СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на девети декември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
11824 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 139092 от 11.06.2019 г. по гр. д. № 12276/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу В.К.К., ЕГН ********** и Д.К.К.,
ЕГН **********, искове, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че В.К.К., ЕГН ********** и Д.К.К., ЕГН **********
дължат на ищцовото дружество разделно всеки от тях по 1/2 част от сумата от 62,83
лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м.
10.2016 г. - м. 04.2018 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Гео Милев“,
ул. „******, гараж № 6, с абонатен номер 034805, ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на заявлението - 30.11.2018 г., до
окончателното й изплащане, както и от сумата от 34,12 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода
от м. 11.2015 г. до м. 04.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 12.12.2018 г. по гр.д. № 76100/2018 г. по описа на СРС,
162 състав, като са отхвърлени исковете, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, за разликата над
уважения размер от 34,12 лв. до пълния предявен размер от 35,25 лв.,
представляваща такса за дялово разпределение за м.10.2015 г., както и изцяло
исковете, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 4,44 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.12.2015 г. до
13.11.2018 г., както и за сумата от 5,81 лв., лихва за забава върху таксата за
дялово разпределение за периода 01.12.2015 г. – 13.11.2018 г.
С решението В.К.К., ЕГН ********** и Д.К.К.,
ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 67,12 лв. - разноски в заповедното производство, и
сумата от 568,19 лв. – разноски в исковото производство.
С решението „Т.С.“ ЕАД, е осъдено да заплати на В.К.К.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 31,51 лв. - разноски в заповедното
производство, и сумата от 31,51 лв. – разноски в исковото производство.
С решението „Т.С.“ ЕАД, е осъдено да заплати на Д.К.К.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 31,51 лв. -
разноски в заповедното производство, и сумата от 31,51 лв. – разноски в
исковото производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която
предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от ответниците В.К.К. и Д.К.К., в която са развити съображения за неправилност и незаконосъобразност на атакувания акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивниците
изразяват несъгласие с възприетия от първоинстанционния съд извод за наличие на
облигационна връзка между страните. Твърди се, че процесният имот е гараж, и
доколкото не бил предназначен за жилищни нужди, за уважаване претенцията на
ищеца следвало да се докаже от страна на последния, че обектът се използва за
жилищни нужди. В негова тежест било и установяването на промяна в
предназначението на обекта, за което данни по делото липсвали. Сочи се, че
въпросният обект съгласно ЗУТ не е с предназначение за жилищно ползване и за
жилищни нужди. Предвид изложеното се сочи, че между страните не съществува
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди. По отношение на решението, в частта, с която е уважен предявеният
срещу ответниците иск за заплащане на услугата за дялово разпределение, се
излагат доводи, че същата е дължима от собствениците в ЕС по силата на сключен
договор с ФДР, по което правоотношение обаче плащане на таксата за дялово
разпределение следвало да се извърши в полза на ФДР - кредитор по облигацията,
а не на ищеца - „Т.С.“ ЕАД. Оспорва се възприетото от първостепенния съд становище, че цената за
дялово разпределение се заплаща от потребителите на ищеца, който от своя страна
заплаща цената на дружествата, осъществяващи дяловото разпределение. В тази
връзка не били представени по делото доказателства, че ищецът е заплатил цената
на ФДР, за да може да я претендира от потребителите. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не е взело становище по изложеното във въззивната жалба.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, I Гражданско отделение, 162 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма данни ответниците
да са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
По делото е установено обстоятелството, видно от
представения и приложен на л. 14 нотариален акт № 14, том I, дело № 13 от 2003 г., че В.К.К. и
Д.К.К. са придобили по силата на договор за покупко-продажба право на
собственост върху имот, представляващ гараж № 6, находящ се първи етаж в
жилищна сграда в гр. София, ж.к. „Гео Милев“.
Установено е и обстоятелството,
че сградата, в която се намира процесният имот е присъединена към
топропреносната мрежа, както и че въпросният гараж № 6 е топлофициран.
Въззивният съд не споделя
довода на жалбоподателите, че между страните липсва облигационна връзка по
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди, доколкото гаражът бил
обект с предназначение за стопански нужди. Противно на заявеното от
въззивниците, гаражът не представлява обект със стопанско предназначение. Не се
твърди от ответниците, а и по делото не са ангажирани доказателства в насока,
че процесният гараж се използва за стопанска дейност. При липсата на
доказателства, че въпросният топлоснабден имот е използван за стопански, а не
за собствени лични нужди, въззивният съдебен състав намира, че доставяната до
него и потребена топлинна енергия следва да се приравни на такава доставяна за
битови нужди. Следва да се посочи още и обстоятелството, че съгласно уредбата
на ЗУТ не може да се направи извод, че гаражът представлява обект със стопанско
предназначение съгласно градоустройствените правила.
Предвид горното, настоящият въззивен състав намира, че
между ищеца и ответниците е възникнало и съществува облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия
съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект
с абонатен № 034805, като ответниците имат качеството потребители на топлинна
енергия и на това основание дължат заплащането на доставената топлинна енергия.
Неоснователно е и другото наведено във въззивната
жалба на ответниците оплакване за недължимост на услугата за дялово
разпределение към топропреносното дружество-ищец в настоящото производство. По
делото е представен договор между ищеца и ФДР за извършване на услуга дялово
разпределение, от 01.11.2007 г. Събраните по делото писмени доказателства сочат, че
през исковия период е било извършвано дялово разпределение от третото лице-помагач
на ищеца- „Т.с.“ ЕООД, което дружество е било избрано от ОС на Етажната собственост
на сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, да извършва именно
услугата дялово разпределение, сключен въз основа на това решение договор с„Т.с.“
ЕООД, както и договор между ищеца и „Т.с.“ ЕООД от 2007 г. съгласно изискването
на ЗЕ, с което ищецът възлага на третото лице-помагач, да извършва услугата
дялово разпределение на ТЕ на 01.11.2007 г. със срок на действие 3 години. По
делото не са представени доказателства за нов избор от ЕС на друга ФДР,
различно от „Т.с.“ ЕООД , при което избраната от ЕС ФДР още през 2002 г. е
продължила да извършва валидно дяловото разпределение.
Цената на услугата дялово разпределение, по силата
на чл. 36 от ОУ от 2016 г. се заплаща на търговеца-продавач, а не на ФДР. Ответниците
не са установили да са възразили срещу тези ОУ от 2016 г. и те ги обвързват.
Ето защо по делото е доказано наличие на задължение на ответниците към ищеца за
заплащане на услугата дялово разпределение, както и реалното извършване на тази
услуга през исковия период. Ето защо същата се дължи в размер на исковата сума,
който размер се счита от въззивния съд за правилен, при липсата на оплаквания с
въззивната жалба по размера и съгласно чл. 269, изр.второ ГПК въззивният съд не
може да го променя.
Въззивният съдебен състав намира, че при липсата на други оплаквания в
подадената въззивна жалба, и доколкото при извършената служебна проверка относно
правилността на обжалваното решение, се установи, че решението на СРС в обсъжданата
обжалвана част е постановено при правилно приложение на материалния закон, то следва да
бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му, на основание чл. 272 ГПК, а въззивната
жалба оставена без уважение, като неоснователна.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от
страната, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, ако беше осъществена по делото
защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона
за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на въззиваемото дружество - ищец, не следва да се присъжда претендираното възнаграждение за
юрисконсулт, тъй като единственото извършено от последния процесуално действие
се изчерпва с подаване на бланкетна молба,
след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне
на въззивната жалба и възлагане на разноски,
което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи
заплащане от насрещната страна. Ето защо, искането за разноски на ищеца не може
да се уважи за въззивната инстанция. При този изход на делото въззивниците нямат право на
разноски.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 139092 от 11.06.2019 г. по гр. д. № 12276/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 162 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.