е този, при който ответницата е поела задължението към банката, тъй
като той не е променян, то е невъзможно неизползваната от банката възможност по
договорната клауза на т.7 от договора за кредит да се е отразила на задължението
на ответницата, респективно, невъзможно е да има надвзети от банката суми,
които да се прихванат от задълженията на ответницата към банката. Въпросът е
изяснен от фактическа страна в производството пред окръжния съд, поради което
изложените във въззивната жалба подробни съображения за нищожност на тази
договорна клауза са без правно значение за спора и е несъмнено, че затова няма
и основания жалбоподателката да претендира да има суми, получени от банката под
формата на премии или други едностранно определени надбавки неоснователно,
съответно, да има основание за прихващане на получена неоснователно от банката
сума, представляваща разлика между първоначалния лихвен процент и увеличен
едностранно от кредитора, която сума да подлежи на връщане съгласно чл.
55,ал.1,пр.1 от ЗЗД и с която да се извърши прихващане с дълга на ответницата
към банката по договора за кредит.
Видно от заключението на
в.л. К.Н. от 11.09.2020 г., прието в съдебното заседание на апелативния съд на
14.10.2020 г., към датата 14.10.2020 г., която е датата на приключването на
устните състезания във въззивното производство, размерът на падежиралите вноски
относно главница от дата 17.11.2008 г., без да бъдат взети предвид уговорките
от допълнителното споразумение от 2.03.2010 г. относно капитализиране на
непогасената част от начислената лихва през процесния период към остатъка от
главницата, е 3 124,89 евро. Видно от същото заключение, ответницата е
платила сума за погасяване на главница в размер на 740,34 евро, както и сума
245 евро като наказателна лихва, каквато наказателна лихва окръжният съд е
приел тя да не дължи. Следователно размерът на дължимата главница за периода от
17.11.2008 г. до 14.10.2020 г. се изчислява на разликата между изчислената
главница 3 124,89 евро и платената сума (740,34 евро плюс 245 евро) 985,34
евро – 2 139,55 евро. Окръжният съд е приел за дължима сумата
3 450,32 евро, съответно, уважил е иска на банката относно този размер на
главница, поради което решението следва да бъде отменено в обжалваната негова
част, с която е признато за установено, че Х.Й. дължи на банката сума за
главница над 2 139,55 евро до 3 450,32 евро, като искът се отхвърли
за тази разлика (1 310,77 евро), ведно със законната лихва от 23.03.2013
г.
Относно размера на
изискуемата договорна лихва за периода от 17.11.2008 г. до 22.03.2013 г.
изчислението следва да се направи въз основа на заключението на в.л. Н. от
11.09.2020 г. като сбор на сумите в колона 5 от датата 17.11.2008 г. до датата
22.03.2013 г. (т.е. до дата 17.03.2013 г., когато е дължима последната за този
период вноска). Този сбор е посочен от вещото лице в отговора на въпрос 2 от
същото заключение – 10 899 евро. Тъй като, видно от същото заключение,
ответницата вече е платила за договорна (възнаградителна) лихва сумата 6 983,37
евро, то дължимият остатък е 3 915,63 евро. Окръжният съд е приел за
дължима сума за договорната лихва 3 872,68 евро, поради което решението на
окръжният съд в тази му част следва да бъде потвърдено.
Съгласно т.12 от ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да
се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Затова и с
оглед резултата от обжалването решението на окръжния съд следва да бъде
отменено и в частта му за разноските, с която Х.Й. е осъдена да заплати на
банката деловодните разноски за исковото производство в размер на 717,08 лв.,
както деловодните разноски в размер на 567,36 лв., направени в заповедното
производство по ч.гр.д. 448/2013 г. на РС-Хасково. Съгласно разпоредбата на чл.
78, ал.1 от ГПК, с оглед уважаването на иска частично, ще следва ответницата да
бъде осъдена да заплати на банката по съразмерност направени за производството
по делото пред двете съдебни инстанции разноски и направени в заповедното
производство разноски. В заповедното производство направените от банката-молител
и ищец по настоящия спор разноски са в размер на 936,10 лв. за ДТ и на 918 лв.
за юрисконсултско възнаграждение или общо в размер на 1 854,10 лв.
Направените от банката разноски по спора по този иск в двете съдебни инстанции
са в размер на (пред ОС 1 383,76 лв., от които ДТ 983,76 лв. и
400 лв. за възнаграждение на вещо лице; пред АС 350 лв. за възнаграждение на
вещо лице) 1 733,76 лв. Претендира се от банката и за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на 1 934,15 лв. за първоинстанционното
производство и на 450 лв. за въззивното производство. Съгласно нормата на чл.
78,ал.8 от ГПК във вр. с чл. 37,ал.1 от ЗПП, вр. чл. 25,ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ възнаграждението се определя в размер на по 300
лв. за всяка от двете съдебни инстанции, общо 600 лв. Следователно разноските
на банката за съдебното производство се определят на 2 333,76 лв.
Предявеният установителен иск е за установяване дължимостта на сума в общ
размер 23 931,06 евро или 46 805,05 лв. Искът е уважен за размер
6 012,23 евро или 11 758,90 лв. Следователно ответницата Х.Й. дължи
да заплати на банката по съразмерност направените разноски за заповедното
производство за размер 465,81 лв. и направените за съдебното производство по
спора по съразмерност за размер 586,31 лв. Направените от ответницата Х.Й.
разноски са в размер на 288,65 лв. за внесената ДТ за въззивното обжалване.
Претендира се за отхвърляне на претенцията на банката и за размера, в който
искът е уважен – 7 323 евро или 14 322,54 лв., искът се отхвърля сега
за размер 1 310,77 евро или 2 563,64 лв., при което по съразмерност
банката следва да заплати на ответницата сумата 51,67 лв. за направени от нея
разноски за въззивното производство по спора.
От страна на
жалбоподателката се претендира да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за
защитата й във въззивното производтсво съгласно разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ГПК. Както е посочено в представения по делото на апелативния съд договор за
правна защита и съдействие (л.41), адвокат Н.Г.Т. е осъществявал процесуалната
защита и представителство по делото на апелативния съд при условията на чл.
38,ал.2 от ЗА. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение се определя
съгласно чл. 38,ал.2,изр.2 от ЗА във вр. с чл. 7,ал.2,т.4 от Наредба №1/9.07.2204
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на 171,78 лв. и тази
сума следва да се присъди на адвокат Т.. Следва да се посочи, че възнаграждение
за него не се присъжда за производството пред окръжния съд с оглед
постановеното определение № 10/8.01.2020 г. по делото на окръжния съд,
необжалвано и влязло в сила.
С
оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104,
постановено на 15.08.2019 г. по т.д. 182/2018 г. на Окръжен съд – Хасково, В
ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които е признато за установено по отношение на
Х.С.Й. съществуването на вземанията на „Б.Д.“ЕАД-гр.С., за които е издадена заповед
№ 301 от 26.03.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 448 /
2013 г. на Районен съд – Димитровград, произтичащи
от договор за ипотечен кредит от 07.11.2008 год.,
включващи: 1. Вземане за главница в размер на 2 139,55 евро,
представляваща падежирали и неплатени вноски, дължими за периода от
17.11.2008 год. до 14.10.2020 год. включително (която дата е
датата на приключването на устните състезания във въззивното производство,
съответно, датата на формиране на силата на пресъдено нещо съгласно т. 1 от ТР
№ 8/2.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017 г., ОСГТК), ведно със законната
лихва, считано от 23.03.2013 год.; 2. Вземане за
изискуема договорна лихва за периода от 17.11.2008 год. до
22.03.2013 год. включително в размер на 3 872,68 евро.
ОТМЕНЯ решение № 104,
постановено на 15.08.2019 г. по т.д. 182/2018 г. на Окръжен съд – Хасково, В
ОБЖАЛВАНИТЕ НЕГОВИ ЧАСТИ, с които е признато за установено по отношение на
Х.С.Й. съществуването на вземането на „Б.Д.“ЕАД-гр.С. за което е издадена заповед
№ 301 от 26.03.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 448 /
2013 г. на Районен съд – Димитровград, произтичащо от договор
за ипотечен кредит от 07.11.2008 год., а именно вземане
за главница в размер над 2 139,55 евро до 3 450,32
евро, представляваща падежирали и неплатени вноски, дължими за периода от
17.11.2008 год. до 17.07.2019 год. включително, ведно със законната лихва върху
разликата (1 310,77 евро), считано от 23.03.2013 год., както и е
осъдена Х.С.Й. да заплати на „Б.Д.“ЕАД-гр. С. сумата 717,08 лева – деловодни
разноски, направени в исковото производство, съразмерно на уважената част
от иска, както и сумата 567,36 лева – деловодни разноски, направени в
заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно
основание чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал.1 от ГПК,
предявен с искова молба от 25.07.2014 г. от „Б.Д.“ЕАД-гр.С., ***, ЕИК
*********, против Х.С.Й., ЕГН ********** *** за признаване за установено, че тя
дължи заплащането на банката като кредитополучател съгласно договор за ипотечен
кредит от 7.11.2008 г. и допълнително споразумение към него от 2.03.2010 г. на
вземане за главница и за размер над 2 139,55 евро до 3 450,32 евро
(т.е. за 1 310,77 евро), изчислена за периода от 17.11.2008 г. до
14.10.2020 г. включително (която дата е датата на приключването на устните
състезания във въззивното производство, съответно, датата на формиране на
силата на пресъдено нещо съгласно т. 1 от ТР № 8/2.04.2019 г. на ВКС по тълк.д.
№ 8/2017 г., ОСГТК), ведно със законната лихва върху тази разлика
(1 310,77 евро), считано от 23.03.2013 г., за което вземане на
ищеца е издадена заповед № 301/26.03.2013 г. по ч.гр.д. № 448/2013 г. на
РС-Димитровград за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист, срещу която ответницата е възразила по реда
на чл. 414 от ГПК.
ОСЪЖДА Х.С.Й., ЕГН
********** *** да заплати на „Б.Д.“ЕАД-гр.С., ***, ЕИК ********* сумата 586,31
лв. - направени от банката разноски в исковото производство по делото пред
двете съдебни инстанции (Окръжен съд-Хасково и Апелативен съд-Пловдив), по
съразмерност.
ОСЪЖДА Х.С.Й., ЕГН
********** *** да заплати на „Б.Д.“ЕАД-гр.С., ***, ЕИК ********* сумата 465,81
лв. – направени от банката разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №
448/2013 г. на РС-Димитровград, по съразмерност.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ЕАД-гр.С., ***, ЕИК
********* да заплати на Х.С.Й., ЕГН ********** *** сумата 51,67 лв.– направени
от нея разноски в исковото производство по делото пред въззивната
съдебна инстанция (Апелативен съд-Пловдив) за внесена ДТ, по съразмерност.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ЕАД-гр.С., ***,
ЕИК ********* да заплати на адвокат Н.Г.Т. от П. адвокатска
колегия, личен номер ****** с адрес **** сумата 171,78 лв. -
възнаграждение по съразмерност за осъществената от него защита
на жалбоподателка Х.С.Й. пред апелативния съд по подадената от
нея въззивна жалба, съгласно чл. 38,ал.2 от ЗА във вр. с чл. 7,ал.2,т.4 от
Наредба №1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Решението може да се
обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен съд – гр.
София с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: (1)
(2)