№ 263
гр. Варна, 11.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Анета Н. Братанова
Дарина Ст. Маркова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Анета Н. Братанова Въззивно търговско дело
№ 20243001000300 по описа за 2024 година
Производството е с правно основание чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 127/20.03.2024 год., постановено по т.д.№ 579/2023 год.
ВОС е ОСЪДИЛ „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище
гр. София, ул. „Сребърна“ №16 ДА ЗАПЛАТИ на А. Р. Ч-С, ЕГН **********,
с постоянен адрес гр. София, жк. „С“, бл.30, вх. В, ет.3, ап.44 сумата от 50 000
лв. /петдесет хиляди лева/, представляваща застрахователно обезщетение за
претърпени болки и страдания от смъртта на брата на ищцата – И Р Ч,
настъпила вследствие на виновно причинено от И Д Б ПТП на 17.10.2018 г.,
дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност” по
застрахователна полица № BG/01/117002676924 със срок на действие от
18.10.2017 г. до 17.10.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума
считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество –
03.06.2022г. до окончателното й изплащане на основание чл.432, ал.1 от КЗ
като е ОТХВЪРЛИЛ претенцията за присъждане на законната лихва върху
главницата от 50 000лв. за периода от 19.10.2018 г. до 02.06.2022 г.
Въззивникът „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД обжалва постановеното
решение в осъдителната му част с твърдения, че ищцата не е активно
материалноправно легитимирА. да претендира обезщетение за смъртта на
своя брат. Оспорва се и присъденият размер на обезщетение с твърдения, че
релевантна е нормата на чл. 493а, ал.4 КЗ вр. § 96 КЗ, определяща дължим
размер на обезвредата от 5 000 лева. В съотношение на евентуалност се
твърди, че присъденото обезщетение е прекомерно и не съответства на
принципа на справедливост – чл. 52 ЗЗД. Излага се още, че ищцата е
1
претендирала обезщетение в размер на 50 000 лева, което следва да се намали
с 50% поради доказано съпричиняване. Поддържа се и възражението за
погасяване на претенциите по давност. Претендира се присъждане на
разноски.
Насрещната стрА. – А.Ч - С е депозирала писмен отговор вх.№
1366/30.05.2024 год., уточнен с молба вх.№ 14914/12.06.2024 год., в който
изразява становище за неоснователност на депозирА.та въззивна жалба.
По делото е постъпила и въззивна жалба от А. Р. Ч - С против решението
в частта за присъдената законна лихва. Поддържа се, че ответникът дължи
заплащането на законна лихва върху присъдената главница, считано от
19.10.2018 год. – датата на регистрирано телефонно обаждане на И Д Б, по
което е образувА. преписка по щета № 0305/18/777/500310. Алтернативно се
поддържа, че по отношение вземането за лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди е приложим чл. 111, б.“в“ ЗЗД. Претендира се
присъждане на разноски.
Насрещната стрА. – застраховател е депозирал писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на депозирА.та въззивна жалба.
Въззивните жалби са редовни и надлежно администрирани.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено
следното от фактическа и правна стрА.:
По жалбата на „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД
В производството пред въззивната инстанция са безспорни
предпоставките за възникване отговорността на застрахователя - наличието на
деликт при съответното авторство, противоправност и вина. В тази връзка е
постановена и влязла в сила присъда № 2/09.03.2023 г. по ВНОХД № 269/2022
г. по описа на Апелативен съд – Варна, с която е отменена оправдателна
присъда № 13/10.02.2020г., постановена по НОХД № 702/2019г. и Ивалина
Благоева е призната за виновна за това, че на 17.10.2018г. в гр. Варна, при
управление на лек автомобил „Опел Корса“ е нарушила правилата за
движение по пътищата – чл.50, ал.1 от Закона за движение по пътищата и по
непредпазливост причинила смъртта на И Р Ч. На основание чл.300 от ГПК
влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършен деликта,
неговата противоправност и виновността на дееца.
Налице е безспорно застрахователно правоотношение между
причинителя и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска
отговорност”. Установено е и настъпването на застрахователно събитие като
юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
В настоящото производство застрахователят оспорва наличието на
активна материалноправна легитимация на ищцата да претендира
обезщетение за причинените неимуществени вреди във връзка със смъртта на
нейния брат И Р Ч. Оспорва се наличието на трайна и дълбока емоционална
2
връзка с починалия, причиняваща продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени по смисъла на Тълкувателно решение №
1/2016 г. по ТД 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС.
Съобразно дадените разрешения в ТР № 1/2016 год. по т.д. №1/2016 год.
на ОСНГТК материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в Постановление No 4 от 25.V.1961 г. и Постановление No 5 от
24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай
е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди.
В мотивите на ТР е прието, че особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-
близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е стА.ла толкова
силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае
право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В
тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в постановления No 4/61 г. и No 5/69г.
на Пленума на ВС - че в случай на смърт, право на обезщетение имат само
най-близките на починалия.
От посочените разяснения следва категоричния извод, че обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън
кръга на лицата, очертани в двете пленумни постановления, се присъжда само
по изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение са:
1/създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия
обезщетението и 2/ действително претърпени неимуществени вреди, които
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за
съответната връзка.
Ищцата е сестра на починалия И Ч, с двегодишна разлика във възрастта
им. Баща им починал през 1996 г., което обусловило по-голяма обвързаност
между децата. А. и И живеели в едно домакинство заедно с майка си и баба
си. Споделяли приятелски кръг, игри и забавления. Това продължило и в
тинейджърските години. Впоследствие, когато А. започнала следването си в
3
София, И осигурявал средствата за квартира и издръжка. Бил неотлъчно до
нея и като емоционална опора. Когато А. имала проблеми, И заминавал за
София за подкрепа. Контактите им били непрекъснати и чести. Горните
обстоятелства се установяват от съвкупната преценка на събраните гласни
доказателства – показания на св. Д.Д и В.Д, кредитирани от съда като
обективни и резултат на трайни непосредствени впечатления. Свидетелите са
близки на починалия. Впечатленията на св.Д.Д датират от 2013 год. Св.В.Д е
приятел на починалото лице от основното училище. Показанията им са
подробни, последователни и убедителни. По делото не са събрани
доказателства, които да ги опровергават.
Твърденията във въззивната жалба на застрахователя, че ищцата
заживяла с бъдещия си съпруг още през 2014-2015 год. не отговаря на
събраните гласни доказателства. Свидетелката Д.В заявява, че в сочения
период ищцата се е запознала със съпруга си, но не знае от кога датира
фактически съжителството им. Знае единствено, че са сключили брак през
2021 год. Същевременно – и двамата свидетели са категорични, че И поел
всички финансови разходи за цялото следване на А. и бил „до нея във всичко“.
Съобразно заключението на СПЕ смъртта на И има характера на
стресогенна ситуация, обусловила разстройство в адаптацията на ищцата с
клинична картина на депресивно настроение, тревожност, чувство за
невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето.
Последвала е още реакция на скръб като психологична траурна реакция.
Заключението на вещото лице се подкрепя и от показанията на разпитаните
свидетели- А. била „изключително емоционално разстроена“.
Състоянието на ищцата се подобрило в рамките на няколко месеца.
Реакцията на скръб понастоящем е преминала в етап на приемане на
реалността. Самото вещо лице акцентира, че наличието на достигнат етап на
„скъсване с илюзорните надежни и успокоение“ не трябва да се тълкува като
щастие или радост и не изключват наличието на тъга и болка. Страданието не
може да бъде изключено и поради липса на актуални психопатологични
дисфункции или отклонения. Възраженията на застрахователя за
неоснователност на иска, обосновани с превъзмогването на траурната реакция
са необосновани.
Отчитайки факта, че А. и И загубили баща си в ранна детска възраст,
вкл. близките им и сърдечни отношения, както и факта, че И бил моралната и
материална опора на сестра си, съдът намира, че ищцата е активно
материалноправно легитимирА. да претендира обезщетение за смъртта на
своя брат, на основание чл. 493а, ал.4 КЗ. Житейските ситуации и
обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката
на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно. В съдебната
практика като примерни ситуации за възникване на такава връзка в
отношенията между брат и сестра са посочени близките отношения,
продължителното съвместно съжителство и полагането на грижа, която в
4
много отношения замества родителската / Решение № 504 от 29.07.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 1455/2023 г., III г. о., ГК/.
По размера на дължимото обезщетение:
Съгласно Решение № 504 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2023
г., III г. о., ГК, Решение № 147 от 6.03.2024 г. по гр. д. № 1231/2023 г. на ВКС,
IV г. о. и др., по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетението за
неимуществени вреди на по-далечния кръг роднини на починалия пострадал
не трябва да бъде определяно по правилото на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ, обн.
в ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 7.12.2018 г., което ограничава размера на
обезщетението до сумата от 5 000 лв. Тази сума е по-малка от посочените в
чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 г. на Съвета относно
сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със
застраховките "гражданска отговорност" при използване на МПС,
кодифицирА. с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г.,
относно застраховката "гражданска отговорност" при използване на МПС и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така
и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората, минимални суми, които са
транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 КЗ. С решение на СЕС
(втори състав) от 24.10.2013 г. по дело № С-277/2012 г. е дадено тълкуване, че
чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и пар. 2 от Втора директива
84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната
застраховка "гражданска отговорност" при използването на МПС да покрива
обезщетение за неимуществени вреди за смъртта на близки членове на
семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която
е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО. В
подобен смисъл на този в решение по дело С-277/12 са и решение на СЕС от
23.10.2012 г., Vitor Hugo Marques Almeida (С-300/10), решение на СЕС от
24.10.2013 г., Katarina Haasova (С-22/12), решение на СЕС от 23.01.2014 г.,
Enrico Petillo (С-371/12), съгласно които държавите- членки са длъжни да
гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна
уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди,
претърпени от близките членове на семейството на жертвите на ПТП, се
покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в
Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва
или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение
чрез задължителната застраховка "гражданска отговорност" при използването
на МПС. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за
националния съд (чл. 633 ГПК), който е длъжен да съобрази даденото
тълкуване на правото на ЕС. Доколкото с пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ,
дължимото обезщетение по застраховка "гражданска отговорност" се
ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, пар. 2 от Втора директива 84/5 ЕИО, то съгласно
даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и
поради това не следва да се прилага по искове с правно основание чл. 432, ал.
5
1 КЗ, предявени от лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ.
Освен това правилото на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ създава възможност
за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ в сравнение с лицата
по чл. 493а, ал. 3 КЗ, като определя на първите по-ниско обезщетение в
сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи
условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, като не е установена основателна причина за това.
Изводът е, че нормата на пар. 96, ал. 1 ПЗР ЗИД КЗ противоречи на чл.
6, ал. 2 КРБ и на правото на ЕС и като такава не може да се прилага по искове
с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определя при спазване на правилото на чл.
52 ЗЗД и при съобразяване със застрахователната сума по застраховката
"гражданската отговорност", която не може да е по-ниска от посочените
минимални размери в приложимите актове от правото на ЕС и в чл. 492 КЗ.
С решение № 350/12.10.2023 г. по КНОХД № 518/2023г. на ВКС е
изменена присъда № 2/09.03.2023г., постановена по ВНОХД № 269/2022 г. по
описа на Апелативен съд – Варна и деликвентът Ивалина Благоева е осъдена
да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000
лева, при отчитане на 50% съпричиняване. Обезщетението не е изплатено от
деликвента, поради което не е погасено и прякото право на увредения срещу
застрахователя.
Решението на наказателния съд в гражданската му част не е постановено
с участието на ответника – застраховател, поради което и по арг. от чл. 298,
ал.1 ГПК не се ползва със сила на пресъдено нещо. Следва обаче да бъдат
съобразени мотивите и разрешенията по т.1 на ТР № 1 от 23.12.2015 г. по
тълкувателно дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, че непозволеното увреждане
е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното
ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликтът. Решението по
деликтния иск няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на
гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са
едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно
отношение. Ето защо по прекия иск, застрахователят обезщетява причинените
вреди в същия размер, в който, на основание чл. 45 ЗЗД е задължен да ги
обезщети застрахования делинквент, но до размера на уговорената
застрахователна сума. Следователно – не е допустима нова преценка за
справедлив размер на обезщетението от настоящия съд /Определение №
50172 от 16.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1191/2022 г., I т. о./
При отчитане на определения от наказателния съд размер на
обезщетението за неимуществени вреди, намалено с установеното в
производството съпричиняване в размер на 50%, предявеният иск с правно
основание чл. 432, ал.1 КЗ е основателен до уважения от ВОС размер от
50 000 лева. В производството пред АС -Варна не се оспорва наличието на
съпричиняване и неговия размер.
6
Неоснователни са възраженията на ответника, че при прилагане
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на
справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт е ограничена в
рамките на претендирА.та от пострадалия с исковата молба сума – 50 000
лева, поради което при отчитане на процента на съпричиняване следва да се
присъди сумата от 25 000 лева. По този въпрос е постановено ТР 1/2021 год.
на ОСГТК, в което е прието, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от
Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на
справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е
ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума,
надхвърляща поискА.та в петитума на исковата молба.
Пред въззивната инстанция се поддържат и възраженията за погасяване
на вземанията по давност. Правилни са изводите на ВОС, че според нормата
на чл.378, ал.2 от КЗ правата и задълженията по преки искове по застраховки
"Гражданска отговорност" по т. 10 – 13, раздел II, буква "А" от приложение №
1 във връзка със застрахователното обезщетение или сума се погасяват с 5-
годишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното
събитие. Застрахователното събитие е настъпило на 17.10.2018г., от когато е
започнала да тече давността. На основание чл.378, ал.9 от КЗ тя е спряла да
тече от датата на предявяване на претенцията, а именно 03.06.2022г. /молба до
застрахователя с вх.№1-101-4101-1905/ до произнасянето на ответника. Към
датата на подаване на исковата молба - 17.10.2023 г., давността не е изтекла.
ВОС е присъдил и законна лихва, считано от 03.06.2022 год., по
отношение на която предвидената в чл. 378, ал.8 КЗ 3-годишна давност не е
изтекла.
По жалбата на А. Ч - С: Жалбата има за предмет началния момент на
присъдената законна лихва.
Застрахователят дължи законна лихва върху дължимото обезщетение,
считано от датата на уведомяването по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата
на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна, на основание чл. 429, ал. 3 КЗ
вр. чл. 493, ал. 1, т. 5 и чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, доколкото лихвите, прибавени
към обезщетението, не надхвърлят застрахователната сума. Тези лихви
застрахователят дължи не за собствената си забава, а за забавата на
застрахования делинквент, с оглед функционалната обусловеност на
отговорността на застрахователя от отговорността на делинквента.
Най-ранната от посочените в чл. 429, ал.3 КЗ дати е 19.10.2018 год., на
която съобразно официалното удостоверяване от застрахователя същият е
уведомен от застрахованото лице Ив. Благоева /така писмо вх.№
6109/10.10.2022 год., приложено на л.52 по ВНДОХ № 269/2022 год. по описа
на АС – Варна/. Уведомлението има за предмет както имуществените вреди
по автомобила „Опел Корса“, така и наличието на пострадали лица /така
писмо вх.№ 5518/19.09.2022 год., приложено на л.39 по ВНДОХ № 269/2022
год. по описа на АС – Варна/. Застрахователната претенция от увреденото
7
лице е предявена на 03.06.2022 г., до която е дата е изтекъл 3 годишния срок на
погасителна давност по чл.378, ал.8 КЗ по отношение на дължимата лихва за
периода от 20.10.2018 год. до 03.06.2019 год.
Предявената на 03.06.2022 год. претенция спира давността, на
основание чл. 378, ал.9 КЗ до датата на получаването на произнасянето на
застрахователя по чл. 108, ал. 1, съответно до изтичане на максималния срок
за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5, която от двете дати е по-ранна.
Застрахователят е постановил отказ на 21.07.2022 год., която дата следва да се
приеме за краен момент на спиране на давността при съобразяване, че същата
предшества максималните срокове за произнасяне на застрахователя. Така
давността следва да се счита спрЯ. за период от 49 дни.
Предявената искова молба прекъсва давността, считано от 17.10.2023
год.
С оглед на изложеното искът за заплащане на законна лихва следва да
бъде уважен като основателен за периода след 30.08.2020 год. /от тази дата до
датата на исковата молба е изтекъл период от 3 год. и 49 дни/. В остА.лата част
искът е неоснователен като погасен по давност.
Дори и да се приемат за основателни твърденията на застрахователя,
че с уведомление 19.10.2018 год. деликвентът е уведомил застрахователя
единствено за вреди по автомобила по застраховка „Каско“ изводите за
основателност на претенцията за законна лихва за периода след 30.08.2020 год.
не биха се променили. По делото се съдържат данни, че И Д Б е отправила
повторно нарочно уведомление до застрахователя на 08.04.2019 год.,
включващо и смъртта на И.Ченешков. При отчитане на спирането и
прекъсването на 3-годишната давност, акцесорната претенция би била отново
основателна за периода след 30.08.2020 год.
Разноски: В полза на адв.Р.Х. следва да бъде присъдено
възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА. Според актуалната практика на СЕС,
обективирА. в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 следва, че при
определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв,
националната юрисдикция не е обвързА. от минималните размери,
предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на
ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, което препраща
към наредбата, а следва да съобрази единствено фактическата и правна
сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за
осъществяването на защитата по делото.
Съобразявайки, че производството пред АС – Варна е образувано по
две въззивни жалби, но е протекло в едно съдебно засадение и без събиране на
нови доказателства, съдът намира, че размерът на възнаграждението следва да
се определи в размер на 2500 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 127/20.03.2024 год., постановено по т.д.№
579/2023 год. ВОС в частта, в която съдът е ОСЪДИЛ „АЛИАНЦ
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище гр. София, ул. „Сребърна“
№16 ДА ЗАПЛАТИ на А. Р. Ч-С, ЕГН **********, с постоянен адрес гр.
София, жк. „С“, бл.30, вх. В, ет.3, ап.44 сумата от 50 000 лв. /петдесет хиляди
лева/, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени болки и
страдания от смъртта на брата на ищцата – И Р Ч, настъпила вследствие на
виновно причинено от И Д Б ПТП на 17.10.2018 г., дължимо по силата на
договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица
№ BG/01/117002676924 със срок на действие от 18.10.2017 г. до 17.10.2018 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума считано от датата на уведомяване
на застрахователното дружество – 03.06.2022г. до окончателното й изплащане
на основание чл.432, ал.1 от КЗ.
ОТМЕНЯ решението в отхвърлителната му част за присъждане на
законна лихва върху главницата от 50 000 лева за периода от 30.08.2020 год. до
02.06.2022 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище
гр. София, ул. „Сребърна“ №16 ДА ЗАПЛАТИ на А. Р. Ч-С, ЕГН **********,
с постоянен адрес гр. София, жк. „С“, бл.30, вх. В, ет.3, ап.44 законната лихва
върху присъдените 50 000 лева за периода 30.08.2020 год. до 02.06.2022 г. вкл.
ПОТВЪРЖДАВА решението в остА.лата отхвърлителна част и в частта
за разноските.
ОСЪЖДА „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със седалище
гр. София, ул. „Сребърна“ №16 ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Р. М. Х., към
Адвокатска колегия – Варна, сумата от 2500 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на основание чл.78, ал.1 от
ГПК и чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9