Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 2547 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 307713 от 20.12.2019г.,
постановено по гр. д. № 14426/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 33 състав,
са уважени предявените искове с правно основание по чл.422 ГПК, вр.чл.430, ал.1
и ал.2 ТЗ и чл.92, ал.1 ЗЗД от „Р.Б.“ ЕАД срещу Й.Г.Б., за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 948,03 лева,
представляваща изискуема главница по Договор за потребителски кредит №
1409090879734167 от 18.09.2014г., представляваща вноски с настъпил падеж
(редовно изискуема главница) за периода от 10.07.2017г. до 10.06.2019г., сумата
от 558,00 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.06.2017г. до
06.09.2018г., сумата от 263,70 лева – наказателна лихва за периода от 10.07.2017г.
до 01.10.2018г., ведно със законната лихва за забава върху главницата от датата
на подаване на заявлението – 02.10.2018г. до окончателното изплащане на
вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 12.10.2018г. по гр.дело № 63894/2018г. по описа на СРС, ГО, 33
състав, като претенцията е отхвърлена за разликата над присъдения размер до
пълния претендиран такъв от 6 992,12 лева.
С решението е уважен предявеният от„Р.Б.“
ЕАД срещу Й.Г.Б. иск с правно основание по чл.430, ал.1 ТЗ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 4 044,09 лева, представляваща
предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит №
1409090879734167 от 18.09.2014г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на депозиране на исковата молба – 12.03.2019г. до
окончателното изплащане на задължението.
С решението са присъдени разноски,
съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник Й.Г.Б.,
посредством назначения си в първоинстанционното производство особен
представител – адв.Г.М. – САК, обжалва решението в цялост, с оплакване за частична
недопустимост, а в условията на евентуалност за неправилност и необоснованост. Конкретно
се поддържа, че в производството са предявени различни по своята процесуална
същност искове – установителни и
осъдителни, като с атакувания съдебен акт установителните искове са били
отхвърлени в по – голямата си част, респективно съдът е разгледал и уважил
предявения в условията на евентуалност осъдителен иск, но доколкото не е
събрана дължимата държавна такса за последния, районната съдебна инстанция е
допуснала нарушение на императивните разпоредби на процесуалния закон и е
постановила недопустимо решение. На следващо място се сочи, че ищецът в
производството, чиято е била доказателствена тежест, не е установил в процеса
пълно и главно как се формира размерът на претендираните от последния
възнаградителна и наказателна лихви, поради което и съответните клаузи от
договора за кредит са нищожни. В подкрепа на изложеното се поддържа, че клаузата
на чл.4.2.1 от Договора е неравноправна, тъй като е недобросъвестно уговарянето
на клауза за промяна на лихвата, която е изначално неясна, респективно неясен е
и механизмът на промяната й. Отделно от това се сочи, че клаузата на чл.4.5 от
Договора, касаеща наказателната лихва е също нищожна като неравноправна и
противоречаща на Закона за защита на потребителите, намира се в противоречие с
изискванията за добросъвестност и създава значително неравновесие между правата
и задълженията на банката и кредитополучателя – потребител, като предвижда
лихвен процент при просрочени плащания в прекомерен размер. Сочи, че съгласно
чл.4.3, вр. чл.4.2 от Договора, след изтичане на дванадесет месеца от
сключването на договора за кредит, банката е следвало да изготви нов
погасителен план, но доколкото по отношение на визираното обстоятелства липсват
по делото приложени доказателства, то следва да се приеме, че между страните
няма действащ погасителен план, което е и самостоятелно основание за отхвърляне
на исковите претенции.
По изложените съображения моли съда да обезсили
първоинстанционния съдебен акт в частта, в която осъдителният иск е бил уважен,
респективно производството в тази част да бъде прекратено. В условията на
евентуалност се релевира искане първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен
изцяло, като вместо това се постанови решение, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени. Релевира се възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият – ищец „Р.Б.“ ЕАД, посредством надлежно упълномощен
процесуален представител, е депозирал писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло по подробно изложени
съображения. Конкретно се поддържа, че неоснователно въззивникът твърди, че
липсват данни в производството за размера на 6 – месечния Sofibor, тъй като до 01.07.2018г., когато БНБ
преустановява изпълнението на дейностите, свързани с изчисляването и
публикуването на справочните индекси Софибид и Софибор, стойностите на индекса
са били публикувани на страницата на БНБ. Отделно от това, от събраните по
делото доказателствени материали, в това число и изслушаното експертно
заключение, се установява, че най – старото просрочие по процесното кредитно
правоотношение е от 10.07.2017г., съответно към този момент кредитът е би
обслужван и кредитополучателят е знаел за размера на конкретното си задължение,
поради което и доводите за липсата на действащ погасителен план са също
несъстоятелни. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден като
правилен и законосъобразен. Претендират се разноски в производството по
представен по реда на чл.80 ГПК списък.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В тази връзка
следва да бъде посочено, че в производството пред първоинстанционния съд с
исковата молба на ищеца са били предявени искове в условията на евентуалност в
защита на един интерес, респективно и събраната от районната съдебна инстанция
една държавна такса е в съответствие с разпоредбата на чл.72, ал.2 ГПК, а
доводите на въззивника в противоположния аспект са неоснователни. В допълнение
следва да бъде посочено, че дори и при констатирана липса на събрана дължима
държавна такса по предявен в производството иск, последното не е обстоятелство,
което да рефлектира върху допустимостта на съдебния акт. В трайната практика на
съдилищата се приема, че когато страната остане задължена за разноски, каквито
са и държавните такси, на основание чл. 77 ГПК, съдът е длъжен да ги събере
принудително от задължената страна, което може да стане, както по време на
разрешаване на спора, така и след приключване на делото в рамките на давностния
срок.
По отношение на правилността
на атакувания съдебен акт и предвид релевираните в жалбата възражения,
въззивният съд намира следното:
На първо място
следва да бъде посочено, че с решението от 20.12.2019г., постановено по гр. д.
№ 14426/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 33 състав, предявеният от
ищеца установителен иск е бил частично уважен за сумата от 2 948,03 лева,
представляваща изискуема главница по Договор за потребителски кредит №
1409090879734167 от 18.09.2014г., представляваща вноски с настъпил падеж
(редовно изискуема главница) за периода от 10.07.2017г. до 10.06.2019г., сумата
от 558,00 лева – възнаградителна лихва за периода от 10.06.2017г. до
06.09.2018г., сумата от 263,70 лева – наказателна лихва за периода от 10.07.2017г.
до 01.10.2018г., като претенцията е отхвърлена за разликата над присъдения
размер до пълния претендиран такъв от 6 992,12 лева. С първоинстанционния
съдебен акт е уважен и предявеният осъдителен иск за сумата в размер на
4 044,09 лева, представляваща изискуема главница по Договор за
потребителски кредит № 1409090879734167 от 18.09.2014г. Доколкото решението в
частта, с която предявеният установителен иск е бил отхвърлен, не е обжалвано и
е влязло в сила, предмет на въззивна проверка е единствено първоинстанционният
съдебен акт в частите, в които предявените искове са били уважени.
По делото не е
спорно, а и от представения Договор за потребителски кредит № 1409090879734167
от 18.09.2014г. се установява, че между страните е налице облигационно
провоотношение, по силата на което ищецът е предоставил на ответника
потребителски кредит в размер на 10 231,00 лева, погасим на 84 равни
месечни анюитетни вноски, определени съгласно погасителен план към договора,
дължими на 10 – то число на съответния месец, със срок до 10.10.2021г. Съгласно
чл.4.1 от Договора, за първите 12 месеца кредитополучателят заплаща фиксирана
лихва в размер на 8,5%, като съгласно чл.4.2, след изтичане на този срок следва
да бъде заплащана годишна лихва в размер на 6 – месечен Sofibor + 7,280 пункта
надбавка, като стойността на 6 – месечния Sofibor е определена за 28.08.2015г.
– 2 работни дни (стоп вальор) преди 01.09.2015г. Видно от чл.4.2.1. от
Договора, лихвата в частта за 6 – месечния Sofibor се преизчислява и променя от
банката два пъти в годината – на 01 март и 01 септември. Преизчисляването се
прави съгласно стойността на 6 – месечния Sofibor, обявена на страницата на БНБ
– www.bnb.bg, два работни дни преди 01 март и 01 септември.
Лихвата, преизчислена съгласно посоченото, се прилага от следващата падежна
дата по кредита, а ако следващата падежна дата е неработен ден, преизчислената
лихва се прилага от първия работен ден след падежната дата. При забава на
плащанията е уговорено обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата
в размер на 10 пункта годишно (чл.4.5. от Договора).
Приложено е по
делото писмо изх.№ ИЗХ – 001 – 68352 от 15.08.2018г. от „Р.Б.“ ЕАД до Й.Г.Б.
относно предсрочна изискуемост по Договор за банков кредит № 1409090879734167
от 18.09.2014г., видно от което и с оглед неизпълнение на кредитополучателя за
погасяване на месечни анюитетни вноски за периода от 09.07.2017г. до 15.08.2018г.,
банката обявява за предсрочно изискуеми и незабавно платими всички дължими суми
по Договора, които към 15.08.2018г. са в размер на 7 679,22 лева, в това
число – 6 992,12 лева главница и 687,10 лева лихва.
Видно от
представената по делото обратна разписка от 16.08.2014г. на „Български пощи“
ЕАД, горепосоченото писмо не е получено от ответника, като пратката е върната
на подателя като непотърсена.
От заключението на
изготвената и приета в първоинстанционното съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че: 1). При извършената проверка е установено, че банковата сметка
на Й.Г.Б. в „Р.Б.“ ЕАД е заверена с разрешената сума по кредита в размер на
10 231,00 лева на 19.09.2014г., като по този начин кредитът е изцяло
усвоен, 2). Последното плащане по кредита е извършено от кредитополучателя на
18.07.2017г., на която датата е погасена частично лихва от вноската с падеж на
10.07.2017г. Към датата на осчетоводяване на предсрочната изискуемост на
кредита – 07.09.2018г. и към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед на изпълнение – 02.10.2018г., неплатени и просрочени вноски са общо 14
с падежи от 10.07.2017г. до 10.08.2018г., 3). При извършената проверка по
банковата сметка на Й.Г.Б. и движението по кредита се установява, че към
02.10.2018г. (датата на депозиране на заявлението), размерът на непогасените
задължения на ответника към „Р.Б.“ ЕАД по договор за потребителски кредит от
18.09.2014г. са както следва: 6 992,12 лева – главница ( в това число
1 665,25 лева – изискуема главница по вноски с настъпил падеж – редовно
изискуема главница за периода от 10.07.2017г. до 10.08.2018г. и 5 326,87
лева – предсрочно изискуема главница към 07.09.2018г.), сумата от 558,00 лева –
възнаградителна лихва, начислена за периода от 10.06.2017г. до 06.09.2018г.
включително, сумата в размер на 263,70 лева – изискуема наказателна лихва,
начислена за периода от 10.07.2017г. до 01.10.2018г. включително. Общият размер
на дължимите суми към 02.10.2018г. по договор за потребителски кредит от
18.09.2014г. е в размер на 7 813,82 лева, 4). Към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост – 07.09.2018г., непогасените задължения с редовно
настъпил падеж са по 14 просрочени вноски с падежи от 10.07.2017г. до
10.08.2018г., общо в размер на 2 193,50 лева, от които сумата от
1 665,25 лева – главница и сумата от 528,25 лева – възнаградителна лихва,
5). Претендираната наказателна лихва е определена при лихвен процент, равен на
възнаградителната лихва плюс 10 пункта, 6). Общият брой на просрочените вноски
към 02.10.2018г. е 14, 7). След датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение (02.10.2018г.) до датата на изготвяне на експертизата,
няма постъпили плащания по процесния договор за кредит, 8). Непогасените
задължения по Договора за кредит, в случай че предсрочната изискуемост настъпва
с връзване на препис от исковата молба – 02.07.2019г., са общо в размер на
8 375,53 лева, включващи сумата от 6 999,12 лева – главница (в това
число 2 948,03 лева – изискуема главница по вноски с настъпил падеж –
редовно изискуема главница за периода от 10.07.2017г. до 10.06.2019г. и сумата
от 4 044,09 лева – предсрочно изискуема главница), сумата от 841,72 лева –
изискуема възнаградителна лихва за периода от 10.06.2017г. до 02.07.2019г.
включително, като и сумата от 541,69 лева – изискуема наказателна лихва за
периода от 10.07.2017г. до 02.07.2019г. включително.
Настоящият съдебен
състав изцяло кредитира заключението по допуснатата пред Софийски районен съд
експертиза. Същата е изготвена от експерт, притежаващ необходимите
професионални знания и квалификация, и е съобразена с целия доказателствен материал
по делото, поради което съдът поставя същата в основата на доказателствените си
изводи.
Други, релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
При така
установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Съгласно чл. 430 от Търговския закон, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. Основателността на предявения иск е поставена в
зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се
установи, че между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на
който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че е
настъпила изискуемост на претендираното вземане, респективно, че е настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, като кредитополучателят е уведомен за това.
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, задължение на
ищеца е било да установи посочените обстоятелства. В тежест на ответника е да
докаже възраженията си, ако такива е направил своевременно.
От съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства и изложените доводи във
въззивната жалба, настоящият състав намира, че спорът във въззивното
производство се концентрира върху въпроса относно
действителността на договорни клаузи в договор за кредит, свързани с начина на
определяне на възнаградителната и наказателната лихви.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са
посочени някои неравноправни клаузи (т. 1- 18), като изброяването не е
изчерпателно (т. 19). Законът за защита на потребителите намира приложение в конкретния случай, доколкото
възнаградителната лихва по договор за банков кредит представлява стойността на
финансовата услуга, предоставяна от банката-ищец. В закона се съдържа легално
определение на понятието "финансова услуга" - § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите и въз основа на него процесния договор се определя
като такава услуга, която предполага задължението на страните по него да
спазват правилата, предвидени в Закона за защита на потребителите при сключването и изпълнението му. В конкретния случай преценката на
съда относно действителността на оспорените разпоредби следва да се извърши с
оглед спазване на правилата на чл. 143 и при преценка на хипотезите, предвидени
в чл. 144 от закона към момента на сключването на договора за кредит.
В разглеждания случай кредитополучателят - ответник се
явява потребител на финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, тъй като договорите за кредит съставляват финансова
услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения
за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП,
каквито са направени от въззивника в производството. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като законодателят установява различни хипотези. Съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са уговорени индивидуално предварително изготвените от
търговеца клаузи, върху чието съдържание потребителят не е имал възможност да
влияе, както и в случаите на договор при общи условия.
В конкретиката на
настоящия случай, съгласно разпоредбата на чл. 4.2. от договора е уговорено
кредитополучателят да заплаща годишна лихва в размер на 6 месечен SOFIBOR плюс 7,280 пункта надбавка, като в
чл. 4.2.1 е посочено, че лихвата, в частта за 6 месечния SOFIBOR, се променя от банката 2 пъти
годишно (01.03 и 01.09), като
преизчисляването се прави съгласно стойността на 6 месечния SOFIBOR, обявен на страницата на БНБ. Следва да бъде изяснено,
че клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на
стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от
договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с
цената, уговорена при сключването на договора, са неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, т.12 от Закона за защита на
потребителите, като в разпоредбата на чл. 144, ал.3, т.1 от същия закон обаче е
предвидено изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Или за да се приложи това изключение следва
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен
регулатор. В този случай търговецът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, тъй
като увеличението на престацията не зависи от неговата воля (така Решение №
77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС). Това изключение от своя
страна изисква клаузите да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, като
при съмнение съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за
потребителя начин (чл. 147 от ЗЗП), във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата - чл.
145, ал.1. От ангажираните по делото доказателства е видно, че формирането на
размера на лихвата е поставен в зависимост от един ясно обозначен индикатор,
върху който банката няма пряко влияние и който се оповестява публично, поради
което и съдът намира, че изменението на лихвения процент по кредита е поставено
в зависимост от показател, който не се определя едностранно от кредитодателя.
Горепосочените клаузи съдържат достатъчно ясна и разбираема за
кредитополучателя информация за условията и начина на изменение на размера на
лихвения процент по договора за кредит. Ето защо тези клаузи от договора, съдът
намира, че не биха могли да се възприемат като нищожни поради това, че са
неравноправни, респективно и доводите в противоположния аспект, наведени във
въззивната жалба, настоящата инстанция намира за неоснователни.
По отношение
релевираното възражение за нищожност поради неравноправност и на клаузата на
чл. 4.5 от договора, предвиждащ дължимостта на наказателна лихва, по общо
изложено съображение за противоречие с добрите нрави, въззивният състав на съда
намира следното:
Изрично в разпоредбата на чл. 4.5 от договора по
ясен и недвусмислен начин е уговорен начинът на начисляване и размерът на визираната
лихва. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не
са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях (така Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK). Така постигната
договорка за наказателна лихва изцяло покрива характеристиките на неустойка за
забава, респективно и същата има за предназначение да компенсира вредите от
неизпълнението, като има и обезпечителен характер. Именно за да изпълни придадените
й от закона функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/, се налага
завишеният й размер. В този смисъл и за да постигне визираните специфични свои
цели, размерът на неустойката следва да надхвърля предвидимите вреди за
кредитора, поради което е допустимо договарянето и на по – висок нейн размер.
Видно от процесния договор, размерът на лихвата е 10 пункта над договорения
лихвен процент, който размер не може да се счита за необосновано високо
обезщетение, несъответен на комплекса от трите функции на неустойката,
отчитайки размера на законната лихва по чл. 86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над
основния лихвен процент.
На следващо място,
неоснователно е и релевираното възражение във въззивната жалба, че ответникът не
е бил уведомен от банката – кредитор за новия погасителен план и увеличените
погасителни вноски по начина, предвиден в чл. 4.3. вр. чл.4.2.1 от договора.
Следва да бъде посочено, че съгласно приетото без възражения от страните
експертно заключение, длъжникът е погасявал вноските по кредита и след
изтичането на срока по чл.4.1 от договора, предвиждащ фиксирана годишна лихва
за първите 12 месеца, без възражение, от което може да се заключи, че последният
е бил уведомен за настъпилите промени, поради което и доводите за липса на
актуален погасителен план, за който ответникът – кредитополучател да е
уведомен, не следва да бъдат споделени.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за конкретно дължимия размер на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По разноските:
Предвид изхода на
правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемия - ищец
следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК да бъдат присъдени
сторените от него разноски за заплатено възнаграждение за особен представител
на въззивника – ответник в размер от 300,00 лева. Съдът, при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде определен в размер от 200,00 лв. Следователно общият размер на
сторените от ищеца разноски във въззивното производство е 500,00 лева, която
сума следва да му бъде присъдена.
Въззивникът следва
да бъде осъден на основание чл. 77 от ГПК да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата от 156,30 лв., представляваща дължима държавна такса за
въззивното обжалване, съгласно чл. 18 от ТДТ ГПК, от заплащането на която
обжалвалият особен представител е освободен.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 307713 от 20.12.2019г.,
постановено по гр. д. № 14426/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 33
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Й.Г.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Р.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 500,00 лева, представляваща разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА Й.Г.Б., ЕГН **********, с адрес ***
да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 от ГПК, сумата
от 156,30 лева – разноски за държавна такса за въззивното обжалване.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.