РЕШЕНИЕ
№ 139
гр. Пловдив, 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Магдалина Ст. Иванова
Членове:Михаела Хр. Буюклиева
Велина Ем. Антонова
при участието на секретаря Елеонора Хр. Крачолова
в присъствието на прокурора Иван Г. Даскалов
като разгледа докладваното от Магдалина Ст. Иванова Въззивно частно
наказателно дело № 20225000600380 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 12, ал. 11 от Закона за
признаване изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на
наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от
свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС).
С Решение № 214/27.07.2022 г., постановено по ЧНД №
1220/2022 г. по описа Окръжен съд – Пловдив, е приета за изпълнение
присъда по дело № (***) ***/20 (18/20) на Районен съд Т.във Федерална
Република Германия, постановена на 18.01.2021 г. и влязла в сила на
28.04.2021 г., с която българският гражданин Г. Д. Г., ЕГН **********, е
признат за виновен за извършени от него, съответно на 08.10.2020 г. и
16.10.2020 г. в гр. Б. във Федерална Република Германия, три отделни
престъпления по §§242 ал. 1 и ал. 2, 243, ал. 1, изр. 2, номер 3, 244, ал. 1,
номер 2, 244а, ал. 1, 22, 23, 25, ал. 2, 44, 53, 54, 73, ал. 1, 73а, ал.1, 74 от StGB
на Федерална Република Германия, за всяко от които са му наложени
наказания лишаване от свобода, съответно в размер на една година и четири
месеца - за едно от престъпленията, извършено на 16.10.2020 г. и седем
месеца - за двете деяния, извършени съответно на 08.10.2020 г. и на
16.10.2020 г., като е определено общо най-тежко наказание за тях, което е
1
увеличено, като общото най-тежко и увеличено наказание, наложено на
осъдения Г. за престъпната деятелност е една година и десет месеца лишаване
от свобода, като наказанието, което следва да изтърпи в Република България е
една година и десет месеца лишаване от свобода.
На основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС е определен
първоначален общ режим за изтърпяване на така наложеното наказание една
година и десет месеца лишаване от свобода.
С решението е приспаднат изцяло при изпълнението на
наказанието лишаване от свобода в размер на една година и десет месеца
срокът на изтърпяната част от наказанието и временното задържане в
издаващата присъдата държава, а именно - 197 дни.
Срещу така постановеното решение е постъпила жалба от адв. О.
Б., в качеството му на защитник на осъденото засегнатото лице, с оплакване за
неговата неправилност и незаконосъобразност. В този смисъл се прави искане
атакуваният съдебен акт да бъде отменен като вместо това делото да бъде
върнато за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд за събиране на
допълнителна информация от компетентния орган на издаващата държава и
алтернативно – или тази информация да бъде изискана от въззивния съд, след
което да бъде постановено решение, с което първоинстанционният съдебен
акт да бъде отменен, като вместо това бъде постановен отказ за признаване и
изпълнение на присъдата на РС Т. във Федерална Република Германия, или
наложеното на осъдения наказание да бъде приспособено по реда на чл. 13 от
ЗПИИСАННЛСМВЛС по изложените в жалбата съображения.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция защитник –
адв. Б., поддържа жалбата и направеното с нея искане.
Осъденият Г. Г., редовно призован, не се явява и не изразява
становище.
Представителят на Апелативна прокуратура - Пловдив счита, че
жалбата е неоснователна, поради което предлага атакуваният с нея съдебен
акт, като обоснован и законосъобразен, да бъде потвърден.
Пловдивският апелативен съд, след като се запозна с
доказателствата по делото, изложеното в жалбата и обсъди становищата на
страните, намира и приема за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество -
неоснователна.
За да постанови решението си, Пловдивският окръжен съд е
приел за установено следното:
С присъда по дело № (***) *** /20 (18/20) на Районен съд Т. във
Федерална Република Германия, постановена на 18.01.2021 г. и влязла в сила
на 28.04.2021 г., българският гражданин Г. Д. Г., ЕГН **********, е признат
за виновен за извършени от него, съответно на 08.10.2020 г. и 16.10.2020 г. в
гр. Б. във Федерална Република Германия, три отделни престъпления по
2
§§242. ал. 1 и ал. 2, 243, ал. 1, изр. 2, номер 3, 244, ал. 1, номер 2, 244а, ал. 1,
22, 23, 25, ал. 2, 44, 53, 54, 73, ал. 1, 73а, ал. 1, 74 от StGB на Федерална
Република Германия, за всяко от които са му наложени наказания лишаване
от свобода, съответно в размер на една година и четири месеца - за едно от
престъпленията, извършено на 16.10.2020 г. и седем месеца - за двете деяния,
извършени съответно на 08.10.2020 г. и на 16.10.2020 г., като е определено
общо най-тежко наказание за тях, което е увеличено, като общото най-тежко
и увеличено наказание, наложено на осъдения Г. за престъпната деятелност е
една година и десет месеца лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно
ефективно.
Със същата присъда на Районен съд Т. във Федерална Република
Германия на Г. Д. Г. e наложена четири месечна забрана за управление на
МПС по § 44, ал.1 от StGB.
Правилен е изводът на окръжния съд, че съобразно
обстоятелствата, посочени в Удостоверението по чл. 4 от Рамково решение
2008/909ПВР от 27 ноември 2008 г. за прилагане на принципа за взаимно
признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат
наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода,
за целите на тяхното изпълнение в ЕС, както и съдържанието на преведената
на български език присъда на Районен съд Т. във Федерална Република
Германия, деянията, за които българският гражданин е осъден на територията
на издаващата държава се явяват и престъпления по българския НК - по чл.
195, ал. 1 т. 4 предл. последно и т. 5 вр. с чл. 194, ал. 1 от НК – за
престъплението, извършено на 16.10.2020 г. и по 195, ал. 1 т. 4 предл.
последно и т. 5 вр. с чл. 194, ал.1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК – за двете
престъпления, извършени на 08.10.2020 г. и на 16.10.2020 г. При тези данни е
очевидно, че са налице условията на чл. 8, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС.
Неоснователно е направеното от защитата възражение, че в
случая са налице основания за приложението на чл. 13, ал. 2 от
ЗПИИСАННЛСМВЛС. Не се споделя изтъкнатия в тази насока първи довод,
че извършеното от Г. не представлява три отделни престъпления, а са три
отделни деяния, които следва да бъдат квалифицирани като едно
продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 НК. С цитираната
разпоредба е предвидена единствено възможност съдът да приспособи
наложеното в издаващата държава наказание, когато то не съответства по вид
на наказанията, предвидени за същото деяние в българското законодателство.
Не е предвидена възможност изпълняващият съд да редуцира броя на
престъпленията, което от своя страна води до промяна на тяхната
квалификация, дадена с присъдата на издаващия съд. Отделно от това, в
случая е неприложима и разпоредбата на чл. 13, ал. 1 от
ЗПИИСАННЛСМВЛС – да бъде намален размерът на наказанието, наложено
в издаващата държава, когато съгласно българското законодателство
максималният срок на наказанието за извършеното престъпление е по-малък
от него. За престъплението по чл. 195, ал. 1 от НК на РБ е предвидено
3
наказание от 1 до 10 години лишаване от свобода, поради което и не се налага
редуциране по реда на специалния закон, както на отделните наказания,
наложени за всяко от общо трите престъпления, а така също и на общото
наказание, наложено за цялостната престъпна деятелност. Това е така, тъй
като, от една страна, в разпоредбите на чл. 23 и чл. 24 от НК на РБ е
предвидено групиране на наложените с присъдата отделни наказания за всяко
от престъпленията с определяне на едно общо най-тежко наказание измежду
тях, чието увеличаване е допустимо до размер, който да не надхвърля сбора
на отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния
вид наказание. От друга - наложеното в издаващата държава общо най-тежко
и увеличено наказание, на осъдения Г. за престъпната деятелност, което е
една година и десет месеца лишаване от свобода, съответства на тези
правила.
Не се споделя и следващия довод на защитата, че участието в
извършване на престъпленията от осъдения Г. следва да бъде квалифицирано
като помагаческа дейност по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК. В мотивите на
присъдата на германския съд подробно са описани действията на Г. и
неговите две съучастнички, които очевидно сочат, че между тримата е имало
предварително разпределение на ролите – едната от съучастничките е
отвличала вниманието на пострадалите, другата е пребърквала чантите им, а
осъденият е осигурявал своеобразната им „охрана“, за да не бъдат забелязани
престъпните им действия. Всички тези обстоятелства категорично сочат на
наличие на предварителен сговор между тримата по смисъла на чл. 195, ал. 1,
т. 5 НК, както законосъобразно е приел окръжния съд, а не на действия,
извършени под формата на обикновено съучастие.
Не се споделя и довода на защитата, че не са налице основания
за квалификация по чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. последно от НК – кражбите да са
извършени по специален начин. От описаната в мотивите на присъдата
фактическа обстановка следва категоричният извод, че инкриминираните
престъпления са джебчийски кражби, при които тримата извършители са
проявили особена ловкост и умение, за които са особено показателни
сведенията от цитираните свидетели – полицейски служители, наблюдавали
техните действия. Отделно от това, с оглед използването на моторно превозно
средство, управлявано от Г., с което тримата са се придвижвали до
съответния търговски обект, а след извършване на поредната кражба или опит
за такава, с него бързо са напускали мястото на престъплението, е налице и
квалифициращия белег по чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. първо от НК – чрез
използване на моторно превозно средство, което обаче, поради липса на
протест, не следва да бъде обсъждано.
Не може да бъде споделен и следващия довод на защитата, а
именно, че трите престъпления следва да бъдат квалифицирани по чл. 194, ал.
3 НК, тъй като представляват маловажен случай на кражба. Ниската стойност
на отнетите вещи при довършеното престъпление и оставането на другите две
във фазата на опита, преценени съвкупно с останалите приети за установени
4
от германския съд факти и обстоятелства, както и наличните, посочени по-
горе, квалификации на извършеното, категорично опровергават защитната
теза за приложението на посочената разпоредба.
Правилно окръжният съд е приел, че не са налице основания за
отлагане по чл. 14, нито основанията за отказ, визирани в чл. 15 от
специалния закон. Направените в противния смисъл възражения на
защитника относно съдържанието на издаденото Удостоверение са
неоснователни. То съдържа всички изискуеми реквизити, както и
информация, въз основа на които съдът да се произнесе с акта си по делото.
Решението на издаващата държава е било постановено на 18.01.2021 г. и
влязло в законна сила на 28.04.2021 г., като видно от изричното отбелязване в
Удостоверението, съдебното решение е произнесено в присъствието на
лицето, което изключва хипотезата на чл. 15, ал. 1, т. 9, претендирана от
защитата. Отделно от това, през целия период от 16.10.2020 г. до 30.04.2021 г.
Г. е пребивавал в пенитенциарно заведение в издаващата държава, като този
период включва, както датата на постановяване на съдебното решение, така и
неговото влизане в сила, а и безспорно – периода между тези два времеви
момента. Ето защо и предвид принципа на взаимност, залегнал в концепцията
на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 28.11.2008 г., следва да се
цени с кредит на доверие именно информацията, инкорпорирана в
Удостоверението на издаващата държава и съпътстващите го документи.
Правилно окръжният съд е приел, че са налице основанията на
чл. 57 ал. 1 т. 3 от ЗИНЗС, поради което наложеното на осъдения Г. общо най-
тежко и увеличено наказание лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно
при първоначален общ режим. За този извод обосновано са взети предвид
изрично изложените подробни мотиви, с които е аргументирано становището
на издаващата държава, че признатото общо най-тежко и увеличено
наказание не може да бъде заменено с „условна присъда“.
Правилно окръжният съд е постановил, че при изпълнението на
наказанието лишаване от свобода в размер на една година и десет месеца,
следва да бъде приспаднат изцяло срокът на изтърпяната част от наказанието
и временното задържане в издаващата присъдата държава в размер на 197
дни.
С оглед на изложеното, Пловдивският апелативен съд счита, че
жалбата е неоснователна, а атакуваното с нея решение, като обосновано и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено, поради което
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 214/27.07.2022 г., постановено по
ЧНД № 1220/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
Решението е окончателно.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6