СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на шестнадесети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 14941 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 423225 от 05.06.2018 г. по гр. д. № 25770/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 66 състав, Р.Б., представлявана от М.НА Ф., е
осъдена да заплати на „Р.2.“ ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 49 вр. чл. 45,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, сумата, в размер на 8 763,62 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода
от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни
представители от 42-то Народно събрание по повод приемане на разпоредбата на §
6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които
се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2
и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници,
обявена за противоконституционна с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ,
ведно със законната лихва от 14.05.2016 г. до окончателното плащане.
С
решението Р.Б., представлявана от М.НА Ф., е осъдена да заплати на „Р.2.“ ЕООД,
ЕИК********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 950,50 лв. – разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение, с което предявеният иск, с правно основание
чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ е уважен,
е подадена въззивна жалба от Р.Б., представлявана от М.НА Ф., в която се излагат съображения за недопустимост и неправилност на атакувания акт. В подкрепа на твърдението за недопустимост на решението
се сочи твърдението на ищците,
че са
заплатили
недължимо платени държавни такси, с оглед на което трябвало да се поиска тяхното
възстановяване по съответния административен ред. В допълнение се сочи, че
правоотношенията между страните не били равнопоставени, поради което спорът не
бил гражданскоправен. Изразява се становище, че националната правна уредба
не предвижда възможност за ангажиране отговорността за законодателна дейност,
предвид особеностите й, поради което и държавата не следвало да носи
отговорност за актовете на законодателна дейност на Народното събрание, като
последните подлежали единствено на контрол за конституционносъобразност от
КС. Навеждат се доводи във връзка с това как следва да се уредят
отношенията, когато нормативен акт е обявен за противоконституционен както и
кой е компетентен да стори това, като се аргументира, че обявяването на акта за
противоконституционен има действие занапред. Заявява се, че първоинстанционното
решение е неправилно, тъй като е поставено в нарушение на материалния и процесуалния
закон и е необосновано и немотивирано. Поддържа се, че съдът не е съобразил възраженията на
ответника и събраните по делото доказателства, както и че е направил изводи в
противна насока, като е приел, че претендираните суми реално са били удържани
от ищците и
са били внесени в държавния бюджет. Навеждат се доводи за недоказаност на
претенцията, които въззивникът аргументира подробно, като прави анализ на
събраните по делото доказателства. Твърди се, че едва с решението си съдът е
дал правна квалификация на предявените искове, което било направено без
изменение или допълнение на проекто-доклада по делото. Излагат се подробни
съображения за тълкуването и приложението на чл. 7 КРБ. Поддържа се, че са
неправилни и необосновани изводите на районния съд, че е налице фактическият
състав на предявения и уважен иск. Сочи се, че липсвали противоправни действия,
тъй като законодателната дейност била специфична, като схващането, че
противоконституционният
закон водел до деликт не било прието нито в правото на ЕС, нито сравнителноправно
в правото на други страни-членки, като прави обосновка, че обявяването на
закона за противоконституционен
имало действие занапред, освен това народните представители не били действали
противоправно. Излагат
се съображения, че принципът за правна сигурност приет в практиката на ЕСПЧ
водел до извод, че държавата може да се освободи от изискването за
законосъобразност, в случаи, при които ставало въпрос за продължаване
прилагането на закон, който е обявен за противоконституционен за ограничен или
преходен период, докато се приемел нов. Твърди се, че районният съд неправилно
приел, че на гражданския съд било възложено да разгледа възникналите между
страните имуществени отношения, тъй като по настоящия спор не се осъществявал
контрол върху конституционносъобраността на актовете на НС, като в случая и
нямало явно нарушение и целенасочено субективно отношение на народните
представители, за да можело да се ангажира деликтната отговорност на
ответника. Изтъква се, че с оглед разпоредбата на чл. 22, ал. 4
ЗКС при не всички хипотези на противоконституционност възниквали правни
последици, като същият текст не намирал приложение към всички хипотези, поради
което и тази правна норма не била абсолютен императив. Поддържа се, че
държавата не следвало да носи отговорност за действията на Народното събрание,
като пасивно легитимиран по иска бил държавният орган – юридическо лице от действията на който са
възникнали съответните последици. Развиват се подробни аргументи, че в случая
липсвало възлагане на работа, както и вина. Излагат се съображения, че не е
настъпила вреда, което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с
поведението на ответника. Твърди се, че първоинстанционното решение е
недопустимо и неправилно в частта по отношение присъдената законна лихва. Направено
е искане за обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално за неговата
отмяна и за постановяване
на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Р.2.“ ЕООД, в който се моли
жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението като
правилно и законосъобразно. Претендира се и
присъждането на сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС, II
Гражданско отделение, 66 състав е бил сезиран с предявен
главен иск, с правно основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, и при
условията на евентуалност, осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови
обжалваното решение, първостепенният съд е уважил предявения главен иск, с
правно основание чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, като поради несбъдването на
вътрешнопроцесуалното условие - отхвърляне на главния иск,
съдът не се е произнесъл по предявения, при условията на евентуалност иск, с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложените в
исковата молба фактически твърдения, правилно районният
съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 49 ЗЗД, а не и с иск по чл. 45 ЗЗД, доколкото в исковата
молба липсват твърдения ответникът чрез своето собствено виновно и
противоправно поведение /действие или бездействие/ да е предизвикал вредоносния
резултат /в този смисъл и т. 1 от ППВС № 7/1959 г., съгласно която отговорност
за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица,
които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия/. Ето
защо, при изложените
от ищеца фактически твърдения за претърпените
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализирането на приход,
вследствие на противоправни действия на длъжностните лица,
съставящи колективния държавен орган – НС и възлагане от Държавата, доводът на въззивника за това, че едва с
решението искът е квалифициран по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД е
неоснователен. Посочването на общата норма на чл. 45 ЗЗД в
проекто-доклада по делото, не би могло да въведе в заблуждение ответника, нито
да препятства защитата му в процеса, доколкото
отговорността по чл. 49 ЗЗД включва в себе си по необходимост и
осъществяване на предпоставките от общия деликтен състав по чл. 45 ЗЗД. Предвид
горното, въззивният съдебен състав намира, че първостепенният съд се е
произнесъл по действително заявената искова претенция и решението му е
допустимо.
Претенциите
си
ищецът основава на твърдения
за причинени му имуществени вреди от незаконни актове и
действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди отговорност
носи държавата съгласно общия принцип на чл. 7 от КРБ, чиито норми имат
непосредствено действие /чл. 5, ал. 2 К. /. Част от хипотезите за отговорността
на държавата за вреди са уредени в специалния Закон за отговорността на
държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава
основанията за отговорност според вида на държавната дейност - за дейността на
администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия
или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност
само за описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда условията и
реда, по които се осъществява отговорността, както и нейният обем, като
предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са
съответните държавни учреждения /чл. 7/. Когато тази отговорност не може да
бъде реализирана по ЗОДОВ /специалният закон, уреждащ отговорността на
държавата, при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни
процесуални субституенти/, отговорността за вреди се реализира на
основание чл. 49 ЗЗД /така
решение № 1ЗЗ от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III ГО/. Извън
хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други
незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на
общото гражданско законодателство /чл.
49 ЗЗД/, като допустимо е отговорността по чл. 7 от КРБ да се
осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД,
както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.
Така изложените
фактически основания на исковата претенция не покриват нито един от
предвидените в ЗОДОВ деликтни фактически състави, даващи право на обезщетение
за вреди. Доколкото не са налице основанията по специалния закон /ЗОДОВ/ следва
да се прецени дали са налице основания за ангажиране отговорността на държавата
по общите деликтни състави на чл.
49 ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. (КРБ).
Правилен е изводът
на първостепенния съд, че същият е бил сезиран с иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, а
ответникът е процесуалноправно легитимиран да отговаря по
него.
За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл.
49 ЗЗД, е необходимо наличието на следните предпоставки: 1/
правоотношение по възлагане на работа, 2/ осъществен фактически състав
по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена,
причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/ вредите
да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него /така – ППВС № 9/1966 г. /. Във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/,
като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се
докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест.
Съобразно константната
съдебна практика /ППВС № 7/1959 г. и др./ юридическите лица отговарят за
непозволено увреждане на основание чл.
49 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност
за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица,
на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато
не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице
несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица /в този
смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г. /.
При направения
от районния съд анализ на събраните по делото доказателства,
правилно е формиран изводът, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на
отговорността на Държавата. Отговорността по чл. 7 от КРБ е
имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да
посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум настъпва задължението
за обезвреда - този на държавата. Държавата съществува и осъществява функциите
си единствено чрез системата от държавни учреждения, като отговорността на
държавните учреждения е идентична с тази на държавата в материалноправен
аспект. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а стопанисват
и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността си, поради
което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на държавните
учреждения. Държавата е възложила на народните представители да упражняват
държавни функции /законодателната власт е възложена на Народното събрание,
което е колективен орган, състоящ се от 240 народни представители - чл.
62 и чл. 63 КРБ /и се явява възложител на тяхната работа, като
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, т. е.
както държавата, така и учреждението, към което се числят съответните
длъжностни лица, отговарят имуществено по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 7 от КРБ.
Съгласно разпоредбите
на чл. 35а ал. 1-3 ЗВЕИ, приети с точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на ЗДБ на РБ за 2014 г., на пленарно заседание на 42-рото Народно
събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия
от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени
за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ, постановено
по конституционно дело № 1/2014 г. е прието: че разпоредбата на ал. 1 на чл.
35а ЗВЕИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който гражданите са
длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи
и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗВЕИ противоречи и на чл.
19, ал. 2 и 3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на
всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност,
като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и
защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и
чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите
на чл. 35а и 35б ЗВЕИ сами по себе си не са
противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а,
ал. 1 и 3 ЗВЕИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са
също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие
с принципа на правовата държава.
Неоснователен е
доводът на въззивника, че до прогласяване на
противоконституционността на закона извършените действия /по събиране на
таксата/ са законосъобразни. Възприетото от законодателя в чл. 151, ал. 2
КРБ действие на решенията на КС следва да се разглежда във връзка с
предвиденото в чл. 22, ал. 4 ЗКС, че възникналите правни последици от
обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е
постановил. Разпоредбата предвижда задължение за органа, приел
противоконституционна разпоредба, да уреди правните последици, възникнали от
прилагането на противоконституционния закон до обявяването му за
противоконституционен с решението на Конституционния съд. Това е така, както
защото се създава опасност от законова празнота, така и опасност от нарушаване
или застрашаване на конституционно установени права и интереси, смущава се
съществуващият правов ред и правната сигурност. Да се приеме, че предвиденото
в чл. 22, ал. 4 ЗКС е само право, но не и задължение на НС не
отговаря на духа и на разпоредбите на КРБ, съгласно която Р. Б. е правова
държава и се управлява според КРБ и законите на страната. Конституционната
уредба е изградена върху принципа за нетърпимост на действието на
противоконституционните закони, поради което след обявяването на законова
разпоредба за противоконституционна НС е длъжно да уреди правните последици,
възникнали от прилагането на противоконституционния закон до решението на КС,
вкл. относно евентуално настъпили вреди вследствие прилагането на
противоконституционна разпоредба до обявяването й за такава. Поради това съдът
намира, че неизпълнението от НС на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС не
лишава увредените вследствие прилагането на противоконституционната норма лица
да търсят обезщетение за вредите по общия ред. При това не става дума нито за
осъществяван от съда контрол върху законодателната дейност на НС или за
произнасяне от съда по отношение законосъобразността и
противоконституционността на законови нормативни актове – противоконституционността
на процесните разпоредби вече е обявена с решение на компетентния орган – КС,
още по-малко съдът при преценка за основателност на иск по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ осъществява
"де факто" нормотворческа дейност. Съдът извършва единствено преценка
относно наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на
Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и
законодателният орган, за незаконните актове или действия на който Държавата
също отговаря, съгласно конституционно установения принцип в чл. 7 КРБ.
Спори се между страните
в производството дали е противоправно деяние приемането на
противоконституционен закон и бездействието на Народното събрание да уреди
правните последици от прилагането на противоконституционния закон, както и
какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на
противоконституционния закон права преди Народното събрание да уреди заварените
приключили отношения. По тези въпроси е формирана съдебна практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 91/06.04.2020 г., по
гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, както и решение № 72 от 21.04.2020 г.
по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ГК ІV ГО.
С тази съдебна практика
е разяснено, че отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да
съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като основно свое
задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал.
2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание.
Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното
задължение за спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във
висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ е
правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и
на следващо място според законите на страната. Разяснено е също така, че
приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е
противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния
закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава,
така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на
закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Ако действието
на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата
възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се
осъществили в нарушение на КРБК. В чл. 22, ал. 4 ЗКС вр. с чл.
152, ал. 2 КРБ регламентират действие занапред на решенията на КС. Той не
установява възможност Народното събрание да уреди възникналите правни последици
от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, а го
задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните
последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова
противоправно, колкото и приемането на такъв закон. В
съответствие тъкмо с горното е и Решение на КС на РБ № 3/2020 г. по к.д. №
5/2019 г.
Дадени са разяснения,
че докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на
противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които
чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният
ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава.
Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба, но
по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.
Тези разяснения, дадени
с актуалната съдебна практика, цитирана по – горе, следва да се съобразят при
разглеждане на спора, предмет на делото.
В разглеждания случай
се установи, че нормата, въз основа на която е събирана процесната такса, е
обявена от КС на РБ за противоконституционна. Също така Народното събрание не е
изпълнило задължението си, произтичащо от нормата на чл. 22, ал. 4 ЗКС да
уреди възникналите правни последици от акта, обявен за неконституционен. Това
бездействие от страна на Народното събрание не може да обоснове освобождаването
му отговорност за причинените на засегнатите субекти от обявената за неконституционна
норма.
Установяването на
разглежданото бездействие в рамките на спорния исков процес, не съставлява
преценка за необходимост и целесъобразност от приемане на законодателна уредба
на обществените отношения, в каквато насока са изложени доводи от ответника. В
рамките на правораздавателната компетентност е установяването наличието на
противоправно бездействие от страна на Народното събрание, както и извършването
на преценка дали същото може да послужи като основание за ангажиране деликтната
отговорност на държавата.
От ангажираните по
делото доказателства, се установи, че събраната от ищеца „Р.2.“ ЕООД такса
през разглеждания период 01.01.2014
г. – 09.08. 2014 г. при реализиране на
произведената от него електроенергия възлиза на 8 763,62
лв. Тя е начислена върху приходите и е събрана на основание чл. 35а ЗЕВИ.
Същевременно с горепосоченото решение на КС е установена
противоконституционност на посочената норма. С удържането на исковите
суми в размер на дължимата по приложимия
закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинна
връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата
отговаря. На основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до
доказване на противното. По делото не са заявени твърдения и съответно не са
ангажирани доказателства за оборване на установената в посочената норма
презумпция за вина.
Не може да бъде
споделено становището на жалбоподателя, че липсвало
възлагане на работа, както и противоправно
поведение, като елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Установява
се от данните по делото, както възлагане от Държавата, така
и противоправно поведение на длъжностните лица, съставящи колективния държавен
орган – НС, изразяващо се както в приемане на противоконституционна разпоредба
(арг. чл. 67, ал. 2 КРБ), така и в бездействие – неуреждане на
възникналите в резултат прилагането на противоконституционна разпоредба правни
последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС и в двумесечния срок,
предвиден в ПОДНС. Наличието на вреда, настъпила в причинна връзка с
установената с противоконституционната разпоредба такса, също се доказва по
делото. Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ размерът на
таксата е 20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от
обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася
от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. В конкретния случай,
за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014
г. ищецът „Р.2.“ ЕООД е пропуснал да получи в цялост дължимата му се
цена на произведена електрическа енергия, тъй като за посочения период му е
била удържана сумата от 8 763,62 лева,
представляваща удържана такса по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗВЕИ. Ако
горепосочените норми не бяха приети,
сумата от 8 763,62 лева
лева
със сигурност би била получена от ищеца „Р.2.“ ЕООД. Следователно,
вследствие поведението на законодателя, в имуществената сфера на ищеца
е настъпила вреда – същият е пропуснал да реализира приход от цена на
ел. енергия,
в размер на сумата от 8 763,62 лв., за периода от 01.01.2014
г. до 09.08.2014 г.
От събраните
по делото доказателства, се установява, че по процесните
фактури, съставени за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014
г. от ищеца, „ЧЕЗ Електро
България“ АД е
удържало такси,
в размер на 20 %, на основание чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ. Удържаните такси
възлизат на 8 763,62 лева, като
сумите от удържаните такси са преведени в бюджета. По изложените съображения и при съобразяване на дадените
разяснения с цитираната актуална практика на ВКС, следва да се приеме, че е
осъществен фактическият състав на чл.
49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД. Доколкото размерът на
имуществената вреда, която е в пряка причинно – следствена връзка с приетия
противоконституционен закон и бездействието на НС, възлиза на 8 763,62 лева за „Р.2.“ ЕООД,
ето защо предявеният главен иск е изцяло основателен.
С оглед
възприетия от настоящия съдебен състав извод за основателност на
главния иск по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ,
както по същество е и приел и СРС, въззивният
съд не дължи произнасяне по обективно съединения
при условията на евентуалност иск,
с правна квалификация чл. 59 ЗЗД. Тъй като крайните
изводи на двете инстанции относно главния иск съвпадат, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с
нея
решение на СРС, в частта, с която е уважен
предявеният
иск, с правно основание чл. 49 вр. чл. 45,
ал. 1
ЗЗД – потвърдено, като правилно.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е представила списък по
чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 600 лв. за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед представените фактура и преводно нареждане,
съдът намира, че е доказано заплащането им. При този изход на делото, въззивникът няма право на
разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 423225
от 05.06.2018 г. по гр. д. № 25770/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, II ГО, 66 състав.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М.НА
Ф., да заплати на „Р.2.“ ЕООД, ЕИК********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 600 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.