Р Е Ш Е Н И Е
№….…………./.……..07.2020г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на втори
юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Елена
Петрова, като разгледа докладваното от съдията, търговско дело №1449 по описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба подадена от Р.Д.М., с ЕГН **********, с адрес: гр.***,
чрез адв.Р.И., със съдебен адрес:***, против “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление в гр.София, ул.“Джеймс Баучер“ №87, представлявано
заедно и поотделно от С С П и К Д К, действащи чрез адв.Х.Б., със съдебен
адрес:***, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с
правно основание чл.223 от КЗ /отм./ вр. чл.226, ал.1 и чл.267, ал.1, т.2 от КЗ
/отм./, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищцата,
сумата от 50000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болка и страдание от смъртта на баба ѝ-Я Т В,
починала в следствие от ПТП настъпило на 03.12.2014г., около 10.45 часа между
с.Петров дол и с.Габърница, обл.Варна, по вина на водача на л.а.“**“, с рег.№***,
за който към датата на инцидента е имало валидна застраховка “Гражданска
отговорност на автомобилистите“ сключена с ответника, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на увреждането-03.12.2014г. до
окончателното ѝ изплащане.
В исковата молба се
твърди, че на 03.12.2014г., около 10.45 часа, по пътя между с.Петров дол и
с.Габърница, обл.Варна, е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което П.Р.П.,
като водач на л.а.“**“, с рег.№***, е нарушил правилата за движение по
пътищата, тъй като се е движил с несъобразена скорост по мокра пътна настилка,
в резултат от което, е загубил контрол върху автомобила, съответно е причинил
по непредпазливост смъртта на Я Т В, която е баба на ищцата. Сочи се, че по
повод инцидента е образувано ДП №509 по описа на РУП “Провадия“, като същото е
приключило с мнение преписката да се изпрати на Окръжна Прокуратура Варна и
същото да се прекрати на основание чл.24, ал.1, т.4 от НПК. Твърди се, че в
резултат на смъртта на баба ѝ, до ден днешен ищцата търпи нестихващи
морални болки и страдания, тъй като приживе те са имали изключително близки
отношения, основани на взаимна обич и уважение, и изключително силна
емоционална връзка. Твърди се, че починалата помагала в отглеждането на ищцата
от много ранната възраст и гостуването в дома ѝ, било истинска радост за
нея и братовчедите ѝ. Твърди се, че ищцата с нетърпение очаквала да
настъпи периода на ученическите ваканциите, за да може и да стои при баба си с
дни, даже и с месеци, през лятната ваканция. Твърди се, че починалата
непрестанно угаждала и глезила ищцата, като ѝ приготвяла любимите мекици
и я държала за ръка, нощем докато заспи. Сочи се, че и след израстването на
ищцата, бабата ѝ се отнасяла към нея като към свое дете, но не в смисъла
на възрастовият еквивалент, а като към нейна пряка наследница. Сочи се, че
починалата наричала ищцата “дете“, като ѝ казвала, че разликата била, че
само не я е родила, за да ѝ бъде биологична майка. Поддържа се, че между
ищцата и баба ѝ, съществувала изключителна близост и привързаност,
надминаваща обичайната такава. Поддържа се, че макар вече ищцата да не била в
детска възраст, баба ѝ продължавала да се грижите за нея, като внучката
можела да споделя всичко с прародителката си-и радостите и тревогите, както и
да получава ценни и мъдри съвети. Твърди се, че с гибел на баба ѝ, ищцата
загубила един от най-ценните хора в живота ѝ, поради което все още усеща
празнота, която никой и нищо, не може да запълни. Поддържа се, че независимо от
разстоянието на времето, липсата на баба ѝ, става все по-осезаема за
ищцата. Сочи се, че в резултат от внезапната трагедия, ищцата дълго време била
в изключително тежко емоционално състояние, което и до днес не може да
преодолее, независимо от разговорите с психолози и приятели. Твърди се, че
раждането на дете на ищцата, засилило у нея още повече мъката, породена от
мисълта, че децата са уязвими и зависими от по-възрастните и по конкретно от
прародителите си, които в повечето случаи, поради липса на време на родителите,
са хората, които пряко ги възпитават и обгрижват. Поддържа се, че гореизложено
допринесло за влошаване и на физическо състояние на ищцата, а именно до
проблеми с щитовидната жлеза, предизвикали наднормено тегло, което пък довело
до проблеми с кръвното налягане. Твърди се, че в резултат от преживения
посттравматичен стрес, ищцата изпитвала апатия, депресия, срив на доверието към
околните, самоизолация, страх от сближаване с хората и несигурност в бъдещето,
като продължава да ги преживява и към момента. Поддържа се, че ищцата попада в
кръга на лицата определени по смисъла на ТР от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г.
на ВКС, респективно е легитимирана да претендира обезщетение за причинените
ѝ неимуществени вреди, в резултат от смъртта на баба ѝ, настъпила
вследствие от гореописаното ПТП. Сочи се, че застраховката “ГО“ покриваща
отговорността на водача, който е причинил процесното ПТП, е била сключена през
2014г., поради което по отношения на процесния случай, е приложима част IV от
отмененият Кодекс за застраховането, чиито разпоредби не предвиждат лимит на
обезщетенията за неимуществени вреди, под този посочен в § 27, ал.1, т.2 от ПЗР
на КЗ /отм./. Сочи се още, че в случая е неприложим § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на
КЗ /ДВ, бр.101 от 2018г./, с който е определен максимален размер от 5000лв., за
обезщетяване на разширения кръг лица, между които попадат и внуците, въпреки
придадено му обратно действие за съдебните претенции, предявени след
21.06.2018г. Поддържа се, че настоящата претенция, макар и предявена през
2019г., не попада в горепосочената хипотеза, тъй като материалноправните норми
на новия Кодекс за застраховането, обхващат само произшествията, възникнали
след влизането му сила, а именно след 01.01.2016г. Поддържа се още, че
въпросния лимит е неприложим и защото противоречи на чл.1, § 2 от Втора
директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 16.092009г. относно застраховката “Гражданска отговорност“ и на
предвидените в чл.9, ал.1 от директивата минимални суми за обезщетяване на
пострадалите. Твърди се, че предвид посоченото противоречие, приложимо е
общностното право, като и Решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 с
предмет преюдициално запитване, което е задължително на основание чл.633 от ГПК. Твърди се, че със застрахователната претенция, обективирана в Писмо
изх.№987/06.02.2019г. ищцата е поискала от ответника заплащане на обезщетение
за неимуществени вреди, като претенцията не била уважена от застрахователя, с
мотив, че не са установени особено близки взаимоотношения с починалата и
действително претърпени вреди от смъртта ѝ. В заключение се поддържа, че
са налице предпоставките за възникване на субективното право по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, съответно, че ответника дължи на ищцата обезщетение за неимуществени
вреди в претендираният размер. Сочи се банкова сметка, ***аното
обезщетение-IBAN: ***.
С депозирания от
ответникът в срока по чл.367, ал.1 от ГПК писмен отговор, се поддържа становище
за неоснователност на претенциите. Поддържа се, че ищцата не попада в
установения кръг от лица, имащи право да получават обезщетение за неимуществени
вреди от деликт, съгласно Постановление №4 от 25.05.1961г. на Пленума на ВС и
Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на ВС, чиито постановки са
потвърдени с TP №1/2016г. на ОСГНК на ВКС. Поддържа се още, че позоваването от
ищцата на TP №1/2016г. по т.д.№1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС, е
неправилно, тъй като същото е приложимо за случаи настъпили, след
постановяването на тълкувателният акт и не обхваща събития, настъпили преди
това. На следващо място се поддържа, че ищцата не е легитимирана да получи
обезщетение по смисъла на TP по т.д.№1/2016г. на ВКС, тъй като в конкретния
случай е налице обичайна и традиционната за българското семейство връзка на
обич и взаимна привързаност между внучка и баба. Не се оспорва наличието на
договор за застраховка “ГО“ на автомобилистите, покриваща отговорността на
водача на л.а.“**“, с рег.№***, към датата на процесното ПТП, но се оспорва същия да е причинил деликт,
вината му за това, както и описаният в
исковата молба механизъм на пътно-транспортно произшествие. Поддържа се, че
представеният от ищцата Констативен протокол за ПТП с пострадали лица
№3863/03.12.2014г., е издаден в нарушение на материалния закон, като се оспорва
и верността му, в частта му относно описаните механизъм на настъпване на ПТП,
обстоятелства и причина за ПТП, както и пострадали лица. На следващо място се
оспорват представените с исковата молба Протокол за оглед на местопроизшествие
от 03.12.2014г., Автотехническа експертиза и Съдебномедицинска експертиза двете
изготвени по ДП №509/2014г., като се сочи, че те не са годни доказателствени
средства в гражданския процес. Оспорва се и наличието на причинно следствена връзка
между настъпилото ПТП и претендираните от ищцата неимуществени вреди, като
евентуално се поддържа, че същите не са в резултат на деликт по смисъла на
чл.45 от ЗЗД, а на случайно деяние съгласно дефиницията дадената с чл.15 от НК.
Прави се възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалата при
осъществяване механизма на ПТП, поради нарушаване от същата на нормите на
ЗДв.П, изразяващо се в неизползване на обезопасителен колан, с който процесното
МПС е било оборудвано. Сочи се, че с това си поведение и в нарушение на чл.137а
от ЗДв.П, Я Т В, се е поставила в повишен риск, спрямо нормалния и е създала
предпоставките за настъпването на травми при осъществяване на механизма на
произшествието, довели до нейната смърт. Поддържа се, че съпричиняването от
страна на Я.Василева, е в пряка причинно-следствена връзка с тежестта на
получените от нея увреждания, довели до смъртта ѝ, тъй като поставянето
на предпазен колан, би осуетило изцяло или поне значително би ограничило
тежестта на причинените увреждания. На последно място се оспорва размера на
претенциите, като се поддържа, че този за неимуществени вреди е прекомерен и в
противоречие с принципа за справедливост визиран в чл.52 от ЗЗД. Поддържа се
още, че в случая е приложим § 96, ал.4 от ПЗР на КЗ /обн.ДВ, бр.101/2018г./,
съответно че евентуално дължимото обезщетението, следва да се определи в размер
до 5000лв. Предвид неоснователността на главният иск, се поддържа становище за
неоснователност и на искането за присъждане на лихва за забава, евентуално се
прави възражение за погасяването по давност претендираните лихви от датата на
деликта-03.12.2014г.
С подадената от
ищцата допълнителна искова молба, се оспорват изложените от ответника в
отговора на исковата молба доводи и възражения, като са развити подробни
съображения. Поддържа се, че ищцата попада сред кръга на лицата имащи право на
обезщетение, както и че размерът на претендираното такова е адекватен и
съответства на претърпените неимуществени вреди, вследствие от загубата на баба
ѝ. Твърди се, че търсеното обезщетение е значително по ниско от
нормативно въведените застрахователни лимити, както и че увеличението на
застрахователните суми по застраховка ГО на автомобилистите, е с цел
унифициране на европейското законодателство в областта на застраховането и
въвеждането на редица европейски директиви. Сочи се съдебна практика, според
която по отношение на отговорността на застрахователя за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се прилага ограничението
в размер на 5000лв. за всяко увредено лице. Поддържа се, че разпоредбите на
сега действащия КЗ не са приложими към настоящия казус, тъй като на основание
§22 от ПЗР на същия, разпоредбите му не се прилагат за застрахователни
договори, сключени преди влизането му в сила /01.01.2016г./. Оспорват се
възраженията на ответника относно наличието на съпричиняване на вредоносния
резултата от пострадалата и относно доказателствената стойност на представените
документи.
С отговора на
допълнителната искова молба, ответника поддържа оспорванията си изложени в
отговора на исковата молба. Доразвиват се съображения за неприложимост по
отношение на ищцата на постановките на TP №1/21.06.2018г. по ТД №1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС, тъй като обратно би означавало да се придаде обратно действие на
новия тълкувателен акт, което е недопустимо. поддържа се, че обратното действие
на новия тълкувателен акт, би довело до настъпването на неблагоприятни
последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в
случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предходен тълкувателен акт.
Сочи се относима съдебна практика. Поддържат се оспорванията на ангажираните от
ищцата доказателства, както и възраженията за отсъствие на особено близка
връзка с починалата и действително претърпени вреди от смъртта ѝ.
В съдебно заседание
ищцата, чрез пълномощникът си, поддържа предявените искове и моли за тяхното
уважаване и присъждане на деловодни разноски.
Ответникът, чрез
процесуалният си представител, оспорва предявеният иск, поддържа отговорите и
възраженията си. Претендира деловодни разноски.
Съдът, след като
прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, и въз
основа на своето вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа страна,
следното:
По делото е прието
за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че към датата на
процесното ПТП-03.12.2014г., л.а.“**“, с рег.№***, е бил застрахован по
действащ и валиден договор за застраховка “Гражданска отговорност на
автомобилистите“ с ответното дружество.
От приетите по
делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица №3863 от 03.12.2014г. и
Протокол за оглед на местопроизшествие от 03.12.2014г., изготвени от служители
на ОД на МВР-Варна, РУП гр.Провадия, се установява, че на 03.12.2014г., около
10.45 часа, на път VAR1211 при км 4+250, на около 300 м след табелата “Петров
дол“, между селата Петров дол и Габърница, обл.Варна, е настъпила
самокатастрофа на л.а.“**“, с рег.№***, управляван от П.Р.П.. Установява се, че
към този момент пътно платно е било мокро, в резултат от което автомобилът, се
е завъртял се около оста си и е реализирал удар в ляво от пътното платно със
задната си част в крайпътно дърво, при което се получила деформация на купето
над 0.9 метра в сближение на задна към централна част. Установява се още, че в
следствие пътният инцидент е починала пътничката Я Т В.
Установява се от
приетия по делото заверен препис от Удостоверение за родствени връзки с
изх.№ГР11-30/1/ от 10.12.2018г. издадено от Община Провадия, че ищцата е
внучка, по майчина линия на Я Т В.
От заключението на
назначената по делото КСАТМЕ, което се кредитира от съдът, като компетентно
дадено и неоспорено от страните, се установява, че процесното ПТП е настъпило
при движение на л.а.“**“, с рег.№*** със скорост от около 100 км/ч по прав
пътен участък, при мокро пътно платно, в посока от с.Петров дол към
с.Габърница, като автомобила е загубил сцепление с подлежащата асфалтова настилка,
завъртял се около оста си и реализира удар в ляво от пътното платно със задна
част спрямо крайпътно дърво, разположено в ляво от пътя. Установява се, че
основна застъпна част на удара, е била задна и задна дясна част на автомобила с
деформация на купето над 0.9 метра в сближение на задна към централна част.
Установява се, че в резултата от инцидента Я.Т.Василева е получила тежка травма
на нивото на черепната основа и първи шиен прешлен с прекъсване на гръбначния
мозък, счупване на ребра двустранно с излив на кръв в двете плеврални кухини,
контузия и вдишана кръв в белите дробове, контузия на сърцето, разкъсване на
черен дроб. Установява се още, че причината за смъртта на Василева е
несъвместимата с живота травма на ниво черепна основа и първи шиен прешлен с
прекъсване на гръбначния мозък на същото ниво, като отделянето на главата от
шийния гръбнак, е станало по механизма на т. нар.“камшичен удар“. В о.с.з.
вещите лица са посочили, че към момента на ПТП пострадалата не е била с
поставен предпазен колан.
Свидетелката Н. Р. Д. /майка на ищцата/, чиито показания съдът цени при условията на чл.172 от ГПК, но като изградени на база лични възприятия, последователни и логични, сочи че, смъртта на Я.Василева, се оказала съкрушителна за нейната внучка, която била неутешима. Сочи, че между двете съществувала силна връзка на обич, тъй като ищцата била дълго очаквано дете и нейната баба я чувствала не само като внучка, а и като нейно дете. Сочи, че грижите по отглеждане на ищцата в ранната и детска възраст до навършване на около 3 години били поети почти изцяло от баба ѝ, с която тя живяла в едно домакинство. В последствие ищцата започнала да посещава детска градина, като през почивните или когато боледувала и трябвало някой да се грижи за нея, тя гостувала на баба си. Сочи, че когато ищцата била на 5 години, баща ѝ останал безработен за дълго време, поради което бабата поела финансовата тежест по отглеждането ѝ, включително и за задоволяване на образователните ѝ нужди. В периода през който ищцата била ученичка в гр.Провадия, тя прекарвала ваканциите при баба си, като след завършване на училище и създаване на собствено домакинство в с.Гроздьово, продължила да я посещава заедно с приятелят си. Сочи още, че когато съобщили новината за смъртта на баба ѝ, ищцата я приела много тежко, дори припаднала. След това, в резултата от преживяната загуба, съответно тревоги, ищцата получила здравословни проблеми-няколко месеца била без менструация, което наложило прием на медикаменти за да се възстанови цикълът ѝ. Свидетелката сочи още, че след инцидента ищцата станала по затворена, тъй като много обичала своята баба, като продължава да скърби за нея, да я споменава и да посещава гробът ѝ.
В показанията си
свидетелката В.Д.Д. сочи, че е племенница на Я.Василева и е поддържала
регулярни и топли контакти с нея. Сочи, че ищцата е била дълго чакано дете от
целият им род, поради което Янка, била много щастлива от факта, че има внучка и
първите месеци се грижела за нея. До момента, в ищцата започнала да ходи на
детска градина, семейството на ищцата, живеело в с.Габърница при починалата.
След това и по време на ученическите години ищцата живеела в гр.Провадия, като
посещавала баба си всяка събота и неделя, както и през ваканциите. Когато
завършила средното си образувание, ищцата създала свое домакинство в селото на
приятелят си, но продължила да посещава ежеседмично своята баба с която имали
специални отношения. Свидетелката излага, че ѝ е известено за настъпилите
здравословни проблеми и лечение на ищцата, в резултат от смъртта на баба
ѝ, което за нея било голяма трагедия.
Въз основа на
установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно
приложимата, с оглед датата на настъпване на процесното ПТП, разпоредба на
чл.267, ал.1 от КЗ /отм./ застрахователят по задължителна застраховка
”Гражданска отговорност” на автомобилистите покрива отговорността на
застрахования за причинените на трети лица, неимуществените и имуществените
вреди вследствие от използването на застрахованото моторно превозно средство.
Същевременно съгласно чл.257, ал.1 и ал.2 от КЗ /отм./ обект на застраховане по
задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” на автомобилистите е
гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за
причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, като в кръга на
застрахованите лица са включени собственикът на моторното превозно средство, за
което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице,
което ползва същото на законно основание.
С оглед горното за
успешното провеждане на прекия иск, срещу застрахователят по чл.267, ал.1 от КЗ
/отм./ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване наличието на валидно сключен договор за застраховка ”Гражданска
отговорност” между увредилото го лице и ответника; настъпило увреждане,
причинено от виновно и противоправно деяние, от страна на застрахования или от
лице, което ползва неговия автомобил на законно основание; причинна връзка
между деянието и вредоносния резултат; както и вида и размера на претърпените
вреди.
Наред с горното, в
съответствие с постановките възприети с ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по тълк.дело
№1/2016г. на ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Възможността за обезщетяване на други лица,
извън изброените в двете постановления, следва да се допусне като
изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са
станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Освен
това с ТР №1/2018г. е приетото, че особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби, дядовци и внуци. В
традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите,
съответно бабите, дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен
кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е
да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна
само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания,
които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от
разрешението, залегнало в ППВС №4/1961г. и №5/1969г. Обезщетение следва да се
присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен
извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно
доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия
и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и
продължителност/ морални болки и страдания.
Тук е мястото да се
посочи, че възраженията на ответния застраховател относно приложимостта на TP
№1/2016г. по т.д.№1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС единствено за случаи
настъпили, след постановяването на тълкувателният акт и не обхваща събития,
настъпили преди това, е неоснователно. Тълкувателните актове не създават правни
норми, а формулират правилното прилагане на съществуващите такива. В този
смисъл тълкувателните решения разпростират действието си по отношение на всички
висящи или бъдещи съдебни спорове, без значение на момента на настъпване на
правопораждащият ги фактически състав.
От събраните по
делото гласни доказателства по несъмнен начин се установи съществувалата трайна
и дълбока емоционална връзка между ищцата и нейната баба, която е починала при
процесното ПТП, както и причинените на преживялата потомка продължителни
душевни болки и страдания от смъртта на прародителката ѝ. Кореспондиращите
си свидетелски показания установиха, че починалата се е грижила за ищцата още
от ранна детска възраст, като в началото двете са споделяли общо домакинство.
Установиха, че въпреки преместването на ищцата в друго населено място за да
посещава детско, а впоследствие и учебно заведение, съответно отделянето на
същата, в самостоятелно домакинско, след завършване на средното ѝ
образование, духовната и емоционална връзка между баба и внучка не е прекъснала,
като същите са имали регулярни и топли контакти. Установиха още, че ищцата е
преживяла изключително тежко загубата на своята баба, като и понастоящем тъгата
ѝ не е отминала. Ето защо се налага извода, че ищцата е понесла морални
болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават наличието на
предпоставките за изключение от разрешението, залегнало в ППВС №4/1961г. и
№5/1969г.
При тези данни и с
оглед разрешението дадено с горецитираното ТР №1 от 21.06.2018г., съдът намира,
че ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за
причинените ѝ неимуществени вреди от смъртта на нейната баба.
На следващо място
по делото, е безспорно, че към датата на процесното ПТП по отношение на л.а.“**“,
с рег.№*** е имало действаща застраховка ”Гражданска отговорност”, сключена с
ответника, като водача на застрахования
автомобил, е ползвал същия на законно основание. От заключението на КСАТМЕ, се
установиха елементите от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД по отношение на
лицето ползващо се от клаузите
на застраховка ”ГО”, а именно извършено от същото виновно противоправно деяние
изразравящо се в неспазване на правилата за движение по пътищата и по точно на
чл.20, ал.2 от ЗДв.П, според който водачите на пътни превозни средства са
длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните
условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с
конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко
предвидимо препятствие. Според горекоментираното заключение водачът на
процесния автомобил не съобразил скоростта си на движение със състоянието на
пътя, напротив управлявал е същия със скорост над разрешената, при което не е
могъл да овладее на автомобила, напуснал е платно за движение и е предизвикал
удар в крайпътно дърво. Установи се и причинна връзка между деянието и
вредоносния резултат-смъртта на Я.Василева, в резултат от ПТП настъпило на
03.12.2014г. Ето защо се налага извода, че иска за заплащане на обезщетение по
чл.267, ал.1 от КЗ /отм./, е доказан по основание.
Съобразно критерия
за справедливост установен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на обезщетението за
неимуществени вреди, следва да се имат предвид обективно съществуващите
обстоятелства във всеки конкретен случай. Тези обстоятелства са: видът,
характерът и степента на констатираното увреждане и състоянието на пострадалия;
начинът на извършване на увреждането; видът и начинът на провежданото лечение,
неговата продължителност; болките и страданията, претърпени, както при
причиняване на увреждането, така и при провеждане на лечението през всичките му
етапи; отстраними ли са травмите или има остатъчни явления; периода на загуба
на двигателна способност; психическата травма, както при причиняване на
увреждането, така и впоследствие; възрастта на увредения и общественото му
положение; налице ли е намалена трудоспособност и др.
На първо място,
следва да се има предвид, че смъртта поставя край на живота като най-ценно
човешко благо, което прави вредите от настъпването ѝ от една страна
невъзвратими и от друга най-големи, поради което за това житейско събитие,
следва да се определи по справедливост по-висок размер на обезщетение, спрямо този
за претърпени неимуществени вреди от телесни повреди. Характерът и тежестта на
вредите търпени от ищцата се установиха от събраните по делото гласни
доказателства, а имено че същата е преживяла изключително тежко загубата на
своята баба, с която са поддържали непрекъснати контакти и са имали близки
взаимоотношения. Негативните изживявания, са довели до влошаване на здравето и
на психичното състояние на ищцата, което е довело до развитие на гинекологичен
проблем, за преодоляването, на който се е наложило да ползването на медицинска помощ и медикаментозно лечение. На
следващо място следва да се отчете и вида на родствената връзка между ищцата и починалата-внучка
и баба, както и че втората е участвала активно в живота на първата, включително
с непосредствени грижи по отглеждане и възпитание.
Възражението на
ответника за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, поради
неизползване на предпазен колан, респективно за наличие на предпоставките за
редуциране на дължимото обезщетение при условията на чл.51, ал.2 от ЗЗД, остана
недоказано. За да е налице съпричиняване, е необходимо установяването на пряка
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, като приносът на увредения може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да води до настъпване на
вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съобразно константната
съдебна практика, изводът за наличие на съпричиняване, трябва да е направен въз
основа на установен при условията на пълно и главно доказване, принос на
пострадалия, а не да е предполагаем, като доказателствената тежест е за
страната, която е направила възражението. Ето защо в разглежданият казус
ответникът, следваше по безспорен начин да докаже, че с конкретни действия или
бездействия, пострадалата обективно е способствала за вредоносния резултат,
като е създала условия или е улеснила неговото настъпване. В случая
установяваният факт, че пострадалият при ПТП пътник, е пътувал в лекия
автомобил, без да ползва предпазен колан, не е достатъчно за прилагане
разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Напротив налице са предпоставките за
обратният извод, предвид установеният механизъм на процесното ПТП и
претърпените травми, а имено удар в задната част на автомобила, което е довело до
отделянето на главата на пострадалата от шийния гръбнак по механизма на
т.нар.“камшичен удар“. При този механизъм е налице внезапно максимално движение
назад на врата, последвано от максимално движение напред, които амплитуди причиняват
прекомерен стрес на шийните прешлени под тежестта на главата. Ноторен факт е,
че предпазния колан ограничава движението на тялото, но не и на главата. В този
смисъл намаляването на обезщетението, би било възможно, само при наличието на
събрани в процеса категорични доказателства, че вредите не биха били настъпили,
ако по време на произшествието пострадалата, е ползвал предпазен колан, като
такива доказателства в настоящият процес не се събраха.
Доводите на
ответникът за приложение на разпоредбата на § 96, ал.3 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ
бр.101/2018г./, респективно за определяне на размера на обезщетението в
границите на 5000лв., са несъстоятелни. На първо място посочената разпоредба е
неприложима към разглежданият казус, тъй като същата има отношение към
застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016г. Процесното застрахователно събитие попада в обхвата на § 22 от ПЗР
на КЗ / в сила от 01.01.2016г./, според който за застрахователните договори,
сключени преди влизане в сила на новия
КЗ, какъвто е и процесния, се прилага част IV от КЗ /отм. ДВ бр.102 от 29.12.2015г./,
освен ако страните договорят друго след влизане в сила на новия КЗ. По делото
няма данни страните да са договаряли нещо друго. Ето защо при определяне
размера на дължимото застрахователно обезщетение са приложими единствено
нормите на част IV от КЗ /отм./, съответно лимитите на застрахователна
отговорност по задължителната застраховка “Гражданска отговорност на
автомобилистите“ към момента на настъпване на процесното ПТП, определени по чл.266
от КЗ /отм./ във връзка с § 27 от ПЗР на
КЗ /отм./.
Дори обаче да се
приеме, че разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ е приложима за всички
претенции, предявени след 21.06.2018г., включително за тези, за които се
прилага част IV от КЗ /отм./, настоящият състав на съдът намира, че не е
ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението. В чл.3, § 1
от Директива 72/166/ЕИО и чл.1, § 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана
с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г.
относно застраховката “Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната
застраховка “Гражданска отговорност“. В чл.9, ал.1 от Директива 2009/103/ЕО са
предвидени минимални застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1000000 евро за един пострадал
или 5000000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и
лимитите, посочени в чл.1, § 2 от предходната директива-84/5/ЕИО. Посочените в
директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и
имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт, са транспонирани в
националното ни право-чл.266 от КЗ /отм./ и чл.492 от сега действащия Кодекс за
застраховането. В цитираните директиви не е предвидена възможност за
установяване на максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на
пострадало лице и не е установен такъв размер, поради което § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ не е в съответствие
с общностното право. Действително директивите нямат пряко приложение във
вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни
адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени
предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са
посочени в практиката на СЕС /дело
С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана
неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане,
да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти,
противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация, намираща се
под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи особени
правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията между
частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по
застраховка “Гражданска отговорност“, съдържаща се в цитираните по-горе
разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря
на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се
отнасят до права на частни лица, респективно на лица, пострадали от ПТП и
според съда те по изключение имат пряко действие. По тази причина съдът приема, че при определяне на размера на
дължимото застрахователно обезщетение, не следва да се съобразява с размера визиран
в разпоредбите по § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ.
Наред с изложеното,
следва да се има в предвид, че горният извод е съобразен с решение на Съда на
ЕО от 24.10.2013г. по дело С-277/12 /V.D.
срещу B.A./, което съгласно разпоредбата на чл.633 от ГПК, която урежда
действието на решението по преюдициално запитване, е задължително за съда.
Предмет на въпросното дело на СЕО, е преюдициално запитване, отправено на
основание чл.267 ДФЕС от съд от Л. Решението по преюдициалният въпрос е, че чл.3,
§ 1 от Директива 72/166 и чл.1, § 1 и § 2 от Втора директива 84/5, трябва да се
тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която
задължителната застраховка “Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие,
само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2
от Втора директива 84/5.
С оглед
гореизложеното съдът приема, че в разглежданият казус за репариране на
неблагоприятните последици от увреждащото събитие, съобразно възприетия с чл.52
от ЗЗД принцип на справедливостта, сумата, която ответникът следва да заплати
на ищцата, е в размер на 50000лв. В резултат, от което предявеният иск за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, се явява основателен и следва
да бъде уважен в пълен размер.
По отношение на
претенциите за законна лихва, следва да се има в предвид, че отговорността на
застрахователя по чл.226, ал.1 от КЗ, е тъждествена по обем с тази на прекия
причинител на непозволеното увреждане. Поради това на ищцата се дължи законна
лихва върху обезщетението от датата на увреждането-03.12.2014г., в който момент
съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД е настъпила изискуемостта на вземането. С оглед
обаче направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност при
условията на чл.111, б.“в“ от ЗЗД по отношение на претенцията за лихва, считано
от датата на настъпване на деликта, в полза на ищцата следва да се присъди на
законна лихва върху главницата за период от три години преди предявяване на иска,
т.е. считано от 04.09.2016г., като се отхвърли иска за периода от 03.12.2014г.
до 03.09.2016г., като погасен по давност.
С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищцата се дължат направените
деловодни разноски, като в случая такива липсват. Предвид обаче направеното
искане от процесуалният представител на ищцата за присъждане на възнаграждение
на основание чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА и тъй
като условията за това са налице, в полза на адв.Р.И., следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита на ищцата по делото,
чиито размер изчислен по реда на НМРАВ, в актуалната ѝ редакция,
съобразно размера на иска възлиза на 2030лв.
Във връзка с
освобождаването на ищцата от заплащане на държавни такси и разноски, и на
основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да плати дължимата
за производството държавна такса, чиито размер възлиза на 2000лв. и направените
разходи от бюджета на съда в размер на 600лв., или общо сумата от 2600лв. На
основание чл.405, ал.5 от ГПК във вр. с чл.11 от ТДТКССГПК ответникът, следва
да бъде осъден да заплати и 5лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.“Джеймс Баучер“ №87, представлявано заедно и
поотделно от С С П и К Д К, да заплати
на Р.Д.М., с ЕГН **********, с адрес: гр.***, сумата от 50000лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие от смъртта на
нейната баба-Я Т В, починала в резултат от ПТП настъпило на 03.12.2014г., около
10.45 часа между с.Петров дол и с.Габърница, обл.Варна, по вина на водача на
л.а.“**“, с рег.№***, за който към датата на инцидента е имало валидна
застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“ сключена с ответника, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 04.09.2016г.
до окончателното ѝ изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението за неимуществени
вреди за периода
03.12.2014г.-03.09.2016г., като погасена по давност.
ОСЪЖДА “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.“Джеймс Баучер“ №87, представлявано заедно и
поотделно от С С П и К Д К, да заплати
на адв.Р.И., със съдебен адрес:***,
адвокатско възнаграждение в размер на
2030лв., за осъществено безплатно представителство на Р.Д.М., с ЕГН **********,
на основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА.
ОСЪЖДА “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.“Джеймс Баучер“ №87, представлявано заедно и
поотделно от С С П и К Д К, да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметката на Окръжен съд Варна, сумата
от 2600лв., от която 2000лв.-дължима държавна такса за производството и
600лв.-заплатено от бюджета възнаграждение на вещи лица, и сумата от 5лв. за служебно издаване на ИЛ.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Апелативен съд Варна в двуседмичен срок от
съобщаването на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: